Джоузеф Файндър
Часът нула (36)

35.

Преди двайсетина години, обясняваше Хари Уитман, някакъв агент от криминалния отдел бил в Академията на ФБР заедно с южноафрикански полицай. Националната академия на ФБР провежда интензивна петнайсетседмична програма в Куантико, Вирджиния, с цел да запознае средния персонал с последните технически средства за провеждане на разследване. От стоте участници във всеки курс петнайсет-двайсет са чужденци.

— Този южноафриканец, Сакс, вече бил посетил три курса на ФБР за повишаване на квалификацията в Европа, така че нашите хора нямало какво толкова да го научат и почти не контактували с него — разказваше Уитман. Двамата стояха на прага на кабинета му. — Проверихме го с Департамента и с Управлението, да не би да е минал на страната на лошите. Отрицателен отговор. Но за наше щастие приятелчето Сакс сега е в секретните служби, ще рече, имаме канал, водещ право в сърцето на мрака. Така че помолихме един от групата на ЦРУ в Йоханесбург да осъществи контакт — само че наистина неофициален.

— И агентът от ЦРУ поискал от южноафриканския полицай информация за лицето, известно под псевдонима Хайнрих Фюрст?

Уитман кимна.

— Не просто информация, ами всичко, което е известно за него. Тейлър мисли, че ако има нещо гнило и нашият човек е замесен, този контакт ще сложи начало на активни опити за свързване и обяснения. Затова веднага след срещата на нашия агент с контакта организирахме наблюдение. Помолихме сателитите да установят контрол над целия южноафрикански трафик — както входящ, така и изходящ — със специално внимание към честотата на кабелния трафик до посолството им тук.

— И?

— Нищо необичайно. Никакви трескави обаждания или телекси. Никой не може да докаже нищо с отрицателен резултат, но така поне се уверихме, че контактът ни там е чист.

— Може би.

— На следващата сутрин той се появи обратно с име. Нищо за „Хайнрих Фюрст“, но за „Принца на мрака“ — да, и то какво да! Всички в разузнавателната служба знаят кой е — човек на име Хенрик Бауман. Кодово име „Зиро“, най-опитният им агент. Така че направихме официално запитване до различните служби на южноафриканското правителство, до кабинета на главния прокурор, до полицията — сещаш се, до всички — за досиета на името на Хенрик Бауман. Молба за издаване на паспорт, акт за раждане — да не ти обяснявам. Сега седим и чакаме. Искаме да се уверим дали е нашият човек.

— Услужливи ли бяха? — поинтересува се Сара.

— Ти шегуваш ли се? Тях буквално треска ги тресе! Ужасени са, че има възможност бивш южноафрикански агент да се окаже замесен в тероризъм. И то не кой да е, а бял от бившия режим. Да знаеш само как обичат да стоварват различни мръсотии върху бившия режим… Всъщност май е време да се обадя в Центъра за свръзка и да проверя дали вече нещо не е пристигнало…

Сара зачака, без да се вслушва в разговора.

— Имаме пълен комплект пръстови отпечатъци — съобщи й след малко Уитман.

— Страхотно.

— И още нещо. Само преди три седмици нашият човек е избягал от строго охранявано крило на затвора в Полсмур. Местните детективи открили два трупа. Но до момента нямат нищо — този тип сякаш се е изпарил във въздуха. Южноафриканците обикновено не се обръщат към международните институции в случаите на избягали затворници, дори когато става дума за бивш член на собствената им тайна служба. Май вече са се отказали да го намерят и дори го броят за загинал, но според мен той е човекът, когото търсим. Сега нека те заведа до прекрасния ви офис и да те запозная с щастливците, с които ще трябва да работиш.

Сара видя няколко души, които не познаваше, да пият кафе и да четат „Дейли Нюз“ и „Ню Йорк Поуст“. Останалите й бяха познати. Алекс Папас водеше оживен разговор с Кристин Виджиани от отдел „Антитероризъм“ във Вашингтон. И двамата ожесточено димяха с цигарите си. Ръсел Улман — също от Вашингтон — решаваше кръстословица. Кен Олтън седеше настрани, зачетен в книга със заглавие „Котката на Шрьодингер“ — сто на сто научна фантастика.

— Е, добре — каза високо Уитман и вдигна ръце, за да привлече вниманието на присъстващите. — Предполагам всички тук са командировани за участие в специалната работна група към Обединените сили за борба с тероризма. Ако някой случайно не е, той вече знае прекалено много, така че ще наредя да бъде убит.

Разнесоха се вежливи подсмихвания. Уитман се представи сам и после представи всеки поотделно. Всички в стаята, независимо дали бяха служители на Бюрото, или не, носеха задължителните за ФБР идентификационни табелки, защипани на ризата или горния джоб, или окачени на тънка метална верижка през врата.

Всеки агент от ФБР в състава на Обединените сили има за партньор по един полицай. Партньорът на Сара бе кръглолик мъж с голям корем, детектив лейтенант от полицията, казваше се Джордж Рот. Косата му бе започнала да окапва, бузите му бяха нашарени с дълбоки белези от младежки пъпки, а издутият му нос бе покрит с мрежа спукани капилярни съдове. Говореше със силен бруклински акцент. Изгледа я с неприязън, кимна едва-едва и изобщо не посегна да се ръкуват. Само откъсна със зъби парче ароматизираща дъха дъвка от ролката в джоба на ризата си и го намести с език между бузата и зъбите си.

„Да бе, и аз се радвам да се запознаем“ — помисли си Сара.

Уитман приседна на ръба на едно от бюрата, избута някаква чаша с кафе и плуващ в нея фас и продължи:

— Така… Сега, може всички да сте специално избрани за нуждите на тази група, но аз ще ви запозная със закона за опазване на тайната. Затруднявам се да намеря подходящо силни думи за важността на тайната. Двама от вас не са от града, така че може би нямат представа какво ще се случи на улицата, ако се разчуе, че до две седмици една голяма банка на Уолстрийт може да стане обект на терористичен акт. Ще избухне паника, каквато не сте виждали. Сред вас има и такива, които знаят какво имам предвид… Ако трябва да се свържете с ведомства, служби и организации в града, не им съобщавайте, че работите по терористична операция. Версията е, че търсите беглец, окей? И нито една шибана дума на пресата, ясно ли е?

Всички кимнаха, някои ненужно се прокашляха.

— Когато работехме по ТРЕЙДБОМБ, в групата имаше един, който пиеше заедно с репортер от „Нюздей“. Езикът му лесно се развързваше. И какво мислите стана? „Нюздей“ пусна материал за един от терористите, когото щяхме да арестуваме, щом съберяхме достатъчно улики, но се наложи да го приберем предварително. Издънката бе доста неприятна. Вярно че изтичането на информация стана от голяма работна група в пълен състав. Ние обаче сме само десетима, така че за ваше добро е да повярвате, че изкашля ли се някой от вас, аз ще науча кой е. А ако някой от вас има навика да сяда на чашка с хора от пресата, по-добре е веднага да си тръгва.

Той продължи, съобщавайки, че групата е сформирана за работа по „Операция Минотавър“. Обясни, че минотавърът е митологично чудовище с глава на бик и тяло на човек. Минотавърът — той сметна за ненужно да уточнява дали става дума за терориста, когото трябваше да заловят — се хранел изключително с човешка плът. Операцията може би беше наименувана прекалено оптимистично, защото според гръцката митология чудовището било обречено да обитава едно място (Лабиринта, построен от Дедал), от което не можело да избяга.

— И колко дълго ще съществува тази специална работна група? — поинтересува се лейтенант Рот, като натърти на „специална“.

Сара с неудоволствие осъзна, че ще трябва да работи с този човек.

— Директорът е утвърдил „предварително разследване“ — обясни Уитман. — Това означава период на съществуване от сто и двайсет дни. Теоретично, ако има сериозни основания, срокът може да бъде удължен с нови деветдесет дни. Но на мен би ми се искало да приключим преди това.

— Че код не би искал? — промърмори някой от агентите.

— Какво искаш да кажеш с това „теоретично“? — попита Папас.

— Искам да кажа само, че в нашия случай Вашингтон е отпуснал две седмици.

Избухна хор от възклицания, свиркания, протести.

— Ти се шегуваш! — извика Кристин Виджиани.

— Не се шегувам. Две седмици, след които се обявява край на издирването. При това не ни се дава статут на широкомащабно следствие. Ще поясня за тези от вас, които са нови в тази игра, че разликата между предварително и широкомащабно следствие е основно в това, което не можем да правим. Не можем да подслушваме телефони. Не можем да проследяваме. Не можем да работим под прикритие.

— А случайно можем ли да задаваме въпроси? — обади се Рот. — Искам да кажа, ако сме вежливи?

Уитман не обърна внимание на думите му.

— Вижте, много добре разбирам, че работна група от десет души е нищо. Някои от вас ще си спомнят за 1992 година, когато открихме цианид в опаковки болкоуспокояващо и се намери един, който започна да изнудва „Джонсън и Джонсън“ за един милион долара. Тогава нюйоркският офис хвърли триста агенти в издирването, главно от отдели „Криминален“ и „Контраразузнаване“. Според мен група от десетима е тъпотия, но съм склонен да повярвам, че Вашингтон иска да опита с малочислен екип, по-гъвкав и неспъван от бюрократични измислици. — Той сви рамене. — Е, не аз определям нещата.

— Поправете ме, ако греша — заядливо се обади лейтенант Рот, — но вярно ли ще бъде да се каже, че ние не знаем нищо за този тип? Та… та ние не знаем дори как се казва!

— Не е съвсем така — проговори Сара.

Останалите се обърнаха към нея и тя съобщи какво бяха научили току-що от Йоханесбург.

Но вместо изблик на въодушевление и ентусиазъм, какъвто бе очаквала, се възцари продължително мълчание, нарушено накрая от агент Виджиани.

— Значи той е избягал преди две седмици от затвор в Южна Африка, а ние така и не сме чули за това — горчиво констатира тя. — Не са ни уведомили, не са алармирали Интерпол… нищо! Не разбирам…

— Мисля, че е станало несъзнателно — поясни Сара. — Южна Африка толкова дълго бе в изолация, че още няма навика да споделя вътрешните си проблеми с международните организации. Всичко при тях е в процес на създаване.

— Е, страхотно, това вече е успокоително — отново не се сдържа Джордж Рот. — Най-сетне разполагаме не с какво да е, а с име. Трябва само да поразпитаме наоколо — ако ни разрешат, естествено — и да видим дали някой случайно не познава терорист на име Хенрик Бауман. Това много опростява нещата.

— Поне има за какво да се захванем — раздразнено заяви Сара.

— Задачата ви е почти непосилна — съгласи се Уитман. — Да, имаме име, а скоро ще имаме и отпечатъци и дори може би снимка. Но все още ни предстои да изровим игла от купа сено.

— Той все ще направи грешка — каза Сара. — Трябва само да се възползваме от нея, за да го хванем.