Глен Купър
Книга на душите (28)

27

Беше есен, когато Джон Кантуел най-сетне потегли на приключението, обсебило го от нощта, когато го бе замислил на пияна глава. Тогава бе на топло и сухо в библиотеката на баща си. А сега прекосяването на Солента бе опасно, той трепереше, а отгоре му се сипеха морски пръски.

Силен вятър духаше от вътрешността към остров Уайт и капитанът на ферибота трябваше да бъде убеден с няколко шилинга отгоре да прекоси протока. Джон не беше моряк и прекара краткото пътуване наведен над релинга. В Коус Харбър тръгна направо към най-долната кръчма, където можеше да си поръча пиене, да разговаря с най-старите хора, които можеше да намери, и да наеме неколцина местни с по-яки гърбини.

Не си направи труда да си поръча легло за нощувка, защото смяташе да работи, докато повечето хора спят. Тази вечер погълна доста халби ейл и голяма купа евтина яхния. Така подкрепен, изчака на лунната светлина наетите мъже да се върнат с кирки, лопати и въже. В полунощ Джон и тримата яки островитяни с факли в ръце напуснаха кръчмата и поеха по една пътека към гората.

Нито веднъж не се отдалечиха на повече от няколко метра от брега, в който се блъскаше морето. Крещяха чайки, вълните ритмично се разбиваха и соленият свеж вятър от Солента отрезви Джон и проясни главата му. Беше хладна нощ и за да се стопли, той бе наметнал подплатеното с кожа наметало върху жакета с висока яка и бе нахлупил шапката над ушите си. Работниците вървяха напред и си шепнеха нещо, а той се отдаде на собствените си мисли и мечти за богатство и власт.

Старците в кръчмата бяха подозрителни и сдържани, докато не развърза езиците им с питиета и монети. Абатство Вектис бе жалка останка от някогашния манастир, казаха му те, съсипан от поддръжниците на Томас Кромуел по времето на крал Хенри. Подобно на почти всяка римокатолическа църква в страната, то бе разграбено, а жителите на острова бяха получили разрешение да използват камъните му за строителен материал. Броят на монасите рязко се съкратил, но имало неколцина твърдоглавци, които останали там и до днес — малка група бенедиктинци, упорито отказващи да напуснат развалините.

Старците не знаеха нищо за руини на стара библиотека, клатеха глави и се надсмиваха на въпросите на новодошлия. Но когато ги натисна още малко, един побелял рибар си спомни как като момче вървял из абатството с дядо си и се скрил в една затревена падина с правоъгълни очертания. Дядото му извикал да се връща при него, напердашил го с бастуна си и го предупредил да стои по-далеч от онова място, тъй като се говорело, че то било омагьосано и обитавано от духовете на монаси с черни раса и качулки на главите.

За Джон това изглеждаше обещаващо като начало на търсенето и в момента отиваше тъкмо там.

Пътеката излезе на поле и пред тях се разкри катедралата на Вектис, осветена от луната. Дори в развалини тя бе внушителна сграда с величествени размери. Когато приближи, видя, че кулата вече я няма и половината от стените са порутени. Запазените прозорци нямаха стъкла, през зейналите отвори на входовете пълзяха високи треви и бурени. Имаше и други ниски постройки, някои разрушени, други все още непокътнати. От комините на наредените в редица каменни къщурки се издигаше пушек. Групата ги заобиколи отдалеч и продължи към едно по-отдалечено място в посока към брега.

Местните знаеха къде е падината и замърмориха, когато приближиха. Не бяха чували, че мястото е омагьосано, но думите на стария рибар им бяха подействали и сега се чувстваха малко нервни.

Джон взе една факла и огледа района. В тъмното трудно можеше да определи границите. Високата трева се спускаше до равното дъно на не повече от две стъпки под околния терен. Нямаше никакви видими останки, никаква причина да предпочете едно място пред друго. Джон сви рамене, и избра напосоки мястото, където бе стъпил. Извика мъжете и им нареди да копаят.

Когато работниците се поколебаха на ръба на падината, Джон трябваше с неохота да им предложи още пари. Но след като се хванаха за работа, напредваха невероятно бързо в богатата мека почва. Двама от мъжете бяха гробари и можеха да прехвърлят огромни количества пръст. Час по-късно бяха изкопали голяма яма, която след два часа се бе превърнала в широк и дълбок изкоп. Джон приклекна на ръба и наблюдаваше, като от време на време скачаше да огледа по-подробно на светлината на факлите. Пръстта беше влажна, кафява и плодородна, с плътен мирис, но Джон успя да забележи бучки овъглено дърво и слой пепел.

Сърцето му бясно заби.

— Тук е имало пожар! — възкликна той.

Мъжете не проявиха особен интерес. Един го попита колко още трябва да копаят. Той им отвърна да млъкват и да продължат работа.

Изведнъж сред крясъка на чайките се чу звън.

Нечия лопата бе попаднала на камък.

Джон скочи в изкопа и застърга земята с ботуша си, разкривайки плосък камък. Грабна лопата и го разчисти, после заби инструмента на две стъпки по-нататък. Отново попадна на камък. Избра друго място — същият резултат.

— Разчистете цялото дъно на изкопа! — развълнувано заповяда той.

Не след дълго беше разкрита гладка каменна повърхност — грижливо застлан под, отдавна погребан под земята. Джон заръча на мъжете да обърнат камъните и да видят какво има под тях. Работниците заспориха нервно и шепнешком помежду си, но се подчиниха и след половин час три от големите плоски камъни бяха извадени.

Джон се отпусна на ръце и колене да огледа. С растящо вълнение откри, че камъните са били положени върху големи греди. Предпазливо постави длан на мястото на извадените камъни и тя хлътна. Ръката му потъна в земята до рамото. Той взе шепа пръст и я пусна през дупката. Измина повече от половин секунда, преди да чуе как тя пада върху нещо твърдо.

— Долу има зала! — заяви той. — Трябва веднага да слезем!

Мъжете заотстъпваха към най-далечния ъгъл на изкопа. Скупчиха се и се посъветваха тихо, след което заявиха, че няма да слязат. Беше ги страх.

Джон ги умоляваше, после се опита да ги подкупи, накрая се ядоса и започна да ги заплашва, но без никаква полза. Мъжете го наругаха и излязоха от изкопа. Успя единствено да купи въжето им и да ги уговори да му оставят една факла. Не след дълго остана съвсем самичък в нощта.

Опасенията му бяха заглушени от вълнението. Завърза въжето за една от гредите, пусна го в дупката и чу как краят му удря в нещо твърдо. След това пусна запалената факла и я чу как изтрака долу. Факлата не изгасна и когато погледна надолу, Джон различи слабо осветен каменен под и нещо като неравна стена. Пое дълбоко дъх, събра кураж, пусна крака в дупката, хвана въжето и започна да се спуска.

Въздухът в залата бе застоял и безжизнен. Джон се спускаше съвсем бавно. Страхуваше се от тъмното и затова съсредоточи вниманието си върху окуражаващата светлина на факлата. Беше на около двайсет стъпки от повърхността, а му оставаха още десет. Погледна надолу и присви очи срещу дима от факлата.

— Айййй!

Писъкът отекна в ушите му, когато се изпусна и падна тежко на пода върху купчина чупливи човешки скелети. Приземи се върху нечии дълги кости и краката му се плъзнаха настрани, като по този начин го спасиха от сериозно счупване. Дясното му бедро улучи череп, който се разпадна под тежестта му.

Остана да лежи на каменния под, задъхан от болка и ужас, вперил поглед в празните очни кухини.

— Господи, спаси ме! — извика той.

Завъртя глава и видя навсякъде около себе си жълти кости — по пода, натрупани високо по каменните ниши в стените. Намираше се в крипта, това бе сигурно. Заля го нов пристъп на паника, когато осъзна, че ако е наранен лошо, няма да може да се изкачи обратно на повърхността. Можеше да си остане тук цяла вечност и да се превърне в поредната купчина кости. Надигна се до седнало положение и опипа крайниците си.

Можеше да движи ръце и крака, но усети остра болка в дясното си бедро. Единственият начин да прецени степента на нараняването бе да опита да отпусне тежестта си на него, затова се надигна на колене, след което се изправи. Постепенно прехвърли тежестта върху десния си крак. За щастие, той издържа и Джон с облекчение заключи, че само го е натъртил. Направи крачка и чу противното хрущене на кости под ботушите си, но все пак успя да изкуцука до факлата и да я вземе.

Мъчително се затътри през криптата, като заобикаляше кости и тръпнеше при вида на толкова много смърт. Имаше стотици, може би хиляди трупове, някои голи скелети, други — изсъхнали и мумифицирани, с остатъци червеникава коса и кафяви дрехи. Опита се да мисли само за наградата. Дали библиотеката на Феликс все още съществуваше? Нямаше представа дали навлиза навътре в криптата, или се движи в по-обещаваща посока, но реши да продължи бавно напред, като си осветяваше пътя.

Факлата освети някакъв свод и мръщейки се от болката в бедрото, Джон ускори крачка, сякаш бягаше от скелетите. Мина през свода и се озова на съвсем различно място.

Намираше се в голямо помещение, чиито стени се губеха някъде в мрака. На няколко стъпки пред него се виждаше ъгълът на дървена маса. Джон приближи и видя дълго писалище с ниска пейка до него. Тръгна покрай нея, като докосваше с почуда хладната гладка повърхност. На масата имаше предмети и той взе първия му попаднал. Глинена мастилница! Вдигна факлата високо над главата си, за да освети по-голяма площ. Имаше още дървени маси, подредени в редици!

Едва тогава забеляза каменния под, покрит навсякъде с петна. Ръждивокафяви. Стара кръв. Имаше кофи кръв.

Значи е вярно, помисли си той с прилив на въодушевление. Писанието на Феликс казваше истината. А още по-важното бе, че скрипторият на монасите бе оцелял при пожара! И щом той е оцелял, библиотеката също можеше да е непокътната!

Тръгна покрай редиците маси, докосвайки всяка една, покрай която минаваше. Бяха общо петнадесет. Зад последния ред за момент се разочарова, когато достигна гола стена, но сърцето му отново се разтуптя при вида на дървена врата с тежък железен обков. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да я отвори, след което освети следващото помещение.

Тогава падна на колене и се разрида от радост.

Библиотеката! Тя съществуваше! Беше оцеляла!

От лявата му страна се издигаше огромен дървен шкаф, пълен с грамадни, подвързани в кожа томове. Отдясно се извисяваше друг такъв шкаф, а между двата минаваше тесен коридор, през който едва можеше да се промуши.

Изправи се на крака и закуцука напред, изпълнен с благоговение. От двете му страни имаше високи лавици, които сякаш продължаваха безкрай в мрака.

Спря и взе една от книгите. Не се отличаваше по нищо от тома на Кантуел, с изключение на годината — 1043. Върна я на мястото й и продължи напред. Колко голяма бе тази зала?

Вървя сякаш цяла вечност. Никога досега не бе виждал такава грамадна постройка, ако не се броят големите абатства и дворците в Лондон. Накрая се озова пред друга стена. В нея също имаше засводен проход и Джон продължи напред. Когато прекрачи прага, му се стори, че чува някакво шумолене.

Плъхове?

Намираше се във второ помещение, на пръв поглед идентично с предишното. Огромните лавици се издигаха от двете страни на коридора и чезнеха в мрака. Провери гръбчетата на най-близката книга. 1457. Мислите му запрепускаха. Вече беше открил библиотеката, но как да обере плодовете й? Трябваше да намери книгите за 1581 г. и нататък. Точно в тях беше печалбата. Налагаше се да измисли как да извади безценната плячка през дупката. Беше абсолютно неподготвен за подобен успех, но бе уверен в изобретателността си и беше сигурен, че ще измисли нещо, след като сърцето престане да бие в гърлото му.

Спираше при всеки следващ шкаф и проверяваше датите. Когато видя книга за 1573 г., зави надясно и продължи навътре между лавиците.

1575, 1577, 1580 и най-сетне 1581. Настоящето! Имаше дузина или повече книги, отбелязани с тази година. Джон впери поглед в тях, треперещ като заек.

Пред него се намираше върховната власт на света, способността да вижда бъдещето. Никой на земята, освен Джон Кантуел, нямаше способността да каже кой ще се роди и кой ще умре. Гърдите му се издуха от гордост. Баща му грешеше. От него беше излязло нещо. Бавно посегна към една от книгите.

Така и не видя откъде идва ударът, не усети болка, не почувства нищо повече.

Камъкът счупи черепа и мозъкът му моментално се потопи в убийствен поток кръв. Джон се свлече на пода като парцалена кукла.

— Свършено е — извика брат Майкъл на спътника си, останал назад в тъмното. — Мъртъв е.

— Бог да ни прости — каза брат Емануел, приближи тялото и вдигна факлата, преди да е подпалила книгите на най-долния рафт. Двамата паднаха на колене и се замолиха.

Младите монаси бяха забелязали групата да минава покрай жилището им, бяха я последвали в нощта и бяха наблюдавали разкопките. След като местните мъже избягаха, бяха останали да видят какво ще направи непознатият джентълмен. Когато той се спусна по въжето в дупката, те се прекръстиха и безшумно като змии плъзнаха по тревата и го последваха долу.

Брат Майкъл бе гневен, че в манастира са се появили натрапници, а още повече се гневеше, че бе принуден да отнеме човешки живот.

— Какво е това място? — остро попита той.

Другарят му бе няколко години по-възрастен, не така як, по-умозрителен.

— Несъмнено древна свята библиотека, създадена от братята, почиващи в мир в криптата. Нарочно е била запечатана, макар и да не зная защо. Не е предназначена за нас. А още по-малко за този проклет натрапник. Отнемането на живот е велик грях, но Бог ще ни прости.

— Да се махаме — подкани Майкъл. — Най-добре да затворим дупката, да запълним изкопа и да не казваме нищо на другите. Ще пазиш ли тази тайна с мен, братко?

— В името Господне, да.

Оставиха трупа на Джон Кантуел да лежи където бе паднал и с помощта на факлата му се върнаха обратно при въжето. Тялото започна бавно да се разлага и остана скрито от човешки очи цели 366 години.

 

 

Мина месец, после втори и трети. Всяка сутрин Едгар Кантуел питаше дали някой от домакинството не е чувал нещо за сина му Джон.

Есента се смени със зима, зимата с пролет и старецът лека-полека прие, че най-големият му син е изчезнал от лицето на земята. Никой не знаеше накъде е тръгнал, когато тайно напусна Кантуел Хол, никой нямаше представа какво може да му се е случило.

Един ден Едгар се помоли в параклиса си за напътствие и в окаяното си и все по-объркано състояние му се стори, че Бог му прошепва да разкрие родовата тайна на по-малкия си син Ричард, тъй като нему е писано да запази познанието за книгата от Вектис. След молитвата нареди на слугите да го отнесат в библиотеката. Там го настаниха в един стол и старият барон им каза да се качат по стълбата и да вземат дървената кутия от горната лавица.

Слугата се изкатери и подаде няколко книги на помощника си, след което обяви, че е намерил кутията. Отнесе я на господаря си и я постави в скута му.

Старецът отдавна не я беше докосвал. С нетърпение очакваше да прекара известно време с тези документи, с тези стари приятели, събуждащи толкова много спомени — писанието на Феликс, което го омагьоса на младини; загадъчната страница с дата в далечното бъдеще; писмото на Калвин, което ценеше най-скъпо, тъй като бе от виден приятел; писмото на Нострадамус в памет на човека, който го бе спасил от сигурна смърт.

Бавно повдигна капака.

Кутията беше празна.

Едгар ахна и се канеше да нареди на слугата отново да се качи по стълбата, когато усети как болката от хиляди удари експлодира в гърдите му.

Беше мъртъв, когато съсухреното му тяло падна на пода, и на ужасените слуги не им оставаше нищо друго, освен да повикат децата. Синът му, младият Ричард, дотича пръв, но така и не разбра, че тайната на Вектис току-що е умряла заедно с баща му.