Джиджи Леванжи-Грейзър
Мъжеядката (4)

4
Големият ден

Тесният приятелски кръг на Клариса включваше четири приятелки. Бяха кръстили групичката си „Съзвездието“ (но в определени среди ги наричаха още „Хайката“ — по асоциация с един от не особено добрите филми на Майкъл Дъглас, в който шепа облечени в черно пазители на закона с мрачни физиономии преследваха особено опасни престъпници). Приликата беше очевидна — Клариса и останалите момичета си падаха по черните кожени панталони, бяха неумолими в преценките (и присъдите) си и преследваха като хрътки онова, което смятаха, че си струва (от мъже до чифт маркови обувки).

Съзвездието, като всяко затворено общество, си имаше своите строги правила (повечето набелязани още в четвърти клас): никакви гащеризони (по-късно, дънки) във вторник; никакво напиване в понеделник вечер; недопустимо беше също така да се очертават бикините ти, както и взаимното отмъкване на гаджетата (достатъчно чужди гаджета имаше).

Когато се събираха, спазваха строго определен ред при сядането, който никой не дръзваше да наруши. Александра Харгрейв, най-добрата приятелка на Клариса (и една седмица по-възрастна от нея!) неизменно сядаше от дясната (по-фотогеничната й) страна. Двете бяха завършили „La Lycee“ (модния френски лицей в Западен Лос Анджелис). След това Грейви изкара актьорски курсове, посещава бизнес колеж (от ден до пладне) и най-после се захвана с правене на бижута. Тя беше дъщеря на пластичен хирург (култова фигура в Бевърли Хилс), който й беше подарил пищен бюст (а ла Памела Андерсън) за седемнайсетия рожден ден.

Със същия бюст можеше да се похвали и шестнайсетгодишната му доведена дъщеря (доктор Харгрейв беше женен за четвърти път). Пет години по-късно Грейви се раздели с него (прекалено привличаше вниманието) и си поръча друг — с далеч по-нормални размери, в стил „Къртни“ (Къртни Кокс беше новият идеал на Съзвездието).

Любимият израз на Грейви беше „дрън-дрън“, любимото й определение за мъж — „гадняр“, а най-често използваният от нея термин — „медикаменти“, „Расдиб“, „Мебутрин“, „Ксанакс“, „Валиум“, „Плонопин“ и „Викодин“ — всички те по едно или друго време бяха заемали важно място в живота на Грейви (и в аптечката й).

Грейви имаше тяло като на Олив Ойл и изразителни (при това — съвсем естествени) къдрици. Тя беше „мозъкът“ на компанията — можеше да запомни, който и да било телефонен номер, да напише вярно най-сложната дума (особено ако беше медицински термин) и знаеше няколко езика, въпреки че в ежедневието използваше само жаргона на Бевърли Хилс.

Втората най-добра приятелка на Клариса беше Дженифър Еленбах. Тя винаги сядаше от лявата й страна. Джен беше идеалната приятелка, истинско съкровище — мила и доброжелателна като добрата орисница — дори да си наддала няколко килограма и да не можеш да се понасяш, в нейните очи пак щеше да изглеждаш като двойничка на Кейт Мос (може би не толкова недохранена).

Дженифър имаше топли кафяви очи и дълги мигли като Робърт Дауни Джуниър (в добрите му времена). Онова, което й доставяше най-голямо удоволствие, беше да избира подаръци и да ги опакова с цялото си старание, да праща поздравителни картички и да пече кучешки бисквити за огромните си песове със сплескани муцуни (Най-Противните-Същества-На-Земята) — те бяха нейната слабост, с която приятелките й се примиряваха великодушно. Те не коментираха дори колекцията й от гумени патета, въпреки че бяха готови да разнищят човек за далеч по-невинно прегрешение.

Джен беше любимката им — те не даваха да се каже лоша дума за нея.

Поло Паркър (чиято майка беше бивш модел, бивша наркоманка и понастоящем съветник на зависими от наркотиците) пък беше всепризната красавица, достойна за корицата на „Вог“. Би могла да бъде топмодел, ако не беше ниският й ръст. Имаше гордата осанка и буйните коси на индийска богиня, зелени очи и кожа с цвят на капучино. Единственият й недостатък беше, че… нямаше излишен грам по себе си. През деветдесетте тя беше станала мис Май на „Плейбой“. Поло за нищо на света не можеше да остане незабелязана — мъжете се лепяха за нея като мухи на мед. Приятелките й успешно я използваха за „жива стръв“ при нужда.

Страстта на Поло към аксесоарите беше пословична (тя например колекционираше сини чантички в различен нюанс — светлосиня, тюркоазна, морскосиня… — имаше поне дузина, а обувките й бяха удостоени с честта да носят имената на членовете на британската кралска фамилия).

Слабото място на Поло беше крехкото й здраве. Тя непрекъснато се бореше с някакви упорити настинки и все успяваше да пипне някой вирус или бактериална инфекция. Клариса на шега я беше кръстила „Поло“.

Поло седеше в непосредствена близост до Грейви. Двете бяха като скачени съдове, като гърне и похлупак. Грейви проявяваше безкрайно търпение към странностите на Поло. (Клариса подозираше, че го прави с цел един ден да я вкара в леглото си. От Грейви можеше да се очаква всичко.)

Клариса изобщо разполагаше с какви ли не теории. Тя беше неуморният „гуру“, великият комбинатор, спойката, гръбнакът на компанията.

Сузи Чембърс беше като петото колело на каруцата. Останалите я ненавиждаха, страхуваха се от острия й змийски език, но по една или друга причина я търпяха.

Клариса например обичаше да кръстосва шпаги с нея — предизвикателството беше голямо, все едно да играеш шах с Каспаров.

Веднъж, преди време, все пак бяха решили да гласуват отстраняването на Сузи, но впоследствие размислиха. Въпреки малките си прегрешения (като флиртуване с непозволен обект и погаждане на мръсни номерца) Сузи имаше и някои положителни качества. Сред смекчаващите вината обстоятелства беше фактът, че тя нямаше нищо против да ти услужи с някоя маркова дрешка, да ти заеме най-новия си чифт обувки в кофти момент (както когато родителите на Клариса се развеждаха например), изобщо можеше да се сравни с натурален шоколад или захаросан лимон (вкус по-скоро горчив, отколкото сладък, не ще и дума).

Всички от Съзвездието бяха на възраст между двайсет и осем и трийсет и две (строго секретно) години. Те бяха от поколението Хикс, закърмено с музиката на Ем Ти Ви, отгледано от родители, които отчаяно се бяха вкопчили в младостта си и самите те отказваха да пораснат. Благодарение на фитнес инструкторите, козметиците и пластичните хирурзи, майките им спокойно можеха да се конкурират с дъщерите си, а бащите им (младеещи след развода) караха бързи спортни коли и флиртуваха с техни връстнички. Поколението им живееше под знака на големите модни дизайнери, на една ръка (десетина години) разстояние от компютърното поколение „Игрек“, което беше на „ти“ с технологиите. Клариса и приятелките й също си пращаха имейли и носеха нокии с цветни панели, но интересът им към новите технологии беше по-скоро повърхностен — заради удобството и главно заради модата. Те сменяха цвета на косата си толкова често, че вече бяха забравили кой е естественият, така както не бяха съвсем сигурни кои са всъщност и към какво се стремят. Но имаха все по-натрапчивото чувство, че са някак извън времето въпреки модната си фасада и младостта си.

И така, бяха се събрали на извънредно свръхсекретно заседание в бар „Поло“. Грейви изгледа Клариса втренчено и заяви:

— Намирисва ми, че тази история ще свърши зле.

— Защо си толкова черногледа? — възнегодува Клариса. — Казвам ти, че се появи на онова парти и ме отвя като вихрушка.

— Отмъкна те като кроманьонец плячката си — смръщи вежди Грейви. — Като пещерен човек. Много стилно, няма що.

— Мисли каквото си щеш. Ти и бездруго вече беше достатъчно пияна. Да го беше видяла само…

— Да, бях си пийнала. Но това не влияе на остротата на възприятията ми.

— На мен ми се струва много романтично — намеси се Дженифър. — Също като в „Офицер и джентълмен“. А Аарон е дори още по-красив от Ричард Гиър. Двамата изглеждате чудесна двойка, въпреки че ти си пълен антипод на Дебра Уингър.

— Какъв цвят е косата на Аарон, Джени? — попита Грейви.

— Ъ-ъ… Кестенява, мисля. Или русолява…

— Нищо подобно. Гарвановочерна.

— Накъде биеш, Грейви?

— Искам само да ви уверя, че го видях. Колкото и да бях пияна. И… добре де, мисля, че наистина те харесва.

При тези думи Джен още малко и щеше да се просълзи.

— Пропуснах ли нещо? — появи се Поло в скандално прилепнал клин и с бюстие, което подчертаваше стегнатите й гърди. Видът й действаше възбуждащо и освежаващо както винаги.

— Кафе? — дотича тутакси сервитьорът.

— Не, благодаря. Зелен чай.

Грейви загрижено сложи ръка на челото й, а Клариса вдигна вежди.

— Какво има пък сега?

Неразположенията бяха обичайното състояние на Поло и тя вече беше престанала да ги приема на сериозно. Питаше просто от любопитство.

— Строго ми се забраняват кофеин, алкохол и млечни продукти — въздъхна Поло. — В събота съм на вечеря в „Джорджо“.

— И кой е щастливецът, за който ще търпиш тези лишения? — полюбопитства Джен. — Трябва да е някой наистина специален.

— Не ми е завъртял главата, но не е и за пренебрегване. Като евентуален спонсор.

Аксесоарите, тази страст на Поло, струваха доста пари.

— Дано само пак да не си се хванала с някой доктор — поклати глава Грейви. — Те са откачени, не се ли убеди вече?

Останалите от компанията кимнаха в потвърждение на думите й. Последната „находка“ на Поло беше едно дребно докторче, което я наричаше „мамо“ в леглото. Брр.

— Между другото, аз се омъжвам — вметна Клариса. Беше й омръзнало да чака подходящ обрат на разговора.

Поло потърка носа си озадачено.

— Искаш да кажеш, че си открила бъдещия господин Алпърт?

— Само дето той още не го знае — изсмя се Грейви.

— И какво от това?

— Клариса Алпърт, ти си луда, заявявам го най-тържествено — заключи Грейви, докато поливаше с кленов сироп филийката си. Бившата анорексичка Грейви, както повечето читателки на „Космо“, си наваксваше за близо четвърт век лишения. По едно време до такава степен се беше специализирала в броенето на калории, че можеше, без да се замисли, да назове точния брой калории, съдържащи се в една еленска пържола примерно. Тогава пък Клариса я беше обявила за откачена. Но въпреки това гениална.

— Аз пък харесвам решимостта ти — окуражи я Джен.

— Прекалените амбиции са нещо опасно — мъдро напомни Грейви.

— С други думи, не искаш да бъдеш шаферка, така ли?

Очите на Грейви щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— О, боже, искам, как да не искам! Никога досега не съм била!

Джен най-после даде воля на сълзите си.

— О, Клариса… Ти ще бъдеш… най-прекрасната булка.

— А кога все пак възнамеряваш да му кажеш? — изкашля се Поло.

— О, вие, божии твари, не се опитвайте да проумеете великия замисъл на Твореца! Ще му кажа, когато му дойде времето. Нека първо да задвижа нещата.

— Типично за теб — поклати глава Поло. — Никога не си се съобразявала с правилата.

— Правилата са за посредствените — убедено заяви Клариса. — За хората без въображение.

— Аарон само ще ти бъде благодарен, че си му спестила цялата суматоха около организацията на сватбата — намеси се Джен, която умееше да открива хубавото във всяка една ситуация.

— Но ако ти трябва помощ, ние сме насреща — добави Грейви.

Поло се изкашля в знак на съгласие.

— Ами Саймън? — изведнъж попита Джен.

Клариса едва не се задави.

— Какво Саймън?

Нещо в погледа й ги накара да сменят бързо темата. Те разцелуваха приятелката си, поздравиха я за смелото решение и се впуснаха в обсъждане на собствените си сватби — любима тяхна тема, между другото.

— За какво си говорите? — попита присъединилата се с цял час закъснение към компанията Сузи.

— За нищо особено — отвърнаха те в един глас.

 

 

Истината беше, че Клариса беше прекарала кошмарна нощ — въртеше се от една страна на друга и прехвърляше в главата си събитията от вечерта. Събуди се със стисната челюст и впити в дланите нокти — както след скандал с майка си.

След като си тръгнаха от купона, Аарон беше предложил да пийнат по нещо в дома му и я беше закарал в огромната си къща на „Дохини Драйв“, принадлежала на филмова звезда от близкото минало (някой, известен с песните… или танците си, доколкото си спомняше). Клариса за пръв път попадаше на такова място — сякаш се намираше във вътрешността на гигантска фуния с ягодов сладолед. Фоайето беше облицовано с розов мрамор като в мюзикъл от трийсетте години. Аарон отвори бутилка шампанско специално за нея.

— Казват, че ако се заслушаш, може да чуеш как Фред Астер слиза с танцова стъпка по стълбите — подхвърли той.

Лицето му беше на сантиметри от нейното. Можеше да усети дъха му. Слава Богу, не мирише на мента.

— Фред Астер… — повтори тя.

— Великият Фред. — Тембърът на гласа му й въздействаше. Направо я побиваха тръпки.

Не беше изпитвала подобно чувство от… кога? От шест месеца? От година?

Заповяда на Петуния, както галено наричаше клитора си, да се държи прилично. Нямаше намерение да спи с Аарон още тази вечер.

— Ти си още млада, може и да не си чувала за него — продължи Аарон с плътен, леко дрезгав глас.

Клариса се изсмя. Наум.

— Може и да съм чувала. По случайност. Но нали знаеш: „Няма случайност, има съдба.“

Аарон наостри уши.

— Клариса — той я изгледа втренчено. — Това е реплика от филма „Прясно разведен“, знаеш ли?

Тя сви рамене и отвърна небрежно:

— Може да съм го гледала навремето и фразата да ми е останала в главата.

— Обичам Фред Астер — замечтано каза Аарон. — И това съвпадение… Просто невероятно.

— Наистина е бил голяма работа — съгласи се Клариса. Разбира се, че знаеше кой е Фред Астер — беше го гледала в един филм едва тригодишна, а баба й, майката на баща й, беше танцувала с него на едно парти.

Сама се учуди на реакцията си. Не че не го харесваше, но обикновено не се съгласяваше така лесно. Обичаше да противоречи — просто от любов към спора.

— Бях много болнаво хлапе и прекарах голяма част от детството си на легло. Единственото ми развлечение бяха черно-белите филми — „Шапката“, „Прясно разведен“…

Клариса кимна. Само до преди два дни не беше и чувала тези имена, но вече можеше да участва пълноценно в разговора.

— А кое е любимото ти вариететно шоу от седемдесетте?

— Съжалявам — засмя се Аарон. — Тук съм пас. Не познавам репертоара на „Бродуей“. Само черно-белите филми.

Междувременно я беше развел из къщата, беше й показал великолепната зелена морава и бяха седели един до друг на градинската пейка, също като във филм с Кларк Гейбъл и Джийн Харлоу. Оставаше само да си разменят целувки.

Което не пропуснаха да направят.

— Ти си чудесно момиче, знаеш ли? — каза Аарон, докато галеше ръката й над лакътя.

Клариса се чувстваше малко неловко — според нея голите й ръце не бяха най-привлекателната част от тялото й. Когато се самоиронизираше (а тя го правеше доста често), ги оприличаваше на наденички.

Искаше й се Аарон да спре… Не, всъщност искаше й се да не спира. Докосването му беше толкова възбуждащо. Странно как някои мъже успяваха да намерят слабото ти място и да те накарат да се размекнеш?

— Клариса?

Харесваше й как Аарон произнасяше името й. Изричаше го така, като че ли всеки звук беше от значение.

От уредбата се разнесе музика. Звучен мъжки глас пееше за любов.

Аарон я прегърна през кръста и тихо попита:

— Мога ли да те поканя на танц?

Миг по-късно вече танцуваха. Клариса успяваше някак да налучка стъпките и да следва партньора си сравнително грациозно въпреки тесните кожени панталони и високите токчета.

Романтиката би била пълна, ако Клариса не се притесняваше, че панталонът й може да се сцепи. И действително опасността не беше малка.

— Защо съм толкова заинтригуван? — промълви като на себе си Аарон.

Погледите им се срещнаха и потънаха един в друг. Клариса беше леко шокирана. В Лос Анджелис мъжете и жените рядко се гледаха в очите. Дори когато флиртуваха.

Аарон я завъртя. Клариса се почувства лека като перце. Безтегловна. И беззащитна.

Беше крайно време да премине към отбранителната тактика.

Тя се прозя.

— Скучаеш ли? — усмихна се Аарон. — Нали си чела светските хроники и знаеш колко много актриси и модели биха дали мило и драго да са на твое място.

— Момичета от рекламни клипове или истински актриси?

Аарон се засмя.

— Ти си невероятна. Пушиш ли?

— Не. Освен ако не ми предложиш цигара.

— Винаги ли се изразяваш така… иносказателно?

— Само когато се опитвам да направя добро впечатление.

Аарон отново я завъртя в ритъма на танца. Ето един мъж, който ни най-малко не изглеждаше притеснен от ужасния й характер. Може би защото повече го интересуваше друго.

Песента свърши, но Аарон задържа Клариса в прегръдките си. Сърцето й биеше учестено. Вече беше сигурна — между тях протичаха някакви флуиди. Интуицията не я беше излъгала.

Първият етап беше преодолян успешно — въпреки дебнещите на всяка крачка подводни скали. Клариса се поздрави мислено и си напомни да провери в тълковния речник значението на думата „иноска…“. Как беше?

О, по дяволите. Аарон не беше с нея заради начетеността й, нали така?

— Не съм свикнала… — едва успя да изрече тя, останала почти без дъх.

— С кое? С танците ли? — невинно попита Аарон, като я притисна още по-плътно към себе си. — С опасната близост на неустоим мъж?

Ръцете му, обвити около кръста й, се плъзнаха надолу.

— Ще си платиш затова, Аарон!

— Нямам търпение — засмя се той.

Отправиха се към къщата, която приличаше на огромна розова раковина. Клариса забеляза, че Аарон отново беше започнал да накуцва.

— Откога накуцваш така?

— От рождение. Това притеснявали те? Защото знам, че за някои жени представлява проблем.

— Не и за мен — отвърна Клариса. — Дори напротив.

Челюстта на Аарон увисна от учудване. После той отметна назад глава и се разсмя.

— Има още нещо, за което трябва да поговорим. — Клариса предпочиташе директния подход.

— ?

— Гардеробът ти.

— Имаш предвид дрехите ми?

— Най-вече каубойските ботуши — кимна Клариса. — Напълно неприемливи са.

След като харесваше прямотата й, нямаше смисъл да спира насред път.

— Ще те свържа с Брет Брукс — личен консултант по тези въпроси, който е направо гениален. Препоръчвам ти го. Уинона Райдър признава само него. За прическата ще се обърнем към някой от известните стилисти — Макмилан, Лорен… Ще видиш как ще променим имиджа ти. Между другото, посещаваш ли фитнес клуб?

— Редовно играя баскетбол — изкашля се Аарон.

— Много добре. Ще си извадиш членска карта в спортния клуб на „Лейкърс“ — още този уикенд. Въпросът не търпи отлагане. Боксът също напоследък е излязъл на мода, но залата в Кореятаун е много задушно и непроветриво място. Засега ще минем без него.

— Нещо друго? — Аарон я наблюдаваше с интерес, без признаци на раздразнение.

— О, да. Благодаря, че попита. Ще трябва да се организира парти — ти разполагаш с идеалния терен. Останалото остави на мен. За нула време ще си на гребена на вълната. Само ми се довери и не се тревожи за нищо.

— Да се тревожа ли? — поклати глава Аарон. — Аз направо съм гръмнат.

Но не изглеждаше притеснен от този разговор. Дори напротив — като че ли искрено се забавляваше.

* * *

Аарон се взираше в тоалетните си принадлежности, като че ли за пръв път ги виждаше. Беше си накупил всичко необходимо от първата изпречила се на пътя му аптека, когато пристигна в Ел Ей. (От тогава бяха минали едва няколко седмици, но му се струваше, че са изтекли години.) Най-обикновен сапун, самобръсначки еднодневки, някакъв шампоан — вещи на пътник, на турист, отседнал в евтин хотел. Всички те бяха безлични и създаваха впечатлението за нещо временно и нетрайно. Клариса беше хвърлила поглед в банята му и беше отсякла решително, че това ще се промени.

Аарон беше приел поведението й не като груба намеса в личното му пространство, а като истинска загриженост. И й беше благодарен. В края на краищата беше дошъл тук с идеята да покори Ел Ей, да се утвърди като продуцент, да създаде филм, който ще се помни. Имаше шест месеца, за да осъществи плана си — да намери режисьор, да се спре на подходящ сценарий… Но си даваше сметка, че без необходимите контакти усилията му щяха да са напразни. Ел Ей имаше свои закони — за да оценят таланта ти, трябваше да се движиш в подходящи среди и… да изглеждаш по подходящ начин. Клариса имаше поглед върху онези малки, но много съществени детайли, които на него явно му се изплъзваха. Тя щеше да бъде неговият опитен навигатор. С нейна помощ щеше да избягва подводните рифове и, с малко повече късмет, да не бъде изяден от големите акули.

В същото време Клариса щеше да внесе в живота му необходимата доза адреналин. Защото тя съвсем не беше пухкаво котенце, а истинска тигрица — роден манипулатор. Помисли си за великолепното й тяло с онези заоблени женствени извивки. Сто процента е била едно от най-красивите момичета в училище и още от люлката й е било внушавано да преследва голямата цел — най-изгодната партия, най-личния Ерген.

Едновременно с това у нея имаше нещо повече от онова, което се виждаше на повърхността — силна индивидуалност, някаква искра.

Тя беше от хората, които не се спират пред нищо — пряма, дръзка и открита. Пълна противоположност на Аарон, който грижливо обмисляше думите си и внимателно преценяваше всяка своя стъпка, тъй като не обичаше да поема излишни рискове.

Е, добре, Клариса щеше да бъде неговият входен билет за един свят, който, няма защо да се лъжем, изобщо не познаваше, а той в замяна щеше да й осигури онова, което тя толкова силно желаеше — парите.

Условията бяха честни. Никой от двамата нямаше да остане ощетен. Или наранен.

За последен път Аарон изми лицето си с евтиния сапун.

* * *

Клариса беше обещала на майка си, че след закуска ще си направят екскурзия до живописния каньон Темескал високо над Сънсет Бийч. Докато даваше газ на запад по „Сънсет“ и изпреварваше шофьори на камиони и туристи от Средния запад, Клариса с изненада установи, че не беше от най-запалените туристи. Всъщност… за пръв път щеше да участва в подобно начинание. Онова, което й дойде в повече, беше присъствието на трите приятелки на майка и, които не млъкнаха през целия път — дотегна й да слуша оплакванията, хвалбите и кикотенето им. Майка й ги наричаше „трите мускетарки“, но Клариса мислено ги кръсти „трите вещици“. Лъскавата им фасада не можеше да я заблуди — знаеше, че по тялото им едва ли има и сантиметър, недокоснат от ръцете на пластичните хирурзи.

— Защо не ме предупреди, че трите грации са избягали от старческия дом? — изсъска Клариса на ухото на майка си, без особено да я е грижа кой друг ще я чуе.

— Защото не ти влиза в работата. — Майка й се наду като петле.

Клариса въздъхна. Бяха я поставили пред свършен факт и трябваше да се примири със ситуацията. А най-лошото беше, че тези шейсетгодишни дъртачки бяха в много по-добра форма от самата Клариса — тичаха нагоре пъргаво като сърнички.

— Трябва по-често да въртиш педалите, миличка — посъветва я една от бабите с шапчица с изкуствени диаманти и начервени силиконови устни. — Тогава и ти ще припкаш като нас.

В думите й може и да имаше известна доза истина, тъй като Клариса пухтеше като локомотив и имаше чувството, че задникът й я тегли надолу. Но тъй като мразеше карането на колело, гимнастиката и изобщо всяко физическо усилие, нямаше никакво намерение да се вслуша в съвета на старата чанта.

Дори не я удостои с отговор, задоволи се само да покаже зад гърба й среден пръст.

— Не, не! За нея е по-подходящ джогингът — намеси се втората досадница със сребристобяла коса и шикозна прическа. Гледана отзад, имаше фигурата на шестнайсетгодишна. Направо непоносимо. — Джогингът влияе добре на сърцето.

„Господи, помисли си Клариса. Къде съм попаднала?!“

— Но не се отразява добре на коленете — подхвърли майка й.

— Затова пък страхотно оформя задните части — и застъпничката на джогинга демонстрира малкото си стегнато дупе. — Е, момичета, какво ще кажете? Мога да балансирам с чиния супа отгоре му.

— Повечко секс също помага — авторитетно се намеси третата. — Лично аз не мога да заспя без ежедневния си оргазъм.

Клариса имаше чувството, че ще повърне.

Денят й беше провален, доброто й настроение се беше изпарило безвъзвратно, отгоре на всичко трябваше да плати глоба за неправилно паркиране и по обратния път към къщи гледаше майка си изпод вежди, като че ли искаше да я изпепели с поглед.

— Знам какво си мислиш — подхвърли майка й, като се опитваше да надвика диска на Тито Пуенте.

— Едва ли…

— Нормално е да проявяваш ревност към майка си. — Майка й имаше вбесяващия навик да говори за себе си в трето лице (заимстван от престарели филмови звезди като Деби Рейнолдс и Елизабет Тейлър. Клариса се опита да си спомни дали те двете изобщо бяха още живи или по „Ентъртеймънт“ показваха архивни кадри.)

— Разбираемо е — продължаваше тя. — Не можеш да отречеш, че майка ти се поддържа. Няма нищо лошо в това да се грижиш добре за себе си.

— Знаеш ли какво си мислех? „Да пукнеш, дано!“ Ето това.

— Естествено — сви рамене майка й. — Навремето изпитвах същото.

Това, че майка й проявяваше разбиране, само я подразни още повече, вместо да я умилостиви.

— Знаеш ли, баща ти и аз отново излизаме.

— О, моля те!

— Той наистина съжалява.

— Мамо, спести ми го.

— Защо не можеш да поговориш човешки с майка си?

И майка й на свой ред се нацупи.

 

 

Бащата на Клариса всъщност не беше лош човек. Независимо от факта, че ръководеше всичко на всичко фирма за телемаркетинг. Независимо от факта, че беше изневерявал на жена си незапомнен брой пъти по време на близо четвъртвековния им брак. И дори, независимо от факта, че беше лежал известно време в затвора, когато Клариса беше още малка (казаха й, че е заминал за Бахамските острови по работа, но се върна чак след година без никакъв тен).

Най-непростимият му грях според Клариса беше, че преспа с най-добрата й приятелка от гимназията, която познаваше още от бебе и която едва беше навършила седемнайсет. Клариса ги завари в леглото сред комикси на Лисни и стихове на Силвия Плат.

Или може би не бяха стихове на Силвия Плат, а томчето „Скорпионът и знаците на любовта“. Но както и да е.

Успя да преодолее стреса само благодарение на едно чисто ново, доматеночервено БМВ и куп маркови дрешки.

Естествено, нищо не каза на майка си, и то не защото баща й, все още гол, я молеше на колене и ронеше горчиви сълзи на разкаяние. Просто не искаше да й причинява болка. Запази случката в тайна въпреки непрекъснатите забележки на майка й, че Теди (баща й) прекалено я глези и че няма нужда да й се отпускат ежедневно чак толкова щедри суми, които да харчи за тоалети в „Неймън Маркъс“ и „Сакс“, както и да разполага с цели три кредитни карти („защото е само на шестнайсет, за бога!“). Дори когато взаимоотношенията им се бяха влошили дотам, че двете изобщо не можеха да разговарят, а непрекъснато си крещяха и се налагаше и съседите да викат полиция, за да ги усмирява, Клариса пак не хвърли потресаващата новина в лицето на майка си. Не беше чак толкова отмъстителна.

В края на краищата родителите й все пак се разведоха след смущаващо разкритие на майка й, която хвана Теди на местопрестъплението с три невръстни клакьорки на „Лейкърс“. Майка й беше изпаднала в истерия (до такава степен, че сдъвка цигарата си, вместо да я запали), а баща й не намери какво друго да каже в свое оправдание, освен че три миньончета се броят за едно човешко същество с нормални размери. Разбира се, никой не прие това за смекчаващо вината обстоятелство, но Клариса се беше възхитила на находчивостта и самообладанието му. Не по-малко горда беше и от майка си, която намери сили да сложи точка на един дълъг (но не дотам качествен) брак.

Въпреки това двамата продължаваха да се виждат от време на време и Клариса се дразнеше, защото го намираше за непоследователност и отстъпление от позициите.

По стечение на обстоятелствата разводът на родителите й съвпадна с окончателното й скъсване със Саймън — след знаменитото му изявление: „Мисля, че не сме един за друг.“ Като че ли връзките на жените от фамилия Алпърт бяха обречени на разпад, но Клариса беше склонна да обвинява за това родителите си — те бяха длъжни да й дадат пример за дълга, стабилна връзка, не е ли така? Беше виждала стотици пъти майка си да пребърква джобовете на баща й, да претърсва чекмеджето му като детектив, беше израсла в атмосфера на стаен гняв и тягостно напрежение. Иди след това, че създавай сериозна, основана на взаимно доверие връзка.

— Нищо чудно, че психиката ми е осакатена — беше споделила Клариса с терапевтката си, която беше кръстила г-ца Маноло, тъй като въпросната дама притежаваше неизброима колекция обувки от тази марка, всичките — нелепи.

Терапевтката я слушаше съчувствено и кимаше с глава, но Клариса беше сигурна, че в момента изчислява колко още откачалки ще трябва да минат през кабинета й, за да си купи поредния чифт обувки с тънко токче.

Терапията изобщо не й помогна. Клариса прелиташе като пеперуда от една връзка на друга, оцеляваше като един Тарзан в рокля в джунглата от мъже. Знаеше как да имитира неподправен интерес, възторг, искрен смях, включително и оргазъм. Всичко беше великолепно изиграно. Беше първокласна актриса. Но си нямаше и представа как да създаде трайна, истинска връзка. Можеше да има, който си поиска мъж. Но не знаеше как да го задържи.

Тази вечер обаче беше прекалено изтощена, за да мисли за това. Едва се довлече до апартамента си и се просна на леглото. Нищо вече не я интересуваше.