Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (7)

6.

Отец Кевънау се усамоти в свещеническото си жилище, като остави вечерната литургия на своя помощник-пастор отец Доминик. Той седна зад бюрото, свали от лавицата справочника за Библията и бързо откри бележката за магьосника на египетския фараон Аменхотеп II, който се бе изправил срещу силата на Мойсей — Ианий беше името, което той разчете на белезниците.

Започна да разплита брънките на веригата. Това беше нещо като алгоритъм. Там беше изписан тетраграматон^[1], представляващ името на юдейския Господ: ЯХВЕ. Там беше и името на Ианий, и отново тетраграматонът, и пак името на Ианий в повтарящ се шаблон.

Кевънау не очакваше лесни отговори, защото и въпросите не бяха лесни. Първо, защо върху гранитната стена на една пещера в Нова Англия беше издълбано името на Ианий, магьосника, предизвикал Мойсей? И още по-странно, как скелетът на Ианий, ако това е бил Ианий, е стигнал до Северна Америка?

Според археологическите доказателства Мойсей повел евреите от Египет около 1491 г. пр.Хр., тогава плаването с платна било невъзможно за египтяните. Нещо повече, нищо не подсказва, че те са обмисляли възможността за съществуването на други континенти. Кевънау откри изписани на веригата и имената на Тутмос III, Рамзес, Аменхотеп II…

— Дааа — промърмори Кевънау, — и така нататък, и така нататък…

Спомни си, че името на фараона по време на изселването на евреите винаги е било повод за спорове. Някои доказателства наистина сочеха към Аменхотеп II, но други бяха в полза на неговия наследник Тутмос III. Неомъжената му природена сестра пък била негов регент в продължение на двадесет години, защото той бил прекалено млад, за да управлява.

Според най-старите йероглифи тя се казвала Хатшепсут и образовала своя „осиновен син“, за да стане „законодател“ на всички египтяни. Следователно той познавал законите, обичаите и езиците не само на Египет, но и на съседните нации, включително робския народ на Израил.

Времето около 1491 г. пр.Хр. и споменаването в Изход, че Мойсей е познавал всички закони и езици в Египет, насочва към бъдещия му ранг в Израел. Евреите също го наричали „Законодателя“.

Обаче накрая Кевънау реши, че няма значение кой е бил фараон по онова време, защото и Ианий, главният магьосник, и неговият майстор чирак Иамврий са служили и на двамата и никой от тях не е намерил смъртта си в Червено море.

Но как би могъл Ианий да пристигне на този континент хиляда години преди той да бъде открит от викингския изследовател Ерик Червения^[2]? Нали по това време цяла Месопотамия вярва, че земята е плоска и че да изгубиш сушата от очи, докато си в морето, си е чиста гибел.

У Кевънау бавно започна да се заражда теория.

Може би планът на египтяните е бил такъв? Страхували са се от Ианий и са решили да се отърват от него. Успели са да го хванат и са го вързали с белезници, изписани на древен иврит. Качили са го на кораб, предназначен за самоубийствена мисия, и са потеглили с него срещу слънцето.

Очевидно са възнамерявали да го закарат на края на света, защото по някаква причина не са могли да го убият. Да го изпратят сред дълбините на океана било най-доброто, което са могли да направят.

В това имаше смисъл…

Дааа…

Удивително беше, че египтяните са се страхували от Ианий толкова много, та цял екипаж с готовност да пожертва живота си. Но планът им не е дал желания резултат. Щом неочаквано са попаднали на мястото, което по-късно щяло да се нарича Америка, те вероятно са се досетили, че светът не е плосък, а кръгъл. Обаче, помисли си Кевънау с въздишка, да размишляваш толкова дълбоко върху мистерия, която няма отговор, си е чисто губене на време.

Мислите му се върнаха на дълбоките резки върху стената. Как би могъл човек да направи подобно нещо само с ноктите си? Трудно можеше да се отговори дори на такива по-прости въпроси. Как би могъл човек да пише в пълен мрак?

Отговорът изглеждаше съвсем елементарен: не би могъл. Никой не може да пише четливо в мрака, а Кевънау не бе видял следи от източник на светлина, макар специално да ги беше търсил. Нито свещ, нито лампа, нито факла, нито въглени.

Обаче, помисли си той, Ианий е бил нещо повече от човек. Може би е знаел някоя древна магия за създаване на светлина. Това не беше в сферата на фантазиите, тъй като възможностите на египетската магия бяха напълно непознати.

Очевидно бе, че Ианий е бил могъщо създание. Знаел е как да превърне неживи предмети в живи създания. Със сигурност беше превърнал парче дърво в нещо, което английският превод на Библията нарича „змия“.

И когато Мойсей превръща целия Нил в кръв и принуждава египтяните да копаят кладенци, за да стигнат до прясна вода, Ианий постига същото, но в много по-малки размери. Той превръща вода в кръв. И нито един превод на Библията не подсказва, че е подправил чудото.

Не, Кевънау беше сигурен, че Ианий наистина бе превърнал дървото в змия и водата в кръв. А може би просто бе „транспортирал“ в залата змии от околностите на Нил? Може би Ианий изобщо не е бил способен да създаде някакъв вид живот, но е могъл да го заеме от друго място?

Повечето от колегите му твърдяха, че магията е манипулация на природните сили чрез неизвестни средства. Ианий очевидно е познавал тези средства.

Едва когато Мойсей превръща прахта в комари, Ианий не успява да повтори постижението на осемдесетгодишния патриарх на Израил. Значи очевидно природните закони можеха да се нарушават в някакви граници.

Едно беше сигурно — магьосникът е имал на разположение значителни сили и влияние, включително тайни, които милостиво са изгубени за модерния свят. Невъзможно бе да се установи какви други битки са се водили между Ианий и Мойсей през този деветмесечен период, но можеше с голяма доза сигурност, да се предположи, че Ианий не се е проснал на земята със смирението на победен.

Ианий признава пред Аменхотеп, че Богът на Мойсей е истинският Господ, но това не означава, че е приел своето лично поражение. За да запази репутацията си, магьосникът може да е продължил битката и по друг начин, за да спре Мойсей. Чрез тайни атаки срещу Аарон, семейството на Мойсей, срещу самия Израил или други люде, които все още е държал под свой контрол.

Кевънау не пропусна да забележи, че Библията не споменава Господ да е отделил Ианий от духа, който му дава сила. Но и светът днес не е ставал свидетел на подобна изключителна магия. Това караше Кевънау да вярва, че Ианий е владеел магьосническите тайни на отдавна забравени стародавни времена.

Какво е постигнал благодарение на магията, беше пълна мистерия както сега, така и тогава. Може би тази сила му е позволила да стигне до Северна Америка. Което водеше до най-тревожния въпрос: може ли Ианий да е използвал някоя тайна сила на своята магия, за да се предпази от естествена смърт?

Библията заявява, че Сатаната е господар на смъртта до идването на Иисус. Възможно ли е тази най-голяма от сатанинските сили да е била достъпна за най-великия от всички магьосници? Ако беше така, Ианий със сигурност не би позволил други хора да разберат това.

Наистина, тайнствеността дава сила на магията и предизвиква преданост. Тя губи своето влияние, ако прекалено много хора я знаят. Осведомеността ражда презрение, това е самата истина, и демоните изгубват предимството на страха, ако хората познават лицата им. Защото човек е предопределен да се интересува от нереалното, привлекателността на мистерията е истинският източник на сила за демоните.

Кевънау прошепна:

— Значи това е твоята слабост…

Това, че Ианий изобщо е успял да бъде достоен съперник на Мойсей, превръща тяхното състезание в най-голямото мерене на сили, състояло се някога на планетата. И само Бог знаеше какъв е краят на магьосника.

Кевънау се загледа в телефона. Може би трябваше да звънне на монсеньора^[3]? Започна да обмисля това. Не, не тази вечер. Тази вечер трябва да проучи всичко напълно. Ще изучи този древен магьосник или онова, което е останало от документите, писмата и наръчниците, запазени в Александрийската библиотека, преди арабските нашественици да я изравнят със земята през 641 г. сл.Хр.

Кевънау знаеше, че магьосникът разполага с оръжия, много от които са описани в легендите.

Човек трябваше да има множество животи, за да научи тайните магии и заклинания… Но всички тези познания биха били нищо в сравнение с тайните, подвластни на Ианий. Кевънау бе изучил по-голямата част от онова, което църквата имаше да каже за духовната борба, но сега се притесняваше, че то не е достатъчно.

— Какво правиш?

Кевънау едва не падна назад от стола си. Ръцете му се стрелнаха в противоположни посоки, разпръсквайки документи и наръчници из цялата стая. За частица от секундата скочи на крака и се вторачи в разпятието, което висеше над леглото му. То потракваше като при земетресение. Кевънау почувства, че ще получи сърдечен пристъп, и забеляза, че е мокър от пот.

Огледа се много, много бавно.

Нищо… нищичко…

— Какво правиш?

Този път Кевънау посрещна думите малко по-спокоен. После почувства нечие присъствие и се завъртя като пумпал. Успя да зърне нещо човекоподобно, черновато, жива сянка, която се рееше на границата между това измерение и следващото.

Кевънау беше не само католик, но и йезуит. Обучението на йезуитите включва петнадесет години изучаване на теология и философия, а четири от тях в един от университетите от Бръшлянената лига се учи психология. Така се избягваше ненужният екзорцизъм и твърде острото реагиране на физически феномени, чийто произход лесно би могъл да бъде приписан на духовни причини, както в случаите със стигмата.

Задълбоченото йезуитско обучение позволи на Кевънау малко по малко да се успокои. Той започна да контролира дишането си, избърса потта от дланите и врата си. Знаеше, че напоследък работи прекалено много и че е нормално намереното в къщата на Торн да го обърка. Не се срамуваше да си признае почти греховната склонност към суеверия. Но грижливо я криеше от колегите си. Не беше чудно, че е напрегнат и чува гласове. В края на краищата и той беше човек.

Насили се да се отпусне. Погледна отново към бележките си — отново можеше да започне работа.

— Благодаря на Бога за обучението — промълви той.

Действително, без задължителната научна подготовка йезуитите постоянно щяха да бъркат диагнозите на психосоматичните прояви с чудесата. Бездушните, сурови процедури и ритуалите също имаха значение. Църквата използваше точни критерии, за да установи, наличие на демонска дейност. Още една пречка за онези, които прекалено бързо решават, че някъде има свръхестествена намеса.

От обучението си по физика Кевънау знаеше, че една демонична същност може да прекосява измерения, за да преследва някого на земята, но това изобщо не беше толкова просто за демона, както мнозина смятаха. Демоните можеха да крадат от земното измерение, но това беше деликатен и труден процес.

Математиката доказа съществуването на девет успоредни измерения, а теоретичната физика твърдеше, че има още едно, десето, което обгръща всички останали. А теорията за Омега точката изказваше предположението, че между тях могат да бъдат обменяни и „субстанции“, стига размяната да е едновременна и на равни количества.

Което означаваше, че нищо не може да бъде „откраднато“ от друго измерение, въпреки че ако човек владее черната наука, може да прави „размени“. Тайна, която Ианий със сигурност е знаел. Номерът беше в това размяната да бъде равна по количество, защото втори шанс нямаше да има. Една грешка и всички участници щяха да страдат. Демоничната същност не може да бъде убита, но човешкото същество лесно се унищожава физически.

Успоредните измерения вече бяха старомодна наука. Днес те вече не бяха интересни. Физиците просто махваха с ръка при споменаването им: да, да, разбира се, че има други измерения. Знаем това от години…

Много добре… Хайде отново на работа.

Той упорито се мъчеше да забрави, че е чул глас. Просто беше преуморен. Това беше всичко.

Не е било глас.

Кевънау усети, че стиска молитвената си броеница. Забеляза, че от долната страна на юмрука му бавно капе кръв. Стискаше кръста толкова силно, че ръбовете му се бяха забили в дланта. Но не му пукаше.

Ако нямаше обяснение за раната, можеше да прояви претенции за стигма. Но в случая ставаше, дума само за силна паника.

— Не — прошепна той и пот капна от челото му, — не е било глас.

— Какво правиш?

Този път Кевънау трябваше да отговори. Знаеше какво казва Книгата за общи молитви^[4] за разговорите с демони. Едно беше обаче да четеш в молитвеника неясен пасаж за положение, в което не е вероятно да изпаднеш, а съвсем друго — да се окажеш в него. И както казват хората, правилата са за това да бъдат нарушавани.

Когато мерна образа, той рязко се обърна. Движеше се от лявата му страна. Той вдигна кървав юмрук за защита, макар че стискаше в дланта си само разпятие. Протегна ръка докрай и молитвената броеница изплющя по врата му.

Стоеше разтреперан, потен и задъхан.

— Ножът на бюрото ти…

Кевънау не можеше да помръдне. Дори да мигне не можеше.

— Вземи ножа от писалището.

Очите на Кевънау бавно се плъзнаха към ножа за писма с формата на кинжал. Това беше един от малкото предмети, които не бяха пометени от бюрото му. Изпъкваше сребрист и остър на фона на черния, лъскав махагон.

Сянка зад него…

Кевънау се извъртя рязко със сърце в гърлото.

Беше изчезнала.

Надясно…

В главата му нахлуха толкова ужасни мисли, че той веднага ги отблъсна.

— Вземи ножа от писалището…

— Не! — извика Кевънау.

Зад гърба ми е!

Кевънау се извърна.

До мен!

Кевънау се чу да пищи.

— С теб съм. Вземи ножа от бюрото…

— Не!

— Трябва…

— НЕ!

Ако Кевънау извършеше самоубийство, единственият непростим грях според доктрината на св. Марко, той щеше да бъде прокълнат и целият му живот щеше да е минал напразно. Усети нещо нередно и вдигна ръка пред лицето си. Тя трепереше. Зъбите му тракаха.

Отново видя сянката. Този път беше от дясната му страна, после — отляво. Зад гърба му!

— Не можеш да спечелиш… Вземи ножа от писалището…

Кевънау чу някой да казва с неговия глас:

— Не!

— Вземи ножа…

Погледна надолу. Треперещата му ръка беше хванала ножа. Започна да го движи към подлакътницата му.

— Аз… не мога…

— Можеш… Трябва, за да спасиш паството си… Трябва да се пожертваш… заради тях.

— Не…

— Да… За да ги спасиш, трябва да пожертваш себе си… Както направи Той… Това е единственият начин… Сложи острието на ножа върху сгъвката на лакътя си и срежи плътта до китката…

Отец Кевънау не знаеше колко часа гласът кънтя хипнотично в него, но това продължаваше ли продължаваше, докато не се намери свит в ъгъла на стаята с одеяло в ръка. Имаше усещането, че се наблюдава отгоре — един свит, смазан, учудващо слаб човек, изгубил равновесие. Наблюдаваше се как върти глава, на крачка от пълното объркване и крайното безсилие. Той се бори, после се моли, след това седна в дъждовния мрак, докато не осъзна, че това са сълзи. Тогава разбра, че всички съжаления, които някога бе изпитвал, и всички страхове, които беше познал, го бяха настигнали… Замисли се за хората, които беше наранил, запита се как би могъл да поправи това…

Да, трябваше да се пожертва… за тях.

И тогава се случи невероятното. Той се втренчи в червения блясък на един нож. Ръката му не го държеше здраво, държеше го толкова хлабаво…

Бледа, потяща се длан стискаше острието… това беше неговата ръка. Да… беше се страхувал, че може да не успее…

Той го заби по-дълбоко и кръвта изцапа белия му ръкав. Затвори очи и прокара острието по дължината на ръката си без да изпитва нещо, освен тъпа болка, и кръвта шурна свободно. Това беше смъртоносно, но той не се замисли изобщо.

Бавно седна на писалището, подчини се на своята душа, която още не бе победена. Поне щеше да умре с достойнство.

Сграбчи молива пред себе си. На махагоновата повърхност лежеше бял лист пергамент. Той се наведе и взирайки се между морните премигвания заради потта, започна да пише.

„До монсеньор Де Марко.

Простете ми Ваше Превъзходителство, зная, че Вие щяхте да предотвратите това. За жалост не мога да живея със съзнанието, че съм се провалил напълно и страшно. Моля се за опрощение на греховете ми и ще си дам причастие, макар да зная границите на прошката.

В гардероба ми има една кошница и моят дневник ще ви осветли за причината, предизвикала това толкова катастрофално предателство на Вашето доверие. Моля се за Вашата прошка, че усилията Ви да ме въведете във Вашата святост завършиха толкова ужасно, но това е за добро. Ако остана в това, което ще настъпи тук, ще причиня повече загуба, отколкото победа.

Не жалете за мен. Зная, че решението ми е правилно, оставям битката на Вашата голяма сила и мъдрост и съм уверен, че Вие и нашата най-скъпа майка, Църквата, накрая ще победите.

 

Ваш слуга,

Отец Дейвид Кевънау“

Отец Кевънау почувства, че нещо докосва съзнанието му. Тръсна глава, за да проясни мислите си, и започна прощалната бележка, която щеше да остави на бюрото си. Знаеше, че лесно ще я намерят и не искаше да опетнява своето сбогом с нещо толкова тъмно. Но мислите му бяха несвързани, усети как се носи в топло море, което го обгръща отвсякъде…

„… твоето непобедимо съзнание. Ти си стар, пълен с години, а семейство Торн откри онова, което трябваше да остане неоткрито. Молете се за спасението на душата ми. Оставям ви с най-нежни чувства и любов… Ваш син…“

Примигвайки, Кевънау се изправи и бавно закрачи към двойното си легло, като бегло забеляза дебелата червена следа след себе си. Спря за миг, погледна надолу и се изсмя тъжно.

„Значи се стигна дотук… След всички години служене да разочаровам дори и децата…“

Той се подпря на здравата си ръка и се отпусна на леглото учуден, че не изпитва по-силна болка. След това се изтегна, без да обръща внимание на растящата пурпурна сянка. Затвори очи и нищо повече не усети…

* * *

Торн стоеше в мрака на задния двор.

Когато, претърсваше, той винаги беше особено педантичен. Не оставяше нищо необърнато. Провери бараката за инструменти, под ръчната количка, под гумения басейн на Антъни. Погледна под колата и влезе в къщата. Провери още веднъж децата и Ребека. Те спяха дълбоко на топло.

Но него студът го следваше като невидимо наметало. Торн не се съмняваше, че този студ е неестествен. Беше скептик, а не глупак. Разпознаваше необичайното, щом се сблъскаше с него.

Ако го приближеше и заговореше розов слон, Торн нямаше да губи време да се съмнява в истинността на този факт. Щеше да признае, че той е неестествен, и после да каже „здрасти“. Без изненада, без емоции, без страх. Само едно обикновено „здрасти“ и признание, че случващото се е точно толкова странно, колкото изглежда.

Спусна се по стълбите и мина през мазето. Държеше беретата, защото имаше намерение да направи последна за тази вечер проверка на гробницата. Погледна зад инструментите, отломките и изхвърлените мебели. След това провери носещите греди.

Нарочи фенерчето към отвора в стената и тръгна бързо напред, прекрачвайки извадените камъни без никакво колебание. Не обърна внимание на издълбаното върху стената, после по-скоро усети, отколкото чу нещо зад гърба си и рязко се обърна.

Зърна образ, смътно човешки и същевременно демоничен. Беше на по-малко от четири фута, когато той се извърна, но щом светлината попадна върху него, изчезна.

Торн изръмжа.

Бойният му инстинкт се възпламени като ядрен взрив. Той не отстъпи, не падна върху стената. Направи това, за което беше обучен, това, което му нашепваше и инстинктът.

Тръгна право срещу заплахата.

Светкавично прекрачи основите на стената и стигна до средата на мазето. Онова нещо отново беше зад него и този път той се завъртя още по-бързо, за да успее да го види по-ясно.

Докато примигне и… беше изчезнало.

Беше заел стойката на Уивър^[5]: дясната му ръка бе протегната напред с пистолета, чийто предпазител беше свален, а лявата обгръщаше трите пръста на дясната върху ръкохватката, дърпаше я назад и му даваше устойчивост. Торн беше отличен стрелец, техниката му бе съвършена, а зрението отлично. Докато се взираше в мрака, той използваше всичките си умения.

Нещо се качваше по стълбището…

Торн знаеше, че то ще изчезне отново, затова просто извърна глава. Нямаше да му достави удоволствие и с най-малка проява на страх.

Каквото и да беше, нямаше да получи това, което…

— Допри пистолета до главата си…

Това не беше истински глас, нито нещо, което можеше да се чуе. Но въздействаше толкова силно, че можеше да се сбърка с човешко присъствие. Невероятно, но то не стресна Торн, той само задиша по-тежко и свали пистолета. Разбра, че куршумите няма да помогнат много срещу това. Не още.

Взря се продължително и напрегнато в мрака и си помисли за Антъни, Малъри и за Ребека.

Думите му бяха хладни.

— Скоро ще се срещнем.

* * *

Монсеньор Де Марко бе втренчил любопитен поглед в тялото на любимото си протеже, отец Кевънау, което все още лежеше под бял чаршаф, когато фелдшерите от спешната помощ на Сидър Ридж се спуснаха към него.

Вече бяха залепили малки, кръгли монитори на гърдите му и бяха открили слабо биене на сърцето.

Той още не беше мъртъв.

Де Марко бе шокиран, когато разбра, че от непонятно отчаяние Кевънау е отнел своя живот. Но от спешната помощ му обясниха, че поради спадналото кръвно налягане сърцето не помпа с достатъчно сила, за да изхвърля кръв от дългия гладък срез на ръката. Ако свещеникът беше срязал и другата или и бедрената артерия, според тях със сигурност щеше да успее. Но той се бе оказал, както го нарекоха: „късметлия“.

Де Марко би избрал друго обяснение. Той би казал, че Кевънау е останал жив, защото само Всемогъщият решава кой да живее и кой да умре. Късметът нямаше нищо общо с това.

Докато фелдшерите вдигаха Кевънау на носилката и го подготвяха за транспортиране, Де Марко проучваше прощалните му бележки, оплескани в кръв. Засега не опитваше да ги анализира. Нещата, които човек пише в последните мигове преди смъртта, рядко хвърлят светлина върху събитията. Те са по-скоро продукт на изтощение и на ужас. И са трудноразбираеми, защото се пишат в миг на съкрушителна празнота, а не на истинска тъга.

Имаше обаче нещо смущаващо не в самото деяние, а във времето, избрано за него, затова бележките изглеждаха по-важни, отколкото можеше да се предположи.

Де Марко напълно разбираше сложната психология на силата и слабостта. Не беше станал епископ току-така. Освен това си спомняше добре всеки миг, прекаран с отец Кевънау.

А отецът не беше необичайно потиснат или предразположен към обсъждане на Страшния съд и живота след смъртта. Не беше раздал любимите си вещи, нито бе занемарил задълженията или външния си вид. Не беше показвал признаци на злоупотреба с алкохол или никотин, въпреки че при случай се наслаждаваше на лулата си. Около него нямаше нищо скандално. Липсваха всякакви признаци на човек, обмислящ самоубийство.

Де Марко проучи писмата му. Те определено разкриваха шок и уплаха и той се зачуди какво би могло да докара здравомислещия му приятел до такова състояние. Това не бе типично за неговия характер, който беше образец на постоянство.

Познаваше по-младия свещеник от двадесет години и не бе забелязал нищо, което да подсказва психическа слабост.

Де Марко беше безстрастен и опитен прагматик и не бе предразположен към зловещи теории. Вярваше, че всяко нещо си има причина, но имаше достатъчно опит, за да съзнава, че не всички причини са лесни за проумяване. Обикновено колкото по-странен е един случай, толкова по-голяма е нуждата от разследване и в момента Де Марко беше готов да го проведе. Той потисна импулса за отмъщение, защото беше наясно, че разследването може да доведе до неочаквани и нежелани разкрития.

Но едно вече знаеше със сигурност. Каквото и да беше накарало неговия най-обичан и доверен помощник да направи опит за самоубийство, то определено не беше на страната на това, в което Де Марко бе вярвал и на което бе служил през целия си живот. Но Църквата беше способна да се защити от тъмните сили на тази земя и да въздаде справедливост, щом е извършена неправда.

Като епископ, Де Марко носеше тежката отговорност, за живота и смъртта на безсилните да се защитават сами. Мисионерите и сираците от войните, служителите на църквата, застрашени от склонните да управляват чрез жестокост — тях беше длъжен да защитава.

Рим не го оставяше сам в тази задача. Рим разполагаше с армия, която можеше да призове.

Те бяха легенда, фолклор и молитва, прошепната в най-тъмната нощ в течение на седемстотин години, и Де Марко командваше тайно седмина от тях.

Да… Асасините бяха легенда. В действителност те бяха ръкоположени свещеници, специалисти по охрана, разследване, проникване, транспорт, ръкопашен бой, оръжия, комуникации и шпионски тактики.

Понякога Де Марко се чудеше какво ли си мислят хората за това, че Третият райх не нахлу във Ватикана в последните дни на Втората световна война. Или че сам Мусолини никога не посмя да пресече площад „Св. Петър“?

Причината не беше в уважението на Хитлер и Мусолини към църковната власт, а във факта, че който опиташе да наруши светостта й, умираше тайнствено и безшумно и изпращаше ясно послание към всички.

И всички знаеха, че зад свещените стени крачи неназована сила. Следваха смърт след смърт и дори най-безразсъдните започнаха да избягват портите на Ватикана, както биха избягвали чумата.

Де Марко си върна хладнокръвието и се съсредоточи върху бележката. Бавно, но постоянно у него се надигаха логични въпроси. Какво можеше да съкруши съзнанието на един от най-силните мъже, които някога бе срещал? И защо отец Кевънау не го беше предупредил?

Каква беше връзката му с този Торн? Защо точно той? Дали писмото искаше от него да му помогне? Да го защити? Или този човек представляваше заплаха?

Де Марко не се нуждаеше от много време, за да вземе трудното решение, защото беше уверен в своята правота. Първо трябваше да осигури физическата си сигурност по начин, какъвто правоохранителните органи не предлагаха.

Той бавно вдигна телефонната слушалка. Набра номера и някъде във Ватикана малко златисто лостче падна върху комплект кабели. Те водеха до един компютър в Тайния архив и той получи достъп до комуникационна система, в която малцина на този свят можеха да влязат.

— Да? — отговори на третото позвъняване един безстрастен глас.

Де Марко въздъхна. Рядко използваше властта си по този начин, но положението беше извънредно. Опитът за самоубийство на свещеник можеше да има тревожни последици.

— Имам нужда от теб и твоите хора.

— Къде?

— Тук.

— Ще пристигнем утре сутринта.

Де Марко затвори.

Асасините не казваха дочуване.

* * *

Торн не сметна за нужно да спомене на Ребека за случилото се миналата нощ. Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре. Не му се искаше да ги оставя сами в къщата, а се нуждаеше от цимент, за да иззида отново стената на гробницата.

Не знаеше дали затварянето на гроба щеше да подобри положението, но не можеше и да навреди. Каза на децата, че могат да дойдат с него, за да изберат цвета на боята за своите стаи. Върнаха се след три часа с боя и материали за почти двеста долара, макар че Торн имаше нужда само от цимент за двадесетина долара.

Остави Ребека да надзирава боядисването на кухнята — кухнята винаги беше на първо място — и слезе с цимента в мазето. Там приготви сместа в ръчната количка и започна да я нанася върху камъните. Дупката, която направи, беше доста голяма. Ребека прояви интерес, но отговорите му бяха сдържани и скучни и тя се отказа.

— Вие мъжете сте странни същества — отбеляза, докато се качваше обратно по стълбите. — Ако къщата гореше, щеше да те е грижа само за топката, която улови миналата година на мача на „Доджърс“.

Торн се засмя, но по-добре беше тя да си мисли това, отколкото да знае истината. Щом Ребека се качи горе, той монтира мощните прожектори, които беше купил, така че всяко ъгълче на мазето да се освети като бял ден. Ако сянката оцелееше при тези условия, това щеше да означава, че тя принадлежи на живо същество.

Фактът, че действително смяташе някаква сянка за възможна заплаха срещу него и семейството му, наистина учудваше Торн. Не знаеше дали е бил омагьосан от отец Кевънау, дали причината бе в непонятното суеверие на Кейхил, или все още е разтърсен от онова, което беше видял тук миналата нощ… В края на краищата нямаше значение. Каквато и да беше причината, случилото се не му харесваше. И ако по някакъв каприз на съдбата излезеше, че сянката е нещо, от което трябва да се страхува, той бе готов да й предложи последната тръпка в нейното съществуване.

Торн имаше твърде добра представа за това колко мъже е убил, но избягваше да мисли по въпроса. Работата му беше такава и в нея той бе използвал сила, за да оцелее. Освен това беше практичен — нямаше никаква полза от желанието да промени миналото. Случвало се е това, което е трябвало, и толкоз. Забрави и продължавай напред.

— Скъпи!

Ребека рядко го наричаше по име. Беше отрасла в Южна Джорджия и по навик използваше популярните обръщения, които бе чувала за самата себе си в детството. „Скъпи“, „мили“ и „сладурче“.

Торн намираше това за очарователно. За него тази промяна беше добре дошла в сравнение с армията, където бе известен само с „Т“ или Торн. Нещо повече, двете деца му казваха „тате“, макар Малъри да се смяташе за „твърде голяма“ за подобни глупости и все по-често използваше „татко“.

Торн смяташе всичко това за трогателно, тъй като не бе имал нормално семейство.

Детството му не беше щастливо. На две годинки го осиновиха баща алкохолик и обезверена до лудост майка. Двамата по най-глупашки начин се заблуждаваха, че ако вкарат дете в окаяния си живот, той ще стане по-добър. Единственото хубаво, което успяха да постигнат, бе силното желание у Торн никога да не позволи собствените му деца да имат съдба като неговата. Често се питаше дали причината да се посвети на спасяването на хора не се крие в детството му.

— Скъпи!

Време беше да тръгва. Един бърз поглед към количката показа, че беше използвал почти целия първи чувал. Оставаше колкото за една лопата. Трябваше да направи нова смес и да продължи работата докрай. И то днес.

Той бързо се качи по стълбите, влезе в кухнята и погледна въпросително към Ребека.

— Какво има, скъпа?

— Не знам, но е официално — посочи към предната врата тя.

„Свещеникът — помисли си Торн — сигурно е открил нещо“.

Отвори вратата и видя две неща. Първо, отпред не стоеше Кевънау, и второ, рангът на този свещеник беше много по-висок. Властта му издаваха червено-черните одежди и размерът на разпятието, което висеше на дебела сребърна верижка от врата му. Той беше в началото на шестдесетте, но имаше изправена и стегната стойка. Прошарената му коса беше изненадващо дълга и се спускаше гладка към раменете.

Държеше се приятелски и излъчваше онова спокойствие, което Торн си спомняше от Библията. Да, беше я прочел от кора до кора, за да се запознае с „плодовете на духа“.

— Добър ден, господин Торн. Аз съм монсеньор Де Марко.

С лека изненада Торн съзря сянка върху гребена на билото и едва не хукна. Но бързо разпозна, че е фигура на човек, а не онова, което бе зърнал снощи.

Ако не беше бивш професионален войник и ловец, добре обучен от иначе безполезния си баща, Торн изобщо нямаше да забележи човека. Но той бе научен да следи за движения, а мъжът беше помръднал, макар и съвсем леко. По навик Торн огледа околната гора.

Видя още две фигури, облечени като първата. Дълго черно кожено палто, черна жилетка, черни кожени панталони, черни ботуши. Без шапки и очила, за да не пречи нищо на наблюдението. Въпреки че отдалеч не можа да определи дали носят оръжие, Торн реши, че това са телохранителите на монсеньора, а те рядко се движеха невъоръжени.

Това не му хареса. Не беше толкова наивен да мисли, че един епископ ще пътува без охрана. Но истинският въпрос беше защо е в дома му?

— Какво мога да направя за вас? — попита Торн с някакво подобие на топлота. — Очаквах да видя отец Кевънау.

Монсеньорът вдигна ръце извинително.

— Добрият отец пострада и е в болница, затова аз дойдох вместо него. — Той направи пауза, за да даде време на Торн да възприеме новината. — Мога ли да вляза?

— Искате ли да поканите някого от хората си?

— А, значи сте забелязали. — Усмивката му беше съвършена — усмивка на политик. — Заповед от Рим. Надявам се, че разбирате. В никакъв случай няма да ви навредят. Ще са доволни да останат по местата си. Основната им задача е да ми осигурят пътуване без произшествия.

Торн не му повярва. На път може да ти бъде бодигард и един шофьор с подходящо обучение — някой, който винаги е наблизо, не се натрапва и знае как да даде първа помощ. Това не му хареса, не повярва и на историята за Кевънау. Липсата на подробности за така нареченото му нараняване събуди подозренията на Торн.

След снощи не му трябваше много, за да повярва и в най-странния сценарий.

Но да чака още, беше лош ход, защото щеше да остави монсеньора да прикрие въпросите и намеренията си. По-добре да го накара да повярва, че не таи подозрения. Тогава може би щеше да има възможност да измъкне истината за случилото се.

— Разбира се — каза Торн небрежно, като хвърли и един поглед към телохранителите, — влезте.

Последва размяна на любезности и шеговити забележки с Ребека и децата, с които монсеньорът общуваше с лекота. После свещеникът помоли да разгледа къщата.

Тази къща била легендарна, обясни той, затова искал да види дали в архитектурата й няма скрити символи, които Църквата би могла да освети, за да предпази семейство Торн от „метафизически елементи“.

Не, не, той не е екзорсист и това не е нещо обичайно за църквата. Но през последните десетилетия сред тези стени са се разиграли толкова много трагедии, че душевното му спокойствие изисква от него да освети къщата. Стига, разбира се, Торн и неговата прекрасна съпруга да не възразяват.

Торн нямаше нищо против монсеньора да освети къщата, но знаеше, че зад неговото желание се криеше нещо повече. В онова, което бе зърнал и чул снощи в главата си — също. Каквото и да ставаше тук, то бързо набираше скорост и Торн предусещаше, че краят няма да е приятен.

Той кимна.

— Моля, направете го.

— Много благодаря.

Възрастният епископ направи кръстния знак над Антъни, Малъри, Ребека и Торн.

Той кимна отсечено.

После без много приказки освети всекидневната и премина в трапезарията. Обиколиха долната част на къщата помещение след помещение. Торн погледна Ребека предупредително, за да престане да се извинява за бъркотията. Монсеньорът търсеше нещо определено и изобщо не се интересуваше от безредието в къщата. Качиха се на горния етаж и ритуалът беше повторен. Чак тогава се спуснаха по стълбите и влязоха в кухнята. Бяха я пропуснали, защото Ребека бе настояла да подреди „царството“ си, преди монсеньорът да влезе. Свещеникът прие любезно извинението и се качи горе.

Слязоха след по-малко от петнадесет минути, Торн получи разрешение от Ребека и монсеньорът влезе в кухнята с блажена усмивка, като я похвали за добрата организация. Сигурно ще стане произведение на изкуството, каза той. Кухнята е „сърцето на всяка къща“.

После, в мълчание и без да помръдва, монсеньорът се втренчи във вратата към мазето.

Торн знаеше, че това ще се случи. Зачуди се дали мъжете от края на гората са се приближили небрежно до прозореца, за да погледнат какво става. Не се изненада, когато видя един от тях на няколко метра от задната врата, но не се и разтревожи. Те бяха професионалисти — макар и близо, изобщо не се набиваха на очи.

— Пазят ви съвсем отблизо отбеляза той с безразличен глас.

Монсеньорът кимна.

— Те са верни служители на църквата, приятелю мой. И както споменах, пътуват с мен, за да осигурят безопасността ми. — Той вдигна ръка към дръжката на вратата за мазето. — Може ли?

Торн помисли малко. Не знаеше дали Кевънау наистина е ранен, или просто беше открил нещо ужасно. Каквото и да беше станало, не му харесваше. Но имаше нужда от повече информация, а начинът да я получи беше само един.

— Разбира се — каза той и отвори вратата на монсеньора. После взе фенерчето от масата и му го подаде. — Ще имате нужда от това.

— Благодаря.

Със забележително присъствие на духа монсеньорът го провери дали свети и започна да слиза по стълбището. Торн намери второто фенерче и тръгна след него. Бързо стигнаха долу и монсеньорът спря.

Торн отново почувства странния студ от миналата нощ. Не беше нормално — мазето би трябвало да е по-топло от останалата част на къщата. Котелът беше тук и гореше с пълна мощност. Но ако човек не стоеше до обвития със стомана цилиндър, можеше спокойно да носи канадка.

Монсеньорът бавно и целенасочено обходи с лъча на фенерчето цялото мазе. Когато попадна на гробницата, пое натам без колебание. Но не прекрачи еднометровата стена, която Торн беше иззидал с бързо съхнещия цимент.

Обратно на популярното схващане, ниските температури карат цимента да съхне по-бързо, отколкото горещината, която го държи мек два пъти по-дълго време.

— Ето — промърмори Торн и здраво ритна стената. Камъните се посипаха с потракване и откриха проход.

Торн усети, че не е нужно да казва каквото и да било. Свещеникът, изглежда, напълно разбираше всичко. Няколко мига той остана безмълвен и неподвижен, после направи кръстния знак срещу входа… и прекрачи вътре.

Торн приближи до открилия се проход и погледна в него. Не изпитваше никаква нужда да влезе, а и вече не се интересуваше. Беше открил това, което криеше гробницата, и бе имал достатъчно неприятности с него. Затова наблюдаваше внимателно свещеника.

Монсеньор Де Марко се наведе и опипа земята, където беше лежал скелетът. На Торн му се стори, че той потрепери. После свещеникът се изправи и докосна сребърния клин, който приковаваше към гранита единствената сребърна брънка, останала от веригата. Огледа се и видя и другия. Торн знаеше, че е разбрал всичко, и не каза нищо.

Търпеливо — чакаше, докато свещеникът изучава вдлъбнатините от куршуми по стената. Тогава за изненада на Торн той извади джобно ножче и започна да дълбае едната. След минутка в протегнатата му длан падна парче олово. Огледа го, после протегна нетрепваща ръка към Торн и му го подаде.

— Били сте детектив? — попита той, без да опитва да скрие факта, че е провел необичайно проучване.

Торн лаконично попита:

— Всекиго ли проверявате така?

— Само когато едно от любимите ми чеда е тайнствено и почти смъртоносно ранено. Моите отговорности и грижи се простират далеч отвъд това, което предполагате, господин Торн. Той търкаляше куршума от мускет между пръстите си с протегната ръка. — Можете ли да ми кажете какво е това?

Торн мярна нещо наблизо и хвърли поглед към стълбището, където един от телохранителите стоеше и ги наблюдаваше в мълчание. Не се учуди, че Ребека го беше пуснала вътре. Те бяха професионалисти от висока класа и имаха предварително подготвени логични извинения да бъдат наблизо.

Торн имаше още въпроси и независимо от телохранителите възнамеряваше да получи някои отговори.

— Резките по куршума може да са от удара в стената, но не мисля така. Мисля, че са от нарезите в цевта. — Той го оглеждаше внимателно. — Прилича на стандартен 45.110 „Шарпс“. Доста разпространен в първата половина на миналия век. Тежък куршум за всякакви цели. Използвали са ги за лов на бизони.

Торн върна куршума на свещеника, който попита злокобно:

— Какво друго намерихте тук?

— Един мъртъв тип — простичко отговори Торн.

— Властите видяха ли останките? Шериф Кейхил?

— Не. Той… изчезна.

Де Марко се вторачи в него.

— Казвате, че е изчезнал?

— Аха.

— Моля… обяснете.

Торн му разказа историята с подробности, без да изпуска нищо, а когато свърши, монсеньорът изду устни и се загледа отново в отпечатъка на скелета върху земята. После се обърна към човека на стълбата:

— Ако господин Торн не възразява, изкопай тези клинове от стената. Нищо да не остане от тях.

Торн махна с ръка и влезе в гробницата.

— С какво си имаме работа?

— Със зло не от този свят — отговори монсеньорът с учудваща откровеност. — Съветвам ви настоятелно да преместите семейството си оттук, докато Църквата се справи с проблема.

Единственото, което Торн можа да направи в момента, бе да въздъхне уморено.

— Знаех си, че ще излезе нещо такова.

Монсеньорът излезе от гробницата, а човекът от стълбището се приближи. Обиграното око на Торн различи нелегално скъсена пушка помпа 12-и калибър, закачена под лявата му ръка, издутина на десния хълбок и редичка пълнители за полуавтоматичен пистолет отляво.

Дааа… той беше нещо повече от телохранител.

Монсеньорът застана пред Торн, но той вече не се нуждаеше от отговор. Всичко му се бе изяснило.

— Кевънау е опитал да се самоубие, нали?

След кратко колебание свещеникът потвърди:

— Да.

Торн дълго обмисля следващите си думи:

— Опитал е да се убие, защото е чул гласове и след като влезе в гробницата, прочете надписа и взе веригите, му се е явила една сянка.

— Очевидно е така, но не мога да потвърдя. Последните му думи не бяха завършени.

Торн разбра, че монсеньорът е разтревожен, но свещеникът бе получил своя църковен ранг, защото добре контролираше ума и чувствата си.

— Може ли това нещо да нарани семейството ми? — попита той.

— Не знам — отговори свещеникът и се изпъна — какво е… Още не е ясно какво представлява.

Телохранителят излезе от гробницата безмълвен и делови и кимна отсечено на монсеньора, който сякаш не го забеляза. Върна се на мястото си на стълбището и застана там, неумолим и безразличен. Някой можеше да го сметне за безобиден, но не и Торн, обучен да забелязва носенето на скрито оръжие.

Той погледна твърдо свещеника.

— Имате ли място, където да осигурите безопасността на моето семейство?

Монсеньорът пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Ако това, което подозирам, е вярно, господин Торн, никой от нас не е в безопасност… Никой на тази планета.