Джени Колган
Сватбата на Аманда (6)

6.

На следващата сутрин, още преди да отворя очи, осъзнах две неща: първо, че снощи не бях препила, което заслужаваше да се отбележи, и, второ, че днес ми предстоеше първият работен ден в търговския отдел, което никак не ме радваше. Впрочем имаше и трето — Фран със сигурност още ми се сърдеше и, четвърто, мястото до мен в леглото беше празно. Трудно щях да свикна с отсъствието на Алекс.

Валеше ли? Нищо чудно — какво по-подходящо начало за ден като днешния?

Стигнах в офиса тъкмо навреме, почти на минутата, и влязох с небрежна походка и възможно най-невъзмутим вид. Когато обаче видях двамата непознати мъже, които се суетяха в кабинета ми и събираха нещата ми, приех го доста зле. Въпреки това се опитах да звуча спокойно.

— Вие ли… отговаряте за преместването?

— Да, скъпа, спокойно. Всичко е под контрол — отвърна по-едрият от двамата, докато преместваше саксията с мъртвото растение от обичайното й място.

Имаха безизразното изражение на хора, станали свидетели на много човешки драми и свикнали да ги смятат за бури в чаша вода.

— Ще приключим за нула време.

Изведнъж се стреснах, като си представих как изсипват съдържанието на чекмеджетата ми, включително и онова, строго секретното, чието съдържание не беше предназначено за чужди очи, особено — мъжки.

Спуснах се към тях.

— Ще ви помогна…

— Остави — спря ме единият. — Няма да изпразваме чекмеджетата, ще го отнесем така, както си е — и те подхванаха бюрото ми.

— Добре тогава… — Отстъпих назад и въздъхнах примирено. — Е, аз да не ви се пречкам повече…

Изхвръкнах от кабинета, в който след малко нямаше да останат никакви следи от моето присъствие. Можех междувременно да се сбогувам с момичетата от рекламния отдел, въпреки че не бях сигурна дали имаше смисъл. Като се имаше предвид, че никога не сме били особено близки…

— Напускаш ли ни вече? — въпросът на Шърли прозвуча почти дружелюбно и в същото време долових зад гърба си нечие шушукане.

— Не е кой знае каква загуба. Ще го преживеем някак си…

Стиснах зъби и се престорих, че нищо не съм чула, за да не се наложи за сбогуване да разбия нечий нос, а и самата аз да бъда изподрана от лакираните нокти на някоя секретарка.

Тръгнах към асансьора. Нямаше какво повече да търся тук.

 

 

Стените на търговския отдел се оказаха пребоядисани… в отровнозелено и тюркоаз, убийствено съчетание. Някой явно се опитваше да внуши на екипа колко е забавно да се работи тук. Бррр.

— Здрасти! Ти трябва да си Мелани! — втурна се насреща ми някаква персона, толкова разчувствана да ме види, все едно посрещаше близка роднина от дълъг път. — Аз съм Флави.

О, Флави. Кучката, която непрекъснато се заяждаше по телефона и превръщаше живота ми в ад. Е, най-после имах честта да я видя очи в очи.

— Толкова се радвам да те видя… Тони и Елвис пренесоха ли вече нещата ти?

— Така мисля…

— Чудесно, чудесно!

Още малко и щеше да се разплаче от умиление. Имах чувството, че ме бъркат с някого.

Огледах се наоколо, опитвайки се да прикрия смущението си. Някакъв тип, чиято физиономия ми беше позната от снимките след ежегодните коледни запои, ми помаха приятелски. Беше не повече от двайсет и една годишен, кльощав, с лъщяща от брилянтин коса.

От другата страна миловидно девойче изкриви лице в нещо като полуусмивка и аз осъзнах, че физиономията й отразява собственото ми изражение. Забелязах бримката на чорапогащника й и я почувствах някак по-близка.

— Здравейте всички! — казах бодро, като се опитвах да си вдъхна кураж, също както и по времето, когато бяхме още в гимназията и винаги избираха Аманда начело на групата на мажоретките, а мен подминаваха. Никой не биваше да забележи провисналия ми нос.

Младокът веселяк ми намигна.

— Добре дошла, скъпа. Как се озова тук?

Свих рамене.

— След произнасяне на присъдата. Три до пет години, без право на обжалване.

Той примигна, като се чудеше дали не се опитвам да остроумнича. Явно смяташе собствените си позиции застрашени.

Аз се извърнах на другата страна, без да му обръщам повече внимание, но момичето с бримката в този момент водеше някакъв твърде личен разговор по телефона, така че аз се залових усилено да подреждам работното си място, само и само ръцете ми да са заети с нещо и да не гледам умно в една точка.

До обедната почивка оставаше още цяла вечност.

 

 

Излязох навън в мразовития следобед с надеждата да намеря телефон, от който да се обадя на Алекс. Не исках още от първия ден да правя личните си проблеми достояние на колегите.

Отначало му бях много ядосана, че досега не е благоволил да се обади, после се сетих, че поради преместването телефонът ми беше откачен още от сутринта, така че дори да е искал, е нямало как да влезе във връзка с мен. Това ме поуспокои. Реших да звънна първо у дома — може да се беше появил, кой знае — всичко се случва. Слушалката вдигна Линда, а аз нямах никакво желание да говоря с нея. След моментно колебание все пак попитах за Алекс, без да се представям.

— О, той си взе нещата и се изнесе… Мелани, ти ли си?

— Не. Извинете — казах едва чуто и затворих. Облегнах се на стената. Това е. Беше си взел нещата. Нашият свят за двама отново му беше станал тесен. Накъде щеше да хукне сега? Към Китай? Към Тибет? „Да върви по дяволите“, помислих си яростно. Фран беше права, че рано или късно щеше да си плюе на петите, но аз не я послушах. Сама си бях виновна.

Мушната в един жлеб до телефона визитка прикова погледа ми. „Мелани, готова на всичко, за да достави удоволствие. Винаги на разположение.“ Следваше несръчно надраскан телефонен номер. Какво друго беше това, ако не намек от Съдбата? И то — съвсем недвусмислен.

Хапнах на крак един сандвич и поех с подвита опашка към новото си работно място. Зализаният младок с лице на плъх обядваше хамбургер, от който капеше някакъв гнусен сос. Потръпнах от отвращение и седнах зад бюрото си. Едва тогава забелязах оставения очевидно за мен букет.

Отправих питащ поглед към момичето отляво, но тя подсмърчаше тихичко и очите й бяха зачервени. Реших да я оставя на спокойствие. Освен това в букета имаше мушната картичка — нещата щяха да се изяснят.

„Привет, бебчо“, гласеше романтичното послание. Отдъхнах си.

— Цветя ли си изпращаш? — подхвърли колегата шегаджия с пълна уста.

Свих рамене.

— Може и да са за теб. Гаджето ти случайно да се казва Алекс?

— Много смешно — изпръхтя Плъхчо.

Не го удостоих с повече внимание и се обърнах към момичето.

— Добре ли си?

— Да… — подсмръкна тя. — Всичко е заради тези контактни лещи…

Нямаше смисъл да проявявам излишно любопитство и забих нос в книжата на бюрото си. Следобедът мина доста тягостно. Иззвъняването на телефона ме изтръгна от пълното ми вцепенение.

— Здравей, бебчо.

Сърцето ми подскочи.

— Разбрах, че си минал да си вземеш нещата…

— Ами да — нямаше смисъл да отлагам. Пък и тази твоя хазяйка и бездруго ме гледа на кръв.

— Линда няма абсолютно нищо против теб — уверих го. — Тя просто така си гледа.

— А…

— Между другото, получих цветята. Чудесни са. Благодаря ти.

— Исках… да се извиня за онази вечер. Не ти се обадих, че ще остана да спя у Чарли, но… се надявам, че ме разбираш. Времето е пред нас… Нека всичко да стане от само себе си, без да насилваме нещата…

Това вече го бях слушала, но чаках търпеливо, докато Алекс най-после се притесни от мълчанието ми.

— Ало? Там ли си?

— Слушам те.

— Не ми се сърдиш, нали? Оставаме си приятели?

— Вечна дружба.

— Исках да кажа… всичко ще си е както преди, нали? Ще идваш да ме виждаш във Фулъм…

— Може и ти да прескачаш от време на време.

— Разбира се. Искаш ли да минеш още тази вечер… някъде към шест?

— Ще видим…

— И моля те, вземи пътьом бутилка вино, че тук запасите са на изчерпване.

— Ще видим…

Затворих телефона сияеща. Плъхчо ме гледаше изпитателно.

— Любовницата ти ли беше?

— Може и така да се каже. Иначе, беше майка ти. Останалото е чисто съвпадение.

— Що не се гръмнеш?

Прекъснах комуникацията дотук — трябваше да звънна и на Фран. Надявах се да я заваря вкъщи, където обикновено се вясваше само за да преспи.

— Ало?

Слава богу.

— Фран?

— Не се опитвай да ме коткаш. Нямаш никакви шансове, дори ако трябва да ти стана донор или да спонсорирам откритие от световно значение. А най-вече, ако се обаждаш, за да ми съобщиш, че Алекс се е пренесъл у Чарли, но ти въпреки всичко си му се заклела в мир и любов.

Въздъхнах.

— И нищо ли не е в състояние да те умилостиви?

— Само новината, че онези двамата са се продънили вдън земя. С все букетите си.

— Какво? Да не би и ти да си получила букет?

— И то какъв. Съвсем по вкуса на оня грандоман, Чарли. Малък червей!

— Е, моят е по-скромен…

— Хм… И двамата могат да си ги заврат… знаеш къде. Между другото, обади ми се Аманда.

— Пак ли?

— Да бе. Ще взема да се възгордея.

— И на какво дължиш честта?

— Ха-ха. Искаше да чуе последните клюки за Алекс и Чарли. И да позлорадства малко за наша сметка. А… и да ни покани да я придружим по магазините. Трябвало да купи още някои дреболии за великия ден.

Изпъшках.

— И ти не й отказа?

— Не — призна Фран. — Въпреки че знам, че трябваше.

— Ето, виждаш ли? А искаш от мен да постъпя твърдо с Алекс.

— По този въпрос съм непреклонна. И хич недей да извърташ нещата.