Джени Колган
Сватбата на Аманда (7)

7.

След като шест часа бяхме обикаляли с Аманда по магазините и бяхме станали свидетели как харчи с лека ръка суми, значително надвишаващи месечната ми заплата, за какви ли не дреболии, най-после седнахме, капнали, в един бар. Още не можех да дойда на себе си. На всичко отгоре на няколко пъти едва бях удържала Фран да не задигне нещо ценно, ей така, от скука. Кошмарен ден.

— Е, Манди, кога е „ергенското“ ти парти? — осведоми се Фран.

За наше огромно учудване Аманда не отговори веднага и дори ми се стори, че се изчерви.

— Ами… всъщност то ще е съвсем скромно… в тесен кръг.

Фран вдигна вежди.

— Съвсем скромно? Нали уж обичаш да действаш със замах?

Аманда се изкашля смутено.

— Да, но… Ще се съберем само с най-близките ми приятелки от университета…

Двете с Фран се спогледахме.

— Какво? — застрашително процеди Фран. — Само най-близките, така ли? Как да разбирам това? Какво сме тогава ние с Мел, ако смея да попитам — кошчетата ти за душевни отпадъци ли?

— Съжалявам, момичета… Но, Фран, ти специално винаги си навличаш неприятности… Ще се напиеш и току-виж си се сбила с някого, нали те познавам… — Гласът й укрепна и тя завърши почти войнствено: — Затова прецених така.

Фран беше бясна.

— Така значи… Направо не мога да повярвам! Празнуваш с най-близките… А при кого дотича разревана в седми клас, когато мензисът ти дойде само с три дни интервал? Или когато всички казваха, че си се чукала с Дарил Стобсън, а ние с Мел те защитихме, въпреки че знаехме, че е истина?!

— Точно това имах предвид, Франческа — процеди Аманда. — Като нищо ще устроиш подобна сцена и пред приятелите ми и ще ме изложиш… А аз просто не мога да си позволя това — трябва да мисля за реномето си. Вече се движа сред по-изискани кръгове. Нещата се промениха, нали разбираш?

— И още как — изфуча Фран. — Само едно не се е променило — кучка си беше и кучка ще си останеш! Горкият Фрейзър, не му завиждам… Хайде, Мел! Тръгваме си!

Последвах я, но все пак не се сдържах и попитах на тръгване:

— А… на самата сватба… сме поканени, нали?

Фран ме изгледа кръвнишки, но Аманда отвърна:

— О… колкото до това — да. То кой ли не е…

И ни обърна гръб.

 

 

— Не й обръщай внимание — опитах се да успокоя Фран, вече на улицата. — Нали си я знаеш каква е?

— О, пет пари не давам за нея, за проклетото парти, за „изисканите“ й приятелки и за безгръбначния й съпруг…

— Фрейзър не е безгръбначен…

— Така смяташ ти. Според теб и Алекс не е пълен мухльо.

Известно време вървяхме, потънали в мрачно мълчание. Най-после ме осени великата идея.

— Фран… знаеш ли, че всъщност… бихме могли…

Тя рязко се извърна към мен.

— Какво?!

— Не знам… хрумна ми, че…

— Ако ще казваш, казвай!

— Че бихме могли да отидем на ергенското парти — ако попитаме Ангъс, той едва ли ще има нещо против. Аманда ще излезе извън кожата си, като разбере.

— Хмм… — замислено ме изгледа Фран. — Идеята ти… не ми се струва никак лоша.

— Нали?

— Ще й натрием носа, а можем и да прошушнем нещичко на ухото на Фрейзър… Да му отворим очите, преди да даде ръката и замъка си на принцеса Аманда.

— Смяташ ли, че…

— Защо не? — сви рамене Фран. — Дори сме длъжни. Ти си му приятелка, нали?

— Да, но…

— Я помисли малко. Ако твой приятел всеки момент рискува да бъде изяден от крокодил, няма ли да му кажеш?

— Не е точно същото…

— Същото е и още как!

 

 

Малко по-късно позвъних на Ангъс.

— Джеймс Бонд?

— Здравей, малка спестовнице!

Изкашлях се.

— Нали си спомняш злата фея, за която веднъж си говорихме?

— Онази, която си е наумила да се омъжи за Фрейзър, за да лапне замъка?

— Същата.

— Какво за нея?

— Ами… мисля, че имам за теб секретна мисия, нещо, с което ще улучим слабото й място…

— Целият съм в слух!

Разказах му накратко как се бяха развили събитията, след което му разкрих същността на плана ни.

Ангъс ме разбра от половин дума.

— Мисля, че няма да има никакъв проблем да дойдете на ергенското парти на Фрейзър. — Звучеше доста въодушевено.

— Сигурен ли си?

— Аз съм организаторът.

— Охо? Ще има ли стриптийзьорки?

Ангъс произнесе с предвзетия гласец на Аманда:

— Разбира се. Всичко както си му е редът.

— А… как ще погледне на това Фрейзър?

— Най-много да се скрие под масата.

— Е — възкликнах бодро, — значи всичко се урежда?

— Ще ви чакаме в събота. Само… предупреди приятелката си да не налита на бой.

— Колкото до това, предоставям на теб честта да й го кажеш. Аз само ще гледам отстрани.

* * *

Когато научи, че не е поканен на ергенското парти, затова пък ние сме, Алекс се засегна малко.

— Та ти почти не ги познаваш — напомних му. — Виждали сте се всичко на всичко два пъти.

— Затова пък познавам Аманда и приятелките й.

— Тогава иди на нейното парти — троснах му се.

— О, не — засмя се Алекс и разпери ръце. — Много благодаря! Ще ме разкъсат! Жив ще ме изядат! А вие… защо всъщност няма да отидете?

— Дълго е за обясняване… Виж какво, в крайна сметка нищо не пречи да дойдеш с нас… Един повече или по-малко…

В себе си хранех известни опасения, дори бях почти сигурна, че Ангъс нямаше да му се зарадва особено, но заради мен щеше да го изтърпи. А колкото до Фран… въпреки че не можеше да понася Алекс, тя щеше да запази известно приличие, поне за пред хората.

— Добре тогава… — каза той, като се протегна.

Прозвуча така, сякаш беше склонил да дойде след дълги увещания.

Апартаментът на Чарли, макар и да носеше всички белези на лукса, си беше типична ергенска квартира. Напомняше стая на млад колежанин в интервала между поредните гостувания на мама. Подът беше застлан с мек килим, но централно място в хола заемаше планинският бегач, а скъпата свръхмодерна уредба съжителстваше със скъпи аристократични мебели от доброто старо време. Усещаше се едва доловим лъх на мъжка пот — от нечий непран екип за ръгби, захвърлен в някой ъгъл може би.

Изминавах разстоянието от квартирата си до този апартамент в Западен Лондон все по-често, въпреки двучасовия маршрут. Мисълта, че ще видя Алекс, ми даваше сили и се стараех да не се замислям много-много над факта, че той от своя страна правеше същата екскурзия твърде неохотно. И далеч по-рядко.

Важното е, че беше неделя следобед и аз бях тук, вместо на омразното ми работно място или където и да било другаде.

В стаята влезе Чарли и все едно не ме забеляза, както обикновено.

Той потупа по рамото Алекс и му се ухили.

— Обеснико!

— Тъпо парче! — добродушно отвърна Алекс.

— Имам голяма новина, братле! Взел съм два билета за мача на „Туинкърс“ в събота. Местата са страхотни.

Алекс грейна.

— Не думай! Как успя?

— С мерак — подсмихна се Чарли. — Важното е да познаваш подходящите хора, нали се сещаш?

— В събота сме на ергенско парти — почувствах се длъжна да напомня.

— Ергенско парти?! Ийхуу… — оживи се Чарли.

— Ти не си поканен.

— Не виждам какво ми пречи да отида? Ще стане голям купон.

— Единствената пречка е, че всички, освен теб ще бъдат приятели на младоженеца — подчертах.

— А ти какво ще търсиш на ергенско парти?

— Ние с Фран сме… почетните гости.

При споменаването на Фран очите на Чарли светнаха, но той се задоволи да каже само:

— Хмм… Мен ако питаш, не ви е мястото там. Фусти на ергенско парти… ама че смешка.

— Никой не те пита — срязах го. — Алекс, нали щяхме да излезем да хапнем някъде?

Алекс ме последва, а Чарли насмешливо подвикна след него:

— Ама здраво ти е стъпила на шията, а, братле?

 

 

Когато излязохме навън, все още бях напушена.

— Мразя го, ненавиждам го, не мога да го понасям!

Алекс едва смогваше да ме догони.

— Хайде, стига! Чарли не е лошо момче.

— Разправяй ги на друг!

— Е… всъщност… и той не те харесва особено.

— О, чувствата ни са взаимни?! Не можеш да си представиш колко много се радвам!

— Сега звучиш точно като Фран — мрачно отбеляза Алекс. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на нея.

— И ти си загрижен, че някой оказва върху мен лошо влияние? Не бой се — голямо момиче съм.

Обядвахме, потънали в мрачно мълчание, всеки скрит зад вестника си. Обстановката беше тягостна. Най-после не издържах, сритах Алекс под масата и му се ухилих. Това разтопи ледовете. Алекс ми смигна и въпреки че отново се наведохме над вестниците си, напрежението сякаш понамаля.

 

 

Фран, на която все повече заприличвах, ме чакаше пред вратата. Явно беше прекарала тук доста време, защото изглеждаше изнервена и ме посрещна с думите:

— Защо най-после не вземеш да ми дадеш един ключ?

— Защото не живееш тук.

Днес нямах намерение да се церемоня с никого.

Фран сви рамене и ме последва нагоре по стълбите.

Първата й работа беше да си запали цигара, въпреки че знаеше отношението на Линда по въпроса.

— Знаеш ли какво ми се случи? Оня негодник, приятелят на твоя мухльо, ми се обади да ме покани на среща.

— Какво?! Чарли?! Не може да бъде! Кога?

— Преди около два часа.

— Велики боже! Явно този път е сменил тактиката — решил е да те поухажва, преди да ти се нахвърли.

— Нещо такова… — процеди Фран, премрежила очи.

— Неслучайно ти изпрати оня огромен букет. Опитва се да ти хвърли прах в очите. Знаех си аз, че има нещо мътно… Отряза ли го?

— Нямах тази възможност — оставил ми е съобщение. Нещо от сорта: „Аз… такова… мисля си, дали да не излезем някой път… да пийнем нещо… А? Хайде… пак ще се чуем… Доскоро!“ Не звучи като обяснение в любов, но все пак е нещо.

— Определено. Какво смяташ да правиш?

— Още се колебая. Теоретично, имам две възможности. Или да му се обадя и да му кажа да се гръмне, или да му кажа същото, но пред хора…

— О, да, моля те, моля те! Пред колкото се може повече хора…

— В някое телевизионно шоу? „Събрани от съдбата“? — размечтано предложи Фран.

— Би било фантастично! Прекалено хубаво, за да е истина…

Фран въздъхна.

— Именно. Затова минаваме към план Б.

— План Б?

— Сядаме в ресторанта, в който Аманда празнува ергенското си парти с онези кокошки… Напивам се и му правя страхотна сцена… Как ти се струва?

— Харесва ми.

— И на мен. Само че в петък вечер е изключено да се намери свободна маса.

— Все пак си струва да провериш…

Фран ме стрелна с поглед.

— Вече си проверила…

— Съмняваше ли се? И така, план В.

Погледнах я обнадеждено. Фран винаги имаше резервни варианти.

— Какъв е план В?

— Ще му видя сметката. Ще спя с него и… ще му разкажа играта.

Ох! Това беше специалитетът на Фран. Отмъщението на Амазонката. Беше жестоко, но жертвата обикновено си го заслужаваше. Избраникът оставаше като ударен от гръм, изстискан като парцал и му беше необходимо дълго време да се съвземе, като междувременно оплакваше горчивата си съдба и се питаше защо така ненадейно е бил изхвърлен от райските селения. Горкичкият, така и не успяваше да проумее, че всичко е било само прищявка на Фран, игра на котка и мишка.

— О, Фран, ще го направиш ли наистина?

Тя се усмихна.

— Почакай и ще видиш…

Тя вдигна телефона.

— Ало? Чарли? Ти ли си? Радвам се да те чуя…

Аз затанцувах около нея с лудешки подскоци като вожд на канибалско племе. Фран ми смигна и прокара ръка през гърлото си.

— Осем и половина? Чудесно… Хайде, ще се видим по-късно.

Тя остави слушалката и се засмя тържествуващо.

— Захапа ли?

— Ти как мислиш?

— Господ да му е на помощ…

 

 

На другия ден се постарах да стигна на работа навреме и по навик се качих в асансьора, когато осъзнах, че работното ми място вече е на приземния етаж, в помещението с отровнозелени стени.

Плъхчо отново беше във форма, за разлика от мен.

— Здравей, заядливке!

Не го удостоих с отговор.

Обикновено не му оставах длъжна, но може би наистина бях прекалила и го бях настроила срещу себе си. Това, че си имах проблеми, не беше причина да се зъбя на всеки срещнат.

Днес бях настроена самокритично.

— Ако знаеш с каква мадама ми излезе късметът снощи… — продължи да ме дразни Плъхчо.

Търсеше си го.

— Виждам — отвърнах сухо. — Червилото й е останало върху теб.

Той се посмути, но запази самообладание.

— И така да е, поне си струваше… А ти, бас държа, че снощи пак си задрямала пред телевизора.

Улучи ме по болното място, не може да се отрече. Явно имах доста умърлушен вид.

Джейни, от дясната ми страна, също не изглеждаше по-добре. Очите й отново бяха зачервени. Отношенията ни все още бяха на фаза приятелско кимване и знаех, че ако пак й бях задала въпроса какво й е, щях да получа неизменното „добре съм“. Затова просто й донесох чаша кафе. Джейни ми благодари през сълзи.

Когато дойде време за обедната почивка, си взех книгата и сандвича и се запътих към една ниша в страничния коридор, която още вчера бях открила. Оказа се, че местенцето вече беше заето — Джейни беше тук и подсмърчаше над книжната кесия с обяда си.

Примирих се с мисълта, че няма да прекарам обедната почивка в усамотение, и се приближих към Джейни.

— Е, няма ли най-после да ми кажеш какъв е проблемът?

Стига да не се окажеше, че е влюбена в „Английския пациент“, все можех да взема някакво отношение. Разбира се, надявах се да не е нещо наистина сериозно — родител, поразен от смъртоносна болест например. Бях готова да проявя известно съчувствие, но не и да нагазя в дълбоки води, което, като се замислиш, си беше чисто лицемерие.

Прегърнах Джейни през рамото. Постепенно хлипането утихна и тя прошепна сподавено:

— Приятелят ми… Джеймс… Той е… — Думите й отново бяха заглушени от ридания.

Въздъхнах. На сандвича ми явно нямаше скоро да му дойде времето, но поне бях същински експерт по темата „проблемни приятели“ и „разклатени връзки“.

— Кажи ми какво се е случило? Да не е отишъл да живее във Фулъм при стар приятел?

— Моля?

— О, нищо, не ми обръщай внимание…

— Той… снощи не се прибра и дори… не ми се обади по телефона…

— Ясно — казах с тон на вряла и кипяла. — Отишъл е да се повесели с приятели, това е всичко. Не го вземай толкова навътре, да не си Али Макбийл?!

Тя подсмръкна шумно.

— Можеше поне да позвъни…

— Да. Можеше. В един идеален свят. Все пак да не забравяме, че той дори не ти е съпруг. Живее с теб, чудесно. Не бива да очакваш обаче да ти дава отчет за всяка своя стъпка.

Боже, колко ме биваше да давам мъдри съвети.

Джейни отново подсмръкна.

— А ти… да не би да му се обади?

Тя кимна.

— Колко пъти? — попитах строго, въпреки че вече подозирах отговора.

— Няколко…

— И всеки път оставяше съобщение на телефонния секретар, нали?

Отново жално кимване.

— Лоша работа… От колко време сте заедно?

— От шест седмици.

Изпъшках.

Решила най-после, че може да ми се довери, Джейни ми разказа, че се запознала с Джеймс известно време след като бившият й годеник я зарязал. Оттук нататък картината ми беше ясна — вкопчила се беше в него като удавник за сламка и рискуваше да го подплаши. Иначе, мен ако питаш, нямаше за какво чак толкова да се безпокои. Джеймс беше стоков брокер, суховат и скучноват — потенциален примерен съпруг.

— Ако съдя по думите ти, момчето ми изглежда стабилно. Освен това печели добре…

— Така е… — изхълца Джейни. — Мислех след време да купим една от онези къщи в Клапъм… ако, разбира се, Джеймс изобщо някога ми проговори…

— Разбира се, че ще ти проговори, само че, за бога, не го стряскай с тези приказки за къщи, сватби и прочее… Иначе ще го изгубиш, говоря ти сериозно.

Джейни прехапа устни.

— Знам. Извини ме, понякога съм ужасна досада… А… как вървят нещата при теб? Стига сме говорили за мен.

— При мен ли?… О, при мен… При мен всичко е наред… Имам предвид — нормално… През повечето време. Нали знаеш как е? — махнах с ръка и нервно се засмях.

— Разбирам — каза Джейни. — Е, ако някой път ти се говори затова — аз съм насреща. И ти благодаря, че ме изслуша.