Барбара Тейлър Брадфорд
Да задържиш мечтата (37)

Тридесет и седма глава

Ема Харт погледна втренчено Пола, веждите й се смръщиха.

— Не съм сигурна дали те разбирам — каза тя. — Какво точно имаш предвид, когато казваш, че по Коледа ще ни бъде трудно?

Пола отговори бързо:

— Преди да обясня, искам само да разбереш, че той е добре, всъщност…

— Кой е добре?

— Джим, бабо. Опасявам се, че е претърпял злополука. Доста лоша злополука и той е…

— Не и в неговия самолет! — извика Ема и рязко се изправи в стола си, като се намръщи още повече.

— Точно с него. Разбил се е. Преди две седмици. Стана няколко дена след завръщането ми от Ню Йорк — заговори бързо Пола в желанието си да намали тревогата на баба си. — Но е имал късмет поне в едно отношение — самолетът е паднал на летището Идън и е имало възможност да го извадят, преди самолетът да избухне в пламъци.

— О, боже господи! — Ема настръхна, като си представи как Джим се е отървал на косъм. Толкова лесно можеше да бъде убит, а и Пола можеше да бъде с него в самолета.

Като се наведе напред, тя попита настойчиво:

— Колко зле е ранен?

— Счупени са му десният крак и лявото рамо, а освен това ребрата му са пукнати и е лошо контузен. Но няма наранявания, които биха довели до трайна инвалидност или пък са застрашаващи живота му. Въпреки това и тези, които е получил, са достатъчно сериозни.

— Някакви вътрешни увреждания?

— Никакви, слава на небесата! Бабо, Джим бе откаран веднага в болницата в Лийдс и остана там пет дни, през които са му правени всякакви тестове — неврологични и други. За щастие докторите не откриха нищо. Всички наранявания са външни. — Пола спря и погледна към баба си. Лицето й изразяваше тревога. Тя продължи: — Сложиха му гипс, а ребрата му са пристегнати с превръзки. Наложи се да ангажирам болногледач, който да се грижи за него. Нали разбираш. Джим не може сам да се облича и му е трудно, почти невъзможно да върши и най-елементарните неща.

Ема въздъхна, все още замаяна от новините. Тя възкликна:

— Защо, моля ти се, не ми каза за това, докато бях в Ню Йорк? Или вчера, когато пристигнах в Лондон?

— Не исках да те тревожа, докато все още беше на почивка, пък и до този момент. А снощи, ти беше толкова развълнувана от завръщането си, че не исках да развалям посрещането ти и вечерята, която майка ми, бе организирала в твоя чест. Исках да спомена за това по пътя от летището, но… — Пола повдигна рамене и се усмихна извинително. — Реших, че би могло да почака за днес.

— Разбирам — отговори Ема, като поклати глава. — Съжалявам, Пола, това е ужасно, направо ужасно. Но трябва да сме благодарни, че не е нещо по-лошо и по-сериозно, отколкото е. Разбира се, той за месеци ще бъде изваден от строя.

— Да — промърмори Пола. — Гипсът ще трябва да стои поне шест седмици. След това ще му трябва интензивна физиотерапия. Мускулите му ще бъдат атрофирани от обездвижването. Докторът обясни, че Джим няма да бъде в състояние да повдига ръката си или да натоварва с тежест крака си, докато отпуснатите мускули не се възстановят. Изглежда, че той няма да се върне към нормалния живот по-рано от шест месеца.

— Счупването на кости е нещо много по-сериозно, отколкото хората си дават сметка — произнесе Ема тихо. Тя загледа Пола със стоманения си поглед. — И как се случи?

— Моторът блокирал. Джим се опитал да се приземи възможно най-сполучливо. Слава богу, доближавал е летището Идън. Но не е могъл да контролира самолета. Той се е забил в земята и в този момент практически се е разцепил на две части. Имал е страхотен късмет.

— Наистина. — Ема сви устни. — Винаги съм знаела, че някой ден ще претърпи злополука с проклетия самолет. — Тя отново поклати глава, обезсърчаването й бе очевидно. — И както съм развълнувана и притеснена, че Джим е ранен, не мога да сподавя чувството си, че той е бил някак си безотговорен. — Тя изгледа продължително и внимателно Пола. Очите й се присвиха. — Той е женен мъж с две деца и не би трябвало да се излага на подобен риск. Безкрайно глупаво от негова страна. Само ако се беше отказал от този боклук, когато го помолих, това нямаше да се случи.

— Е, Джим има склонност да проявява ината си.

— Това е изявлението на годината! — отвърна рязко Ема. — Не искам да прозвучи безчувствено или несъстрадателно, но съм поразена, че той подлага на ненужна опасност живота си. А защо, никога няма да разбера. Може би сега вече този твой съпруг ще се вслуша в думите ми. И аз настоявам да купим един общ реактивен самолет, ако трябва да имаме някакъв във фамилията. Няма да позволя на Джим отново да танцува валс по небето в леко и паянтово самолетче. О, не, в никакъв случай! — Ема се облегна назад в стола си, а лицето й изразяваше твърда решимост.

— Да, бабо. — Пола разпозна непреклонността в познатия й и скъп глас. Баба й беше извън себе си и тя не можеше да я вини. На Джим наистина му липсваше чувство за отговорност и той съвсем нарочно бе пренебрегнал молбите на всички да си купи един по-стабилен и модерен самолет.

Изведнъж, осъзнала, че думите й са прозвучали грубовато, Ема каза бързо и с по-мек тон:

— Надявам се, че бедният Джим не страда много от болките.

— Страда, и то непоносимо. Рамото му го влудява. Казва, че не знае кое е по-лошото: непрекъснатата болка в самото рамо или неподвижността и сковаността на ръката благодарение на гипса. Знаеш, че притиска. — Пола трепна при спомена за последните десет дни, защото знаеше как истински страдаше той. След като първоначалният й шок и уплахата бяха попреминали, отчаянието от него бе изплувало, но веднага се бе сменило със състрадание. С вродената си доброта тя правеше всичко по силите си, за да се чувства той възможно най-удобно. И бе отложила за неопределено време обсъждането на развода. Налагаше й се да почака, докато той бъде в по-добро физическо състояние, за да може да разговаря с него за свободата си.

— Със сигурност лекарите му дават обезболяващи лекарства — обади се Ема.

— Да, и те помагат. Но той твърди, че от тях се чувства замаян и сънлив.

— Аз самата не обичам лекарства. Обаче, ако те му облекчават болката, той трябва да ги взима. Започвам да разбирам какво имаш предвид, като спомена, че Коледата ще бъде трудна, Пола. О, скъпа, това е такъв допълнителен товар върху плещите ти — като капак на цялата ти работа през един от сезоните с най-голяма заетост в магазините. И не само това, имаме толкова много семейни неща, планирани за Пенистън Роял… нашата традиционна коледна вечер с О’Нийл и Калински, обяд на самата Коледа и сватбата на Сали и Антъни… — Ема замълча.

Зелените й очи станаха замислени. Хрумна й една идея и тя взе бързо решение. Като пое командването както обичайно в свои ръце, тя възкликна:

— Да тичаш напред-назад между твоята и моята къща ще бъде пълна съсипия и да пренасяш Джим тук и там ще се окаже уморително. Мисля, че е по-добре всички вие да се преместите при мен: Джим, бебетата, Нора и болногледачът. Има много място и всъщност аз безкрайно ще се радвам да си с мен след осеммесечното ми отсъствие.

— О, бабо, каква чудесна идея! — извика Пола с облекчение. — Това е чудесно разрешение. — На лицето й се появи усмивка, докато споделяше: — Изпитах паника, докато се чудех как изобщо ще се справя.

Ема се засмя тихо, на лицето й се изписа задоволство.

— Ти винаги се справяш, моето момиче, това е основното в природата ти. Но не виждам защо животът ти да не бъде възможно най-улеснен, тъй като и без това носиш достатъчно отговорност за трима души. Сега, когато съм отново вкъщи, моята цел ще бъде да се уверя, че нещата при теб протичат гладко. Тези няколко месеца бяха тежки за теб и ти се разкъсваше между проблемите в бизнеса и всичките тези семейни неприятности.

— Благодаря ти, бабо. Каква великолепна идея: да се пренесем в Пенистън Роял и да бъдем с теб. Как така не ми хрумна на мене?

— Подозирам, че ти се е насъбрало доста през последните няколко седмици. Сигурна съм, че Джим не е добър пациент… прекалено активен мъж, за да бъде прикован по този начин. Той съвсем ли не се движи?

— Не. Откакто си е дошъл вкъщи от болницата в Лийдс, той спи в собствената си стая и практически живее в нея — не може да се придвижва по стълбите. И това, че е в инвалидно състояние, го прави ужасно потиснат. Още повече, че не му е възможно да отиде до вестника, а той му липсва.

— Сигурно. Но той няма да може да ходи на работа дълго време. Няма смисъл да се тръшка за това. Е, сигурно няма да може да се справи със стълбите в Пенистън Роял. Те са твърде дълги и стръмни. Но няма значение. Хилда може да превърне малката гостна до трапезарията в негова спалня. А сега, Пола, моля те, опитай се да не се тревожиш повече. Каквото станало, станало. Ние трябва да се справим блестящо.

— Права си, бабо, преместването при тебе ще ми направи живота много по-лесен — каза Пола, като си помисли, че заобикалянето й с хора ще бъде истинско блаженство. Джим беше станал раздразнителен поради болките и безпомощността си. Беше започнал да се оплаква от нейната работа още по-гръмогласно от всякога, постоянно натяквайки за късните часове, до които тя остава. А и пиеше повече, отколкото би трябвало.

Ема стана и отиде до камината, застана с гръб към нея, за да се затопли. Тя и Пола пиеха кафето си в очарователния й кабинет на апартамента в Белгрейв Скуеър, където и двете бяха отседнали до заминаването си за Йоркшир на следващия ден.

Пола погледна към баба си и си помисли колко отпочинала и добре изглежда тази сутрин след вчерашния презокеански полет. Ема беше облечена в коралов цвят вълнена рокля и носеше перли. Сребристата й коса беше красиво фризирана и безупречна, а гримът й положен по съвършен начин. Тя излъчваше свежест и виталност. Пола си помисли: „Изглежда невъзможно, че е на осемдесет години, изглежда най-малко с десет години по-млада“.

— Ти ме оглеждаш много старателно — подхвърли Ема. — Има нещо не както трябва във вида ми ли?

— О, не, бабо, напротив, аз истински ти се възхищавах. Ти с положителност цъфтиш тази сутрин.

— Благодаря ти. Трябва да призная, че се чувствам превъзходно. Ни най-малко не съм замаяна от дългия полет. — Тя си погледна часовника. — Само десет часът е. По-добре да не звъня на Блеки. Той може би още спи. Брайън ще го откара по-късно през деня до Харогейт.

— Така каза и Мери снощи на летището.

— Беше много хубаво да бъдем заедно с Брайън и Джералдин в Сидни за няколко седмици. — На лицето на Ема се изписа усмивка, породена от милите спомени. — Те наистина се забавляваха. Обаче бях малко разочарована, че не дойде Шейн да преговаря за сделката с хотела, който купиха.

— От това, което Шейн ми каза, разбрах, че ноември месец е бил труден за него.

— Да, Брайън спомена за това. — Ема хвърли топъл и любещ поглед на Пола и продължи: — Доволна съм, че успя да намериш време да се отбиеш в Барбадос, за да нагледаш нашия бутик, когато Шейн беше там. По всичко изглежда, че ти се е отразило добре. И ти самата с положителност цъфтиш, Пола. От години не съм те виждала да изглеждаш по-добре.

— Насладих се на пътуването и на малката почивка — каза Пола, като се пазеше гласът й да не трепне. — Все още имам следи от тен, вероятно затова.

Ема кимна. Тя изучаваше любимата си внучка. Пола е станала толкова неразгадаема, колкото съм и аз, помисли си тя. Всъщност изпитвам затруднение да надникна в мислите й в този момент. Като си прочисти гърлото, Ема отрони:

— Така… значи ти и Шейн сте отново добри приятели. Щастлива съм от това.

Пола не направи никакъв коментар.

Ема, изпълнена с любопитство, реши да опита:

— И той обясни ли за какво е всичко това най-после?

— Притиснат е бил от работа, от ежедневни задължения, пътувания, бабо. Обаче мисля, че се страхуваше от натрапване… — Пола срещна изпитателния поглед на баба си с хладно изражение на пълна невинност, като добави спокойно: — Знаеш какво имам предвид: натрапване на двойка младоженци. Мисля, че той просто е действал дипломатично и със зачитане.

— Наистина — съгласи се Ема.

Побелялата й вежда се повдигна. Тя не вярваше в неговите мотиви, но не каза нищо повече. Отправи се към писалището. Седна и съсредоточи вниманието си върху трите различни папки, които Пола бе подредила там по-рано. Ема отвори една от тях, взря се в резолюцията най-отгоре, но всъщност не я четеше. Вместо това размишляваше за Пола и Шейн. Откакто бе чула за тяхното сближаване наново, което не беше голяма тайна, тя се чудеше дали Шейн най-после бе направил първата крачка. Тя не бе забравила изражението върху неговото лице по време на кръщенето. Мъж, който обича една жена по начин, по който Шейн О’Нийл обича внучката й, няма да може да потисне чувствата си. Той щеше да се издаде. Някой ден. Нямаше да устои. Беше ли го направил вече? И ако бе така, как е бил приет? Тя не можеше да заложи на никакво предположение. Шейн бе непроницаем в Ню Йорк, както Пола бе сега. Концентрира се върху Шейн, когото познаваше съвсем като свое момче, и се замисли за неговата натура. Беше прибързан, импулсивен, страстен. А Пола? Разбира се, че Пола го бе отблъснала високомерно. Но така ли беше наистина? Да, отговори си Ема, защото тя е щастливо омъжена. Но наистина ли?

Повдигайки очи, Ема хвърли скришен поглед над очилата си към Пола. Имаше нещо различно във внучката й — беше го забелязала още снощи. Изглеждаше повече жена, по-женствена от всякога. Имаше ли някаква радикална вътрешна промяна? Или беше само външно впечатление. По-дългата коса, понапълняването, общото излъчване на мекота, което бе придобила? Имаше ли пръст тук някакво мъжко влияние? Това на Шейн? Или сегашният й вид просто беше нов стил, който тя бе изработила за себе си? Да бъда проклета, ако знам, помисли си Ема, и се отказвам да подпитвам. Животът й принадлежи на нея самата. Никога няма да се намеся. Няма да се осмеля. Ако има нещо да ми каже, ще го направи… евентуално.

Пола се обади:

— Помолих Александър и Емили да изготвят тези доклади за тебе, а единият аз написах. Всяка папка…

— Да, виждам — прекъсна я Ема, като вдигна поглед. — Това обикновени отчети от делови порядък за последните осем месеца ли са? Или си включила нещо, с което още не съм запозната?

— О, не, бабо, само рекапитулирахме всичко за теб по отношение на нещата, за които сме ти изпращали телекси или сме ги обсъждали по телефона. За момента няма нищо ново, но си помислих, че трябва да разполагаш с тези доклади само така — за опресняване на паметта. За по-късно, в свободното ти време.

— Няма нужда да си опреснявам паметта — възкликна сухо Ема. — Аз не забравям нищо. Въпреки това благодаря ти, че си се нагърбила с всичко това. Сигурна съм, че се подразбира, че имам доверие и на трима ви, и съм много горда с теб и братовчедите ти. Вие се справихте по образцов начин, като бяхте много старателни, и трябва да добавя: много находчиви в редица случаи. — Очите на Ема заблестяха. — А как работи Джани — как му беше там името — в Трейд Уингс?

Пола не успя да скрие усмивката си:

— Той е най-добрият експерт по антиките, който някога компанията „Харт“ е имала. И е свършил страхотна работа по време на пътуванията си из Ориента напоследък. Той си струва всяко пени, което му плащаме.

— Искрено се надявам да е така… Да предположим, че той ще даде на Елизабет развод, без да предизвиква скандал?

— Да, така е, бабо.

— Александър така и не успя да ми обясни окончателно всичко за тази бъркотия и неприятност с майка му, когато ми позвъни в Австралия. — Погледът в очите на Ема се изостри. — Кого Джани се готви да извика пред съда вместо Марк Дебоан?

— О, някакъв министър от кабинета, струва ми се — отговори Пола, опитвайки се думите й да прозвучат като нещо маловажно. Не желаеше да навлиза в ужасните подробности. — Александър се тревожеше, че замесването на един известен политик в развода ще привлече просто допълнително внимание от страна на пресата както към случая, така и към семейството.

— Правилно! — отбеляза Ема, като се облегна на писалището. — Споменавайки политици и по-скоро един син на политик, имаш ли да ми кажеш нещо за Джонатан?

— Абсолютно нищо, бабо — поколеба се Пола. — Но господин Грейвс от „Грейвс и Сондърс“ изрови неприятна лична информация за Себастиян Крос. — Пола направи гримаса. — Докладът е у Александър. Сигурна съм, че няма да поискаш да го прочетеш — съдържа доста отвратителни неща. Александър ще ти обясни по-добре от мене.

— Аз съм живяла с отвратителни неща през целия си живот, Пола. Обаче очевидно ти си тази, която предпочиташ да не обсъждаш това с мене, така че засега ще изоставим този въпрос. Ще го подновя с Александър, когато по-късно дойде тук. А що се отнася до Сара — тя добре ли се държи?

— Не съм я виждала, но Емили ми каза, че с нея е много нахакана и високомерна. Очевидно Сара става доста близка приятелка с Алисън Ридли, отдавнашното гадже на Уинстън. Емили смята, че това е причината за студенината на Сара към нея.

— Доста съм учудена — промърмори Ема. — Защо Сара би оскърбила Емили? — Тя погледна към Пола и започна да се смее на себе си. — Това е направо глупав коментар от моя страна, като помисля за ужасните неща, които членовете на това семейство са си правили един на друг. — Тя се върна на стола и продължи: — Би ли имала нещо против да ми дадеш още една чаша кафе?

— Разбира се, че не. Веднага, бабо. — След като напълни чашата и добави мляко и захар, Пола поднесе кафето, сложи го върху писалището и каза бавно: — Виж, това не е критика на Емили, знаеш колко я обичам, но й е влязла муха в главата относно бъркотията, която стана в Ирландия. Бих искала да поговориш с нея…

— О, тя вече ми спомена, Пола — прекъсна я Ема. — Снощи, докато ти беше на телефона. — Ема преглътна усмивката си, докато наблюдаваше сериозното изражение на Пола. — Най-мръсно убийство и всичките тези глупости, нали?

Пола кимна.

Ема заговори отново:

— Изнесох й малка лекция. И не вярвам да подхване отново някога този въпрос. Обаче… — Ема се взря отблизо във внучката си — майка ти също спомена снощи нещо за Ирландия. Докато ти беше навън. Тя не смята, че икономът говори истината… Имам предвид лудостта и пиянството на Мин.

Пола възкликна силно раздразнена:

— Боже господи, и двамата са непоправими! Честно, бабо, надявам се, че изобщо не си обърнала внимание на техните измишльотини. Това са пълни глупости и могат да доведат само до по-нататъшни неприятности. Развързаните езици са опасни.

— Съгласна съм. Но въпросът не е в това, дали са глупости, или не, Пола. Това, което има значение в действителност, е, че процесът е приключен. Окончателно приключен. Смъртта на Мин бе причинена от самоубийство. Това беше заключението на полицейския инспектор и за мене то е достатъчно добро. Както и за Джон Крофорд. Не се тревожи, нито ти, нито Емили ще споменавате в бъдеще за убийство. Погрижих се за това.

— Благодаря на Бога, че си го направила. — Пола се приближи до писалището и прегърна силно Ема, като я целуна по бузата. — О, скъпа бабо, толкова съм доволна, че се завърна. Много ми липсваше. Наистина е ужасно, когато те няма тук.

Ема й се усмихна и я потупа по ръката.

— Откакто съм слязла от самолета, вече го повтаряш сто пъти, скъпа. Но ти благодаря, тъй като е толкова хубаво да го чувам. И ти ми липсваше също… всички ми липсвахте. Аз се забавлявах, обикаляйки света с Блеки, и видях безброй много чудесни неща. Веднъж и аз да си позволя малко удоволствие. Той беше сладък. И ме глезеше по начин, по който не съм била глезена от години. Откакто почина дядо ти. Но никакво шляене повече по чужди земи.

— Не ти завиждам за разкошното околосветско пътешествие, бабо, моля те, не мисли, че… но ми се струваше, че… си толкова далече.

— Духът ми винаги беше тук, Пола.

— Да, знам, но не е съвсем същото, като да те имам тук и тялом!

— След няколко минути би трябвало да пристигне Александър. — Ема погледна часовника върху полицата на камината. — След това, по обяд, Емили. Мислех, че ще можем да обядваме в един. — Устните й се присвиха. — Предложих на Паркър да приготвят риба с картофи и рибата да бъде от местния рибен магазин. Това бе едно от нещата, които ми липсваха, докато не бях тук.

Пола се засмя:

— О, бабо, ти си прекрасна и не си се променила.

— О, едва ли… на моята възраст.

— Тъкмо ще имам време да прескоча до магазина и да свърша някои неща, а после да се върна за обяда.

— Да, побързай, скъпа, знам какво е. Когато бях на твоята възраст, се чувствах по същия начин. Нямах търпение да се добера до магазина.

— Ще се видим по-късно тогава. — Пола се наведе и целуна Ема по бузата.

— Да. О, и между другото, Пола, обядвах с Рос Нелсън един ден преди да напусна Ню Йорк. Досега нямах възможност да ти кажа, но осуетих онази идея за продажба на акциите ми от „Ситекс“.

— Браво! Той се превръщаше в напаст, и то не само в едно отношение, ако искаш да знаеш истината.

Ема се вгледа в Пола и застана нащрек:

— Така ли! Е, да, трябва да призная, че имах усещането, че е доста остър по отношение на тебе. Отегчителен човек. Влюбен е в себе си и в своите така наречени фатални чарове. Какво ще кажеш?

— Той е най-тежкият случай на досадник. Наистина, скъпа. А е толкова прозрачен. Опасявам се, че не мога да го понасям.

* * *

Пола отиде до магазина „Харт“ в Найтсбридж.

Беше мразовит ден. Снегът сякаш извираше от притъмнялото небе и отразяваше оскъдната слънчева светлина.

Докато бързаше, загуби представа за време. Мислеше си за Шейн. Винаги мислеше за него. Рядко се случваше умът й да прескочи другаде за по-дълго време. Днес беше дванайсети декември. Когато говори с него вчера, той каза, че ще й позвъни в седем часа нюйоркско време. Това означаваше по обяд в Лондон. После той щеше да вземе самолета за Барбадос, тъй като беше върхът на сезона в хотела „Карол Коув“.

Пола въздъхна тихо. После прекоси страничната улица, която водеше към главната. Злополуката с Джим беше развалила всичките им планове.

Но да оставим това настрана, той самият едва не бе убит и всичко заради неговата магарешка упоритост. Мислите й се върнаха към ужасния уикенд от преди две седмици. Тя бе пристигнала в Лондон в събота с нощния полет от Щатите и бе откарана направо в Йоркшир от шофьора на баба си.

Когато стигна Лонг Медоу в ранния следобед, първата й спирка беше болницата. За неин ужас близнаците и Нора страдаха от силна простуда. В четири часа, когато се завърна от вестника, Джим заяви, че него го поваля същото, и веднага се оттегли в леглото. Онази нощ тя спа в една от стаите за гости, като обясни, че не може да си позволи да се разболее заради огромната работа, която я чака. Той не се оплака.

В неделята Джим се почувства по-добре — достатъчно, за да се вдигне за обяд, да похапне хубаво и да изпие половин бутилка червено вино. Тя бе ужасена, когато чу, че той настоява да лети с малкия опасен самолет, и го помоли да си стои вкъщи. Джим се бе изсмял, като й каза, че нито е пиян, нито болен. Когато по-късно този следобед бяха позвънили по телефона от летището, сърцето й спря да бие за няколко секунди, след това тя скочи в колата и полетя към болницата в Лийдс, за да бъде с него. Въпреки че бе влюбена в Шейн О’Нийл, Пола все още изпитваше привързаност към съпруга си. Някога го бе обичала дълбоко, той бе баща на децата й и тя не му желаеше злото.

Но по-късно, когато можеше да размишлява ясно, тя осъзна, че нямаше извинение за неговото поведение. Катастрофата можеше и да не се случи. Той беше безразсъдният. Дълбоко в себе си тя се съмняваше в историята, съчинена от него, за блокирането на мотора. Той взимаше хапчета за простудата си, беше погълнал и половин бутилка вино. Ако не беше натъпкан с лекарства или подпийнал, едва ли щеше да бъде във форма да вдигне самолета.

Когато по-късно телефонира на Шейн в Ню Милфорд, той бе разтревожен за нея. Но разбираше дилемата й и се съгласи, че няма да предприемат никакви стъпки, докато Джим не бъде достатъчно добре да посрещне новината. Тя щеше да му каже, че иска развод.

Докато навлизаше в Найтсбридж, Пола се молеше Джим да се съгласи. Тревогата, че може да й се противопостави, се загнезди в съзнанието й.

Не мисли за това, не бъди толкова отрицателно настроена, каза си твърдо тя. Всичко, което трябва да направиш, е да избуташ следващите няколко месеца. С Шейн бяха намислили нови планове през последната седмица и бяха съгласували бизнес ангажиментите си така, че да съвпадат по време.

Нужно им беше да са заедно при всяка възможност. През януари тя щеше да отиде в Ню Йорк при него. Февруари и март той щеше да пътува до Австралия, за да започне работа по ремонта на хотела от веригата, която О’Нийл току-що бяха закупили. Щеше да остане с брат й Филип. През април щеше да се завърне в Англия, за да види как Емералд Боу се състезава на Гранд Нашънъл, но тя щеше да бъде с него в Лондон преди и след конните състезания. В края на април той щеше да се върне в Ню Йорк. Бяха решили, че дотогава Джим ще е на крака и щом Шейн замине за Щатите, тя щеше да се опита да убеди своя съпруг. Най-после през май щеше да разкаже всичко на баба си и да се премести с близнаците в Пенистън Роял.

Май, повтори със затаен дъх Пола. Толкова време още! Не, всъщност не. Шейн и аз разполагаме с останалата част от живота си!

Стъпката й автоматично се ускори. До болка й се искаше да чуе гласа му. Слава богу, съществуваше телефон, мислеше си тя, когато влизаше през входа на „Харт“. Поне можем да си говорим всеки ден.