Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ема Харт (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Hold the Dream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012)
Корекция
White Rose (2014)
Форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Барбара Тейлър Брадфорд. Да задържиш мечтата. Книга първа

Английска. Първо издание

ИК „Съвременник“, София, 1993

Редактор: Любен Петров

Коректор: Славка Георгиева, Янка Енчева

 

 

Издание:

Барбара Тейлър Брадфорд. Да задържиш мечтата. Книга втора

Английска. Първо издание

ИК „Съвременник“, София, 1993

Редактор: Любен Петров

Коректор: Славка Георгиева, Янка Енчева

История

  1. — Добавяне

Четиридесета глава

— Какво ще правим, Шейн? — погледна го Пола загрижено.

— Ще напредваме стъпка по стъпка с всеки изминат ден, и то по възможно най-добрия начин — каза той уверено, като й отправи окуражителна усмивка. — И ще се справим.

Бяха седнали в офиса й в магазина в Лийдс. Беше следобедът на един ден от средата на април хиляда деветстотин и седемдесета година. Шейн току-що се бе завърнал от едно кратко пътуване до Испания, където бе отишъл да наблюдава как вървят подобренията в техния хотел „Марабела“.

Сега той се приближи до нея на канапето, обхвана я с ръка и я притисна до себе си.

— Опитай се да не се тревожиш толкова много, скъпа.

— Не ми се удава. Положението не се е подобрило — напротив, влоши се. И всичко се влачи безкрайно бавно. Започвам да мисля, че никога няма да мога да се освободя от проблемите си.

— Ще можеш. — Той се отдръпна и повдигна лицето й, като погледна дълбоко в очите й. — Точно сега и двамата се намираме под пресата на безброй делови отговорности и това, което трябва да направим, е да се съсредоточим върху тях, като непрекъснато поддържаме нашата заетост и знаем, че в края на краищата ще бъдем заедно. А когато това стане, ще бъде завинаги. Мисли за бъдещето, Пола, учи се да правиш това.

— Опитвам се, Шейн, но… — Гласът й трепна и секна. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, хайде, любов моя — помоли я той, — без сълзи. Ние трябва да се придвижваме напред към нашата цел. Продължавам да ти повтарям, че времето е на наша страна. Ние и двамата сме млади и накрая ще победим.

— Да. — Тя обърса очи с крайчеца на пръстите си, насили се да придаде по-весело изражение на лицето си. — Единственото съществено, Шейн, е, че ти ми липсваш толкова много!

— Знам, знам, и ти на мене. Истински ад е да бъдем разделени. Но погледни, следващата седмица би трябвало да съм в Ню Йорк и след това да замина за Сидни за два месеца. Няма начин да променя тези обстоятелства. А не беше толкова лошо, нали? Бяхме заедно в Ню Йорк част от януари и успяхме да откраднем време за себе си през последните няколко седмици, така че…

— Не мога да потисна чувството си, че не е справедливо спрямо тебе. Карам те да висиш и…

Смехът му сякаш изтри думите й.

— Обичам теб и само теб. Ще те чакам, Пола. — Той я притисна яростно. — Що за мъж мислиш, че съм, глупаво, глупаво момиче. Нищо не става по твоя вина. То е извън контрола ти. Животът се намесва и това не може да бъде предотвратено. Ние просто ще трябва да се преборим.

— Съжалявам, Шейн. Днес бях в погребално настроение. Вероятно защото ти ще заминеш след няколко дена. Чувствам се толкова отчаяно сама, когато не си в Англия.

— Но ти не си сама, Пола. Имаш мен, любовта ми и моята подкрепа — винаги. Нося те в сърцето си навсякъде, където отивам. Никога не излизаш от мислите ми — дори за един миг. Ние говорим по телефона практически всеки ден и ако ти се нуждаеш спешно от мен, аз ще дойда при теб възможно най-бързо. Знаеш, че ще взема първия самолет независимо дали се намирам в Австралия, или в Щатите. — Той се вгледа в нея и тъмните му очи изведнъж станаха присмехулни. — Нали знаеш това?

— Да, да, разбира се, че го знам.

— Помниш ли какво ти казах в Барбадос?

— Че трябва да вярвам в любовта ти към мен.

— Точно така. Както аз вярвам в твоята любов към мен. Сега ще си промениш ли решението и ще дойдеш ли на вечеря в Бек Хаус тази вечер? Ще ти повлияе добре, пък и Емили беше толкова разочарована, когато отклони поканата й.

— Може би в края на краищата да го направя — намръщи се Пола. — Мислиш ли, че тя и Уинстън подозират нещо за нас?

— Невъзможно. Само вярват, че отново сме станали добри приятели, това е всичко.

Пола не бе докрай убедена, че той е прав. Обаче нямаше желание да насажда тревожни мисли в главата му, така че каза:

— Не бих могла да дойда преди осем, искам да мина покрай къщи и да видя Теса и Лорн, след това трябва да отида и до болницата да видя Джим.

— Разбирам.

— Наистина ли, Шейн?

— Разбира се, и не бих очаквал друго от тебе, Пола. Ти си прекалено добра и състрадателна жена, за да обърнеш гръб на Джим точно в такъв момент. По време на обяда спомена, че е малко по-добре. Каква е общата прогноза?

— Вчера докторът ми каза, че след няколко седмици ще може да напусне болницата, при положение че се оправя в същото темпо. Сега не е толкова депресиран, колкото беше, и лечението му понася добре, както и психиатричната помощ. — Тя отметна глава и тревогата отново я обхвана. — Но човек никога не може да бъде сигурен с нервните сривове. Искам да кажа, че някои хора се оправят бързо, за други са нужни месеци и не е толкова необичайно при някого да има и повторение. — Тя се поколеба и измърмори с тих глас: — Не мога все още нищо да му кажа за… това, че искам да си върна свободата.

— Осъзнавам го и не трябва непрекъснато да си го повтаряш — реагира бързо Шейн. — Ние се съгласихме, че трябва да чакаме, докато Джим се върне към нормалния живот и наистина бъде способен да се справя с нещата, преди да му кажеш, че искаш развод. Аз не си оттеглям думата от нашето споразумение. Какво друго бихме могли да направим?

— Да, така е. О, Шейн, благодаря ти, толкова много ти благодаря за разбирането и преди всичко за любовта ти. Не зная какво щях да правя без тебе.

Той я прегърна и я целуна и те постояха така прегърнати няколко минути. Накрая той я пусна.

— Трябва да се върна в офиса. Имам насрочени няколко срещи. Сега, когато татко е в Лондон на международната конференция на хотелиерите, аз съм страхотно зает. След това искам да се отбия да видя дядо, преди да отида в Бек Хаус.

Те станаха и тя го изпрати до вратата.

— Предай много поздрави на чичо Блеки — каза Пола, като го погледна. След това се усмихна по-бодро. — След като те видях, се чувствам много по-добре.

Шейн я докосна леко по лицето:

— Всичко при теб ще бъде наред, скъпа, и при нас всичко ще бъде наред. Стига да запазим разума си и да бъдем положително настроени. Не трябва да позволим нищо да ни разтърси или да ни изведе извън релси.

* * *

Няколко часа по-късно, когато Шейн отвори вратата на библиотеката в къщата на дядо си, той намери Блеки застанал пред един стар шкаф. В ръката си държеше мека жълта кърпа за прах и внимателно лъскаше сребърния трофей, който сега бе неговата гордост и радост.

Шейн се усмихна. Дядо му го лъскаше най-малко по шест пъти на ден. От всички неща, които Блеки притежаваше, трофеят се бе превърнал в най-скъпоценния предмет. В началото на април осемгодишната кобила на Блеки Емералд Боу се бе състезавала в Ейнтрий и бе спечелила Гранд Нашънъл. Спечелването на най-големия стипълчейз в света изпълни мечтата на живота му. Странно, помисли си сега Шейн, че от всички коне, които Блеки притежава, точно конят, който Ема му бе подарила, успя да спечели най-желаната от него награда. В това сигурно имаше някаква поличба.

Като се приближи, Шейн каза:

— Здравей, дядо, съжалявам, че закъснях.

Блеки се обърна и лицето му се проясни. При вида на неговия красив и едър внук сърцето му се стопли.

— Шейн, моето момче! — извика той и тръгна полека към него.

Двамата се прегърнаха. Но когато ръцете му се увиха около дядо му в топла прегръдка, Шейн усети изненадан, че Блеки бе отслабнал от последния път, когато го видя. Боже господи, мога да почувствам костите му през костюма! Той изведнъж е станал толкова крехък, помисли си Шейн, разтревожен и натъжен. Те се откъснаха един от друг и Шейн погледна Блеки в лицето, като го изучаваше. Отслабването личеше и в хлътналите бузи, и в мършавия врат. Яката на ризата му изглеждаше прекалено широка и Блеки беше неестествено блед тази вечер. Черните му очи бяха замъглени.

— Добре ли се чувстваш, дядо? — попита Шейн, като продължаваше да гледа изпитателно стария човек.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Приятно ми е да го чуя — отговори Шейн, но си спомни, че дядо му имаше обичай винаги да казва това. Не искаше да го притеснява с повече въпроси, свързани със здравето му, и затова премести погледа си върху парчето плат в ръката на Блеки. — Ако не внимаваш, ще пробиеш от лъскане дупка и тогава какво ще стане?

Блеки изръмжа развеселен и проследи погледа на Шейн, който сега се бе насочил към трофея. Той се затътри към шкафа. Походката му бе все така бавна. Остави плата и сложи ръка върху символа от големия триумф на Емералд Боу.

— Няма да отида толкова далеч, като кажа, че победата бе короната на моя живот, но със сигурност това беше най-вълнуващият момент за мен — кимна на себе си Блеки. — Наистина.

Шейн се усмихна на дядо си.

— И за мен — увери го той.

— Ей, момче, та ти ще имаш по-велики трофеи в твоя живот, отколкото аз съм имал в моя. Така показват картите и е повече от сигурно. — Блеки се обърна към малката масичка и наля в две чаши уиски. — Да пием за това по една капка от моето добро ирландско уиски.

Шейн се присъедини към него, взе чашата, чукна я в чашата на Блеки и каза:

— За бъдещите триумфи, за нас двамата, дядо.

— Да, точно така. И за Емералд Боу и предстоящото през следващата година надбягване Гранд Нашънъл. Никога не се знае, тя може пак да излезе победител. — Блеки хвърли на Шейн многозначителен поглед, отиде до камината и седна в любимия си фатерщул.

Шейн го последва, още веднъж шокиран от бавното придвижване на дядо си, което наподобяваше тътрене, и от неговата крехкост. Шейн се изпълни със загриженост, но я потисна. Вероятно дядо му бе просто уморен тази вечер. А също и вълнението от Гранд Нашънъл, победата, както и цялата веселба, която я последва, сигурно лесно са го изтощили. В края на краищата той беше стар, много стар човек. Беше на осемдесет и четири години.

Блеки остана съсредоточен в себе си за няколко секунди, като гледаше в пламъците с отнесен поглед, след това се обърна към внука си.

— Мисля, че никога няма да забравя финиша. — Като размаха ръка, той се наведе напред в изблик на енергия, очите му блестяха, докато пресъздаваше с помощта на въображението си надбягването. После възкликна развълнувано: — Те стигнаха, Шейн, до последното препятствие! Емералд Боу и два други коня до нея! Почти грива до грива! Стив Ларнър, въпреки че е неприятен човек, я шпореше яко. Лицето му беше мрачно. А на мен сърцето ми се беше качило в гърлото, о — така беше, Шейн. Мислех, че тя няма да успее да го направи. Бях убеден, че другите два коня ще я изпреварят на косъм разстояние. Когато Хайланд Бой скочи пръв, но закачи върха на бариерата, претърколи се и отпадна от състезанието ей така, аз не можех да повярвам на очите си. След това и Кингс Голд повтори същото, като се преметна и падна по гръб. Знаех, че се бе приближил твърде близо до основите на бариерата. Старите ми очи се насочиха към Емералд Боу. И само след част от секундата, след като другите бяха паднали, се появи и тя, моята малка чудесна кобила, която прескочи препятствието като газела и финишира на двеста ярда. О, Шейн, това бе най-страхотният финиш, който някога съм виждал, а съм присъствал на страшно много конни надбягвания през живота си.

Лицето на Блеки се зачерви и той се облегна назад в стола си. Беше останал без дъх, но се съвзе след кратко време.

— Аз бях там, дядо, и видях всичко.

Блеки примигна срещу него:

— Разбира се, че го видя, но не мога да се стърпя да не ти разкажа, момчето ми. Това кара кръвта отново да тече във вените ми, а знаеш, че баща ти не разбира как се чувствам. Ти, Шейн, си наследил любовта ми към конете и имаш око като моето, що се отнася до расов кон.

Блеки спря да говори, а очите му се оживиха още повече, когато друга мисъл му дойде наум.

— Бедната Ема, как страдаше през този ден. Тревожеше се, защото аз се вълнувах прекалено много, притесняваше се, че аз ще се разочаровам от Емералд Боу, ако загуби, и накрая дори се оказа наранена. Аз я стиснах толкова силно на финиша, че синините са й траяли с дни — поне тя така ми каза. Каза ми, че за малко да счупя нейните стари кокали. Въпреки това изпита удоволствие от всичко, няма две мнения по този въпрос. А бе толкова развълнувана, колкото и аз. Всъщност аз още съм, ако трябва да си говорим истината.

— И защо не, дядо, за теб беше чудесна победа и ти я бе заслужил.

Блеки се облегна назад, отпи от уискито, лицето му се поуспокои и стана по-замислено. След малко каза:

— Рандолф бе прав за Емералд Боу още от деня, в който Ема ми я даде. Той никога не спря да повтаря, че кобилата има издръжливостта, необходима за Нашънъл. То е трудно надбягване, кърваво заколение за конете, само като си помислиш, че от четиридесет коня, които стартираха, само осем финишираха. Освен това, трийсет бариери за прескачане и два пъти над Бечер Брук. Толкова много коне са наранени, а оцелелите са направо изтощени. Когато излязоха на финалната пътека, в тях не бе останала никаква енергия.

— Нашънъл също е и дяволски бързо надбягване — обади се Шейн. — То свършва за около десет минути.

— А, така е, така е — втренчи се Блеки в Шейн. — Партито, което дадох в хотела „Аделфи“ след надбягването, беше едно от най-добрите, което някога е давано, така поне ми казаха. Беше голяма работа, нали?

— Страхотно! Същото беше и когато се върнахме в Мидълхам в неделя по обяд — там ни посрещнаха толкова топло. Огромното знаме, опънато на главната улица, с което поздравяваха Емералд Боу, момчетата, които излизаха от кръчмите, когато ти и Рандолф направихте парад с нея из града и след това обедът в Олингтън Хол — запомня се всичко това, дядо. Бях толкова доволен и горд заради теб. Не бих пропуснал за нищо на света и един момент от празненството.

— Зная, че не би пропуснал, но признавам все пак, че се бях поразтревожил, когато ти се оказа притиснат от работата в Сидни през първите дни на март. Направо се изпотих. Мислех, че няма да успееш, а това щеше да бъде суров удар за мене, момчето ми. — Блеки въздъхна и на лицето му се появи израз на неподправено задоволство. — Това бяха чудесни дванайсет месеца, така мисля сега, като се връщам назад. Околосветското пътешествие с моята мила Ема и сега това… — Той прекъсна, погледна трофея, усмивката се задържа на лицето му. — Представяш ли си, точно аз да спечеля най-голямото надбягване, което съществува.

— Не говориш още за Гранд Нашънъл, нали? — възкликна рязко Ема, като нахлу в библиотеката по обичайния си припрян начин. — Никога няма да можем да чуем, че си престанал да преживяваш отново и отново, както разбирам.

Смеейки се, Блеки стана и тръгна да я посрещне, като я целуна по бузата:

— Е, мила моя, не ми разваляй малкото удоволствие, което имам. — Той я отдалечи от себе си и я погледна изпитателно. — Хубава както винаги, освен това виждам, че носиш моята изумрудена брошка. — На лицето му се изписа неприкрита радост, когато посочи украшението, закрепено върху бялата копринена яка на нейната сива вълнена рокля. — Забелязах, че не си я сваляла, откакто победихме. И това ако не е емблема на Нашънъл, не знам какво би могло да бъде, скъпа.

Ема се засмя, стисна ръката му и се обърна към Шейн, който се придвижваше да се присъедини към тях.

— Здравей, лельо Ема — поздрави Шейн. — Дядо е прав, ти наистина изглеждаш чудесно тази вечер. — Той се наведе напред и я целуна по бузата.

— Благодаря ти, Шейн. Как мина пътуването ти из Испания? Забелязвам, че поддържаш добре слънчевия си тен.

— Опитвам се — отговори той с усмивка. — Пътуването беше много успешно.

Блеки се върна при стола до огъня, като водеше Ема със себе си, и подхвърли:

— Шейн ще ти налее да пийнеш нещо. Какво би искала, Ема?

— Шери, благодаря.

— А къде е Емили? — попита Блеки. — Мислех, че и тя ще дойде за аперитива. Да не паркира колата.

— Не. Тя ме свали и продължи. Трябва рано да пристигне в Бек Хауз. Изпраща ти обичта си и своите извинения. Очевидно ще приготвя вечеря за Шейн и Уинстън тази вечер.

— О, разочарован съм, че не мога да я видя. Очаквах посещението й — имам слабост към младата Емили. Тя винаги ме разсмива, няма друга такава колоритна и откровена като Емили, с изключение на теб, разбира се. — Блеки си взе пура и отряза края й.

Като му се намръщи, Ема възкликна живо:

— Трябва ли да пушиш такова нещо? Ти ми обеща да ги откажеш.

Той се изсмя гърлено:

— На моята възраст! — Той вдигна рамене и продължи: — Продължавам да ти повтарям, че живея с време, взето под наем. И не възнамерявам да се лиша от малкото ми останали удоволствия. — Нито от това — и той размаха пурата под носа й, — нито от моето уиски.

Ема въздъхна дълбоко, защото знаеше, че няма никаква полза да спори с него.

Шейн отнесе чашата с шери на Ема и седна на канапето. Дядо му и Ема бяха започнали да говорят за сватбата на Емили, която трябваше да се състои след два месеца. Той се облегна, запали цигара и се заслуша, но мислите му се насочиха към Пола. Непрекъснато се тревожеше за нея и въпреки че показваше търпение и разбиране, силно желаеше Джим бързо да се излекува от болестите си. А какви бяха болестите на Феърли? Пиянство и хапчета, помисли си Шейн. Беше убеден, че тази смъртоносна комбинация беше допринесла, ако не и причинила сегашния срив на Джим. Ема, Уинстън и Емили бяха склонни да се съгласят с него, а Пола му бе изповядала през януари опасенията си, че Джим е алкохолик.

— Уинстън ми каза, че в крайна сметка ти няма да можеш да му станеш кум — обърна се Ема към Шейн, като го привлече в разговора. — Толкова сме разочаровани.

— Не повече от мен, лельо Ема. Но татко иска отново да отида в Сидни, след като прекарам няколко седмици в Ню Йорк, и трябва да остана там до края на май или началото на юни. Не мога да направи нищо — някои трябва да наглежда строежа на новия хотел.

— Да, така обясни и Уинстън.

— Майкъл Калински ще бъде вместо мене и не мога да се сетя за по-добър човек за тази работа.

— Чувам, че баща му не бил много добре — намеси се тревожно Блеки. — Говорила ли си с Рони през последните няколко дена, Ема?

— Да, пооправил се е. Имал е пневмония, но се чувства значително по-добре. Времето през април беше много коварно. Слънчево, но със студен вятър. Чрез последните дни се чувствах измръзнала до смърт.

— Нищо ново — произнесе Блеки, докато се облягаше и я съзерцаваше с обич. — На теб все ти беше студено, дори като беше съвсем младо момиче. Помня как трепереше и се оплакваше, че се вледеняваш във Феърли Хол.

Двамата скоро се увлякоха в разговор за миналото, нещо, което, както той забелязваше, правеха често през тези дни. Той послуша известно време, но когато часовникът върху камината удари, той го погледна и видя, че е шест и половина. След като изгаси цигарата и изпи останалото си питие, той се изправи:

— Ще ви напусна. Оставям ви сами да си блъскате главата, влюбени птичета. Не прави нищо, което не бих направил и аз, дядо.

— О, това ми развързва ръцете доста — намигна Блеки.

— Повече, отколкото предполагаш — отговори Шейн закачливо. Той се наведе и целуна дядо си нежно, като докосна рамото му. — Отпусни се, ще дойда да те видя утре сутринта.

— Да, моля те, направи го, момчето ми. Ще те очаквам, а сега ти желая приятна вечер.

— Благодаря, до утре, дядо. — Шейн пристъпи към Ема. Той си помисли колко е хубава въпреки напредналата си възраст. След като я целуна, каза: — Дръж под око този стар боец, лельо Ема. Знам, че той е цяло наказание, но поне ти си свикнала от години с номерата му.

Ема отправи пълен с обич поглед към Шейн:

— Ще го направя.

— Хм! — Очите на Блеки се преместиха от Ема върху Шейн. — И не мисли, че аз не знам нейните номера. Винаги съм ги надушвал.

Смехът им се носеше след Шейн, докато излизаше през вратата. Той се обърна и ги изгледа през рамо. Видя, че те вече бъбреха щастливо, отделяйки се в своя собствен свят, в който споделяха спомените си. Той затвори тихо вратата след себе си.

Блеки погледна към вратата, наведе се напред и каза с конспиративен шепот:

— Мислиш ли, че Шейн все още води дивашки живот, като преследва леки жени, както някога, Ема?

— Не, не мисля — увери го Ема. — Съвършено сигурна съм, че не му стига времето за подобно нещо, скъпи Блеки, поне по начина, по който работи…

— Всеки се жени, а той още е ерген. А е на двайсет и осем — оплака се Блеки, гласът му звучеше необичайно загрижено. — Надявах се да го видя задомен, преди да умра, но, изглежда, това няма да стане. Няма да имам възможност да друсам неговите деца на коленете си.

Ема се изсмя тихо и каза:

— Разбира се, че ще имаш, глупавичко старче. Какво ти е влязло в главата тази вечер? Ти самият си ми казвал, че ще доживееш деветдесетте си години.

— О, имам съмнения по този въпрос, скъпа моя.

Без да обръща внимание на коментара му, Ема продължи:

— Шейн ще се задоми, но когато бъде готов.

— Надявам се, че е така — поклати побеляла, прилична на лъвска глава Блеки. На лицето му се появи израз на безпомощност. — Това поколение, Ема, понякога ме смущава. Те правят такава бъркотия от живота си или поне така ми изглежда.

Ема замръзна в стола си, погледът й стана по-остър. Обобщаваше ли, или имаше предвид някого? Сигурно не се бе досетил за чувствата на Шейн към Пола.

Тя попита:

— А ние други ли бяхме? Нашето поколение също беше лошо, скъпи Блеки.

Той мълчеше.

— Помисли за това и ще се съгласиш, че съм права. — Тя се усмихна и нейните искрящи зелени очи сякаш затанцуваха. — Кой би могъл да създаде по-голяма бъркотия от мен навремето?

Той се засмя.

— Вярно е. А аз се притеснявам за Шейн, без да те попитам какво става с Пола. Тя добре ли е?

— Справя се, бедното момиче. Изглежда, много й се насъбра в този момент. Обаче Джим се подобрява, така поне мисля. Искрено се надявам да е така заради тях. Тя се тревожеше до смърт заради него, както и аз.

— Исках да те питам за Джим. — Блеки я погледна особено и не побърза с въпроса си. — Колко време ще се наложи да седи в тази лудница?

— Психиатрична болница — поправи го Ема. — Още месец, може би шест седмици.

— Толкова дълго! О, скъпа Ема, това е ужасен товар за Пола. — Той потърка брада и я изгледа. — Той ще се оправи, нали?

— Разбира се! — отговори Ема с възможно най-положителен тон, но не можеше да не пита сама себе си дали това е истина. Умът й прехвърляше пълната с проблеми история на неговото семейство.

Като че ли прочел мислите й, Блеки каза гласно:

— Странно семейство са тези Феърли. — Той задържа погледа си върху нея. — Адел Феърли ми изглеждаше малко нещо слабоумна… начинът, по който се луташе като призрак из Феърли Хол. Освен това начинът, по който така ужасно умря. Не мога да спра да мисля, че тази болест на Джим може да бъде…

— Предпочитам да не обсъждам нещата, ако не възразяваш, скъпи — каза твърдо Ема. — Прекалено потискащо и тревожно е за тези, за които се отнася.

Ема се наведе напред и с триумфиращата си усмивка смени темата:

— Ти и аз се споразумяхме, че няма повече да чергаруваме, но се чудех дали би искал да дойдеш и да гостуваш в къщата ми в Южна Франция? Това лято, Блеки, вероятно в средата на юни, след сватбата на Емили и преди тази на Александър през юли. Какво мислиш?

— Това е съблазнителна идея. Старите ми кокали биха могли да се понагреят малко на топлото слънце. И аз като теб усещах хапливите северни ветрове през последната седмица. Да ти кажа истината, мислех, че ще ме събори някоя настинка.

— Не се ли чувстваш добре? — Бързият й поглед издаде загрижеността й за него.

— О, разбира се, че съм добре, скъпа. Не се суети заради мене, Ема, знаеш, че никога не съм понасял това. — Неговата широка келтска уста се повдигна в нежна усмивка. — Нека приемем факта, че вече не сме млади. Сега и двамата сме много стари. — Той се засмя, като я наблюдаваше със задоволство, а очите му изведнъж бяха станали предизвикателни. — Две торби със стари кокали, ето какво сме ние, Ема.

— Говори само за себе си — отряза го тя, но и нейното изражение бе любещо.

Бяха прекъснати от госпожа Педжит, икономката на Блеки, която влезе да им каже, че вечерята е сервирана.

Докато вървяха през библиотеката и навън през красивия кръгъл вестибюл, Ема забеляза, както и Шейн малко по-рано, че Блеки тази вечер пристъпваше несигурно. Тя трябваше да забави крачката си, за да върви редом с него, а това дълбоко я разтревожи.

По време на вечерята забеляза, че той едва се докосва до храната. Изглеждаше, че няма апетит, и почти не отпи от чашата с червено вино, което беше твърде необичайно. Тя реши да вземе нещата в свои ръце. Утре щеше да телефонира на доктор Хедли и да го помоли да дойде и да прегледа основно Блеки.

Кратко време Блеки говори за Гранд Нашънъл и Ема го остави да бъбри, защото знаеше колко важна беше победата за него. Но неочаквано в един момент той изостави тази тема и каза:

— Винаги ми се е струвало странно, че Шейн не се интересува от някое от твоите момичета, Ема. Беше време, когато те растяла заедно и аз си мислех, че той и Пола биха могли някой ден да се оженят един за друг…

Ема затаи дъх. За част от секундата тя бе на ръба да му се изповяда, но след това промени решението си. Само щеше да го натъжи, ако знаеше факта, че Шейн е влюбен във внучката й. Особено сега, когато Ема бе дошла до извода, че Пола не отговаря на чувствата на Шейн, Блеки нямаше да може да понесе мисълта за сърдечната болка на Шейн.

Ема протегна ръка и потупа неговата през масата.

— Предполагам, че след като са били заедно непрекъснато, това ги е накарало да се чувстват като брат и сестра.

— О, много е възможно, но ще бъде чудесно, ако се оженят, нали, скъпа моя?

— Да, Блеки, наистина би било чудесно.

* * *

Когато напускаха трапезарията, госпожа Педжит напомни на Блеки, че тя си взима почивка за останалата част от вечерта, и им пожела лека нощ. Бавно той и Ема се върнаха през хола и влязоха в библиотеката. Ема наля за него коняк, а за себе си взе чаша ликьор „Бони Принс Чарли“.

Известно време мълчаха и отпиваха от питиетата си, потънали в собствените си съзерцания, но и със съзнанието, че са в компанията на другия, както са били много пъти през техния живот. После Блеки се надигна:

— Не мислиш ли, че ще бъде много хубаво да си пуснем някои плочи, Ема? Да послушаме мелодиите от едно време, онези, които обичахме.

— Каква добра идея. — Ема стана и отиде до малкия шкаф, върху който бе разположено стереото, и погледна към наредените плочи.

— Боже мой, не знаех, че още имаш тази… селекцията на Джон Маккормак от стари ирландски балади, която ти подарих преди толкова години. Да я сложа ли?

— О, защо не — усмихна й се Блеки, когато тя се завърна на стола си. — Знаеш, че още имам хубав глас. Ще ти пея с музиката, ако искаш.

— Винаги съм харесвала богатия ти баритон.

Те слушаха плочата и верен на думата си, Блеки изпя няколко откъса от старите песни, но гласът му беше слаб и трепереше, така че повечето от мелодиите той само ги тананикаше.

Когато плочата свърши, Ема отбеляза:

— Тези песни ме връщат към спомени… особено „Дани бой“. Никога няма да забравя нощта, когато дойдох да те търся, след като избягах от Феърли Хол. Намерих те в „Мъки Дък“ да пееш тази балада, сякаш животът ти зависеше от това. О, Блеки, ти изглеждаше толкова прекрасен, застанал там до пианото, и, бога ми, беше толкова сценичен. Истински актьор.

Той се усмихна.

Ема го погледна с обич, видя все още гъстата му, но бяла като сняг коса, изсечените черти, широкото лице, по което възрастта бе оставила своите белези, и изведнъж в своето въображение го видя такъв, какъвто беше в младостта си, както тогава, онази вечер в кръчмата. Непокорни черни къдрици около потъмнялото от слънцето лице, подвижни черни очи, бели святкащи, през червените му устни зъби, неговата красива външност, подчертана от светлината на газените лампи.

Ема се наведе напред и попита:

— Помниш ли онази нощ, Блеки?

— Как бих могъл да я забравя, Ема? Ние отидохме и седнахме в бара и ти пи лимонада. Аз си поръчах бира. А, ти беше такова хубаво малко момиче… и ти ми каза, че си бременна… и аз те попитах би ли се омъжила за мен. Може би трябваше да го направиш.

— Да, може би. Но аз не исках да бъда бреме за теб… — Ема спря, взе ликьора си и отпи.

Блеки се размърда в стола, на устните му имаше слаба усмивка и като кимна на себе си, каза:

— Ти наистина изглеждаш хубава тази вечер, Ема. Ти си най-хубавото момиче в цялото графство.

— Ти си пристрастен — измърмори тя, като в отговор също го погледна с усмивка.

Блеки се изправи и се вгледа в нея през нежния блясък на приглушената светлина в стаята:

— Никога няма да мога да изразя какво означаваше за мен нашата ваканция, Ема. Тези осем месеца с теб ми стигнаха да изличат всички лоши неща, които някога са ми се случвали в живота — болка, скръб, разбито сърце. И наистина ти благодаря, скъпа моя.

— Какво хубаво нещо каза, Блеки. Но аз съм тази, която трябва да ти благодари за това, че изпълни плана си с главно П.

— Това беше един добър план… — Блеки се спря и лицето му се сгърчи в гримаса.

Ема веднага скочи на крака и се наведе над него:

— Какво има? Не ти ли е добре?

Той поклати глава:

— Нищо ми няма… само проблем с храносмилането.

— Ще позвъня на лекаря и след това ще те отведа горе в леглото. — Тя се обърна и се отправи към писалището до прозореца.

— Не, недей. — Той се опита да я спре, но ръката му падна безсилно. — Няма да се справя, Ема.

— Ще се справиш — настоя тя. — Аз ще ти помогна.

Този път Блеки поклати съвсем слабо глава.

— Ще телефонирам на доктор Хедли — произнесе Ема, като показваше някогашната си твърдост.

— Седни тук до мен, Ема. Моля те — придума я той. — Само за минута или две.

Ема взе една възглавница, седна на нея, взе ръката му в своята и го погледна изпитателно в лицето.

— Какво има, Блеки?

Той стисна пръстите й, след това й се усмихна. Изведнъж очите му се отвориха широко.

— През целия си живот… — Той шепнеше дрезгаво. — Познавал съм те през целия си живот. Ние преминахме заедно през толкова много неща, Ема.

— Да — съгласи се тя. — Така е и не знам какво щях да правя без теб, Блеки.

От гърдите му се изтръгна дълбока и дълга въздишка.

— Съжалявам, че те оставям сама. Толкова много съжалявам, скъпа моя.

Ема не можеше да говори. На очите и се показаха сълзи и се търкулнаха по набръчканите й бузи, после паднаха върху бялата копринена яка и изумрудената брошка, както и върху сплетените им ръце.

Очите на Блеки отново се разшириха и той я погледна така, сякаш искаше да запомни лицето й. След това каза с учудващо ясен глас:

— Винаги съм те обичал, скъпа.

— И аз тебе, Блеки, винаги.

Бледите му устни се разтвориха в усмивка. Клепачите му затрептяха и се затвориха, после останаха неподвижни. Главата му падна на една страна, а ръката му се отпусна в нейната.

— Блеки — извика тя. — Блеки!

Обгърна я мълчание.

Тя продължаваше да държи здраво ръката му и сама затвори очи. Сълзите се изсипваха зад старите й клепачи, търкаляха се надолу по лицето й като поточета. Тя наведе глава и я положи върху сплетените им ръце, като ги измокри със сълзите си.

— Сбогом, мой най-скъпи приятелю, сбогом — отрони най-накрая тя.

Продължи тихо да плаче, без да може да спре сълзите, и остана да седи така дълго време, сърцето и бе изпълнено с любов към него.

После тя успя да повдигне глава и да пусне ръката му. Изправи се. Наведе се над него, нежно поглади белоснежната коса назад от челото му и целуна безчувствените му устни.

Ема пристъпваше бавно и със залитане се придвижваше като сляпа към прозореца до неговия стол, на който той толкова често бе седял до късно, загледан в градината. Тя взе малкото вълнено одеяло на шотландско каре и му го занесе, като покри краката му и го подви отстрани.

И след това със същото охлювно пълзене отиде до писалището, вдигна телефона и с треперещи ръце набра Бек Хауз. Отговори й Шейн.

— Ало? — обади се той.

Когато чу неговия силен и вибриращ глас, сълзите й рукнаха отново.

— За Блеки… — каза тя през сълзи с треперещ глас. — Той си отиде… Моля те, ела, Шейн.

 

 

Шейн пристигна след час, като доведе Пола, Емили и Уинстън.

Намериха я седнала върху възглавницата до Блеки, ръката й положена върху коляното му, сребристата й глава наведена. Тя не се обърна, нито се раздвижи, а продължи да седи така, втренчена в огъня.

Шейн изтича при нея, сложи леко ръка на рамото й, доближи лицето си до нейното:

— Тук съм, лельо Ема — каза той с нежен глас.

Тя не отговори.

Шейн взе ръцете й в своите и я изправи бавно на крака, от него се излъчваше нежност.

Най-после Ема повдигна глава, погледна го в очите и започна да плаче. Шейн я прегърна и я притисна до себе си, за да я успокои.

— Той току-що умря, а вече ми липсва — каза Ема със слабо, но сърцераздирателно ридание. — Какво ще правя сега без Блеки?

— Успокой се, лельо Ема, успокой се — повтаряше й тихо Шейн, докато я водеше към канапето. Той направи жест с очи към Пола, която стоеше с бледо лице и трепереща до вратата. Тя дойде и седна до баба си, като започна да я успокоява. Емили се присъедини към тях.

Шейн пристъпи към Блеки. Вълнението заседна като буца в гърлото му, обзе го дълбока скръб. Сълзите напираха в очите му. Взря се в лицето на Блеки и видя колко успокоено бе то в смъртта, след това се наведе и го целуна по сбръчканата буза.

— Почивай в мир, почивай в мир — каза той с тих и тъжен глас. — Почивай в мир.