Глен Купър
Книга на душите (21)

20

1527 г.

Роксал

Денят бе хубав за лов благодарение на снега, който бе покрил гората и полята около Кантуел Хол. Глиганът, който Томас Кантуел и групата му преследваха цяла сутрин, бе бързо и здраво създание, но скоро щеше да бъде опечен, тъй като дирята му лесно можеше да се проследи по бялата покривка и хрътките не се разсейваха от обичайните миризми на почвата.

Моментът на убиването бе достатъчно драматичен, за да бъде разказван край камината до края на сезона. Когато слънцето достигна зенита си и снегът заслепяваше ездачите, хрътките най-сетне заклещиха глигана при едни непроходими трънаци. Звярът атакува и промуши едно от кучетата, и беше ухапан в хълбока от друго. Зае отбранителна позиция, като грухтеше и дишаше тежко, кръвта капеше от задницата му. Всичко това ставаше пред очите на ловната група, която спря конете си в полукръг на безопасно разстояние.

Баронът се обърна в седлото си към сина си Едгар, мършав седемнадесетгодишен младеж с остро продълговато лице.

— Убий го, Едгар — рече той. — Накарай ме да се гордея.

— Аз ли?

— Да, ти! — раздразнено настоя баронът.

Другият му син Уилям подкара коня си, докато не застана плътно до него.

— Защо не аз, татко? — недоволно попита той.

Уилям бе с една година по-малък от Едгар, но изглеждаше по-възрастен. Имаше по-здраво телосложение, по-ъгловата брадичка и кръвясалите очи на ловец.

— Защото така казвам! — изръмжа баронът.

Лицето на Уилям се изкриви от гняв, но той премълча.

Едгар погледна братовчедите и чичовците си, които му викаха окуражително и подмятаха добродушни шеги. Гърдите му се издуха, докато слизаше от коня и вземаше токето от слугата. Това бе дълго копие, специално предназначено за лов, с напречник под острието, за да не се забива прекалено дълбоко. Използвано правилно, то можеше да прободе сърцето на животното и лесно да бъде извадено през яката козина.

Едгар стисна здраво оръжието с двете си ръце и бавно запристъпва в снега. Уплашеният глиган го видя и започна да грухти и квичи, което възбуди и разлая още повече кучетата. Младежът усети сърцето в гърлото си, докато бавно приближи на няколко стъпки от купчината животни. Никога досега не му бе давана тази чест. Отчаяно искаше да се справи добре и да не покаже страх. Когато видеше пролука, щеше да нападне и да удари над гърбовете на хрътките. Поколеба се няколко мига и се озърна през рамо. Баща му гневно му направи знак да продължи.

В мига, в който събра кураж да удари, глиганът направи отчаян опит да се освободи, минавайки право през кучетата. Една хрътка уплашено отскочи назад точно когато Едгар се канеше да забие копието си, и го накара да задържи. Глиганът се хвърли върху кучето. Последва яростна схватка, която трая само няколко секунди, преди коремът на хрътката да бъде разпран. После, докато останалите кучета хапеха задните му крака, вбесеният глиган скочи напред, насочил бивни право към слабините на Едгар.

Едгар инстинктивно отстъпи назад, но ботушът му заседна в снега. Моментално изгуби равновесие и започна да пада назад; при падането дръжката на копието се заби в земята. Като по чудо, скочилият във въздуха глиган буквално наниза гърлото си на острието на по-малко от стъпка от мястото, където щеше да превърне младия Едгар в евнух. С ужасяващ писък и порой кръв звярът падна и умря право между краката на момчето.

 

 

Едгар още трепереше от студа и шока, когато ловците се събраха около буйния огън в голямата зала. Мъжете разговаряха на висок глас, смееха се и поглъщаха големи парчета кейк, прокарвайки ги с вино. Младият Уилям с радост участваше във веселбата, въодушевен от подвига на брат си. Само Едгар и баща му бяха смълчани. Баронът седеше в голямото си кресло до камината и мрачно пиеше; Едгар се бе заврял в ъгъла и наливаше подсладено вино в гърлото си.

— Няма ли да ядем онзи глиган? — попита един от братовчедите на Едгар.

— И защо не? — поиска да знае друг.

— Защото никога досега не съм ял животно, отнело собствения си живот!

Мъжете се разсмяха толкова силно, че очите им се насълзиха, но от това баронът се умълча още повече. Най-големият му син бе повод за безпокойство и ядове. Не се проявяваше в нищо, което имаше значение. Беше посредствен ученик, по-скоро толериран, отколкото хвален от наставниците си, благочестивостта и всеотдайността в молитвите му бяха съмнителни, както и уменията му на ловец. Днешният ден бе потвърдил опасенията на баща му. Беше същинско чудо, че момчето бе останало живо. Баронът много отчетливо си даваше сметка, че единствените умения, които Едгар бе овладял истински, бяха тичането по жени и пиенето.

По време на Рождественския пост баронът се бе молил в семейния параклис, бе търсил напътствия в сърцето си и бе стигнал до решение за съдбата на момчето. Сега още по-силно се убеди, че решението му е мъдро.

Едгар пресуши бокала си и извика на слугата да го напълни отново. Видя киселата физиономия на баща си и отново започна да трепери.

 

 

Вечерта Едгар се събуди от дрямка в студената си тъмна стая на горния етаж на Кантуел Хол. С единствената горяща свещ запали още няколко и хвърли малко дърва върху въглените в малката камина. Надяна тежко наметало върху нощницата си и подаде глава през вратата. В далечния край на коридора прислужницата Моли седеше на поста си пред стаята на лейди Кантуел, ако потрябва за нещо на господарката. Беше дребно, приятно закръглено момиче, около година по-млада от Едгар, черната й коса бе прибрана в ленено боне. Оглеждаше се за него и когато го видя, се усмихна стеснително.

Привика я с пръст. Моли предпазливо стана и запристъпва към него. Без да разменят нито дума, тя го последва в стаята му, както бе правила неведнъж. Малко преди вратата да се затвори зад нея, Уилям Кантуел излезе от стаята си и забеляза Моли да се промъква в спалнята на брат му. Момчето ликуващо забърза надолу по стълбите, готово за своята малка пакост.

Едгар се пльосна на леглото си и се ухили на прислужницата.

— Здравей, Моли!

— Здравейте, милорд.

— Липсвах ли ти?

— Видях ви вчера — сладко отвърна тя.

— Това беше толкова отдавна — намусено рече той и потупа леглото с длан. — Ще дойдеш ли да ме видиш отново?

— Ще трябва да побързаме — изкиска се тя. — Господарката може да ме повика всеки момент.

— Ще отнеме точно толкова време, колкото е необходимо. Човек не може да се меси в непоклатимите закони на природата.

Когато тя приближи леглото, той я грабна и я издърпа върху себе си. Започнаха да се търкалят от единия край на постелята до другия, като се опипваха и гъделичкаха, докато тя не изохка силно. Моли се намръщи и потърка темето си.

— Какво има тук? — попита тя.

Махна възглавницата и видя под нея голяма тежка книга с числото 1527 върху гръбчето.

— Остави я там! — каза той.

— Какво е това?

— Просто книга. Не ти влиза в работата, госпожичке.

— Тогава защо е скрита?

Налагаше се да задоволи разпаленото й любопитство, ако искаше да продължат по същество.

— Баща ми не знае, че я взех от библиотеката. Много ревниво пази книгите си.

— Защо представлява интерес за вас? — попита тя.

— Виждаш ли датата? Хиляда петстотин двайсет и седма? Когато бях малък, ми стана чудно защо върху една книга ще има бъдеща дата. Винаги ми е била странна. Баща ми непрекъснато повтаря, че книгата съдържа велика тайна и когато навърша осемнайсет, ще ми покаже някакво старо писмо, което пази в касата си и което ще обясни всичко. Често си мечтаех какво ли ще бъде през годината, когато навърша осемнайсет. Е, тя вече настъпи. Ако не знаеш, сега сме хиляда петстотин двайсет и седма. Датата на книгата настъпи и затова тя е у мен.

— Това някаква магия ли е, милорд?

Едгар хвърли възглавницата върху книгата и отново награби момичето.

— Ако малката Моли се интересува толкова от магия, може би ще поиска да види жезъла ми.

Едгар бе прекалено зает с любовните си занимания, за да чуе как на няколко пъти извикаха името му за вечеря. И в най-лошия момент баща му рязко отвори вратата, за да види розовия задник на сина си, наместен между дръпнатата нагоре фуста. Лицето на Едгар бе заровено в пищната гръд на момичето.

— Какво, по дяволите? — изкрещя баронът. — Прекратете веднага!

Стоеше на прага с увиснала челюст, докато двамата млади любовници се мъчеха да се прикрият.

— Татко…

— Не говори! Само аз ще говоря. Ти, момиче, ще напуснеш къщата.

Моли заплака.

— Моля ви, господарю, нямам къде да отида.

— Това не ме интересува. Ако след един час си още в Кантуел Хол, ще заповядам да те бичуват. А сега изчезвай!

Тя изтича от стаята с раздърпани дрехи.

— Колкото до теб — обърна се баронът към треперещия си син, — ще те видя на вечеря, когато ще ти бъде съобщено какво те очаква.

 

 

Дългата тежка маса в голямата зала бе подредена за вечерното угощение и големият род Кантуел шумно се справяше с първото поднесено ястие. Буйният огън и плътно притиснатите тела бяха прогонили вечерния студ. Томас Кантуел седеше на централното място заедно със съпругата си. Беше смутен от лудорията на сина си, но апетитът му си бе все така добър, подсилен от усилията на лова. Лакомо беше изял супата си с месо от скопен петел и започваше яхнията с шунка и праз. Любимото му ястие — печен глиган — беше следващо, така че трябваше да остави място и за него.

Всички приказки спряха, когато Едгар влезе в залата. Погледът му беше забит в дъските на пода, не поглеждаше роднините и слугите. Предположи, че всички вече знаеха за случилото се; налагаше се да го изтърпи. Хихикащите братовчеди, както и чичовците му, със сигурност имаха същите провинения, но тази вечер той бе извадил лошия късмет да го хванат в крачка.

Зае мястото си до баща си и започна вечерята с кана вино.

— Пропусна благославянето на храната, Едгар — тихо рече майка му.

Брат му Уилям, който седеше до нея, се ухили и гадничко прошепна:

— Получил е друга благословия, ако не се лъжа.

— Тишина! — изрева баронът. — Няма да говорим за това на моята маса.

Угощението продължи, но разговорите бяха вяли и тихи. Един от мъжете наскоро се бе върнал от кралския двор и попита останалите какво мислят за молбата на краля до папата за анулиране на брака му с кралица Катерина. Кантуел се възхищаваха на благочестието на кралицата и недолюбваха развратната Болейн, но дори в рамките на рода подобни приказки бяха опасни. Влиянието на Хенри се простираше във всяка енория. Със сигурност ще се намери решение, увери Томас роднините си. Перспективата за разрив с папата заради такъв въпрос беше немислима.

Нарязаният и разчленен глиган бе поднесен на огромен дървен поднос и бе лакомо погълнат с големи резени черен хляб. В края на вечерята бе поднесен яйчен крем със сушени смокини, орехи и подправено вино. Накрая баронът избърса ръцете и устата си с покривката на масата, прочисти гърлото си и след като се увери, че вниманието на сина му е насочено към него, започна предварително подготвеното си изявление.

— Както знаят братята ми и добрата ми съпруга, аз съм недоволен от обучението ти, Едгар.

Резкият му глас и строгият тон накараха присъстващите да сведат погледи.

— Наистина ли, татко?

— Надявах се на по-добри резултати. Чичо ти Уолтър бе много облагодетелстван от обучението си в Оксфорд и сега, както знаеш, е високоуважаван юрист там. Оказва се обаче, че стандартите на колежа „Мертън“ значително са паднали.

Долната устна на Едгар потръпна.

— Как така, татко?

— Ами, виж себе си! — изрева баронът. — Какви други доказателства са ми нужни! Ти си по-вещ във виното, жените и песните, отколкото в гръцкия, латинския и Библията! Няма да се върнеш в Оксфорд, Едгар. Образованието ти ще продължи другаде.

Едгар си помисли за приятелите си и комфортните си покои в „Мертън“. Недалеч от колежа имаше уютна таверна, която щеше да обеднее.

— И къде по-точно, татко?

— Отиваш в колежа „Монтежу“ на Парижкия университет.

Едгар вдигна ужасено очи и видя киселата физиономия на братовчед си Арчибалд. Това безрадостно чудовище бе прекарало шест години там и надълго и нашироко му беше разказвало за суровата дисциплина и аскетизма на заведението.

Баща му стана и тръгна към изхода.

— Този колеж ще те опитоми, за Бога, и ще те направи достоен богобоязлив Кантуел! Заминаваш за Париж, момче! Онзи окаян град ще бъде твой дом.

Арчибалд се ухили и още повече развали настроението на покрусения младеж:

— Има само три неща, които трябва да знаеш за „Монтежу“, братовчеде — лоша храна, твърди легла и силни удари. Съветвам те да си допиеш виното, защото малкото, което ще получиш там, е предимно вода.

Едгар стана от мястото си. Нямаше да позволи проклетите му роднини да го видят да плаче.

— Да пием за заминаващия ми брат — обади се Уилям, чиято глава бе радостно замаяна от виното. — Нека добрите дами на Париж уважат и почетат новопридобитата му непорочност и благочестие.