Глен Купър
Книга на душите (27)

26

1581 г.

Роксал

Едгар Кантуел изглеждаше и се чувстваше като много стар човек. На седемдесет и четири годишна възраст всичко бе станало сиво — косата, брадата, дори сбърчената му кожа. Измъчваха го болежки, от възпалените зъби чак до страдащия от подаграта палец на крака, и настроението му бе хронично кисело. Основните му удоволствия бяха сънят и виното, и той посвещаваше по-голямата част от времето си тъкмо на тях.

Дъщерите му Грейс и Бес бяха грижовни към него, а съпрузите им се оказаха доста сносни хора. Най-малкият му син Ричард бе добър, ученолюбив момък, който на тринадесетгодишна възраст вече владееше старогръцки и латински, но Едгар не можеше да погледне хубавата му глава, без да си помисли за майката на момчето, която умря от родилна треска два дни след раждането.

А големият му син Джон бе неговото проклятие, извор на гняв и раздразнение. Деветнадесетгодишният младеж се бе превърнал в обикновен пияница и женкар, който сякаш се отнасяше с презрение към всичко, което Едгар смяташе за свято.

Смътно си спомняше, че в младостта си също бе бунтовно момче със склонност към разгулно поведение, но винаги се бе подчинявал на баща си и бе изпълнявал желанията му — дори беше заминал да учи в онзи ужасен колеж „Монтежу“, досущ като тъпо агне, отиващо на заколение.

Джон не се придържаше към подобно синовно уважение и подчинение. Беше дете на своето време, замаяно от украшенията на модерната епоха на Елизабет — елегантните дрехи, фриволната музика, театралните трупи и твърде пренебрежителния подход към сериозни теми като Бог и религия. Според Едгар синът му уважаваше повече каната вино или задника на някое момиче, отколкото желанията на баща си. Ако синът му Ричард беше по-големият, Едгар нямаше да се ужасява толкова много от това кой ще го наследи.

А завещанието му бе особено ценно и трябваше да се пази, защото през целия си живот бе работил най-усърдно за короната, за страната и за Кантуел, и нямаше желание да прехвърли с лека ръка постигнатото с мъка влияние на един впиянчен глупак. Поел отговорността на барон веднага след ненавременната смърт на баща си, той бе започнал кариера на кралска служба и бе принуден внимателно да подбира пътя си през коварните води на държавната политика.

Когато се върна в Англия през 1532 г., крал Хенри вече се бе оженил тайно за Ан Болейн, без това да стане известно на Едгар, както и на повечето му поданици, с което започна големият му конфликт с Рим заради желанието му да анулира първия си брак с Катерина Арагонска. Това бе напрегнат период за Едгар, който се посвети на управлението на имението, построяването на параклиса по подобие на „Нотр Дам“ в чест на убития си баща, заемането на съответстващ за юридическото му образование пост в Съвета на пограничните области и намирането на подходяща съпруга.

Скъсването на веригите, свързващи Англия с Рим, бе постепенно, чрез серия политически ходове и контраходове, достигнали кулминацията си при първата голяма криза за Едгар, когато през 1534 г. Парламентът прие Закона за върховенството, според който се смяташе за държавна измяна отричането, че Хенри е върховен водач на Църквата в Англия.

Едгар побърза да засвидетелства предаността си към краля, тъй като си даваше сметка за мърморенето в двора заради католическото светилище, което издигаше в Роксал. Разбира се, той бе добър католик, но годините в Париж, приятелството му с Жан Калвин и тайното знание, че предопределеността е несъмнена, го направиха достатъчно „протестант“, за да убеди сам себе си, че не обрича душата си на проклятие в ада, като застава на страната на краля в неговото начинание за преустройство на църквата.

Крал Хенри подтикваше Томас Кромуел, Кромуел подтикваше Парламента и лека-полека връзката между Англия и Рим изтъняваше, за да се скъса окончателно през 1536 г. Законът против авторитета на папата бе последният гвоздей в ковчега. Англия вече бе реформистка страна.

Едгар се ожени за Катрин Пийк, скромна жена от заможно семейство, но тя умря при раждане и го остави бездетен вдовец. Той се посвети изцяло на кариерата си и стана съдия във Висшия мирови съд, после във Върховния съд, където се издигна до главен съдия. Състоянието му се увеличаваше и намаляваше с възхода и падението на третата жена на Хенри, Джейн Сиймур, тъй като родът Сиймур имаше кръвни връзки с Кантуел. Но когато синът й Едуард се възкачи на престола през 1547 г. и братът на Джейн, Едуард Сиймур, стана лорд протектор, Едгар стана член на Камарата на лордовете и на личния съвет на краля.

Реформацията на крал Едуард бе по-сурова от тази на баща му и от страната бяха заличени всички следи от папството. Разтурването на католическите църкви се превърна в оргия с разбити витражи, изпотрошени статуи и изгаряне на църковни одежди. Свещениците бяха освободени от обета им за безбрачие, шествията, мощите и реликвите бяха забранени, каменните олтари бяха сменени с дървени маси за причастие. От далечната Женева приятелят на Едгар, Калвин, упражняваше огромно влияние върху Британските острови. Малкият параклис на Едгар оцеля в тези смутни времена само защото се намираше на частна територия, собственост на могъщ и дискретен благородник.

Махалото се люшна за известно време в другата посока, когато кралица Мери наследи брат си и зае престола за пет кратки години. Мери страстно се мъчеше да възстанови католическата вяра. Сега беше ред на протестантите да бъдат подложени на гонения и изгаряни на клада. Едгар набързо преоткри католическите си корени, като се ожени за втората си съпруга Джулиана от католическо семейство от Стратфорд на Ейвън. Джулиана, която бе почти петнадесет години по-млада от него, започна да му ражда деца почти едно след друго и двете му дъщери се появиха на този свят като католички.

После махалото отново се люшна. През 1558 г. Мери умря, сестра й Елизабет стана кралица и Англия отново се превърна в протестантска държава. Едгар побърза да се върне в лоното на протестантството, оставайки глух към настоятелните молби на жена си, която въпреки това продължи да организира тайно литургии в параклиса и да образова дъщерите си с Библия на латински. Макар и на напреднала възраст, той най-сетне стана баща на син, който бе кръстен Джон в безупречна католическа церемония. Пет години по-късно се роди Ричард, а Джулиана изгуби живота си сред солените сълзи на Едгар.

И ето че сега напрежението от живота като политически и религиозен хамелеон вземаше своето. Едгар страдаше от старчески болежки и рядко напускаше Кантуел Хол. Не бе стъпвал в двора от две години и предполагаше, че кралицата напълно е забравила за съществуването му. Но най-вече се тормозеше от безпътния си син.

Беше горещ летен ден, но на Едгар непрекъснато му беше студено. Продължаваше упорито да седи до малката камина в спалнята, с шал на раменете и завити с одеяло крака. Нямаше никакъв апетит и го мъчеше непрестанно разстройство, което приписваше на лекарствата, давани му от онзи дръвник аптекаря срещу подаграта. Ако старият лечител Нострадамус бе все още жив, Едгар щеше да го помоли от все сърце да дойде в Англия и да се погрижи за заболяванията му.

От градината под прозореца си чу мъжки смях и лудуване и когато стисна от гняв развалените си зъби, болката едва не го събори от стола. Допи остатъка от виното си на бързи големи глътки, като си измокри брадичката. По-добре умът му да бъде размътен, отколкото да понася тази физическа и духовна мъка. Прииска му се да имаше книгата от Вектис, в която се намираше датата на неговата смърт, за да знае колко още му остава да страда. Навън синът му отново се смееше и бърбореше като момиче.

 

 

Джон пиянски се наслаждаваше на великолепния ден в разгара на лятото, когато тревата е буйна и зелена, слънцето — горещо и жълто, а цветята в градината — пламтяща оргия от цветове. Играеше на стрелба, но натъпканите със слама мишени бяха в безопасност от неточно пуснатите му стрели. Всеки път, когато пропускаше, приятелят му буквално падаше на земята в истеричен смях.

— Гледай си работата, Уил — извика Джон. — Ти и толкова не можеш!

Макар и млад, Джон вече имаше дебелото тяло на човек от простолюдието — по-скоро пияница и кавгаджия, отколкото джентълмен или учен. Подобно на някои от връстниците си беше гладко избръснат, което според баща му правеше лицето му да изглежда голо. Брадичката на Кантуелови изглеждаше по-добре под брада, пък и младежът не бе от красавците. Приличащият на клюн нос не стоеше добре между воднистите му очи и месестите бузи, устните му бяха извити в постоянна похотлива усмивка. През двете си злощастни години в Оксфорд, преди да бъде изгонен за непристойно поведение, дамите от бордея се ужасяваха при мисълта, че могат да бъдат избрани от грубия простак.

Приятелят му бе от по-изисканите. Беше седемнадесетгодишен, жилав и мускулест, с интелигентно лице и настойчиво растящи мустаци и козя брадичка. Дългата му черна коса се спускаше над яката му като абанос на фона на гладката му кожа. Дяволитият поглед на сините му очи и обаятелната усмивка сякаш не изчезваха нито за миг. Дикцията му бе ясна и точна, около него витаеше ореол, който изискваше хората да го приемат на сериозно.

Познаваше Джон Кантуел от дете, когато двамата посещаваха новото кралско училище в Стратфорд. Макар Уил да бе далеч по-добър ученик, баща му, който бе търговец, не разполагаше с достатъчно средства да го изпрати в университет. Когато бе изгонен от Оксфорд, Джон се върна в родния си край и отново се сближи с момъка. Двамата възстановиха доброто си приятелство и се радваха на веселяшката си компания.

Уил цръкна в устата си ейл от един мях и грабна лъка от пияния си другар.

— Всъщност мога далеч по-добре, сър.

Плавно опъна тетивата, прицели се и стреля. Стрелата полетя право към целта си и се заби в центъра й.

— Проклет да си в Хадес, майстор Шекспир — изстена Джон.

Уил му се ухили и хвърли лъка, за да пийне още ейл.

— Да идем вътре — предложи Джон. — Стана много горещо за спортуване. Към любимата ти библиотека!

И наистина, всеки път, когато влизаше в библиотеката на Кантуел, Уил заприличваше на малко момче, попаднало в стая с плодови торти, оставени без никакъв надзор. Тръгна направо към една от любимите си книги — „Успоредни животописи“ на Плутарх, — взе я от лавицата и се настани в един голям стол до прозореца.

— Трябва да ми я дадеш да я отнеса вкъщи, Джон — рече той. — Ще ми послужи по-добре, отколкото на теб.

Джон извика на прислужника да донесе още ейл и се пльосна на дивана.

— Ами открадни я. Скрий я под ризата. Не ми пука.

— Но на баща ти сигурно ще му пука.

— Не вярвам да се усети. Вече престана да чете. Вече нищо не прави. Идва тук единствено за да държи книгата в скута си и да я потупва като любимо куче. — Джон произнесе „книгата“ с подигравателно почитание и посочи презрително тома, заемащ най-важното място на първата лавица. На гръбчето му бе изписано числото 1527.

Уил се разсмя.

— А, магическата книга на Кантуел Хол. — И продължи с тънък детски гласец: — Кажете моля, сър, кога ще ме сполети най-черната участ?

— Днес, ако не си затвориш устата.

— И кой ще бъде инструментът на смъртта ми, момче?

Джон изля още ейл в гърлото си.

— Гледаш в очите му.

— Ти ли? — презрително се изсмя Уил. — Ти и твоите легиони?

Това бе покана за борба и двете момчета станаха и закръжиха един срещу друг с кикот. Когато Уил се втурна да повали приятеля си, Джон се пресегна за първата попаднала му подръка книга и я стовари върху главата му.

— Оу! — Уил спря атаката, разтри тила си и вдигна книгата от пода. Страниците се отлепиха от подвързията. — О, богове! Каква трагедия — мелодраматично извика той. — Ти разкъса гръцка трагедия и събуди гнева на Софокъл!

Глас откъм вратата ги стресна.

— Съсипа книга на татко!

Младият Ричард стоеше на прага с ръце на хълбоците, подобно на някакво възмутено момиче. Устните му трепереха от ярост. Никой в рода не бе по-добре настроен към любимите вещи на баща му и той приемаше като лично оскърбление поведението на брат си.

— Разкарай се, дребен — каза Джон.

— Няма. Трябва да признаеш пред татко какво си направил.

— Остави ни, дребосък, или ще ми се наложи да признавам повече провинения.

— Няма да се махна! — упорито отвърна Ричард.

— Тогава аз ще те махна.

Джон се хвърли към вратата. Ричард се обърна и побягна, но не беше достатъчно бърз. Бе хванат в центъра на голямата зала точно преди да се мушне под банкетната маса.

Джон грубо го събори по гръб и го възседна с колене на раменете му и бедра на кръста, така че момчето не можеше да помръдне. Оставаше му само да плюе, което вбеси по-големия му брат и той го удари с юмрук по главата. Пръстенът му с плочка одраска кожата и разкъса кръвоносен съд. Бликналата кръв сложи край на разправата. Джон изруга, пусна брат си и докато Ричард бягаше, изкрещя след него, че сам си го е изпросил с нахалството си.

Няколко минути по-късно Джон отново попийваше в библиотеката, а Уил беше заровил нос в книгата. Едгар Кантуел се появи в помещението, тътрейки болния си крак, наметнал на раменете си неподходящо за топлото време тежко наметало. Имаше страховита физиономия, смес от ярост и отвращение, а дрезгавият му вик направо съсири кръвта на сина му.

— Наранил си момчето!

Джон се нацупи пиянски.

— Сам се нарани. Беше случайно. Шекспир ще потвърди.

— Нищо не видях, сър — отговори честно Уил, като се мъчеше да избегне погледа на стареца.

— Е, млади господа, аз пък виждам двама пияни идиоти, които не стават за нищо, освен за мързел и грешни забавления. С теб, Шекспир, да се оправя баща ти, но тази отрепка е моя!

— Той ще се жени, татко — нахално изсумтя Джон. — Скоро Ан Хатауей ще трябва да се оправя с него!

— Женитбата и продължаването на рода са по-благородни от всички твои стремежи! Пиянството и ходенето по курви са единствените ти желания.

— Е, поне помежду ни има нещо общо, татко — насмешливо отвърна Джон. — Желаеш ли още вино?

Старецът избухна и лицето му стана тъмночервено.

— Аз съм не само твой баща, но и юрист, глупако! Един от най-добрите в Англия. Не се уповавай на правото си на първороден. Има прецедент за наследяване от по-малкия син и аз имам достатъчно влияние върху съда в графството, за да те обявя за негоден наследник и да посоча вместо теб брат ти! Продължавай в същия дух и ще видиш какво ще се случи!

Разтреперан от гняв, Едгар излезе, оставяйки двамата младежи лишени от дар слово. Накрая Джон наруши мълчанието и насмешливо изграчи с пресилено приповдигнато настроение:

— Какво ще кажеш да пратя слугата да донесе бутилка медовина от избата?

 

 

Беше късно през нощта и всички си бяха легнали. Двамата приятели бяха убили часовете в библиотеката, като се напиха, дремнаха, изтрезняха и отново се напиха. Бяха проспали вечерята и по-късно слугите им бяха донесли ядене.

Приливите и отливите в пиянството бяха помрачили настроението на Джон. Докато Уил минаваше от една книга на друга, Джон се взираше намусено в нищото.

На светлината на свещта внезапно зададе въпроса, който го мъчеше през целия ден.

— Защо ми е да се стремя към нещо повече от вино и жени? Какъв е смисълът да четеш, учиш и работиш до полуда? Така или иначе всичко това е мое. Скоро ще бъда барон с достатъчно земя и пари.

— Ами ако баща ти реши да осъществи другия си план за наследник? Чудя се дали кървящият ти брат ще държи каната и кесията ти пълни?

— Баща ми просто си приказва, нищо повече.

— Не бих бил толкова сигурен на твое място.

Джон въздъхна.

— Ти, млади Уили, не носиш бремето на благородник.

— Бреме значи! — подигравателно подхвърли Уил. — Нямам желание да ставам по-добър, тъй като винаги съм смятал, че времето ще го направи вместо мен. Колкото до теб, не може да се отрече, че си поставяш високи цели.

— Целите ми не са чак толкова високи.

— Не са? — Джон се разсмя. — Да бъдеш сред великите актьори? Да пишеш пиеси? Цял Лондон да те боготвори?

Уил махна с ръка като актьор в пиеса.

— Дреболии.

Джон отвори поредната бутилка медовина.

— Знаеш ли, имам един стар и несподелен стремеж, който ми осигурява определено предимство пред скъпото ми самодоволно братче.

— Друго предимство освен размерите ти ли?

— Книгата — изсъска Джон. — Зная тайната на книгата. А той не я знае и няма да я научи, докато не порасне.

— Та дори аз я знам!

— Само защото си ми приятел и се закле.

— Да бе, вярно. Заклех се — отегчено потвърди Уил.

— Не го приемай така несериозно.

— Добре. Напълно съм сериозен.

Джон взе книгата от Вектис от лавицата и седна с нея до Уил. Гласът му стана тих и заговорнически.

— Зная, че не си чак толкова вярващ, но имам една идея.

Уил повдигна заинтересувано вежди.

— Виждал си писмото. Знаеш какво е писал онзи стар монах Феликс. Може пък библиотеката да не е била унищожена. Ами ако все още съществува? Ами ако успея да я открия и да се сдобия с всички книги? Тогава какво ще ми пука дали ще получа нищожния Роксал? Ако държа ключовете за бъдещето, ще бъда по-богат от всеки лорд, по-прочут дори от онзи приятел на баща ми, дъртия Нострадамус, който, както много добре знаем, не е имал чак толкова големи способности.

Уил го гледаше как говори, пленен от лудостта в погледа му.

— И какво смяташ да правиш, да отидеш там ли?

— Да! Ела с мен.

— Ти си побъркан. Смятам да се женя, а не да участвам в приключение. Вярно, скоро ще замина за Лондон, но не по-нататък. Пък и смятам писанията на онзи абат за измислица. Скалъпил е хубава история, признавам му го, но рижави монаси със зелени очи? Прекалено е.

— В такъв случай ще ида сам. Вярвам в тази книга с цялото си сърце — грубо отсече Джон.

— Желая ти на добър път.

— Чуй, Уил, не искам брат ми да научава тайната. Трябва да скрия писанията. Всички. Без писмата от Феликс, Калвин и Нострадамус книгата е безполезна. Дори баща ми да му разкаже за произхода й, няма да разполага с доказателства, за да подкрепи творенията си.

— Къде смяташ да ги скриеш?

— Не знам — сви рамене Джон. — В дупка в пода. Зад някоя стена. Къщата е голяма.

Очите на Уил проблеснаха и той се оживи.

— Защо не го превърнем в игра?

— Каква игра?

— Да скрием безценните ти писма, но да оставим следи, загатващи за скрито съкровище! Ще съчиня стихотворение гатанка с всички улики в него, а после ще скрием и стихотворението!

Джон се разсмя от сърце и сипа медовина и на двамата.

— Винаги мога да разчитам на забавните ти приумици, Шекспир! Да започнем с играта ти.

Двамата затичаха из къщата, кискайки се като деца, търсеха скришни места, шъткаха си един на друг да не събудят слугите. Когато съставиха най-общо плана, Уил поиска пергамент и нещо за писане.

Джон знаеше къде баща му държи документите за книгата — в дървена кутия, скрита зад други книги на горната лавица. Стигна до нея с помощта на библиотечната стълба и когато я свали долу, препрочете писмото на Феликс, докато Уил работеше на писалището. Топваше перото, написваше бързо ред или два, след което спираше да погъделичка с него бузата си за повече вдъхновение.

Когато приключи, размаха листа над главата си, за да изсъхне мастилото, след което го показа на Джон.

— Изключително съм доволен от постижението си и мисля, че и ти ще го одобриш — рече той. — Използвах формата на сонет, което добавя допълнителна закачка.

Джон го зачете и се загърчи в стола си от палаво удоволствие.

— Не добро! Хитро, много хитро.

— Благодаря — надуто кимна Уил. — Достатъчно приятно е, че го подписах, макар да се съмнявам, че суетата ми ще бъде открита някога!

Джон се плесна по бедрата.

— Уликите са предизвикателни, но не и неразгадаеми. Тонът е игрив, но не фриволен. Идеално подхожда за целта. Наистина ми харесва! А сега да заровим съкровището си като двама гадни пирати, изоставени на самотен остров!

Върнаха се в голямата зала и запалиха още свещи, за да направят задачата си по-проста. Първата им улика беше напъхана в един от големите свещници, украсяващи банкетната маса. Джон го беше отворил и със задоволство установи, че може да побере няколко навити на руло листа. Уил настояваше писанието на Феликс да бъде разделено между първата и последната улика, тъй като краят му съдържаше най-голямото откровение. Джон скри листата и сглоби отново свещника, като удари основата му в килима, за да се увери, че е затворен добре.

Следващата улика — писмото на Калвин — изискаше повече усилия. Джон изтича до плевнята да донесе чукче, длето, свредел и вар. Час по-късно, плувнали в пот, двамата успешно свалиха една от плочките на камината и пробиха дълбока дупка. След като пъхнаха навитото писмо, запушиха дупката и залепиха плочката обратно на мястото й. Отпразнуваха победата, като нападнаха килера за хляб, студено агнешко и остатъка от добро вино в зелена бутилка с формата на луковица.

Настъпи полунощ, но още имаха работа. Писмото на Нострадамус и страницата от книгата му трябваше да намерят мястото си в камбанарията на параклиса. Стига да не бутнеха камбаната с някое пиянско движение, едва ли щяха да бъдат открити така далеч от къщата. Задачата им отне повече време, отколкото смятаха, тъй като дъските бяха адски трудни за откъртване. Когато най-сетне се справиха, пресушената бутилка им свърши добра работа като хранилище на страниците. Накрая Уил изряза малка роза върху дъската с ножа си.

Страхуваха се, че утрото ще ги завари, преди да скрият четвъртата улика, затова продължиха бързо с последната си задача, с която можеха и да не се справят, ако бяха трезвени.

Когато се върнаха в библиотеката, изпоцапани и вмирисани от усилията си, първите слънчеви лъчи озариха небето.

Джон с радост и ръкопляскане одобри блестящата идея на Уил къде да скрият стихотворението. Уил отряза парче пергамент с необходимите размери и направи фалшив форзац. После изтощените момчета изтичаха в кухнята и с облекчение откриха, че готвачите още не са станали. Начетеният Уил знаеше как да приготвя лепило за подвързии от брашно и вода и не след дълго разполагаха с нужното им количество бяла лепкава смес, с която запечатаха стихотворението в задната корица на книгата от Вектис.

Когато приключиха с всичко, върнаха тежкия том обратно на мястото му. В библиотеката ставаше светло от изгряващото слънце и се чуваше как къщата се събужда. Свиха се в столовете си и избухнаха в смях.

Когато се успокоиха, останаха да седят запъхтени. На път бяха да задремят.

— Знаеш ли, всичко това беше напразно — рече Уил.

— Ти самият някой ден ще развалиш цялата закачка и ще си върнеш писанията.

— Може и да си прав. — Джон се усмихна сънено. — Но пък се позабавлявахме чудесно.

— Някой ден може и да напиша пиеса за това — добави Уил и затвори зачервените си очи. Приятелят му вече хъркаше. — И ще я нарека „Много шум за нищо“.