Джоузеф Конрад
Тайният спътник (2)

II

Капитанът на „Сефора“ имаше тънки и дълги червени бакенбарди и кожа, която хармонираше с цвета на косата и с особения, малко мъглив оттенък на синьо в очите. Не можеше да се каже, че е ефектна фигура; имаше високи рамене, но беше среден на ръст — единият му крак беше малко по-крив от другия. Той се здрависа, като гледаше неопределено наоколо. Бездушна упоритост — това е главната му черта, прецених аз. Държах се учтиво, което, изглежда, го смути. Може би беше стеснителен. Мънкаше, като ми говореше, сякаш се срамуваше от това, което казва; съобщи ми името си (беше нещо като Арчболд — но след толкова години съвсем не съм сигурен), името на кораба си и още някой подробности от този род по начин, по който престъпник прави неохотно и печално признание. Времето било ужасно при пътуването му в открито море — ужасно, ужасно, — а и жена му също била на кораба.

По това време вече бяхме седнали в рубката и прислужникът донесе бутилка и чаши върху подноса.

— Благодаря! Не! — Никога не пиел алкохол. Малко вода би пийнал обаче. Изпи две пълни водни чаши. Страшна жажда чувствувал от тази работа. Откакто се съмнало, непрекъснато бил изследвал островите около неговия кораб.

— Това пък за какво — за удоволствие? — запитах, като си дадох вид, че проявявам учтив интерес.

— Не! — Въздъхна. — Мъчително задължение.

Понеже продължаваше упорито да мънка, а пък аз исках моят двойник да чува всяка дума, дойде ми наум да му кажа, че много съжалявам, но малко недочувам.

— И толкова млад човек при това! — кимна той, без да свали от мен замазано сините си неинтелигентни очи. — Каква беше причината за това — някаква болест? — заинтересува се без ни най-малко съчувствие, сякаш смяташе, че ако е така, съм получил това, което заслужавам.

— Да, болест — потвърдих с весел глас, което като че ли го порази. Но бях постигнал целта си, защото той се видя принуден да повиши глас, докато ми предаде разказа си. Не си заслужава да го отбелязвам. Малко повече от два месеца бяха минали от случилото се и той бе мислил толкова много върху това, че изглеждаше съвсем объркан.

— Какво бихте помислили, ако подобно нещо се случеше на борда на вашия собствен кораб? На „Сефора“ съм вече близо петнадесет години. Аз съм известен капитан на търговски кораб.

Беше силно обезпокоен — и може би трябваше да му съчувствувам, ако бях в състояние да откъсна мисления си поглед от човека, който неподозирано делеше с мен кабината ми, като да беше моето второ аз. Той беше там, от другата страна на преградата, на не повече от четири-пет стъпки от нас. Гледах учтиво капитан Арчболд (ако това беше името му), но всъщност виждах другия, в сива пижама, седнал на ниско столче, със събрани боси крака, със скръстени ръце, и чувствувах как всяка дума, казана между нас, достигаше до ушите на тъмнокосата му глава, сведена на гърдите му.

— На море съм вече тридесет и седем години, като момче и мъж, и никога не съм чувал подобно нещо да се е случвало на английски кораб. Защо трябваше да стане точно на моя кораб? А отгоре на всичко и жена ми е на борда.

Почти не го слушах.

— Не мислите ли — рекох, — че голямата вълна, която, както ми казахте, заляла палубата точно в оня момент, може да е убила човека? Виждал съм вълна да убива човек само с тежестта си, ей така — чиста работа, просто му строшава врата.

— Боже мой! — възкликна той изразително, фиксирайки ме със замазаните си сини очи. — Вълната! Никой човек, убит от вълната, не би изглеждал така. — Беше явно шокиран от моето предположение. И както се бях втренчил в него, съвсем неподготвен за нещо по-особено от негова страна, той подаде напред главата си близо до моята и изплези езика си към мен така внезапно, че бях принуден да се дръпна уплашен назад.

След като успя да смути спокойствието ми по този начин, той поклати глава с вид на знаещ човек. Ако съм бил видял гледката, ме увери той, нямало да я забравя, докато съм жив. Времето било твърде лошо, за да могат да погребат трупа в морето, както се полагало. И тъй, на следния ден на разсъмване го занесли на задната палуба, лицето му покрито с малко плат от знаме; той прочел кратка молитва и после, както онзи си бил облечен в мушамата и високите ботуши, го хвърлили сред грамадните вълни, които като че ли били готови всеки момент да погълнат самия кораб с ужасните хора на борда му.

— Зарифованият фок ви е спасил — подхвърлих аз.

— С божия помощ да — възкликна той пламенно. — Твърдо вярвам, че по силата на някаква особена милост „Сефора“ устоя на вихрените напори на бурята.

— Поставянето на това платно е, което… — започнах аз.

— Това беше ръката на самия бог — прекъсна ме той. — Нищо друго не би могло да го извърши. Не ме е страх да ви кажа, че едва се осмелих да дам заповедта. Изглеждаше невъзможно да се опитаме да се докоснем до нещо, без да го загубим, а тогаз и последната ни надежда бе изчезнала.

Ужасът от бурята още не го беше напуснал. Оставих да продължи за малко и после казах небрежно, сякаш се връщах на второстепенен въпрос:

— Били сте твърде нетърпелив да предадете вашия помощник на хората на сушата, предполагам?

Точно така. В ръцете на закона. В мрачната му упоритост по този въпрос имаше нещо непонятно и малко ужасяващо, нещо, бих казал, мистично, съвсем отделно от усърдието му да не бъде заподозрян в „поощряване на дела от този род“. Тридесет и седем благоприятни години на море, от които над двадесет като безукорен капитан, и последните петнадесет на „Сефора“ като че бяха причина да чувствува някакво безмилостно задължение.

— И знаете ли — продължи той, — не аз ангажирах тоя млад човек. Неговите хора имали някакъв дял при моите собственици. Бях, така да се каже, принуден насила да го взема. Изглеждаше много способен, много възпитан и прочие. Но, знаете ли — някак си никога не съм го харесвал. Аз съм прям човек. Виждате ли, той не беше точно оня род човек, който подхожда за първи помощник на кораб като „Сефора“.

Така се бях свързал в мислите и впечатленията си с тайния спътник в моята кабина, че почувствувах как сякаш на мен лично ми се даваше да разбера, че и аз не съм от оня род, който би подхождал за първи помощник на кораб като „Сефора“. В мислите си ни най-малко не се съмнявах в това.

— Съвсем не този тип човек. Нали разбирате? — настоя той, като ме гледаше упорито.

Усмихнах се вежливо. За момент ми се стори объркан.

— Предполагам, че ще трябва да съобщя за самоубийство — додаде той.

— Моля?

— Са-мо-у-бий-ство! Това ще трябва да пиша на собствениците на моя кораб веднага, щом пристигна.

— Освен ако не успеете да го намерите до утре — съгласих се безстрастно… — Искам да кажа, жив.

Той смънка нещо, което аз действително не успях да доловя, и обърнах ухото си към него озадачено. Той почти изрева:

— Брегът, казвам, сушата, е най-малко на седем мили от мястото, където съм хвърлил котва.

— Толкова горе-долу.

Липсата на вълнение у мен, на любопитство, на изненада, на какъвто и да било подчертан интерес започна да събужда недоверие у него. Като изключим обаче успешното ми преструване на глух, не се бях опитвал да го мамя с нищо друго. Бях се почувствувал съвсем неспособен да играя както трябва ролята на несведущ и затова се страхувах да опитам. Сигурно е също така, че той бе дошъл с някои готови подозрения и че гледаше на моята учтивост като на необичайно и неестествено явление. И въпреки това как другояче бих могъл да го посрещна? Не сърдечно! Това беше невъзможно поради психологически причини, които не е нужно да изтъквам тук. Единствената ми цел беше да не допусна разследване от негова страна. Навъсено? Да, но навъсеността би могла да предизвика въпрос, насочен право в целта. Педантичната учтивост от гледна точка на това, че бе нещо ново за него, и от гледна точка на естеството й бе най-добре пресметнатият маниер да се удържи този човек. Но имаше опасност той да пробие грубо отбраната ми. Мисля, че не бих могъл да го посрещна направо с лъжа пак поради психологически (неетични) причини. Ако знаеше само колко ме беше страх да не би да постави на изпитание чувството ми за идентичност с другия! Но колкото и странно да звучи — за това помислих едва по-късно, — вярвам, ни най-малко не беше смутен от обратната страна на това чудновато положение, от нещо в мен, което му напомняше за човека, когото търси, което намекваше за някаква тайнствена прилика с младия мъж, на когото не бе имал вяра и когото не бе харесал още от самото начало.

Мълчанието не продължи дълго. Той предприе друга обиколна стъпка.

— Смятам, че сме гребали не повече от две мили до вашия кораб. В никакъв случай повече.

— Съвсем достатъчно, нали, в тая страхотна жега — рекох.

Последва пауза, изпълнена с недоверие. Нуждата, казват, била майка на изобретателността, но и страхът не е безплоден откъм находчиви хрумвания. А аз именно се страхувах, че ще ме запита направо да му кажа нещо за другото ми аз.

— Хубав малък салон, нали? — подхвърлих, сякаш за пръв път забелязвах как очите му шарят от една затворена врата към друга. — И много добре обзаведен при това. Тук например — продължих аз, като се пресегнах небрежно през облегалото на стола и отворих вратата — е моята баня.

Той направи нетърпеливо движение, но само й хвърли бегъл поглед. Станах, затворих вратата на банята и го поканих да поразгледа наоколо, като че бях много горд с моите удобства. Той трябваше да стане и позволи да го разведа наоколо, но не прояви никакъв ентусиазъм във връзка с това.

— А сега ще хвърлим поглед на моята кабина — заявих аз с висок глас, колкото смелостта ми позволяваше, като прекосих салона по посока на десния борд със съзнателно тежки стъпки.

Той ме последва вътре и се заоглежда. Моят умен двойник беше изчезнал. Продължих да играя ролята си.

— Много удобна, нали?

— Много хубава. Много удоб… — Той не довърши и излезе рязко навън, сякаш искаше да избяга от някаква нечестна моя уловка. Но нямаше такова нещо. Бях прекалено уплашен, за да се чувствувам отмъстителен; усетих, че съм го принудил да започне да се движи, и възнамерявах да не го оставя да спре. Трябва да е имало нещо заплашително в учтивата ми настойчивост, защото той внезапно капитулира. И не го оставих да пропусне нито едно местенце: каютата на помощника, килера за провизии, складовете, дори складчето за платната, което също беше под задната палуба — той трябваше да огледа всичко. Когато най-после го изведох навън на туиндека, той издаде дълга бездушна въздишка и измърмори унило, че трябвало наистина вече да се върне на кораба си. Поисках от помощника ми, който се беше присъединил към нас, да се погрижи за лодката на капитана.

Мъжът с бакенбардите наду свирката, която имаше обичай да носи завързана на врата си, и извика: „“Сефора" тръгва!" Моят двойник там долу, в кабината ми, трябва да беше чул и сигурно се бе почувствувал не по-малко облекчен от мен. Четирима мъже изскочиха отнякъде, изтичаха напред и се прехвърлиха през борда, а моите собствени хора, появили се също така на палубата, се наредиха покрай перилата. Придружих госта до мостчето за слизане с всичките му церемонии и за малко не се престарах. Той беше упорито животно. На самата стълба се позабави и с оня неповторим, виновно добросъвестен маниер на придържане към въпроса понечи да запита:

— Хей… Вие… Вие не смятате ли, че…

Заглуших гласа му високо:

— Разбира се, не… Много се радвам. Довиждане.

Имах представа за онова, което искаше да каже, и просто се избавих благодарение на предимството ми да чувам зле. Беше твърде разколебан, общо взето, за да настоява, но помощникът ми, непосредствен свидетел на тази раздяла, изглеждаше озадачен и лицето му прие замислен израз. Понеже не исках да си давам вид, че желая да избягна всякакъв разговор с моите офицери, той има възможността да ме заговори.

— Изглежда много мил човек. Екипажът на лодката му разказал на нашите момчета една съвсем необикновена история, ако онова, което ми довери прислужникът, е вярно. Предполагам, че вие сте я чули от капитана, сър?

— Да. Чух историята от капитана.

— Много отвратителна работа, нали, сър?

— Да.

— Бие всички онези клюки, които чуваме за убийства, извършени на американски кораби.

— Смятам, че ги бие. Не смятам, че прилича на тях и най-малко дори.

— За бога — не може да бъде! Но, разбира се, аз не познавам никак американските кораби, така си е, тъй че не бих могъл да оспорвам вашите знания. За мен тази история е достатъчно отвратителна… Но най-странното е, дето тия приятели, изглежда, са си наумили, че човекът бил скрит тук, на нашия кораб. Да, най-сериозно. Чували ли сте някога подобно нещо?

— Нелепост, нали?

Разхождахме се насам-натам през туиндека. Напред не се виждаше никой от екипажа (беше неделя) и помощникът продължи:

— Имало малък спор във връзка с това. Нашите момчета се обидили. „Нима бихме приютили подобен тип — казали. — Не бихте ли искали да го потърсите в нашия бункер за въглища?“ Доста се поскарали. Но се оправили накрая. Предполагам, че той се е удавил. А вие, сър?

— Не предполагам нищо.

— Значи не се съмнявате в това, сър?

— Никак.

Оставих го неочаквано. Чувствувах, че правя лошо впечатление, но като си представих моя двойник там долу, беше съвсем мъчително да стоя на палубата. Обаче почти еднакво мъчително беше и да си долу. Както и да погледнеше човек, това беше едно положение, което опъва нервите. Но все пак чувствувах се по-малко разкъсван на две, когато бивах при него. Нямаше нито един човек в целия кораб, на когото бих посмял да се доверя. Тъй като хората от екипажа бяха научили неговата история, щеше да бъде невъзможно да го представя за някой друг и сега повече от всякога трябваше да се страхувам да не бъде случайно открит…

Тъй като прислужникът се занимаваше с нареждане на масата за обед, ние можехме да разговаряме само с очи, когато най-напред слязох при него. По-късно следобед направихме предпазлив опит да си шепнем. Неделната тишина на кораба беше против нас; неподвижността на въздуха и водата наоколо бяха против нас; природата, хората бяха против нас — всичко беше против нас в нашето тайно съдружие; и времето дори — защото това не можеше да продължава вечно. И вярата в провидението дори бе отказана на виновния, предполагам. Да си призная ли, че тази мисъл ме хвърли в твърде силно униние? А колкото до главата за случайностите, която има толкова голямо значение в книгата на успеха, можех да смятам сигурно, че е завършена. Защото каква ли благоприятна случайност би могла да се очаква?

— Чухте ли всичко? — бяха първите ми думи веднага след като заехме нашите места един до друг, наведени над моето легло.

Той беше чул всичко. И доказателство за това бе усърдното му шепнене.

— Той ви каза, че едва се бил осмелил да даде заповедта.

Разбрах, че иска да намекне за онова спасително предно платно.

— Да. Страхувал се да не го загуби при поставянето му.

— Уверявам ви, че не е давал никаква заповед. Може да си мисли, че е дал, но никаква заповед не е давал. Той стоеше там с мен на планшира на задната палуба, след като главното платно беше отнесено, и хленчеше за изгубената и последна наша надежда — безусловно хленчеше за това и нищо повече, — а нощта наближаваше! Да чуеш своя капитан да се държи така в такова време бе достатъчно да подлуди когото и да било. Това ме доведе до нещо като безразсъдно отчаяние. Просто взех нещата в собствените си ръце, махнах се от него, кипящ от яд, и… Но каква полза да ви разправям? Вие знаете!… Мислите ли, че ако не се бях държал доста жестоко с хората, бих могъл да ги накарам да свършат каквото и да било? Не онова, което извършиха, във всеки случай! Боцманът може би? Може би! Та това не беше развълнувано море — това беше полудяло море! Предполагам, че краят на света ще бъде нещо подобно; а човек може да има сърце да го види веднъж и толкоз — но да си принуден да се сблъскваш с него ден след ден… Не виня никого. Бях съвсем малко по-добър от останалите. Само че… аз все пак бях офицер на тоя стар въглищен кораб…

— Разбирам напълно — изразих тази искрена увереност в ухото му. Беше се запъхтял от шепнене; чувах как се задъхва. Всичко беше много просто. Същата тази сила, опъната като лък от напрежение, която бе дала на двадесет и четирима мъже шанс поне да се спасят, беше смазала с нещо като възвратно действие едно недостойно, размирно съществуване.

Но не бях оставен спокойно да претегля достойнствата на въпроса — чух стъпки в салона, силно почукване.

— Има достатъчно вятър, за да можем да се движим, сър.

Това бе призивът на едно ново изпитание на мислите и дори на чувствата ми.

— Изкарайте хората навън — провикнах се през вратата. — Идвам веднага на палубата.

Отивах навън да се запозная с моя кораб. Преди да напусна каютата, очите ни се срещнаха — очите на единствените двама непознати хора на борда. Посочих към уединената част на каютата, където малкото сгъваемо столче очакваше моя двойник, и сложих пръст на устните си. Той направи някакъв жест — малко неясен, малко тайнствен, съпроводен от лека усмивка, като че ли на съжаление.

Не му е тук мястото да описвам в подробности какво преживява човек, когато почувствува за първи път, че корабът под краката му се движи по негова собствена и независима заповед. В моя случай тези преживявания не бяха без примеси. Не бях съвсем самичък в ролята си на капитан, защото в каютата ми беше онзи чужд човек. Или по-точно, не бях напълно и изцяло с моя кораб. Част от мен отсъствуваше. Това психическо усещане да бъдеш на две места едновременно ми бе повлияло физически, сякаш настройката ми за потайни действия бе проникнала в самата ми душа. Преди да беше изтекъл и час, откак корабът бе потеглил, се наложи да помоля помощника си (той стоеше до мен отстрани) да засече по компаса положението ни спрямо пагодата и се улових как се накланям към ухото му, за да му говоря шепнешком. Казвам улових се, но вече достатъчно се бе изплъзнало от устата ми, за да уплаши човека. Не мога да опиша това другояче, освен като кажа, че той се дръпна настрана подплашен. От този момент нататък мрачното, предубедено държане не го напусна вече, сякаш се бе добрал до някакви обезпокоителни сведения. Малко по-късно тръгнах да погледна компаса с такава потайна походка, че рулевият забеляза това — а и аз не можех да не видя необичайното ококорване на очите му. Това са дребни примери, макар че не е в интерес на никой началник да бъде подозиран в смешни ексцентричности. Но аз бях засегнат още по-сериозно. За моряка има известни думи, жестове, които би трябвало при дадени условия да следват така естествено, така инстинктивно, както мигането на застрашено око. Дадена команда би трябвало да се отрони от устните му съвсем непринудено; даден знак би трябвало да бъде направен, така да се каже, без обмисляне. Но цялата ми несъзнателна будност ме бе напуснала. Трябваше да положа усилия на волята, за да върна обратно себе си (от каютата) към условията на момента. Чувствувах, че съм станал нерешителен командир в очите на тези хора, които ме наблюдаваха повече или по-малко критично.

А освен това имаше и моменти на внезапна уплаха. Например на втория ден, откакто бяхме тръгнали на път, когато следобед се прибрах от палубата (бях със сламени чехли на босите си крака), спрях при отворената врата на складчето за провизии и заговорих прислужника. Той правеше нещо там с гръб към мене. При звука на моя глас едва не изскочи от кожата си, както се казва, и неволно счупи една чаша.

— Какво, за бога, става с вас? — запитах учуден. Беше извънредно объркан.

— Моля за извинение, сър, сигурен бях, че сте си в кабината.

— Виждате, че не съм.

— Не, сър. Бих могъл да се закълна, че ви чух да се движите там вътре преди миг само. Това е съвсем необикновено… много съжалявам, сър.

Продължих нататък, изтръпнал от страх. Така се бях отъждествил с тайния си двойник, че дори не споменах за този факт при оскъдните плахи шушукания, които си разменихме. Предполагам, че той бе издал някакъв лек шум. Би било чудно наистина, ако не бе сторил това по някое и друго време. И все пак, макар и с измъчен израз, той винаги изглеждаше запазил пълно самообладание, повече от спокоен — почти неуязвим. По мое внушение той оставаше почти непрекъснато в банята, която, общо взето, беше най-сигурното място. Действително не можеше да има и най-малко извинение за когото и да било, ако поискаше да влезе там, след като прислужникът е свършил с почистването й. Помещението беше съвсем мъничко. Понякога той полягваше на пода със свити крака, с глава, опряна на лакът. Друг път го намирах седнал на сгъваемото столче, със сивата пижама, с избуялата тъмна коса като търпелив, равнодушен затворник. Вечер го вмъквах тайно в моето легло и ние двамата разговаряхме шепнешком, а отмерените стъпки на вахтения офицер стигаха до нас, когато той се движеше напред-назад над главите ни. Това бяха безкрайно неприятни дни. Имахме късмет, че известно количество висококачествени консерви бяха прибрани в килера на стаята ми; корав хляб можех винаги да взема; и тъй, той се хранеше с пилешко задушено, pâté de foie gras^[1], аспержи, сготвени миди, сардини — с всякакъв вид отвратителни имитации на деликатеси в консервни кутии. Кафето ми рано сутрин го изпиваше винаги той; и това бе всичко, което се осмелявах да направя за него по отношение на храната.

Всеки ден трябваше да извършваме ужасни маневрирания, за да бъдат почиствани и подреждани по установения ред стаята ми, а после и банята. Стигнах дотам, че не можех да понасям прислужника, че се ужасявах, като чуех гласа на този безобиден човечец. Имах чувството, че тъкмо той ще ни докара нещастието да бъдем разкрити. То висеше като меч над главите ни.

Мисля, че беше на четвъртия ден, след като бяхме тръгнали на път (по това време се движехме бавно покрай източната страна на Сиамския залив, с непрекъснати лавирания, при лек вятър и гладко море), та, казвам, на четвъртия ден, откакто започна тази ужасна измамна игра с неизбежното, както седяхме на вечеря, този човек, от чиито най-малки движения се страхувах, след като сервира храната, изтича улисано на палубата. В това не би могло да има нищо опасно. Но скоро той пак се върна долу и тогава се разбра, че се сетил за моето сако, което бях проснал на парапета да се суши, след като проливният дъжд, минал над кораба този следобед, ме беше измокрил. Както си седях равнодушно начело на масата, изведнъж ме обзе ужас, когато видях дрехата, преметната на ръката му. Разбира се, той се насочи към моята врата. Време за губене нямаше.

— Прислужник! — извиках гръмогласно. Нервите ми бяха така разклатени, че не бях в състояние да овладея гласа и да прикрия възбуждението си. Ето това бе едно от онези неща, които караха моя помощник със страхотните бакенбарди да почуква с показалец по челото си. Бях го забелязал да прибягва към този жест, когато с поверителен тон приказваше с дърводелеца на палубата. Те бяха твърде далеч от мен, за да мога да доловя някоя дума, но не се и съмнявах, че тази пантомима можеше да бъде във връзка единствено с чудноватия нов капитан.

— Да, сър — обърна се покорно към мен бледоликият прислужник. Именно тази подлудяваща последователност да викат по теб, да те спират без никаква разумна причина, да те гонят произволно от кабината и после внезапно да те викат пак да се върнеш в нея, да те изпращат светкавично от складчето ти с непонятни поръчения обясняваше растящото силно отчаяние в неговия израз.

— Къде отивате с това сако?

— Във вашата кабина, сър.

— Има ли вероятност да завали нов проливен дъжд?

— Съвсем не зная, сър. Да се кача ли пак горе и да видя, сър?

— Не! Няма нужда.

Целта ми бе постигната, защото без съмнение моето друго аз там вътре щеше да чуе всичко. През целия този промеждутък двамата ми офицери нито веднъж не вдигнаха очи от чиниите пред тях, но устната на този проклет недодяланик, втория помощник, видимо потрепери.

Очаквах прислужникът да остави сакото ми на куката и да излезе веднага. Но той много се забави; все пак надмогнах в достатъчна степен нервността си, за да не извикам по него. Изведнъж ми стана ясно (това можех съвсем добре да чуя), че този приятел поради една или друга причина отваряше вратата на банята. Това беше краят. Там мястото беше такова, че буквално нямаше къде да се обърне човек. Гласът ми замря в гърлото и целият се вкамених. Очаквах да чуя вик на изненада и ужас и направих някакво движение, но нямах сили да се изправя на крака. Всичко си бе все тъй тихо. Може би моето второ аз бе сграбчило окаяния нещастник за гърлото? Не зная какво бях в състояние да направя следващия миг, ако не бях видял прислужника да излиза от стаята ми, да затваря вратата и после да застава спокойно до бюфета.

„Спасен!“, си помислих. Но не! Загубен! Избягал! Той беше избягал!

Сложих ножа и вилицата си в чинията и се облегнах назад на стола. Главата ми се въртеше. След малко, когато се бях окопитил достатъчно, за да мога да приказвам със спокоен глас, дадох указания на помощника си сам да извърши маневрата в осем часа.

— Няма да дойда на палубата — продължих аз. — Смятам да си легна и не искам да ме безпокоят до полунощ, освен ако вятърът промени посоката си. Чувствувам се неразположен.

— Вие наистина преди малко не изглеждахте съвсем добре — забеляза първият помощник без особена загриженост.

Двамата излязоха и аз впих очи в прислужника, който прибираше масата. Нищо не можеше да се прочете по лицето на този нещастник. Но защо отбягва моя поглед, питах се аз. После реших, че бих желал да чуя тона на гласа му.

— Прислужник!

— Сър! — сепна се той както обикновено.

— Къде закачихте онова сако?

— В банята, сър. — Все същият разтревожен глас. — Още не е съвсем изсъхнало, сър.

Останах още малко в офицерския салет. Беше ли моят двойник изчезнал, както беше дошъл? Но за идването му имаше обяснение, докато изчезването му би било необяснимо… Влязох бавно в неосветената си кабина, затворих вратата, запалих лампата и отпърво не смеех да се обърна. Когато най-после сторих това, видях го да стои като истукан в тясната уединена част на кабината. Би било невярно да кажа, че бях поразен, но за миг се усъмних във физическото му съществуване. Възможно ли е, питах се аз, да е невидим за други очи освен за моите? Сякаш виждах призрак. Неподвижен, с мрачно лице, той вдигна леко ръцете си към мен с един жест, който явно означаваше: „Боже мой! Едва се отървах!“ Наистина едва. Мисля, че неусетно бях стигнал близо до обезумяване. Този негов жест ме задържа, така да се каже.

Помощникът със страхотните бакенбарди сега правеше галс. В момента на дълбоко мълчание, който настъпва, след като хората са заели съответните места, чух на задната палуба неговия силен глас: „Легни на попътен вятър!“ и далечния вик от повторената команда на главната палуба. При този слаб вятър платната издаваха само лек трептящ шум. Той престана. Корабът се завърташе бавно; затаих дъх сред настъпилата наново тишина на очакване; човек би помислил, че няма жива душа на палубите. Внезапен, енергичен вик: „Натегни грота!“ наруши спокойствието и под шумните викове и раздвижване на хората над главите ни, които тичаха с гротбраса, ние двамата се събрахме долу в моята кабина на обичайното си място при леглото.

Той не дочака въпроса ми.

— Чух го да се вмъква тук и едва успях да приклекна ниско във ваната — прошепна ми той. — Момчето само отвори вратата и мушна ръката си вътре да окачи сакото. Все едно…

— Не се бях сетил за това — отвърнах му шепнешком, дори още по-ужасен от близостта на избягнатата опасност, удивлявайки се на онази твърдост в характера му, която му помагаше да се оправя така успешно. В шепота му нямаше никакво вълнение. Ако някой бе почти обезумял, това във всеки случай не беше той. Беше напълно с ума си. И доказателство за здравия му разсъдък беше онова, което ми каза, когато поднови шепненето си:

— За мен никога не ще бъде удобно да се върна отново към живот.

Думи, които би могъл да изрече само един призрак. Но това, за което намекваше, бе неохотно приетата от стария му капитан теория за самоубийството. Тя очевидно би му свършила добра работа — ако въобще бях разбрал добре възгледа, който, изглежда, определяше неизменната цел на неговите действия.

— Вие трябва да ме свалите на брега веднага, щом успеете да се доберете до онези островчета край брега на Камбоджа — продължи той.

— Да ви сваля на брега ли? Та ние не сме герои от детска приключенска приказка — запротестирах аз. Бях прекъснат от презрителния му шепот.

— Не сме наистина! В това няма нищо от детските приказки. Но друго не може да се направи. Не искам нищо повече. Нима смятате, че ме е страх от онова, което могат да сторят с мен? Затвор или бесилка, или каквото там им е угодно. Не може обаче да смятаме, че ще се върна, за да обясня тези неща на някой старик с перука и дузина достопочтени търговци, нали? Какво могат те да знаят: дали съм виновен, или не — или пък, ако съм виновен, къде е вината ми. Това си е моя работа. Какво казва Библията? „Прогонени от лицето на земята.“ Много добре, сега аз съм прогонен от лицето на земята. Както дойдох през нощта, така и ще си отида.

— Невъзможно! — измърморих аз. — Не можете.

— Не мога ли?… Не, разбира се, гол като човешка душа в деня на Страшния съд. Ще се срасна с тая пижама. Ден последен още не е настъпил и… разбрахте всичко докрай. Нали?

Изведнъж се почувствувах засрамен от себе си. Мога да кажа откровено, че бях разбрал — и колебанието ми да позволя на този човек да отплува от моя кораб бе само фалшива сантименталност, някакво малодушие.

— Това не може да стане сега, до следващата нощ — казах аз тихо. — Корабът се отдалечава от брега и може вятърът да не ни позволи да го доближим.

— Стига да зная, че разбирате — прошушна той. — Но няма съмнение: наистина разбирате. Голямо удовлетворение е да имаш някого, който разбира. Изглежда, че бяхте там нарочно. — И все със същия шепот, сякаш винаги, когато си приказвахме, имахме да си кажем неща, които не бяха подходящи да бъдат чути от никого, той добави:

— Това е просто удивително.

Продължихме така един до друг да си приказваме по нашия потаен начин — но понякога мълчахме или през дълги интервали само разменяхме някоя и друга дума. И както обикновено той се взираше през илюминатора. От време на време лек ветрец ни лъхваше по лицата. Човек можеше да помисли, че корабът е привързан на кея, така плавно и на равен кил се плъзгаше той по водата, която не издаваше никакъв шум, мрачна и безмълвна като призрачно море.

В полунощ излязох на палубата и за голяма изненада на моя помощник смених посоката на движението на кораба. Страхотните му бакенбарди пърпаха около мен в мълчалив упрек. Без съмнение не би трябвало да правя това, ако беше въпрос само да се измъкнем колкото може по-скоро от този задрямал залив. Предполагам, че каза на втория помощник, който го смени, че това било голяма липса на умение и на чувство за правилна преценка. Другият само се прозина. Този нетърпим недодяланик се тътреше насам-натам така сънливо и се облягаше на парапета по такъв отпуснат и невъзможен начин, че го смъмрих остро.

— Още ли не сте се събудили както трябва?

— Не, сър! Буден съм.

— Тогава бъдете така добър да се държите, както подобава на буден човек. И бъдете нащрек. Ако има течение, ще се приближим до едни острови още преди да съмне.

Източната страна на залива е оградена с острови, някои единични, други на групи. На самия фон на високия бряг те като че ли плават върху сребристи ивици спокойна вода, пусти и сиви или тъмнозелени и заобиколени като купчинки от вечнозелени храсти, като на по-големите от тях, дълги една-две мили, се забелязват очертанията на хребети и ръбове от сива скала изпод влажното наметало от преплетени листа. Непознати за търговците, пътешествениците, дори и за географите; начинът на живот, който те крият, е неразгадана тайна. На най-големите от тези острови би трябвало да има села — селища на рибари поне, и вероятно някаква връзка със света се поддържа с помощта на местни плавателни средства. Но през целия онзи предобед, когато държахме курс към тях, подпомагани от най-слабия възможен ветрец, не видях никакво подобие на човек или кану в полето на далекогледа, който държах насочен към пръснатата група острови.

По обед не дадох никаква команда за промяна на курса и бакенбардите на помощника ми започнаха да приемат твърде загрижен вид; те като че прекомерно често се натрапваха на моето внимание. Най-сетне му казах:

— Ще продължавам да държа курс към брега. Право към брега — дотам, докъдето мога да стигна с кораба.

Опулените му от безкрайна изненада очи придаваха на погледа му и свирепост, та за момент той изглеждаше наистина страшен.

— Движим се много бавно в средата на залива — продължих аз небрежно. — Ще потърся крайбрежните ветрове довечера.

— За бога! Искате да кажете, сър, в тъмното, сред всичките тези острови и рифове, и плитчини?

— Е, да — ако изобщо има постоянни крайбрежни ветрове по тези места, би трябвало да отидем съвсем близо до брега, за да ги хванем, нали?

— Боже опази! — възкликна той шепнешком.

Целия следобед моят двойник имаше замечтан, умислен вид, което при него беше признак на озадаченост. След като се наобядвахме, отидох в стаята си, сякаш имах намерение малко да си почина. Там ние двамата наведохме тъмнокосите си глави над една полуразвита морска карта, която лежеше на леглото ми.

— Ето тук — рекох. — Само Кох-ринг и никъде другаде. Наблюдавам го непрекъснато още от разсъмване. Има две възвишения и една ниска точка. Трябва да е населен. И, както изглежда, на сушата срещу него е устието на доста голяма река — с някой и друг град, без съмнение, не много далеч нагоре. Това е най-добрата възможност за вас, която мога да видя.

— Каквото ще да е. Нека бъде Кох-ринг.

Той се загледа съсредоточено в картата, като че изследваше възможностите и разстоянието от голяма височина — и сякаш следваше с очите си собствената си фигура, скитаща се по непопълнената на картата земя на Кохиншина и после по-нататък, извън това парче хартия, съвсем извън погледа, на ненанесени на картата области. И сякаш корабът имаше двама капитани, които се бяха събрали да определят курса му. Бях толкова угрижен и неспокоен при тичането ми ту горе, ту долу този ден, че нямах търпение да се облека. Стоях си по пижама, със сламените пантофи и с меката, увиснала шапка на глава. Непоносимата жега в залива потискаше така силно, че хората от екипажа бяха свикнали да ме виждат да се разхождам в тези леки одеяния.

— Корабът ще мине покрай южния му край, както се е насочил сега — прошепнах в ухото му. — Един господ знае кога, но положително след като се стъмни. Ще го вкарам навътре да се движи на половин миля от брега, доколкото ще бъда в състояние да преценя в тъмното…

— Бъдете внимателен — смънка той предупредително и аз изведнъж почувствувах, че цялото ми бъдеще, единственото бъдеще, за което бях годен, щеше може би да се разруши безвъзвратно при евентуално нещастие сега, когато за първи път бях капитан.

Не можех да остана нито миг повече в каютата. Дадох му знак да се скрие и се запътих към задната палуба. Онзи недодялан младок беше на вахта. Поразходих се нагоре-надолу за малко, докато обмислях нещата, и после му махнах да се приближи.

— Изпратете един-двама от хората да отворят двата илюминатора на юта — казах кротко.

Той действително имаше дързостта или пък така се беше забравил в почудата си от непонятната заповед, че повтори:

— Да се отворят двата илюминатора на юта! С каква цел, сър?

— Имате основание да проявявате интерес единствено защото аз ви казвам да направите това. Вижте там да бъдат широко отворени и закачени илюминаторите както трябва.

Той пламна и се отдалечи, но вярвам, че е казал някоя подигравателна забележка пред дърводелеца за разумната практика да се проветрява юта на кораба. Зная, че е надникнал и в кабината на първия помощник, за да му съобщи този факт, защото бакенбардите се появиха на палубата, тъй да се каже, случайно и почнаха да ме следят с потайни погледи, отправени към мен отдолу — с надежда да открият признаци на умопобъркване или напиване, предполагам.

Малко преди вечеря, чувствувайки се по-неспокоен от всякога, отидох пак за момент при моето второ аз. И за мен бе изненада да го намеря да си седи невъзмутимо, сякаш това бе нещо противно на природата, нещо нечовешко.

С трескав шепот развих плана си:

— Ще задържа кораба близо, колкото ми позволява смелостта, и после ще го обърна в другата посока. Още сега ще намеря начин да ви измъкна незабелязано оттук до склада за платната, който се свързва с коридора. Но има отвор, нещо като квадратна дупка за извличане платната навън; той извежда направо на средната палуба и никога не се затваря при хубаво време, за да позволява достъп на въздух до платната. Когато движението на кораба бъде умъртвено при лавирането и всички хора са отзад при гротбрасовете, пътят ви ще бъде свободен да се измъкнете и прехвърлите през борда през един от отворените илюминатори на юта. Наредих и двата да бъдат добре закачени. Използвайте края на някое въже, за да се спуснете във водата, като избегнете шума от цопването, нали разбирате? Може да го чуят и да причини някое отвратително усложнение.

Той помълча за малко и после прошепна:

— Разбирам.

— Не ще бъда там, за да ви изпратя — започнах с известно усилие. — Останалото… Много се надявам, че и аз съм разбрал.

— Разбрахте. От началото до край… — и за първи път като че се запъна, долових и нещо напрегнато в шепота му. Хвана ръката ми, но иззвъняването на звънеца за вечеря ме накара да се сепна. Той обаче не се сепна: само пусна ръката ми.

След вечеря не слязох отново долу, докато не мина осем часът. Слабият постоянен вятър бе наситен с влага и мокрите, потъмнели платна хващаха всичката му двигателна сила. Нощта, ясна и звездна, блестеше загадъчно и непроницаемите неосветени петна, които се плъзгаха бавно на фона на нискостоящите звезди, бяха отминаващите островчета. От лявата страна на носа имаше един голям остров, по-далечен и мрачно внушителен с голямото пространство небе, което скриваше.

Като отворих вратата, видях гърба на собственото си аз да разглежда някаква карта. Беше излязъл от уединената част на стаята и стоеше близо до масата.

— Вече е почти достатъчно тъмно — прошепнах аз.

Той отстъпи назад и се облегна на леглото ми с хладнокръвен, спокоен поглед. Седнах на кушетката. Нямахме какво да си кажем. Над главите ни вахтеният офицер се движеше напред-назад. После го чух да забързва към стълбите надолу за към моята каюта; и ето че чух гласа му отвън пред вратата ми:

— Приближаваме се твърде бързо, сър. Сушата изглежда доста близо.

— Много добре — отговорих. — Идвам веднага на палубата.

Почаках, докато той излезе от офицерския салет, и после станах. Моят двойник също се размърда. Дошло бе времето да си разменим последните прошепнати думи, защото никой от нас нямаше вече да чуе естествения глас на другия.

— Вижте какво! — Издърпах едно чекмедже и извадих три суверена. — Вземете това все пак. Имам шест от тях и бих ви дал всичките, само че трябва да запазя малко пари, за да купя за екипажа плодове и зеленчуци от местни лодки, когато преминаваме през Зондския проток.

Той поклати глава.

— Вземете ги — подканих го, шепнейки отчаяно. — Никой не може да каже какво…

Той се усмихна и потупа многозначително единствения джоб на пижамата. Няма съмнение, това не беше сигурно място, но аз извадих една моя стара голяма копринена носна кърпа и като завързах трите златни монети в единия й край, му я подадох настоятелно. Беше трогнат, предполагам, защото най-сетне я взе и бързо я завърза около кръста си под пижамата, на голо.

Очите ни се срещнаха: изминаха няколко секунди, докато, още загледани един в друг, протегнах ръка и угасих лампата. След това преминах през офицерския салет, като оставих вратата на каютата си широко отворена…

— Прислужник!

Той още се туткаше в складчето за провизии, увлечен да бърше с най-голямо старание една никелирана стойка за оцет и зехтин, последната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде да спи. Понеже внимавах да не разбудя помощника си, чиято каюта беше насреща, приказвах полугласно.

Той се огледа плахо.

— Сър!

— Бихте ли ми донесли малко топла вода от кухнята?

— Страхувам се, сър, че огънят в кухнята е загаснал от доста време вече.

— Идете и вижте.

Той изхвърча нагоре по стълбите.

— Хайде — прошепнах високо от салона, прекалено високо може би, но се страхувах, че не съм в състояние да издам никакъв звук. В миг той беше при мен — и ние, двойният капитан, се стрелнахме покрай стълбите — през един съвсем малък тъмен отвор… една плъзгаща се врата. Озовахме се в склада за платна, като пълзяхме на колене върху платната. Една мисъл ме осени внезапно. Видях се как се скитам бос, без шапка и слънцето страшно пече тъмнокосата ми глава. Смъкнах веднага меката си увиснала шапка и се опитах в тъмното да я нахлузя набързо на другото ми аз. Той се дръпна и се пазеше мълчаливо. Чудя се какво ли си е помислил, че ме е прихванало, преди да разбере и да престане да се дърпа. Ръцете ни се срещнаха пипнешком и за секунда се задържаха в силно, неподвижно стискане… Никой от нас не продума нито дума, когато те се отделиха една от друга.

Стоях спокойно при вратата на складчето за провизии, когато прислужникът се върна.

— Съжалявам, сър. Казанът е почти изстинал. Да запаля ли спиртника?

— Оставете.

Излязох бавно на палубата. Сега за мен беше въпрос на съвест да мина колкото е възможно по-близо до сушата, защото той трябваше да се прехвърли през борда веднага, щом корабът започне да лавира. Трябваше! За него не можеше да има никакво връщане. След миг обърнах по посока на вятъра и сърцето ми се спря на гърлото, като видях колко близо е сушата до носа на кораба. При всякакви други обстоятелства не бих продължил и минутка повече. Вторият помощник ме следваше нетърпеливо.

Продължих да наблюдавам, докато почувствувах, че мога да владея гласа си.

— Ще падне по вятъра — рекох тогава със спокоен глас.

— Нима ще опитате това, сър? — запелтечи той недоверчиво.

Не му обърнах внимание и повиших глас, колкото да бъда чут от рулевия:

— Дръжте го с натегнати платна.

— Натегнати платна, сър.

Вятърът лижеше бузата ми, платната стояха неподвижни, целият свят мълчеше. Напрежението да наблюдавам как мрачните очертания на сушата стават все по-големи и по-плътни се оказа не по силите ми. Бях затворил очи — защото корабът трябваше да отиде по-близко. Трябваше! Тишината бе непоносима. Дали не стояхме на едно място?

Когато отворих очи, втората гледка накара сърцето ми да подскочи от уплаха. Черното южно възвишение на Кох-ринг сякаш бе надвиснало право над кораба като стърчащ високо отломък от вечната нощ. По тази огромна черна маса не се виждаше никаква светлинка, не се чуваше никакъв звук. Тя продължаваше да се плъзга непредотвратимо срещу нас и ето че вече изглеждаше само на една протегната ръка. Съзрях неясните фигури на хората, които бяха на вахта, събрани в група на средата на кораба, да се взират втрещени и онемели.

— Ще продължавате ли, сър? — запита несигурен глас до мен.

Не му обърнах внимание. Трябваше да продължа.

— Дръжте го с натегнати платна. Не пречете на движението му. Това сега не е нужно — казах с предупредителен тон.

— Не виждам достатъчно добре платната — отговори ми рулевият с необичаен, треперещ глас.

Дали корабът беше достатъчно близо? Той вече беше стигнал не в сянката на сушата, а в самата нейна черна тъмнота, вече, така да се каже, погълнат, навлязъл прекалено близо, за да може да бъде върнат, изплъзнал се напълно от ръцете ми.

— Повикайте помощника — казах на младия човек, който стоеше до мен безмълвен като смъртта. — И извикайте всички хора горе.

Ехото на високия бряг придаваше на гласа ми допълнителна сила. Няколко гласа извикаха ведно:

— Всички сме на палубата, сър.

После пак тишина, а големият силует се плъзгаше все по-близко, издигаше се още по-нависоко, без светлинка, без звук. Такава дълбока тишина бе паднала върху кораба, че той можеше да бъде взет за лодка с мъртъвци, плаваща бавно пред самите порти на Ереб.

— Боже мили! Къде сме?

Беше помощникът ми, който стенеше до мен. Той беше като ударен от гръм и, така да се каже, лишен от моралната подкрепа на своите бакенбарди. Плесна с ръце и просто изкрещя:

— Загубени сме!

— Тихо! — казах аз строго.

Той понижи тон, но забелязах неясния му жест на отчаяние:

— Какво търсим тук?

— Търсим вятъра от сушата.

Направи движение, като да си скубе косите, и се обърна към мен дръзко:

— Не ще може никога да се измъкне. Вие извършихте това, сър. Знаех си, че ще свърши с нещо такова. Не ще може никога да падне по вятъра, а вече сте прекалено близко, за да можете да лавирате. Ще се удари в брега, преди да можете да измените курса. О, господи!

Хванах ръката му, както я вдигаше, за да заудря по жалката си проклета глава, и я разтърсих силно.

— Корабът е вече до самия бряг — проплака той, опитвайки се да се отскубне.

— Тъй ли?… Дръжте платната натегнати там!

— Платната натегнати, сър — провикна се рулевият с уплашен, тънък като на дете глас.

Не бях пуснал ръката на помощника и продължих да я разтърсвам.

— Пригответе се за промяна в курса, чувате ли? Вие минете напред — тръснах ръката му — и спрете там (и пак „тръс“ ръката му); и стига сте вдигали шум (тръс); и се погрижете там предните платна да бъдат натегнати както трябва (тръс, тръс, тръс).

През всичкото време не се осмелявах да погледна към сушата, да не би да се уплаша. Освободих ръката му най-после и той хукна напред, сякаш бягаше да се спаси.

Питах се какво ли мисли моят двойник там, в склада за платна, за това раздвижване. Той несъмнено чуваше всичко — и може би беше в състояние да разбере защо наистина трябваше да се отиде толкова близо — не по-малко. Първата ми команда: „Легни на попътен вятър!“ отекна зловещо под настръхналата сянка на Кох-ринг, сякаш се бях провикнал в планинска клисура. А после наблюдавах напрегнато сушата. При тази гладка вода и слаб вятър беше невъзможно да почувствуваш дали корабът спира да се движи. Не! Не можех да го почувствувам. А моето второ аз се готвеше да излезе и се спусне долу през борда. Може би се бе спуснал вече?…

Голямата черна маса, която бе надвиснала над самите върхове на мачтите ни, започна безмълвно да се отдръпва от борда на кораба. Забравих тайнствения непознат, готов да потегли, и си спомних само, че и аз съм съвсем непознат за този кораб. Не го познавах. Щеше ли той да успее? Как трябваше да манипулираме с него?

Извъртях гротреята и зачаках безпомощно. Може би корабът беше спрял и собствената му съдба сега висеше на косъм, а черната маса на Кох-ринг се извисяваше над кърмата като дверите на вечната нощ. Какво щеше да прави той сега? Дали още се движеше напред? Приближих се бързо до борда, но по тъмната вода не можах да видя нищо освен слаб фосфоресцентен блясък, който показваше стъклената гладкост на задрямалата водна повърхност. Невъзможно беше да разбере човек — а и аз все още не бях се научил да чувствувам кораба си. Движеше ли се той? Необходимо ми беше нещо, което добре да се вижда, парче хартия, което да хвърля във водата и да наблюдавам. Нямах нищо у себе си. Да изтичам долу за него не смеех. Нямаше време. Изведнъж напрегнатият ми ожидащ взор различи някакъв бял предмет да плува на около ярд от кораба. Бял върху черната вода. Фосфоресцентен блясък мина по нея. Какво беше това?… Разпознах собствената си мека шапка с увисналите краища. Трябва да е паднала от главата му… и той не си е направил труда да я прибере… Сега имах каквото исках — спасителния белег, за да наблюдавам. Но едва ли помислих за другото ми аз, комуто предстоеше да остане скрит завинаги за всяко приятелско лице, да остане беглец и скитник на земята.

Наблюдавах шапката. Тя беше предназначена да спаси бездомната му глава от угрозата на слънцето. А сега — виж — тя спасяваше кораба, като ми служеше за белег, който да ми помогне да изляза от неведението, в което бях поради незапознатостта ми с кораба. Ха! Тя се носеше напред, предупреждавайки ме тъкмо навреме, че корабът е започнал да се движи назад.

— Завърти руля — казах с нисък глас на матроса, който стоеше ням като статуя.

Очите на този мъж лъснаха диво в светлината на стъкления похлупак на компаса, когато той с подскок премина от другата страна и завъртя щурвала на руля.

Запътих се към юта. На потъналата в сянка задна палуба целият екипаж стоеше при фокбрасовете в очакване на моята команда. Звездите пред нас сякаш се плъзгаха отдясно наляво. И всичко бе така спокойно наоколо, че чух тихата забележка: „Успя да направи маневрата“, казана с глас на облекчение между двама матроси.

— Дай слабина на платната и натягай!

Фокреите се задвижиха с голям шум, сред радостни викове. Сега вече чувах как страхотните бакенбарди дават разни команди. Корабът вече бе поел напред. И аз бях пак самичък с него. Нищо, никой на този свят нямаше вече да стои между нас, да хвърля сянка по пътя на мълчаливото ни опознаване и няма привързаност по пътя на съвършеното сливане на един моряк с първата му длъжност като капитан.

Тъкмо навреме стигнах до кърмата, за да различа на самия край на мрачната сянка, хвърлена от извисяващата се черна маса като самата порта на Ереб — да, тъкмо навреме, за да хвърля мимолетен поглед към моята бяла шапка, останала да отбележи мястото, където човекът, който бе мой таен спътник и в кабината ми, и в мислите ми — мое второ аз, — се бе спуснал във водата, за да понесе наказанието си: свободен човек, горд плувец, поел към новата си съдба.