Джени Колган
Сватбата на Аманда (15)

15.

Отстъпих назад и се подпрях на стената. Изведнъж Фран ме видя, очите й се разшириха от ужас и тя се опита да отблъсне Алекс.

— Какво има? — попита той, като продължаваше да мляска шията й.

Тя посочи към мен и Алекс изведнъж застина.

В този момент приличахме на жива картина. Нямах сили да помръдна — във вените ми сякаш се беше разлял студ. Стомахът ме присвиваше. Знаех, че трябвала кажа нещо, но нямах представа какво. Как се постъпваше в такива… класически ситуации?

Най-после с глас, който сякаш не беше мой, изкрещях:

— Вън! Махайте се! И двамата!

Алекс изтрезня моментално.

— Да, Фран, мисля, че ще е най-добре да си тръгнеш. Мелани… — той тръгна към мен, протегнал ръце, — не знам как се случи… досега никога… изпих много вино…

— Изчезвай! — повторих. — Ти също си върви. Не искам да ви виждам.

Тръгнах към стаята си. Трябваше да си легна, защото светът се въртеше.

Мислех, че ще си изплача очите и цяла нощ няма да мога да мигна, но може би под въздействието на преживяния шок в мига, в който главата ми докосна възглавницата, изпаднах в пълно вцепенение и заспах като пън.

 

 

Събудих се към пет сутринта, треперейки неудържимо. Бях се проснала на леглото, както си бях с дрехите, а под мен имаше… две палта. Те моментално извикаха в съзнанието ми кошмара от предната вечер — оказа се, че не бях сънувала, както тайничко се надявах. Пъхнах се под завивките, за да се стопля, но зъбите ми продължаваха да тракат — студът сякаш идваше изотвътре и сковаваше цялото ми тяло, чак до върха на пръстите. Алекс и Фран… двамата, които ми бяха най-близки… Какъв театър бяха разигравали през цялата вечер… Какви ли погледи бяха разменяли зад гърба ми? Как ли ми се бяха присмивали в себе си… Горката наивница Мелани. „Сдобрихме се само заради теб… Не се ли радваш?“ Е… поне си бяха тръгнали без палта. Зарових глава във възглавницата и заплаках безутешно.

 

 

Продължих да роня сълзи и през целия следващ ден. Едва успях да убедя Линда да остави всичко в кухнята, както си беше. Сама щях да се заема с опустошенията и с купчината мръсни чинии. Дори това, че всичко беше в пръски сос и парченца изгоряла лазаня, за момента не ми правеше особено впечатление. Целият този погром напълно отговаряше на душевното ми състояние. Ридаейки, занесох празните бутилки до контейнера, въпреки че изпитвах неудържимото желание да изпотроша всичко. Само че това нямаше да помогне.

Обливах се в сълзи при всяко позвъняване на телефона, но не вдигах слушалката. Линда приемаше вместо мен благодарностите за снощната вечеря. От Фран, разбира се, нямаше благодарности. Нямаше и опит за извинение — би било излишно. Мислех си за предстоящата сватба и за моите глупави безвъзвратно пропаднали мечти, за уикенда, през който трябваше да замина, а нямах представа къде да се дяна, и изпитвах едно-единствено желание — да потъна вдън земя.

Знаех, че Алекс рано или късно ще се появи, но нямах абсолютно никакво желание да го виждам. Не му отворих и го заплаших, че ще извикам полиция, ако не престане да натиска звънеца.

— Поне ми дай палтото — примоли се той.

— Изгорих го!

— Мел… Моля те!

— Студено ли ти е? Иди при Фран да те стопли!

 

 

Знаех, че този път всичко беше окончателно, така както знаех и че дълго щяха да ми липсват. И двамата. Такава празнота щеше да зейне в живота ми, че щеше да е направо непоносимо. Идеше ми да вия като куче.

Алекс остана пред вратата четири часа. Най-после извика:

— Е, аз си тръгвам…

— Смяташ ли, че ме интересува?

— Смятах, че ще можем да поговорим като възрастни хора.

— О, я престани с това. Идваш в дома ми и се натискаш зад гърба ми с най-добрата ми приятелка — това ли наричаш поведение на възрастен?

— Поне ме изслушай…

— Излишно е, Алекс. Знам, че не сме се обвързали „докато смъртта ни раздели“, но все пак няма и седмица, откак ми каза, че искаш да живееш с мен…

— И все още искам. Не смесвай двете неща…

— Не, Алекс! Нещата са свързани, не мислиш ли?

— Мел, нека ти обясня… Та аз съм мъж;… Нормално е в навечерието на такава важна стъпка да изпитвам несигурност, дори уплаха… Това, което стана снощи, не се гордея с него, но… беше вид реакция. Подобна реакция не означава, че съм се отметнал от думата си, а тъкмо напротив. Готов съм да се обвържа, Мел. Изборът ми е окончателен. И мога да те уверя, че онова, което стана снощи… няма да се случи отново.

— О, ще се случи, Алекс. Рано или късно ще се случи, няма смисъл да се лъжем. Но аз повече няма да се хвана на въдицата ти — в това можеш да си абсолютно сигурен. Намери си друга наивница.

— Мел, знам, че още си бясна, и с право. Обади ми се, когато искаш да поговорим. Смяташ, че съм те лъгал, но не съм — чувствата ми към теб са напълно искрени.

Не го удостоих с отговор. Той постоя, постоя пред вратата и си тръгна.

 

 

Върнах се в стаята си и се захлупих на леглото. Снегът се беше стопил и навън валеше дъжд. Всичко беше посърнало и сиво. Облаците бяха скрили хоризонта и нямаше никакви изгледи за скорошно проясняване.

Какво щях да правя отсега нататък с живота си? Нямах никаква представа. В главата ми нямаше никаква съзнателна мисъл — само спомени, от които се обливах в сълзи. Не ми се правеше нищо, не ми се говореше с никого. Не, това не беше точно така — имах нужда да поговоря, но не знаех с кого. Всеки си имаше някого, а аз отново бях сама. Сама като кукувица. Сама, сама, сама. Сама през декември. А само след няколко дни беше Коледа — буржоазен празник според Алекс, но мисля, че точно сега имах нужда от малко коледен дух, от някаква светлинка в дъното на тунела.

Или от плюшено мече, с каквото заспиват малките момиченца. Може би беше добра идея да звънна на самарянките, но нали не бях тръгнала да скачам от покрива, нито бях готова да се нагълтам с приспивателни… Не, самарянките бяха за истински отчаяните, а на мен просто ми беше сиво… като дъждовния ден навън. Сиво и самотно. Липсваше ми Алекс. И дори не точно той. Заплаках отново, като хлапе, изгубено в гората. И неусетно се унесох в сън.

 

 

Така мина неделята, а в понеделник трябваше да стана и да отида на работа. И без това алтернативата беше да прекарам още един ден в леглото и да си изплача очите. Което нямаше да промени нищо.

Докато нахлузвах чорапогащника, сълзите се търкаляха по бузите ми. Хвърлих поглед в огледалото — бях също като в рекламите за вредата от наркотиците. Брр.

Очаквах колегите да ходят около мен на пръсти, съзнавайки, че преживявам трагедия, но те се държаха както обикновено.

— Тежка нощ, а? — подметна Стийв, без да се трогне особено от мъченическия ми вид.

— Тежък уикенд.

Той ме погледна някак странно.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се. Скъсах с приятеля си.

— Значи все пак го разкара? Или… той ти би дузпата?

— О, Стийв, моля те! Изобщо не ми се говори за това!

Джейни мълчаливо ми подаде пакетче кърпички. Погледнах я, трогната от този простичък жест. Бях решила да не се преструвам, че всичко е наред, след като и бездруго от километри си личеше, че не беше.

— Как е Джеймс? — попитах, за да отклоня за малко вниманието от собствената си персона.

Джейни помръкна.

— В събота бяхме на едно събиране и там беше… кой мислиш? Бившето му гадже.

Свих рамене.

— Такива неща се случват…

— Да, но аз не исках да остана повече и си тръгнах… а той… не дойде с мен.

— Къде беше купонът?

— В Кент.

— И ти измина целия този път само защото си видяла бившето му гадже? Нали е бивше? Не разбирам.

— Постави се на мое място… Как щеше да се чувстваш, ако…

— Той знаеше ли, че ще е там?

— Предполагам. Беше някакво събиране на випуска им от колежа…

Поклатих глава. Това момиче ме изумяваше.

— Могло е да се очаква, че и тя ще е там… — казах кротко.

Джейни прехапа устни.

— Изобщо не ми беше минало през ум.

— В такъв случай трябвало е да се сърдиш на себе си, а не да правиш фасони на Джеймс.

— Права си… Едва сега се замислям. Ама и аз съм една… Горкият Джеймс. Този път със сигурност ще ме зареже… И с пълно основание…

Тя си взе едната от носните кърпички.

Стийв ни гледаше втрещен.

— Момичета, мисля, че ми се полагат вредни, ако по осем часа на ден ще ми се налага да търпя откачалки като вас…

 

 

През обедната почивка изядох сандвича си без никакъв апетит. Спомнях си как преди няколко дни Фрейзър беше минал да ме види и колко добре ми се отрази тази среща.

От подобна изненада имах нужда сега. Ако не поговорех с някого, който ме разбира, с някого, достатъчно чувствителен и добронамерен, в най-скоро време щях буквално да се пръсна. Би било прекалено егоистично от моя страна обаче да занимавам Фрейзър със собствените си проблеми точно сега, когато и на него не му беше никак лесно.

А колкото до Ангъс… Тук нещата стояха по-сложно. Въздъхнах. Не вървеше да се обадя и на него.

Опитах се да се разсея поне малко с мисълта за бомбичките. Щура идея, но можеше да излезе нещо, кой знае? Въпреки че беше малко вероятно. В наши дни свещеникът може да свърже двама души в брак навсякъде. Дори в черквата да е димна завеса и шаферките да са се разбягали.

Е, щях да разбера какво се е случило, макар и с известно закъснение. Интересно, дали Фран щеше да отиде на сватбата. Най-вероятно. Това момиче не страдаше от излишни скрупули.

Фран… Заета да оплаквам Алекс, още не бях почнала истински да страдам за нея. Както след смъртта на някой близък — осъзнаваш, че човекът, когото си обичал, е изчезнал от живота ти завинаги, но едва постепенно си даваш сметка за размерите на загубата. Можех да си повтарям, колкото си искам, че ме е предала, че не съществува повече за мен… това нямаше да помогне. Целият ми досегашен живот, откак се помнех, беше свързан с нея.

А ето че дори не ми се беше обадила след случилото се онази вечер. Може би това беше разбираемо — срамуваше се… А може би бързо се беше примирила — след като можеше да има Алекс, на когото очевидно държеше повече, отколкото винаги беше показвала. Неслучайно беше такава добра актриса… Отново ми се доплака. Излизаше, че през цялото това време е сипела обиди по негов адрес не за да ми отвори очите за истината, а за да приспи съмненията ми и, кой знае, може би за да ме накара да се отдръпна от него. Мина ми през ум, че е трябвало да очаквам това да се случи и че по-странно беше, че се е случило чак сега. Алекс се опитваше да пробие в музикалния бизнес, канеха го по блестящи светски партита. Аз бях прекалено невзрачна за негова приятелка, докато Фран… беше друго нещо. Красива, елегантна, остроумна, тя с лекота ставаше център на всяка компания, би могла да му помогне да си създаде контакти в артистичните среди… Бих могла да го разбера. Това, което не разбирах, беше — за какво е бил целият този театър толкова време.

Този път Алекс не изпрати обичайния букет — явно знаеше, че няма да свърши работа. Или просто… беше прекалено ангажиран. С Фран. Сигурно имаха толкова неща да си кажат. „Този път се измъкнах на косъм…“ Струваше ми се, че чувам гласа на Алекс. „Да живее свободата“ — вдигаше може би в този момент наздравица Фран с игриви пламъчета в очите. Е, бяха получили каквото търсеха, а аз трябваше да мисля за нещо друго. Но колкото и да се опитвах, не се получаваше.

Изведнъж в стаята нахлуха, хванати на влакче, танцуващи хора с островърхи шапки. Едва не разтърках очи. Чувах дори и музика. Реших, че окончателно съм превъртяла, но после се сетих, че идва Коледа.

Хвърлих озадачен поглед към Стийв, а той отвърна:

— Довечера е купонът, нали знаеш? Колегите вече са започнали да загряват…

— Че кой прави купон в понеделник вечер? — въздъхнах.

— Винаги може да стане купон — смигна ми Стийв. — Особено когато аз съм насреща, нали, слънчице?

Озъбих му се, но той ме хвана за ръката и ме повлече към танцуващите въпреки протестите ми. Ако някой ми беше казал, че ще подскачам из стаята само ден след като съм останала без гадже и без най-добра приятелка, щях да му се изсмея в лицето. Добре че Фран и Алекс не можеха да ме видят отнякъде.

След малко изсъсках на Стийв:

— Без мен! Изобщо не ми е до това…

— Ще идваш ли довечера? — невинно попита Джейни.

— Да не съм луда?!

— О, стига… Остани поне малко. Ще се поотпуснеш. Напитките са безплатни.

Хм.

— Ако ще и коли да подаряват, пак няма да остана — изхвърлих се. — Ще си ида вкъщи, ще хрупам чипс пред телевизора и ще си ближа раните. Това е. Ти остани, щом искаш. Джеймс ще дойде ли?

Долната устна на Джейни затрепери.

— Не… Зает е.

— Тренировки?

— Как позна?

— Много ме бива…

— Моля те, остани и ти. Ще си правим компания.

— Нали Стийв ще е тук?

Той ни помаха с изкривена на една страна вратовръзка. В ръцете му се беше появил огромен балон.

— Моля те, Мел. Моля те.

И аз не знам защо се съгласих. Сигурно за да избягам от мислите, които щяха да ме връхлетят.

 

 

Денят ми се видя безкраен. Никой не позвъни. Никого не го беше грижа за мен.

В края на работния ден Флави ни дръпна една прочувствена реч за това, колко добре сме си прекарали тази година в отдела и как през следващата очаквала да идваме на работа с още по-голямо удоволствие! Били сме работели като един добре смазан механизъм… Изплезих се зад гърба й, докато всички ръкопляскаха.

После вдигнахме наздравица с евтино вино в пластмасови чашки и… подхванахме обичайните разговори между колеги.

— Веселите ли се, момичета? — помаха ни Флави.

И още как.

По едно време Стийв ме потупа по рамото.

— Ще прескочим ли до счетоводния отдел? Там винаги е по-голям купон.

Нищо чудно. И все пак имах известни съмнения.

Стийв се въоръжи с две бутилки вино и ни поведе към счетоводния отдел в другия край на сградата. Там поне беше по-шумно, ако не друго. Счетоводителите вече му бяха отпуснали края — играеха на прескочикобила, крещяха, тропаха с крака, а един дори лежеше на пода и друг наливаше в устата му вино.

— Виж ти… Винаги съм смятала счетоводителите за големи сухари.

— Такива са. През повечето време. Но сега си наваксват… Започнали са още от сутринта.

Приех предложената ми чаша шампанско, но си дадох дума да я карам по-полека. Алкохолът щеше да събуди задрямалите демони и ако чувствата ми изведнъж се отприщеха, не се знае какво можеше да стане. А точно днес малко ми трябваше.

Опитах се да се почувствам част от общото веселие, без да се вживявам много, но когато някой ме дръпна за полата, бях готова да му зашия един шамар. Явно още не бях влязла във форма.

Недалеч от мен един от счетоводителите разпалено обясняваше, че нямал нагласата на счетоводител. Призванието му било да свири на барабани, но така се стекли обстоятелствата. А кой знае, от него можело да излезе музикант. Даже веднъж се явил на прослушване, когато „Моторхед“ си търсели барабанист. И той демонстрира уменията си нагледно, като взе две линийки и затропа по бюрото.

Изведнъж изпитах нужда да се махна оттук, да изляза на въздух. Главата ми гърмеше. Измъкнах се в безлюдния коридор, отворих прозореца и подадох глава навън. Счетоводният отдел беше на дванайсетия етаж и от прозореца се откриваше добра гледка. Виждаха се покривите на съседните сгради, сред които разпознах и този на компанията, в която работеше Фрейзър. Тя беше от старите тухлени постройки, с гипсови орнаменти под покрива и доста се отличаваше от другите.

Внезапно изпитах остра нужда да поприказвам с него. Не просто с някого, а точно с Фрейзър. Толкова неща стаявах в себе си, че вече не издържах. Може би още не си беше тръгнал — не беше чак толкова късно. Щях да се държа все едно случайно минавам оттам и щяхме да намерим време за по кафе, въпреки че Фрейзър сигурно имаше милион задачи, свързани с предстоящата сватба. Е, щях да го отнема от Аманда за десетина минути — отсега нататък щеше да има предостатъчно време да се върти около нея.

Мислех трескаво, разкъсвана от колебания. Идеята ту ми се виждаше добра, ту — детинска и безразсъдна. Най-после разбрах, че така или иначе ще отида. Каквото и да решах, краката сами щяха да ме отнесат натам.

Щяхме да се поздравим и да повървим двайсетина метра заедно, какво толкова? Аманда дори нямаше да усети закъснението му.

Вътре купонът течеше с пълна сила. Взех си нещата и се огледах за Стийв и Джейни. Трябваше поне да им се обадя. За мое огромно удивление те се прегръщаха в един ъгъл и изобщо не им беше до мен. Какво пък? И на двамата щеше да им се отрази добре. Опитах се да се измъкна, без да ме забележат, но в последния момент Джейни ме видя и ми намигна с насочен нагоре палец. Усмихнах се и й помахах. Наистина се радвах за нея. Не я бях виждала да сияе така. (Въпреки че защо точно Стийв?)

Приех това като добър знак и изскочих обнадеждена навън. Вдъхнах дълбоко хладния нощен въздух и се запътих към сградата от червени тухли, чиито прозорци още светеха.

 

 

Двайсетина минути обикалях напред-назад, без да си давам вид, че чакам някого. Това трябваше да изглежда като случайна среща. Но кога ли най-после щеше да се появи Фрейзър? Замръзвах и вече почти не чувствах пръстите си, а носът ми сигурно беше червен като морков.

Ето го! Крачеше приведен срещу вятъра и още не ме беше забелязал. Краката ми се разтрепериха. Не биваше да идвам — идеята беше глупава. Най-добре да изчезвам…

— Мелани! Мен ли чакаше?

Божичко!

— Не… Тоест, да.

Той се усмихна.

— Наистина ли?

— Ами… просто минавах от тук и си казах, че… Но ако бързаш…

Зъбите ми тракаха.

Фрейзър ме погледна загрижено.

— Премръзнала си… Искаш ли да влезем на топло? — Той посочи близкото кафе. — Нали не бързаш?

— Не особено…

— Знаеш ли, в неделя ти звънях — исках да ти благодаря за вечерта, но те нямаше.

— Вкъщи си бях… Просто не исках да вдигам телефона.

— Надявам се… не заради Аманда?

— Не.

Въздъхнах и му разказах всичко. От самото начало. За Америка, за Чарли, за мокрото помещение и за Фран. Фрейзър ме слушаше, без да ме прекъсва. Сервитьорката, която ни донесе кафето, също разбра, че провеждаме сериозен разговор, и побърза да се отдалечи, за да не ни притеснява.

Завърших разказа си, обляна в сълзи. Откъде се бяха взели? По едно време си мислех, че съм си изплакала очите и никога вече няма да мога да пролея нито сълза. Но ето че пак рукнаха цели потоци — сладкишът ми сигурно вече имаше странен вкус. Не се срамувах да плача пред Фрейзър, но реших да сменя темата, преди да съм го удавила.

Усмихнах се през сълзи.

— Виждам, че вече ядеш сладко?

Той се засмя.

— Аманда вдигна ръце от мен. Тя е готова на всичко заради фигурата си, но аз реших, че целта не си струва усилията. Освен това сладкото ми се отразява добре. Но… мисля, че се отклонихме от темата. Какво смяташ да правиш сега?

— Да си изям сладкиша.

— Говоря сериозно.

Свих рамене.

— И аз не знам… Едно е сигурно — не искам да го виждам повече. Ще ми липсва известно време, но едва ли колкото Фран…

— Разбирам… Но знаеш ли, мисля, че след време ще й простиш…

— Изключено! Никога.

— Не си ли чувала, че не бива никога да казваш „никога“? — усмихна се Фрейзър. — Освен това с Фран сте приятелки открай време и винаги си знаела как подхожда към мъжете. Така че колкото и да си наранена от постъпката й, дълбоко в себе си едва ли си чак толкова изненадана. Аз лично не съм, въпреки че я познавам сравнително отскоро.

Замислих се над думите му. Може би имаше право.

— Освен това… всичко става, защото е трябвало да стане. Поне вече си разбрала какво представлява Алекс. Аз успях да го преценя от самото начало, но дори и да ти бях казал, нямаше да ми повярваш. А… колкото до Фран, тя просто си е такава, но това не ви е пречело да сте приятелки, следователно у нея сигурно има и друго… Нещо, заради което държиш на нея. Освен това… сигурен съм, че тя в момента съжалява за случилото се не по-малко от тебе — затова и се срамува да ти се обади.

— Смяташ ли? Нищо чудно да са заедно с Алекс и добре да се забавляват…

— Не. Не вярвам. Харесва ли ти сладкишът?

— Да. Омръзна ли ти да ме слушаш?

— Не… просто искам малко да те поразсея. Иначе… ще се докараш до там, че няма да те хваща сън и цяла нощ ще се въртиш в леглото и ще го мислиш, а на сутринта ще имаш чувството, че главата ти се пръска. Знам го от личен опит.

— Така ли? Значи и на теб ти се е случвало?

— А ти как мислиш?

— Ти пък за какво толкова се притесняваш, че чак сън не те хваща?

Той ме погледна с присвити очи.

— За какво ли не. Например… колко ли калории са се съдържали в последното парче сладкиш, което съм изял, и дали ще мога да си позволя още едно, и дали да бъде с ванилов или с шоколадов пълнеж… Ето, виждаш ли?

Засмях се. Чувствах се добре в компанията на Фрейзър и лека-полека се отпусках. Разговорът ни постепенно изгуби драматизма си и високия си емоционален градус и премина в приятелско бъбрене. Бяхме останали последните посетители в кафенето, което може би скоро трябваше да затваря, но ни беше толкова приятно и някак не ни се тръгваше, не ни се излизаше навън, в студа.

 

 

Не зная колко време разговаряхме, но когато най-после се прибрах у дома, на сърцето ми беше много по-леко. Линда още не си беше легнала — гледаше „Титаник“, поредния любим филм, който беше в състояние да гледа отново и отново, и се заливаше в сълзи. Мълчаливо седнах до нея на дивана, а тя, също така мълчаливо, ми подаде ръка. Догледахме филма заедно.

Когато най-после си казахме „лека нощ“, тя смутено ми напомни:

— Уговорката за уикенда си остава, нали? Мога ли да разчитам на теб?

— Разбира се — кимнах.

Господи, съвсем ми беше изхвръкнало от главата. Най-лошото беше, че нямах абсолютно никаква идея какво щях да правя.

Въздъхнах. Вероятно все пак щях да гостувам на родителите си. Щях някак си да преглътна въпроса: „Ами ти, мила, няма ли най-после да срещнеш някое свястно момче?“

Замъкнах се до леглото и изведнъж усетих, че съм капнала. Затворих очи и заспах точно когато започнах да кроя планове за пъклено отмъщение.

 

 

На другата сутрин, като никога, бях една от първите, пристигнали на работното си място. Нищо чудно — явно купонът снощи беше продължил до късно и Повечето колеги още не се бяха свестили…

Това важеше с пълна сила за Стийв и Джейни, от които също нямаше и следа. Разбира се, не бях и очаквала да ги заваря тук толкова рано, но все пак бях изненадана от съобщението, оставено на телефонния секретар: „Мел, тук е Стийв. Кажи на Флави, че тази сутрин ще закъснеем, защото си имаме по-важна работа. Ха-ха-ха!“

Горкичкият, съвсем беше откачил. Но трябва да призная, че компанията им ми липсваше. Ако нямаше с кого да си приказвам, пак щях да се отдам на самосъжаление и мрачни мисли.

Алекс и Фран, разбира се, не се бяха обаждали. Алекс очевидно беше разбрал, че този път нещата са окончателни и няма връщане назад. Аз също съзнавах, въпреки че донякъде бях разочарована, че се е предал толкова бързо. Не че обратното щеше да промени нещо.

 

 

Обадих се на майка си, която вече се вълнуваше за предстоящата сватба (цял Уокинг се вълнуваше — жителите му се чувстваха в центъра на важно събитие, което ги караше да се гордеят и да тръпнат в очакване). Съобщих й, че няма да присъствам на сватбата.

— Скарахте ли се? О-о-х… А като деца тричките бяхте толкова задружни… Спомням си как веднъж…

— Не, мамо, и тогава непрекъснато се карахме и после Аманда ни заплашваше, че ако не се сдобрим отново, ще накара големите момчета да ни набият.

Майка ми като че ли не искаше да чуе.

— Сигурна съм, че не е нещо сериозно… Вие сте си толкова близки… О, Аманда ще бъде прекрасна булка — каквато е хубавичка… като кукла!

— Аманда е… вещица!

— Мелани, скъпа… Сигурно си изнервена… Много ли работа имаш на новото място? Като се видим, всичко ще ми разкажеш… И мисля, че непременно трябва да отидеш на сватбата — ще се отпуснеш, ще потанцуваш, ще срещнеш интересни хора… Дерек Филипс сигурно е надминал себе си и сватбата ще бъде нещо изключително… Ще съжаляваш, ако не отидеш!

— Сигурно, мамо, но няма да отида. Това е. Ще се видим в събота!

— До събота, мила, и пак си помисли!

Затворих телефона с мисълта, че не бях очаквала друго и не си струва да се ядосвам.