Джиджи Леванжи-Грейзър
Мъжеядката (31)

31
Сватбата

В деня, в който Алехандра де ла Кортес Алпърт и Теодор Алпърт трябваше да подновят брачния си съюз, все пак се състоя една друга сватба — на Дженифър Еленбах и нейния градинар, Пабло Рамирес.

Сватбата беше прекрасна.

И може би най-щастливата от всички беше Клариса — сватбата се състоя в задния двор на къщата на майка й, в градината, за която през последните няколко месеца като същински магьосник се грижеше Пабло. Клариса откриваше душата на майка си във всяко цветче, във всяка багра, отгатваше усмивката й в жълтурчетата, маргаритките и теменужките.

През последния месец се беше превърнала в довереничка на Джен, чиито родители не одобряваха избора й на съпруг. Бяха възлагали големи надежди на любимата си дъщеря и мечтаният зет за тях беше някой адвокат или доктор. Или поне… гимназиален учител. Но градинар? Господи.

Ето защо Джен помоли Клариса да се омъжи в задния й двор (по-точно в задния двор на майка й, защото той беше създаден от нейните ръце и пазеше жив спомена за нея). И, разбира се, Клариса се съгласи, при това — на драго сърце.

И така, семейството на Пабло заприижда. В буквалния смисъл на тази дума. Приятелките на Джен и Клариса също се събраха. Нямаше по-щастлив и едновременно с това по-печален ден. Защото Клариса непрекъснато се връщаше в мислите си към Джеймс. Беше родила детето му, но двамата едва ли някога отново щяха да бъдат заедно. Джеймс обичаше сина си, в това нямаше никакво съмнение. Направо умираше за него. През ден идваше да го види, сменяше памперсите му, говореше му, държеше го на ръце, разтапяше се само като го види.

Но дали след всичко случило се все още изпитваше някакви чувства към Клариса? Самата тя странеше от него — държеше се учтиво, но на разстояние. В последно време беше преживяла твърде много вълнения и сега като че ли предпочиташе да се дистанцира от нещата — нещо, което никога преди не й се беше отдавало.

Джен хвърли сватбения си букет и Клариса си спомни как само преди година приятелката й беше уловила нейния букет. Сега, разбира се, тя стоеше настрани — водеше се омъжена (поне на хартия).

Грейви обаче скочи така, като че ли животът й зависеше от това. Още малко и щеше да хвръкне. Професионалните баскетболисти биха й завидели.

Нищо чудно, че хвана букета. Останалите нямаха никакъв шанс. Кавалерът й (нашият стар познат, Патладжанът) бурно изръкопляска.

Поло, както обикновено, беше заобиколена от тълпа ухажори (различни по възраст, занятие, ръст и дори цвят на кожата). Тя се оглеждаше във възхитените им погледи, а те сияеха, озарени от нейната светлина. Сред тях беше и доктор Кац, чийто пръстен се оказа свален не само временно (а известна беше слабостта на Поло към лекарите).

Тук беше и Сузи, заедно със Саймън (който, след като видя малкия Алехандро, най-после се примири, че бебето не беше негово). Двамата със Сузи се оказаха доста сполучлива двойка — всъщност това не беше съвсем изненадващо. Като се замисли човек, те имаха много общи черти. Дори външно се забелязваше някаква прилика.

Колкото до Клариса, тя пък беше с Алехандро — нейното малко мъжле, любовта на живота й.

Изведнъж видя да влиза Джеймс и почувства как се изчервява от кръста нагоре.

Трябваше да се стегне и да му покаже, че съдбата на самотна майка не я притеснява ни най-малко. Също така не даваше пет пари, че е наддала десетина килограма, че никога не й оставаше време да се гримира като хората, че си избираше обувките само според това, дали бяха удобни или не, че без никакви угризения носеше едни и същи дрехи два дни поред. Тя беше майка, по дяволите, и се гордееше с това. Каквото и да смятаха другите по въпроса.

— Клариса — пристъпи към нея Джеймс. — Уморих се от тази игра. Уморих се да идвам тук, а ти да се правиш, че не ме забелязваш. Уморих се да се прибирам сам в празния си апартамент и единствено снимката ти да ми прави компания. Искам да остана. Мястото ми е тук. При теб и при нашия син. Не си мисли, че ще се отървеш от мен толкова лесно.

Клариса го погледна и каза само:

— Аз съм на трийсет и две години.

— Да-да.

— Честна дума. Излъгах те. Не биваше да го правя.

— Това ли наричаш лъжа? А какво ще кажеш за това: нямам пукната пара; израснах в имението Мейсън, но в отделението на слугите; баща ми беше алкохолик, оръжейникът на Джо Мейсън. Нямаш си идея колко е забавно да гледаш как вечер след вечер пияният ти баща чисти на масата в кухнята огнестрелни оръжия.

— Добре — тихо каза Клариса. — Ти определено ме биеш.

— Почакай, това е само началото. След като завърших филмовата академия, двамата с Аарон Мейсън сключихме сделка. Докато той се скиташе необезпокояван от Амстердам до Зимбабве и си живееше живота (така както го разбира — с много пиене, жени и наркотици), аз щях да се представям за него, да започна продуцентска дейност и да попреча на родителите му да го обявят за неблагонадежден и да го лишат от наследство.

Клариса кимна. После поклати глава. И отново кимна.

— Някой беше казал — „ако ще са лъжи, поне да не са кокошкарски“.

— Е, ти определено се целиш нависоко.

— Честно казано, чувствах се доста неловко — най-вече заради родителите му. А после се оказа, че Аарон не иска да е извън играта — впрочем съвсем разбираемо, кой би искал?

— В такъв случай сега ти си извън играта. Смяташ ли, че това те прави идеалният съпруг и баща?

— Историята не свършва дотук — усмихна се Джеймс. — Само след няколко дни Аарон проумя, че в Холивуд също се работи, и то здраво. Това поохлади ентусиазма му и сега се подвизава някъде в Индия или на Хималаите — не се знае точно къде, стига само законите за наркотиците да не са твърде строги.

— Значи няма да ходиш в затвора? Да си призная, разочарована съм.

— Е, не мина без скандал, но както казват — всяко чудо за три дни. И всяко зло за добро. Сега работя за „Парамаунт“.

Клариса го изгледа със зяпнала уста.

— Бива си те…

Джеймс направи лек поклон.

— Имам три въпроса — каза Клариса. — Първият е: защо се ожени за мен?

Той я погледна.

— Честно казано, отначало не те взех на сериозно. Но като видях, че твърдо си решила да се омъжиш за мен, го приех като съдба. Не се познавахме достатъчно, но вече бях разбрал, че с теб няма да скучая. Освен това познаваш толкова хора — реших, че можем да си бъдем полезни взаимно.

— Звучи толкова романтично.

— После се уверих, че ти наистина си много забавна (въпреки че понякога се чувствах като на влакчето на ужасите). В един момент усетих, че започвам да хлътвам. Все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Тръпката?

— Тръпката — кимна Джеймс.

После хвана лицето й с две ръце и я целуна. Разтеглиха този миг до скъсване.

След малко Джеймс я попита:

— Какво стана с другите два въпроса?

— А, да. Картината. Аарон ти я даде, нали?

— Когато изтрезня, се раздели с нея съвсем безболезнено.

— А оня адвокат?

— Кой адвокат?

— На фамилия Мейсън.

Джеймс се разсмя.

— Той ли? Старо приятелче от колежа. Многообещаващ актьор. Добър е, нали?

Клариса успя да го ощипе със свободната си ръка, без да събуди бебето.