Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (44)

Четиридесет и четвърта глава

— Все още мисля, че става нещо нередно — промърмори Александър, крачейки из кабинета на Пола в лондонския магазин.

— Също и аз — съгласи се тя, следейки го с поглед, докато той кръжеше между камината и бюрото й. — Но не е достатъчно да имаш съмнения. Трябва да имаме някакви конкретни доказателства, преди да предприемем действия срещу Джонатан. И Сара вероятно. Все още не съм сигурна дали ни предава, или не.

— Нито пък аз. Но ние трябва да го хванем, напълно права си. Дотогава ръцете ни са вързани. — Александър потри брадичката си със замислено изражение. Спря пред бюрото на Пола и я погледна отгоре. — Вътрешният ми глас казва, че много скоро ще има сблъсък. — Поклати глава. — И да използвам думите на баба, не обичам неприятни изненади.

— Кой ги обича?

Пола въздъхна и тревогата й нарасна още повече. Знаеше, че Александър е най-консервативният от всички и не е склонен към преувеличение или полети на фантазията. Освен това баба им бе убедена в двуличието на Джонатан Ейнсли до деня на своята смърт преди пет седмици. Но както и те, Ема нямаше доказателство. Облягайки се на стола си, Пола каза:

— Каквото и да прави, очевидно го прави много умно, тъй като счетоводителите не намериха нищо нередно, след като провериха документите.

— Естествено, знаеш, че винаги е бил ужасно непочтен. Дясната му ръка не знае какво прави лявата, за бога. Не се е променил много през последните години. — Александър я погледна с болка. — Дон Литълтън мисли, че съм напълно полудял. Накарах го да провери документите не един, а дузина пъти. — Александър повдигна рамене безпомощно. — Дон и двама от другите счетоводители от фирмата му поставиха отдела за недвижима собственост под микроскоп. Няма нищо нередно — абсолютно нищо, което да изглежда подозрително. Най-малкото там, където опира до пари.

Пола се наклони напред, постави лакти на бюрото и подпря брадичка върху дланите си.

— Той не би бил толкова глупав да краде, Сенди, той е умен. Би прикрил следите си, където и да водят. Бих искала да намерим начин да го накараме да излезе, да се покаже…

Изречението й остана недовършено, докато обмисляше тази идея и ровеше в главата си за вероятни възможности.

Брат й Филип, който седеше на дивана в другия край на стаята, слушаше внимателно през последните няколко минути. Накрая, нарушавайки мълчанието, каза:

— Единственият начин някога да хванете нашия скъп братовчед е да го поставите в ролята на мишена.

Александър се обърна на токовете си.

— Как? — попита.

Филип стана и тръгна към тях. От всички внуци на Ема, Филип Макгил Еймъри бе най-красивият. Бе одрал кожата на дядо си и имаше чертите на Макгил, които майка му и сестра му бяха наследили. Косата му бе също така лъскавочерна, очите му също така обезпокоително сини, приближаващи се до тъмновиолетово, и той бе също така висок, мъжествен и елегантен като Пол Макгил. Въпреки че бе само на двадесет и четири, Филип бе най-умният от внуците на Ема, тъй като бе благословен с изключителната проницателност в бизнеса и финансовия гений на Пол, както и с интелигентността на баба си. Беше усърдно обучаван от баба си от седемнайсетгодишна възраст и след като пое обширната империя на Макгил в Австралия, доказа многократно, че е достоен за доверието й. Бе известен като човек, с когото си длъжен да се съобразяваш и който бе мъдър не според годините си.

Спирайки до Александър, той постави ръка на рамото на братовчед си и каза:

— Ще ти кажа как след минута, Сенди.

Отпусна се в едно от креслата срещу сестра си и отбеляза:

— Този детектив, който Гран нае — Грейвс — не е могъл да открие абсолютно нищо за Джонатан. Въпреки това продължавам да вярвам, че е много възможно той да има собствена компания, която се ръководи от подставени лица и…

— Недей да мислиш, че съм отхвърлил тази възможност — прекъсна го яростно Александър.

Филип кимна.

— Окей, тогава нека да започнем с предположението, че той наистина има истинска компания за недвижими имоти и че насочва сделки в нея — големи сделки, които по право би трябвало да отиват в „Харт Ентърпрайс“. Само това е достатъчно да бъде обесен.

Филип се наклони напред и изгледа първо сестра си, а след това Александър.

— Предлагам да сложим примката на врата му. И ще ви кажа как. Много просто е в действителност. Трябва да намерим някой, който да предложи сделка на Джонатан като глава на отдела за недвижима собственост на „Харт Ентърпрайс“. Сега, тук е уловката… трябва да направим сделката толкова привлекателна, толкова сочна, че няма да може да устои на изкушението да я прекара през собствената си компания. Естествено, това трябва да бъде крайно привлекателно и толкова голямо, толкова съблазнително, че алчността му ще натежи много над здравия му разум. Ако залогът за него е твърде висок, ще действа прибързано, повярвайте ми.

Облягайки се назад, Филип кръстоса дългите си крака и отново се вгледа изпитателно в Александър и Пола.

— Добре, какво ще кажете?

Александър седна тежко в другото кресло и кимна бавно.

— Трябва да призная, че е хитър номер и ще го одобря, ако ми се отговори на няколко въпроса.

— Давай.

— Филип, нека да бъдем практични, къде, по дяволите, ще намерим тази съблазнителна сделка, която да размахаме като морков пред Джонатан? Това, първо, и второ, кого ще намерим да му го предложи? — Александър се усмихна криво. — Нека да не подценяваме нашия лукав братовчед… той веднага ще открие пропуските.

— О, но такива няма да има — отговори спокойно Филип. — Имам човек, който може да предложи сделката на Джонатан, близък приятел, който има собствена компания за недвижима собственост тук, в Лондон. Така че това дава отговор на първия ти въпрос. Колкото до самата сделка, вярвам, че приятелят ми има нещо скрито, което би било най-подходящо и съблазнително. Единственото, от което се нуждая, е вашето одобрение и тогава ще говоря с него.

— Предполагам, че си струва да опитаме — каза Александър, като се възхити от ума и дискретността на Филип. Обърна се към Пола.

— Какво мислиш?

Пола каза:

— Напълно съм за, ако и ти си съгласен, Сенди.

Погледна брат си.

— Как се казва приятелят ти?

— Малкълм Перинг. Сигурно си спомняш стария Малкълм — бяхме заедно в Уелингтън.

— Смътно. Мисля, че ни запозна веднъж, когато дойдох да те посетя през ваканцията.

— Да. Във всеки случай той и аз останахме относително близки приятели, след като завършихме училище и той замина за Австралия за една година и…

— Джонатан ще подуши нещо — каза рязко Пола. — Ти и Малкълм сте били в едно и също училище, после той е бил в Австралия. Джонатан ще направи връзка.

— Съмнявам се — каза Филип, като гласът му звучеше сигурно и уверено. — Малкълм се е върнал от няколко години. Наследи компанията за недвижими имоти на брат си, след като горкият човек се помина от сърдечен удар на тридесет и девет. Джонатан няма да задава много лични въпроси, а Малкълм може да бъде ловък и уклончив, повярвайте ми, може.

— Вярвам ти. Знам, че не би забъркал някого в нашите дела, ако не би могъл да разчиташ абсолютно на неговата дискретност. И ще трябва да го посветиш в нещата — отбеляза Пола.

— Очевидно. Но на Малкълм може да се разчита… наистина, Пола — се подсмихна Филип. — Сигурен съм, че има готова сделка за случая. „Перинг и Перинг“ са огромна компания и няма ли да бъде ирония на съдбата, ако с един удар застреляме два заека? Ще хванем Джонатан на местопрестъплението и ще направим добър бизнес за „Харт Ентърпрайс“ в същото време.

Александър се засмя сухо, погъделичкан от идеята.

— О, как би харесала баба това!

Пола се усмихна с половин уста.

— Вероятно ще трябва да започнем едва тогава, когато Александър се съгласи. Това трябва да бъде негово решение — като управителен директор на „Харт Ентърпрайс“.

Александър възкликна:

— Няма какво да губим! И съвсем искрено изпитвам облекчение, че предприемаме агресивно действие. Очакването Джонатан Ейнсли да направи нещо е много разстройващо. Чувствам, че трябва да го накараме да се разкрие, ако можем.

— Първата ми работа утре сутринта е да говоря с Малкълм.

Филип погледна часовника си.

— Трябва вече да тръгваме, ако имаме намерение да хапнем набързо, преди да отидем в офиса на Джон Крофорд. Единадесет и половина е. Трябва да бъдем при Джон в два и половина, нали, Пола?

— Да. — Тя стана, като приглади черната си рокля. — Не очаквам нищо от този следобед — започна тя и спря. Горната й устна затрепери и очите й се изпълниха със сълзи. Погледна бързо встрани. След минута успя да се овладее и се усмихна слабо на двамата мъже. — Много съжалявам — каза. — Това ми се случва, когато най-малко го очаквам. Мисля за баба и просто се задавям. Не мога да свикна с това, че не е тук. Просто е ужасно, такава празнота в живота ми… в живота на всички ни, предполагам.

— Да — съгласи се Филип. — Александър и аз се чувстваме по същия начин, както и ти. Фактически обсъждахме това вчера на вечеря. Трудно е да осъзнаеш, че никога повече няма да връхлита върху ни с някакъв неортодоксален, но ужасно умен съвет или да направи един от нейните прями или сбити коментари.

Филип заобиколи бюрото и прегърна нежно раменете на Пола, погледна пребледнялото й лице.

— Четенето на завещанието ще бъде ужасно разстройващо, Пола, защото подчертава реалността на смъртта й. Но трябва да бъдеш там… всички трябва да бъдем.

Завърши малко несериозно:

— Баба ще полудее, ако не сме там.

Пола кимна, усмихвайки се леко на забележката му, защото разбираше, че той иска да я разведри. Тъгата й намаля.

— Ще ти кажа нещо — вбесявам се, като си помисля за пиявиците, които ще присъстват по-късно. — Въздъхна. — Е, добре, така е, нищо не може да се направи и моите извинения към вас двамата. Мисля, че колкото по-малко говорим за този следобед, толкова по-добре. Сега, хайде, да отиваме на обяд. Емили ще се присъедини — запазила съм маса в „Риц“.

— „Рица“! — възкликна изненадано Филип. — Не е ли малко луксозно за бърза закуска?

Тя хвана брат си под ръка, погледна го, после Александър, и сянка на истинска радост се появи.

— В действителност не. Това беше едно от любимите места на баба. И го избрах, защото ще предизвика неволни асоциации за нас четиримата… всички онези чудесни угощения, които тя ни даваше там, когато бяхме деца. — Пола се засмя и се обърна към брат си: — Освен това ти и аз можеше да не сме тук, ако Ема и Пол не бяха се събрали в романтично безделие в „Риц“ преди шестдесет години!

— Правилно — отговори Филип, смеейки се. — И в този случай мисля, че обядът би трябвало да е в чест на Пол Макгил! Аз черпя.

— Много мило от твоя страна — каза Александър, когато излизаха от кабинета на Пола и се отправяха към асансьора на персонала. Докато слизаха надолу, Александър разпита набързо Филип за приятеля му Малкълм Перинг. Доволен от отговорите на Филип, уверен, че братовчед му бе избрал подходящия човек, който да им помогне да разобличат Джонатан, той попита:

— Между другото, колко време ще се радваме на присъствието ти?

— Ще бъда тук до края на октомври, когато вероятно ще замина с Пола за Тексас. Така ми каза тя, преди да пристигнеш. Бизнес на „Ситекс“. Оттам обратно в Сидни за няколко седмици и след това се връщам обратно вкъщи — за Коледа.

— О! — възкликна Пола. — Не си ми казал.

— Реших едва на закуска тази сутрин. Нямах възможност да го спомена. Мама е толкова измъчена в момента, мисля, че би трябвало да съм тук. Ще я развеселя. Съгласих се също да отида с тях в Шамони през януари и те двамата, разбира се, бяха очаровани от това.

— Също и аз — това са чудесни новини. — Александър сияеше. — Меги и аз сме поканени да се присъединим към леля Дейзи и чичо Дейвид. — Хвърли бърз поглед към Пола. — Няма ли да промениш решението си, след като Филип идва?

— Не. Във ваканция ли съм, предпочитам да лежа под горещото слънце и да се изпека до тъмнокафяво. Ските никога не са ме привличали, както вас двамата. Също така трябва да бъда в Ню Йорк през януари. Ще правим голям преглед на френска и италианска висша мода в магазина и тогава откривам „Тотал Уоман Шоп“ в нашия клон на Пето авеню.

Ухили им се закачливо, като излизаха от асансьора.

— Някой трябва да работи в това семейство.

Смеейки се, те я изведоха навън на „Найтсбридж“, влязоха в едно такси и се отправиха към Риц.

Емили вече ги чакаше на една маса в ресторанта. Елегантна в черния си костюм, който подчертаваше красотата й до съвършенство, тя въпреки това имаше опечален вид. Зелените й очи бяха замислени, когато братовчедите и брат й седнаха при нея.

— Ще се радвам, когато днешният ден отмине — промърмори на Александър. — Мисълта за изслушване на завещанието е толкова потискаща.

Александър каза:

— Хайде, Емили, скъпа, развесели се. Филип и аз току-що имахме същия разговор с Пола. — Стисна ръката й. — Баба не би одобрила. В действителност би била ужасно ядосана, ако можеше да ни види как седим и подсмърчаме. Спомняш ли си какво имаше обичай да казва?

— Кое точно? — попита Емили замислено.

— Забележката, която често правеше, когато имахме някакъв неуспех или разочарование. Обикновено ни казваше да забравим вчера, да мислим за утре и да продължим да вървим напред, без да поглеждаме назад. Не смяташ ли, че това е, което би трябвало да правим, особено днес?

— Да — съгласи се Емили, усмихвайки се вече по-весело.

— Добро момиче — похвали я Александър.

Филип каза:

— Ще поръчам бутилка шампанско и ще го изпием в памет на тази забележителна жена, която ни даде живот, научи ни на всичко, което знаем, и ни направи това, което сме.

Извика сервитьора, който предлагаше вината.

Докато чакаха бутилката „Дом Периньон“, Пола се наведе и прошепна на Емили:

— Филип има умна идея, измисли начин да разобличи Джонатан. След като вдигнем тост за баба, той ще ти каже за това.

— Не мога да чакам — възкликна Емили. Блестящите й зелени очи внезапно проницателно се присвиха, докато размишляваше върху падението на Джонатан.

— Ако можем да разкрием предателството му към баба и да се отнесем с него така, както тя би направила, то това би било жест на преклонение пред нейната памет.