Джоузеф Файндър
Часът нула (92)

91.

Докато полицаи и пожарникари продължаваха да извеждат служителите от сградата, Противоядрената група, без да се бави, започна разполагането на своето оборудване, използвайки товарната рампа до сервизния заден вход на сградата.

Придружаваха ги патрулни полицаи, чиято задача бе да не позволят никому да избяга от сградата, докато те влизат. И наистина, няколко души се опитаха да се промъкнат, но най-безцеремонно бяха задържани.

Първи влезе командирът на Групата, доктор Ричард Пейн — висок мъж към четирийсетте, с преждевременно побеляла коса. Доктор Пейн, който имаше научна степен по ядрена физика, в обикновения си живот бе ръководител на специални проекти към Отдела за съвременна технология на Националната инженерна лаборатория в Айдахо. В американската бюрократична йерархия на държавните служители той бе GS-15^[1]. Имаше огромен опит в областта на ядрените оръжия и беше смятан за гений от всички, които някога бяха имали нещо общо с него.

До Пейн вървеше неговият заместник в тази операция, подполковникът от американската армия Фреди Суарес от 112-а техническа дивизия за експлозиви и амуниции, Форт Ричи, Мериленд. Зад тях останалите членове на екипа бутаха колички с обемисто и внушаващо респект оборудване.

При нормални обстоятелства работата им беше къртовска. Подобно на всички бомбени отряди, тези хора бяха обучени да откриват взривни устройства и да обезвреждат адските машини, блокиращи достъпа до взривателите. След това идваше диагностиката: изследване на взривното устройство, определяне на начина на неговото функциониране. Накрая устройството биваше обезвреждано. Ако се налагаше, последната фаза се предшестваше от вземане на мерки по минимизиране на евентуалните щети.

Но за разлика от всеки друг бомбен отряд често — макар и за щастие далеч невинаги — те трябваше да се занимават с ядрени или най-малко с крайно сложни импровизирани експлозивни устройства.

През последните дни бяха имали достатъчно време да изследват взривателя, открит на аерогарата. Макар да нямаше никаква гаранция, че атентаторът ще използва идентично взривно устройство или дори нещо сходно на него, те бяха готови да се справят с това.

Но условията за работа се оказаха далеч от идеалните. В учебника пишеше, че никой не започва работа по обезвреждане на бомба, докато не бъде обезопасен и евакуиран целият район. Нещо повече, правилата изискваха да няма никой в радиус от триста метра. Всички знаеха, че подобно нещо е немислимо в Манхатън, където можеш да смяташ, че си постигнал максимума, ако успееш да изтласкаш хората до ъгъла на най-близката пряка.

Доктор Пейн посочи на подчинените си стълбището към мазето и помисли: „На мен поне ми плащат да рискувам живота си. Но всички тези хора са дошли на работа тази сутрин, разчитайки да се върнат по домовете си, при своите семейства. Живи…“.

— Добре — обърна се той след малко към скупчилите се в тясното пространство пред мазето на сградата, в която се намираше Мрежата. — Местните вече минаха с кучетата из фоайето и не откриха нищо.

Нямаше нужда да обяснява на своите хора, че при случаите на сложни бомби при добре организирани терористични актове кучетата, които би следвало да надушат експлозивите, са безполезни. Те вършат прекрасно работата си, когато става дума за ТНТ, динамит или някои по-обикновени видове експлозив. Дори и при С-4, ако се озоват в непосредствена близост, което означава на сантиметри от мястото.

Кучетата на нюйоркския Бомбен отряд не бяха надушили нищо, но и не ги бяха докарвали тук, пред мазето. Вратите за него бяха заключени. Много вероятно бе бомбата да се намира вътре. От конструктивна гледна точка, мазето бе най-логичното място.

Всъщност, макар екипът да не знаеше това, кучетата нямаше да надушат нищо подозрително, дори ако намереха запечатаните сандъци вътре и се изпикаеха върху тях, защото онзи С-4, който Бауман бе избрал за своята бомба, изобщо не миришеше.

Въз основа на данните, с които разполагаха, имаше сериозни основания да се предполага, че бомбата е под фоайето, но първата задача на екипа беше да се убеди в това със сигурност. Ако е възможно.

Механичната версия на служебно куче, използвано за откриване на бомби, е детектор на пари, който съществува в множество модификации. Ричард Пейн бе избрал за случая йон-мобилен детектор на изпарения, който беше с големината и формата на средно голямо куфарче.

Налагаше се обаче да работят в пълно неведение: ако бомбата бе в мазето, те нямаха никаква представа къде точно е поставена, а тя можеше да се намира навсякъде. Бяха се събрали на стълбищната площадка пред боядисаната в бяло желязна врата, през която се влизаше в мазето. Недопустимо бе да си позволят да избият вратата, защото адската машина би могла да бъде свързана с нея.

Затворената врата затрудняваше използването на детектора. В устройството беше вградена вакуумна помпа, която всмукваше въздух. Но бомбата можеше да се намира на значително разстояние от другата страна на вратата. Суарес свали края на маркуча на нивото на пода, до малката пролука между долния край на вратата и пода. После включиха устройството. „Дробовете“ на датчика започнаха да се пълнят с въздух, поемайки в себе си необходимата за анализ проба.

След няколко минути Суарес направи знак да изключат. Ако зад вратата имаше С-4, датчикът не можеше да го регистрира. Сигурно бяха прекалено далече.

Той сви рамене.

Доктор Пейн също сви рамене.

Все още не бе изключено там да има С-4. Просто трябваше да направят още тестове.

Доктор Пейн, подполковник Суарес и двайсет и осемте членове на Групата бяха професионалисти и имаха значителен опит в обезвреждането на бомби. Но въпреки това всеки от тях беше дълбоко в себе си изплашен. За тази бомба се знаеха прекалено малко неща.

Простичко казано, те не знаеха дали бомбата ще избухне, ако някой се приближи до нея. Взривателят беше подробно изследван в централната лаборатория към Министерството на енергетиката, за да се определи какво количество енергия задейства детектора и дали има превключвател на прага на задействане, или потенциометър. Лично доктор Пейн бе снел графиката, показваща каква енергия задейства този датчик в зависимост от положението на регулатора на усилването и много добре знаеше какво движение би задействало устройството. И знаеше, че бомбата не реагира на движение на разстояние по-голямо от осем метра от нея.

Но не беше сигурен дали обхватът на задействане не е бил допълнително разширен, отдалечавайки безопасната граница примерно на десет метра, на петнайсет или дори повече.

От друга страна, възможно бе датчикът изобщо да не е включен.

Нямаше ни най-малка представа.

Но едно беше съвсем сигурно: неговите хора не бяха задействали бомбата. Където и да се намираше границата на безопасността, те не я бяха нарушили.

Нищо не им гарантираше обаче, че тя не минава непосредствено до дръжката на вратата, така че трябваше да приемат най-опасната възможност.

Ако наистина е включен датчик на близостта, мислеше си Пейн, той най-вероятно покрива зоната зад вратата. Микровълновото лъчение не може да прониква през стомана.

За да не рискуват излишно, не трябваше засега да се приближават по-близко от мястото, където стоеше най-приближилият се до бомбата човек — самият доктор Пейн.

Първата задача на екипа бе да изключи със сигурност възможността зад вратата да има ядрено устройство. За да направят това, трябваше да проверят дали има радиоактивност. Без да имат представа по каква технология е изготвена евентуалната атомна бомба, те не можеха да знаят за какво да проверяват: алфа- или бета-частици, гама-лъчи или неутронна емисия. За всяка от възможностите имаше специално разработена процедура. Освен това можеха да се опитат да установят наличието на каквато и да било излъчваща радиация субстанция или да установят продукта на разпада — това, до което материалът на бомбата щеше да се разпадне след взрива.

Доктор Пейн разбираше, че не се намират достатъчно близко, за да установят със сигурност наличието на алфа- или бета-емисии. Оставаха им неутроните и гама-лъчите. Ако детекторите им „подушеха“ голямо количество гама-лъчи или макар и малко количество неутрони, това би било индикация, че имат работа с уран; обратната комбинация бе характерна за плутония.

Тестовете показаха, че бомбата зад желязната врата не е атомна.

Това бе успокоително, но на спокойствието им бе съдено да продължи само още няколко секунди.

В една тъмна стая на петия етаж Бауман работеше с поялник и секачки. Джаред, с вързани ръце и крака, се извиваше проснат до него и риташе с овързаните си крака по пода в безсмислен опит да повика някого. Но подът беше циментов и покрит с теракотени плочки, така че ударите почти не вдигаха шум, а освен това сградата вече бе почти изцяло евакуирана. Просто вече никой не можеше да го чуе.

Бауман продължаваше да работи, концентриран до максимум.