Джоузеф Файндър
Часът нула (86)

85.

Бауман включи осветлението. Мазето беше с нисък таван, голо и доста голямо. Той, разбира се, бе идвал вече тук преди няколко дни, за да го разгледа, знаеше къде е котелното отделение, къде са складовите помещения и коя част от мазето се намира непосредствено под компютърния център.

— Къде се намираме? — попита Джаред.

— Казах ти. Имам да свърша нещо важно, преди да те отведа у дома.

Джаред поклати глава.

— Мама има някакви проблеми. Казала, че става дума за нещо сериозно. — Той повиши глас. — Искам веднага да си ида вкъщи.

— Ей сега. Само да свърша моята работа. И моля те, не говори толкова високо.

С раница на гърба и ръце на хълбоците Джаред предизвикателно го погледна.

— Ей! Заведи ме у дома веднага!

— Казах ти, след малко.

— Веднага! — отекна гласът на Джаред.

Бауман рязко се приближи до него и бързо сложи ръка връз устата му. Джаред замаха с ръце и зарита.

 

 

Сара знаеше, че е способна да се справи с много задачи, от националната безопасност през отвличания до убийства; беше развила в себе си способността да събира всичките си сили срещу страха и голямото напрежение, но нищо не можеше да я предпази от това. Никакви години на обучение, никакъв професионален опит, никакви диаграми на дейностите, които я бяха научили да използва, никакви техники на систематизиране, които толкова помагаха в кризисни ситуации.

Всичко това се оказваше напълно безполезно, когато синът ти е отвлечен от професионален терорист, а на всичко отгоре Сара съзнаваше, че на практика тя напълно доброволно и без да влага капчица мисъл в постъпката си, сама беше предала сина си в ръцете на похитителя.

Стомахът й беше свит на топка.

Въздухът в гърдите й не стигаше. Кръвта пулсираше в ушите й.

О, боже.

Преди много години, когато Джаред бе осеммесечно бебе и живееха във Франкфурт, един ден се бе хванала да преглежда няколко досиета, докато Джаред пълзеше по пода. В средата на дневната имаше спираловидна стълба и тя знаеше, че е опасна. Беше стръмна и желязна. Имаше случаи, когато бе потръпвала при мисълта какво може да се случи на едно бебе, ако падне по стълбата. Затова обикновено слагаше на отвора й обърнат стол.

Изглежда, досиетата бяха погълнали цялото й внимание, защото я изненада силен трясък, след който настъпи гробна тишина. Веднага разбра какво се е случило. Джаред бе съумял някак да се промъкне под стола и се бе изтърколил по стълбата.

Тогава, както сега, стомахът й се сви на топка. Светът около нея спря да се движи. Без сама да знае как, се озова над стълбата и с ужас погледна в отвора й. Мозъкът й възприемаше нещата като в каданс, но нали, слава богу, и времето около нея бе спряло. Джаред беше паднал до средата на стълбата и главата му се бе заклещила между две пръчки на перилата. Не издаваше нито звук.

Беше убедена, че е мъртъв. Беше убила малкото си красиво бебе, отклонявайки вниманието си от него само за миг. Мъничкото й безпомощно момченце с разтапяща сърцата усмивка и двете едва поникнали предни зъбчета, детенцето, на което предстоеше цял живот и което изцяло зависеше от нейната закрила, бе мъртво.

Тя се хвърли надолу по стълбата и сграбчи неподвижното телце, но можеше да види само задната част на главицата му. Беше ли настина мъртво, или само в безсъзнание? Изведнъж Джаред нададе разкъсващ душата писък и Сара изкрещя в отговор от облекчение. Опита се да измъкне главата му, но тя наистина се бе заклещила. Дърпайки внимателно и извъртайки я в различни посоки, тя най-сетне успя да я освободи и едва сега можа да види личицето му. Видя, че е ударено и почервеняло, но иначе на мъничкия Джаред му нямаше нищо. Тя го притисна в рамото си и проплака:

— О, боже, о, боже, о, боже…

Беше наред. След десет минути спря да плаче и тя му даде биберона.

Едва тогава осъзна какъв заложник всъщност е майката…

Неспособна да издържа повече на вихрушката от мисли и спомени, тя бавно се отпусна на близкия стол, замаяна и безсилна.

„Брайън Ламоро“ се бе оказал прикритие за обучения в Южна Африка терорист Хенрик Бауман. Колко нелепо, но едновременно с това и логично! Та какво наистина знаеше тя за този човек, освен че той се бе опитал да спаси нея и Джаред в Сентръл Парк…

… което явно е било постановка, осъзна тя внезапно. Сигурно той бе организирал нападението… нищо чудно да бе платил на няколко готови на всичко тийнейджъри да нападнат малкото момче за удоволствие или може би, за да спечелят някой и друг долар. Малко капаро предварително, останалото — след работата. А след това се бе оказал на това място „случайно“ и се бе втурнал да им помага — колко умен начин да се запознаеш с една жена, изпълнена с подозрение към всеки срещнат в този нов за нея град. Сигурно е бил уверен, че не разполагат с негова снимка, защото иначе не би посмял дори да помисли да нахлуе така изобретателно в живота й и да поеме риска от разкриване още в началото. И как ловко бе играл ролята на непохватен крехък интелектуалец — абсолютната противоположност на истинската му същност — макар да не бе успял да скрие мускулестото си тяло, мощните бедра, добре оформените бицепси. И защо тя бе обърнала толкова малко внимание на това намиращо се във върхова форма жилаво тяло? От друга страна, в наши дни мъжете наистина посещават фитнес центрове и се грижат за физиката си и това можеше да се отнася дори за някакъв си канадски професор по архитектура. Но защо не бе заподозряла, че има нещо особено в този човек, когото познаваше така бегло?

Помисли си за няколкото нощи, когато се бяха любили… не, абсурдно бе да нарича случилото се по този начин, с толкова неподходяща дума… не, те само бяха правили секс — и почувства тръпка на отвращение.

Сега обаче трябваше да мисли само за Джаред.

Около нея всичко продължаваше да се развива неестествено бавно. Светът изглеждаше застинал като на снимка. Тя се намираше в клещите на някакъв кошмар.

Минута по-късно парализата отстъпи пред твърда решимост. Тя нареди всички членове на групата да се съберат незабавно и изпрати искане до Министерството на енергетиката да мобилизира прословутата си Група за действие при ядрена криза.

Трябваше да намери Джаред. За да намери него, трябваше да открие Бауман, още повече че откриването на Бауман се превръщаше във въпрос от първостепенна важност за цялото ФБР, и на живот и смърт за Ню Йорк Сити.

 

 

Бауман огледа дванайсетте сандъка, натрупани на четири купчини по три един върху друг, подредени до една от стените. Всеки от тях беше запечатан с ярко оцветена лента, която предупреждаваше „Документация на ФКГД“.

Беше сигурен, че никой от сградата не би се докоснал до сандъците през няколкото часа, които щяха да престоят тук. Нали сам беше организирал с „Гринич Тръст Банк“ тези сандъци с „компютърни разпечатки“, необходими за работата на ФКГД, да останат тук, в мазето, до ревизията утре. Нали служител на самата банка се бе обадил на административния директор на сградата и бе подсигурил съгласието му да складират за през нощта сандъците в мазето. Това място се използваше като временен склад при доставки, така че мениджърът не бе намерил основания да възрази.

Сандъците съдържаха С-4, но понеже пластичният експлозив има около два пъти по-голямо специфично тегло от хартията, която уж трябваше да бъде запечатана вътре, той ги бе напълнил само до половина с С-4 и бе допълнил оставащото празно пространство с фалшива банкова документация. Така теглото на всеки сандък не можеше да събуди подозрение, а както бяха запечатани, никой не би посмял да ги отвори.

В известен смисъл изглеждаше логично тези сандъци да бъдат разтоварени точно тук, но изборът на мястото далеч не бе случаен. Подобно на повечето сгради и тази имаше яка сърцевина, към която бяха „прикачени“ останалите конструктивни елементи. Взривяването на бомбата тук би увеличило максимално вероятността сградата да се срути.

Освен това точно на горния етаж се намираха компютрите Unisys на Мрежата.

Той извади от куфарчето си нещо, което на пръв поглед изглеждаше като въже за простиране — с помощта на леснодостъпен за купуване гумен печат бе маркирал „въжето“ с надпис „ПРОТИВ ФАЛШИФИКАЦИЯ/ДА НЕ СЕ ДОКОСВА/ПОД КОНТРОЛ НА ОХРАНИТЕЛНА СИСТЕМА“ — и внимателно обвърза с въжето всички сандъци, като го прекара няколко пъти около тях.

„Въжето“ всъщност представляваше възпламенителен шнур. Завърза на единия му край троен възел, вкара го в един от сандъците и го напъха в експлозива.

След това извади от куфарчето си черна кутия със светлинна индикация на алуминиевия капак, на която пишеше „СИСТЕМА ЗА ОХРАНА НА ВЕЩЕСТВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА“. Макар и да изглеждаше като охранителна система, кутийката беше взривяващото устройство. Едното бе попаднало в ръцете на ФБР, но другото бе пристигнало по друг канал, както предвидливо бе наредил. Той свърза взривателя към възпламенителния шнур, чийто друг край отиваше в експлозива. Пейджърът, който бе добавен само като резервен вариант за задействане, сега нямаше да му бъде необходим.

Но във взривателя бе вграден микровълнов детектор.

Като цяло устройството бе доста сложно. Бе конструирано така, че да се противопостави успешно на опитите на хората от бомбения отряд, в случай че те се появяха тук своевременно, което бе съмнително.

Датчикът бе обемен тип, което означаваше, че използва Доплеровия ефект. Всъщност това бе адска машина. Пространството около бомбата в радиус осем метра щеше да се запълни с микровълнова енергия. След нищожно кратък преходен процес щяха да се образуват стоящи вълни. Ако тук се появеше предмет, движещ се със скорост близка до тази на нормалния човешки ход, стоящите вълни щяха да се разрушат, датчикът щеше да прехване отразените от движещото се тяло вълни, щеше да затвори електрическата верига и бомбата щеше да експлодира.

Той беше готов да натисне активиращия бутон върху капака на взривателя, когато чу глас.

— Как е? — осведоми се строен млад негър с обръсната глава и обеца на лявото ухо. Беше се появил съвсем изненадващо и явно бе човек от охраната.

— Добре — отговори Бауман и дружелюбно се усмихна. — А ти?

— Чудесно — увери го пазачът. — Какво има в сандъците?

— Документи.

— Значи си към банката?

— Не, аз съм към ФКГД — обясни Бауман, молейки се в себе си пазачът да не попита как е попаднал в мазето. — Нещо не е наред ли?

— Ще трябва да преместиш тези сандъци оттук — нареди пазачът. — Не могат да останат. Правилникът за противопожарна охрана не разрешава.

Бауман изгледа пазача с любопитство и въздъхна:

— О, само това не! Моят шеф е уредил въпроса с административния директор… как беше, а, някой си Таляферо, ако не бъркам.

— Наистина е той, но не ми е казвал нищо за оставянето на някакви сандъци тук.

Слухът на Бауман изведнъж долови глухи удари, разнасящи се наблизо в мазето, и той погледна пазача, за да види дали и той ги е чул.

— А бе то като ти тръгне накриво… — каза той. — Какво сега, трябва ли да се обаждам на моя шеф да звъни отново на Таляферо? Защото тези неща и без това ще бъдат изнесени оттук утре рано сутринта. — Той внимателно наблюдаваше пазача, преценявайки дали си струва риска да го убива тук, в административна сграда, през работно време, в самия център на града.

Пазачът се поколеба, после погледна часовника си. Беше ясно, че няма никакво желание да чака тук някой, който тепърва ще се обажда на някой си друг, който да позвъни на трети, за да му бъде наредено.

— Добре, остави ги — съгласи се той. — При условие че наистина утре рано сутринта ще ги изнесете.

Ударите се засилиха и станаха още по-настойчиви. Беше момчето, което бе затворил в някакъв празен склад.

— Ама разбира се — потвърди с измъчена физиономия Бауман. — Ще ги изнесем, обещавам.

— Хм… — неопределено изсумтя негърът и се обърна да си върви, после се закова на място. — Чуваш ли нещо?

— Не, какво?

— Ето там. Някакво хлопане.

Бауман се престори, че се вслушва.

— Прилича на раздрънкана канализация.

— Там, там — посочи пазачът.

Ударите се разнасяха ритмично и настойчиво. Беше повече от ясно, че са дело на човек.

Бауман се приближи до мястото, където стоеше пазачът, сякаш опитвайки се да чуе шума от същата позиция.

— Ако питаш мен… — започна той и мигновено протегна силните си ръце към шията на пазача, счупи я моментално и завърши започнатото изречение: — … това си е тракане на стара канализация.