Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (14)

13.

Беше сутрин и Торн все още имаше време да види как са Ребека и децата в къщата на свещеника. Не поиска разрешение. Просто съобщи на останалите за намерението си и реквизира един „Линкълн“. Артемис се качи при него. Торн не се изненада, а и нямаше нищо против. В тежък момент асасинът доказа, че е добър човек.

Пътуваха половин час. Сивите преплитащи се клони на дърветата се свеждаха от усилващия се вятър. Ако се появяха и облаци, със сигурност щеше да се развихри парализираща снежна буря. Щяха да направят добре, ако побързат да свършат работата си, преди пътищата да бъдат затворени.

Торн се замисли над това, че времето се бе развалило толкова драматично само часове след изчезването на скелета. Но още с появата на тази мисъл, той се опита да я забрави.

Докато пътуваха по асфалтирания път, Артемис забеляза огромна водна кула, която господстваше над околния пейзаж. Той небрежно отбеляза:

— В много страни са щастливи, ако изобщо имат вода. — Той присви очи. — Пътят до нея отразява светлината много странно.

— Това е от фибростъклото — обясни Торн. — Прилича на пръст, но е изкуствена повърхност. Някакъв експеримент, при който не се използва смес от цимент и пясък. — Той вдигна рамене. — Общата идея е, че фибростъклото може да се направи по-плътно и така да издържа по-дълго на износването.

Артемис изсумтя.

— Изкуствена повърхност… Интересно.

Торн отново се сети за предупреждението на отец Тревър. Всъщност нямаше нужда да бъде убеждаван, че от мазето на къщата му е било освободено нещо свръхестествено. Той просто не искаше да покаже учудването си пред тези свети хора. Не искаше също да разклати доверието на Артемис в себе си, нито да намали ледения гняв, който придаваше острота на неговата съсредоточеност.

Вдясно се показа къщата убежище и Торн намали, внимавайки да не вдига много шум. Последното, което искаше, е да даде повод на Ребека да си помисли, че е разтревожен.

Той слезе пръв от линкълна, като остави пушката помпа на задната седалка. Артемис го последва, но неговите оръжия бяха удобно скрити от дългото му палто. На улицата беше паркирал и Кейхил, който просто си седеше в автомобила. Торн изпита благодарност за това — нямаше нужда положението да се превръща в драма.

Ребека, Антъни и Малъри го очакваха на предната веранда. Тя подскочи и хукна към него, а той я посрещна, прегърна я и я завъртя. В следващата секунда вече прегръщаше Антъни и го целуваше по челото.

В този миг чу необикновен звук, осъзна, че това е смехът на Артемис, и стрелна поглед към него.

Асасинът се усмихваше — нещо невероятно.

— Каква любов е онази, която не те кара да тичаш?

Въпреки радостта от срещата Торн бе поразен да види тази страна на Артемис. Погледна към Ребека, която стоеше търпеливо със скръстени ръце.

— Радваш ли се да ме видиш? — засмя се Торн.

— Винаги.

Тя застана до него, отново бяха заедно, а Торн се опитваше да ги вкара в къщата, без да изглежда прекалено настоятелен.

Децата обаче имаха други желания.

— Татко, нееее — повтаряха до безкрай и най-сетне Торн попита:

— Деца, какво има? Навън е студено.

— Не сме излизали, откакто дойдохме! — оплака се Антъни не без известен драматизъм. — Играем разни игри, но сме отегчени до смърт! Може и да умра!

Торн погледна надолу към него.

— Сине, не смятам, че има такава опасност.

— Монахините ни купиха чисто нови ръкавици и топка! Хайде да поиграем софтбол! Хайде, татко, хайде!

Ребека се засмя:

— Мисля, че е по-добре да поиграете на топка. — Тя го целуна нежно и оправи яката на джинсовото му яке. — След това можем да поговорим. Става ли?

Настъпи мълчание, но Торн знаеше какво значи това — честност и няколко отговора, които не беше сигурен, че знае. Кимна:

— Добре. След малко. — Погледна назад, за да се увери, че всички са чули разговора.

— Артемис!

— Знам — промърмори асасинът и се обърна към източната част на къщата. После заговори на италиански по малка радиостанция. — На позиция съм — добави той, без да отмества поглед от околните къщи.

Кейхил изникна до Торн сякаш от нищото. Лицето му бе сиво от студа или може би от общия им страх. Торн не беше сигурен кое от двете.

— Тук нещата са наред — каза той на Торн. — Ще намина край управлението, докато свещеникът информира професора. Ако всичко е наред, ще се върна след няколко часа. Това урежда ли те?

Торн се загледа в очите на Кейхил.

— Нещо не е наред ли?

Кейхил не отговори веднага. Торн погали децата по главите.

— Вървете да донесете ръкавиците и топката. Имаме ли бухалка?

— Дааа!

— Добре, вземете и нея.

— Страхотно!

Когато децата се отдалечиха и вече не можеха да ги чуят, Торн се вгледа с любопитство в Кейхил.

— Какво не е наред, човече?

Кейхил гледаше към къщата с изучаващ поглед, присвивайки очи от вятъра.

— Мисля, че тук те са в безопасност. Имаш армия, която не си поплюва. Но ако групата, която си срещнал сутринта, е толкова опасна, колкото твърди старецът, няма да спре само защото ти си извадил късмет. Може да потърси по-лесна плячка, за да погълне нейната „жизнена сила“. А аз имам цял град, пълен с невинни хора.

Торн не се бе замислял за това и изпита срам. По същество все още си беше ченге. Трябваше да се запита какво ще правят Ианий и неговата група до вечерта, когато щяха да се завърнат с пълни сили в мрака.

— Върви да провериш какво е положението. Звънни по мобилния, ако ти дотрябвам. Ще ти помогнем.

Кейхил тръгна, а децата изтичаха навън с четири чисто нови ръкавици за софтбол и бухалка. Торн погледна към черната, хищна фигура на Артемис, който стоеше на една могила до къщата и оглеждаше откритото поле и околните къщи. Черните му като на ястреб очи почти не се движеха, но Торн беше уверен, че не пропускаха нищо. Най-накрая Торн се захвана със софтбола и лицето му изразяваше единствено щастие и веселие.

Беше време да смени ролите.

Сага щеше да бъде татко и да забрави всичко друго. Той изведнъж осъзна, че старият свещеник е бил прав.

Има време за убиване. Но по-късно.

* * *

Професор Адлър седеше облегнат с едната ръка на дивана, а свещениците ръсеха със светена вода и четяха молитви из къщата. Отец Тревър спокойно отпиваше чай, седнал в единия ъгъл.

— Сега сме сами — каза тихо Адлър. — Какво ни спести за Ианий?

Отецът въздъхна.

— Уважаеми колега, не знам нищо със сигурност. Не искам да обърквам смелите мъже, изправени срещу това ужасно предизвикателство, с легенди на ранната църква.

— Разбирам — търпеливо се съгласи Адлър, — но може да има нещо важно, което просто си пропуснал. Затова мисля, че трябва да споделиш всичко, което можеш, без да нарушаваш обета за мълчание. Поне с мен. Аз не се плаша лесно. А и както знаеш, много смели хора са се изправяли срещу това зло. Зло, което няма да спре, няма да спори и няма да покаже милост. Така че, отче, имаме нужда от цялата информация, до която можем да се докопаме. Дори ако става дума за легенди. — Той зачака, после добави. — Не забравяй, че голяма част от легендите водят началото си от факти.

Отец Тревър взе решение и се наведе напред в креслото си. Погледът му се плъзна към прозореца. Слънцето грееше ярко и съвсем безразлично към техните затруднения.

— Най-сигурното сведение, което имаме за Ианий, е двубоят му с Мойсей. Ако вярваш, че Светото писание е вдъхновено от Бог, тогава седма и осма глава от „Изход“ ще ти разкрият много за нашия враг. Знаем, че той има достъп до голяма сила, тъй като очевидно може да превръща една материя в друга, като например дърво в змия. Може да манипулира материята чрез процес, който някои наричат телекинеза. Логично е и да приемем, че може да общува с нас телепатично.

— Да — потвърди Адлър, — това е логично.

Отец Тревър продължи:

— На практика ние сме уязвими, докато спим. Тогава съзнанието ни не е на пост и не се молим. И тъй като стана дума за телекинетични сили, Ианий сигурно може да запали огън, да левитира, да проектира образи в огледала и прозорци. Вероятно дори притежава способността да става невидим, да минава през стени, да телепортира себе си или другите. Сигурно владее и още удивителни умения, медитация или някаква друга форма на надмощие. Без съмнение притежава мъдростта и познанието да докара неподготвен човек до лудост, като го уплаши отвъд границите на рационалното мислене. Използва блъскане на врати, чупене на прозорци, гласове, поява на странни знаци, и то без видима причина, видения, изскачащи във всяко огледало или прозорец, сенки, които преследват човека насън и наяве… всичко, което може да разстрои и накрая да унищожи нечий разсъдък.

— Но не и разсъдъкът на този мъж — прекъсна го Адлър, — Торн. Той не се плаши лесно. Съзнанието му е силно.

— Да… Нито Торн, нито асасините. Нито пък нас двамата. Казвам това със смирена благодарност, защото познаваме източника на злото и сме умствено, и нещо по-важно — духовно, подготвени. — Свещеникът изсумтя и продължи:

— Предполагам, че ако някоя врата се затръшне пред господин Торн, той просто ще я разбие. Неговият подход към живота е твърде непосредствен.

— Защо Торн не се поддава на демона? — Адлър вдигна вежди смутен.

Отец Тревър махна презрително.

— Господин Торн не се плаши от смъртта, защото любовта към семейството му е много по-голяма от страха. Той се бие за любовта, а не за живота си. А заплахата от физическо нараняване не го интересува. Като нашия брат Артемис не го стряскат нито раните, нито страхът. Той познава страха и го очаква, но това не го смущава. Просто го приема и продължава напред. Много е опитен и здравият разум не го напуска дори в състояние на ярост. Не позволява гневът и страхът да му попречат да използва физическите си умения и бойни познания най-резултатно.

— Стегнат анализ — измърмори Адлър.

— Освен това Торн е човек с непоклатими принципи.

— Откъде знаеш това?

— Защото има силно развито чувство за чест и предполагам, че доста е страдал заради това. Но сега се бие заради най-важния принцип. Принципът, на който по инстинкт се подчиняват и най-слабите обитатели на животинския свят — да защитят своите малки. Да… Торн се бие, за да защити семейството си. Затова има възможно най-силната мотивация — любовта. Той не вярва в духове и магьосничество, но е достатъчно умен да внимава с това, което не познава. Той е най-добрият за ролята, която Всемогъщият му е избрал. Не отрича съществуването на свръхестествените сили, но и не е прекалено чувствителен към тях, което е по-лошият вариант. Последното, което ни трябва, е да започнем да се стряскаме и от сенките.

— Това е вярно — въздържано потвърди Адлър. — Класическа грешка на вярващите е да се страхуват от Сатаната и дори да посветят на това цялото си внимание. — Той поклати глава. — Едно нещо знаем със сигурност: този магьосник има достъп до истинска сила. И ние не знаем нейните граници.

Отец Тревър се съсредоточи, а Адлър продължи:

— Това, което демонът може да постигне чрез Ианий — блъскането на врати, шумовете, изображенията, странните знаци, виденията на дяволи, танцуващи сред пламъци, Торн ще го пренебрегне, ще го презре. Той ще накара Ианий да проиграе своята най-силна карта.

— А това ще бъде наше предимство — Обяви отец Тревър, сякаш бе стигнал до някакво заключение. — Ианий е бездействал дълги векове. Може би още не си спомня напълно всички умения. Знаем, че силите на демона, който му помага, са ограничени, тъй като той не успя да победи Мойсей. Не можа да превърне прахта в скакалци и да предизвика мор като този на Законодателя. Дали е било от изтощение? Сякаш е черпил вода от кладенец и е изразходвал полагаемата му се част. Но това няма значение. Каквото и да е обяснението, видяхме, че Бог е ограничил мощта на този демон.

— Може би силата на молитвите го е спряла — подхвърли Адлър.

Тревър леко поклати глава.

— Едва ли това е била единствената причина — измърмори той. — Безспорно Мойсей и Аарон са отправили горещи молитви към Всемогъщия, когато Ианий е преобразил тоягата си в змия. Не, тук имаме волята Божия. Всемогъщият позволи на демоничния дух да направи тези чудеса чрез Ианий. Може би защото по онова време още е било рано да го затвори. Но да не забравяме нещо много важно: Бог не позволи на демоничната сила да използва срещу Мойсей и Аарон най-голямата си мощ.

— Какво искаш да кажеш?

— Мойсей и Аарон са били извън физическия обсег на този демон. Бог е издигнал стена около тях и той не е могъл да достигне физическите им тела. Това е ключът.

— Какъв ключ?

— Ианий е силен — добави той, — но човек, който притежава силна вяра, е извън неговото влияние. Торн, шерифът, а може би дори Артемис, могат да бъдат повлияни от него, но той не може да победи човек с дълбока вяра.

Адлър го гледаше внимателно.

— Обясни ми какво означава това от прагматична гледна точка.

Тревър си пое дълбоко дъх.

— Демонът не може да ме убие чрез манипулация, така както не успя да превърне прахта в скакалци. Няма сили за това. Може обаче да обсеби нечие съзнание така, че човекът да вземе оръжие и да стреля по мен. Така вече наистина ще ме убие. Самият Ианий, след като също е придобил телесна форма, може да вземе оръжие и да пробва. Но ще стори това като същество от плът и кръв, затова и няма да получи сила от злия дух.

— Значи за това са асасините — отрони Адлър. — Да се оправят с физическите опасности.

— Да — кимна Тревър. — Те са Божият щит срещу телесната ръка на злото. Но асасините не могат да бъдат навсякъде и по всяко време.

— Те са смели мъже.

— Да… Занятието им е тъжно, но необходимо, защото не можем да позволим на нашите врагове с лекота да опустошат всичко, което ценим. Не е нито християнско, нито разумно да стоиш безпомощно настрана, докато жестоки и зли хора тъпчат слабите на земята — сираците и вдовиците. — Той убедено поклати глава. — Не, драги, не такъв е нашият дълг, независимо дали ползваме асасините или не.

Адлър се усети, че кима:

— Да се спрем и на другите слабости на Ианий. Ти каза, че демоничната сила влияе на умовете на хората. Как става това?

— Мога да говоря само от собствен опит — продължи свещеника и не успя да прикрие ужаса си от спомена. — Първо, ще претърси миналото ти, за да открие най-болезненото за теб. За мен това беше една жена, която някога обичах. За да бъда завинаги с нея, обмислях да напусна Църквата. Бях млад тогава, още не бях приел напълно своето… място. Наистина я… обичах. Но в крайна сметка не можах да изоставя своето призвание. Казах й го със съжаление и сълзи. Че няма живот за нас. Или поне не такъв живот, какъвто искаше тя… какъвто аз желаех. — Той замълча за малко. — След това тя… от отчаяние… се самоуби.

Адлър усети мъчителната тъга на свещеника.

— Дори сега изпитвам огромна вина и тъга — тихичко добави Тревър. — Но да продължим. Демонът използваше нейния глас. Чувах я как ме зове, докато отнема живота си. Чувствах влагата на нейните сълзи. В съзнанието ми нахлуваха страховити картини… как лежи в кръв. Виждах я заобиколена от демони, ужасена и измъчвана, чувах молбите й за помощ. Гласове, които звучаха в съзнанието ми, повтаряха, че мога да й помогна, че мога да я освободя, ако изпълня техните заповеди, ако направя само едно-единствено нещо. Знаех, че това е могъщ демон, знаех и какво иска. Опитваше да ме накара да се усъмня в преценката си. Опитваше да ме принуди да премисля избора си. Правеше всичко, за да мисля само за собствената си болка, за грешките си. С една дума, да мисля за всичко друго, но не и за написаното в Светото писание. И успяваше. Ако можеше да ме обърка достатъчно, ако можеше да ме накара да се страхувам и да пренасочи мислите ми, щеше да ме притежава. Затова аз се стегнах и съсредоточих съзнанието си върху онова, което Господ е написал. Неговите слова са нашата най-голяма защита. После се молих и постих и… най-накрая той си отиде.

— Нали каза, че не можем да накараме демон от този ранг да си тръгне — тихо каза Адлър.

— Вярно е, не можем да командваме демон светоуправник — отговори Тревър. — Но той не понася присъствието на човек, изпълнен с Духа Господен.

Двамата мъже потънаха в дълго мълчание. Пръв заговори Адлър:

— Приеми моите най-искрени съболезнования. Сигурен съм, че тази млада жена почива в обятията на нашия Господ.

Отец Тревър кимна замислено.

— Разказах ти това само защото искам да знаеш какво ни очаква. Нападението ще съчетава действителни мишени от нашето минало — тази част ще бъде истинска. Ще включва и страхове за нашето бъдеще. И тази част ще бъде истинска. Той ще смеси тези две могъщи истини с една правдоподобна лъжа. Това е мощна атака, която може да те разтърси така, както могат единствено съжалението и страховете ти. Ако се опиташ да мислиш за изход от това положение — изгубен си!

Той стисна юмруци.

— Единствената надежда е да не му обръщаш внимание! Изцяло! Не можеш да спориш със своите съжаления и страхове! Те са действителни! А лъжите, изградени на тяхна основа, също ще приличат на истина! — Той се отпусна с въздишка. — Единствената ни защита са Светото писание и молитвите. Отговаряй му с думите на Господа — живото слово. С тях той не може да спори, не може да ги понася. Това е единственото, което ще ни спаси.

Адлър прекоси бавно стаята.

— Цитираш ги по памет, и то при такава психологическа атака? Или Светият Дух ги извиква в съзнанието ти?

Свещеникът махна с ръка.

— Нямам доверие на съзнанието си в мигове като тези. Винаги нося Библията. Просто чета от нея. Не споря с демона. Не говоря с него. Чета от Светите писания на Господа. И така измъчвам демона, докато си тръгне.

— Това сигурно изисква голяма дисциплина — оцени тази мъдрост Адлър.

— Разказах ти го, за да знаеш, че мощта на тази атака е огромна. Не бива да се учудваш, ако те разтърси. Бъди готов. С всички става така. Демоничните принцове на въздуха, които някога са управлявали планетата, не са глупаци. Хилядолетия са завладявали царства и нации. Приятелю мой, направи като мен и ще бъдеш спасен.

Професор Адлър му се усмихна с уважение:

— Отче, това е тежко бреме. А твоят отговор е толкова… удивително прост. Изглежда невероятно, че подобна могъща сила може да бъде сразена от нещо толкова обикновено.

— В битката има много равнища — каза отец Тревър, вдигайки поглед към Адлър. — Сатаната води тази война още от самото начало. Той се изправя срещу нас на различни фронтове. Физически и духовни, финансови и граждански. Социални и психологически. Използва всичко.

За такива като теб и мен битката е най-вече духовна. Нашето участие е необходимо, защото, за да има пълна победа, някой трябва да се изправи срещу демоничната сила на духовно равнище. Но не всичко опира до духовното. За да разбере това, човек трябва да погледне историята на света. Тя никога не се ограничава само до духовното. За мъже като Артемис, Торн или шерифа битката е до голяма степен физическа и те играят справедлива роля в нея. Някои са избрани да се сражават на бойните полета на съзнанието, а други да размахват меча. Не си позволявам да мисля, че едното е по-важно от другото. Има си място и време за всичко.

Адлър мълчаливо изду устни.

— Искам да те питам още нещо — каза той след известно мълчание. — Изглежда знаеш много за тези битки. Трудно ли ще бъде да отървем завинаги света от този Ианий?

Отец Тревър стисна зъби:

— Ако някой от нас оцелее, ще получиш своя отговор.

* * *

Когато Кейхил влезе в сградата на окръжния затвор на Есекс Каунти вече беше решил да си мълчи за случилото се сутринта. Той тръгна към Шърли, която седеше на диспечерското място. Не й зададе въпроси, тъй като нямаше нужда да пита дали се е случило нещо странно. Тя сама щеше да му каже.

— Здрасти, Шърли — измърмори той.

— Познай какво се случи! — изстреля тя в отговор.

Кейхил се спря насред крачка. Тежко се облегна на плота и въздъхна.

— Предавам се, казвай направо.

— Тейлър се обади, че е болен.

— Болен? Какво му е?

— Не каза. Просто се обади, че е болен и не може да дойде.

— Хъм — изръмжа Кейхил. Не можеше да не си помисли, че между случилото се сутринта и отсъствието на Тейлър има връзка. Това го притесни. Знаеше къде живее Тейлър, нали беше негов човек. Това се отнасяше и до останалите му заместници, защото под грубата си външност Кейхил бе готов да умре за всеки от тях.

Той мислеше да влезе в кабинета си и да види какви доклади са оставили смените, но след като Шърли не спомена нищо драматично, реши, че всичко е спокойно. Значи нямаше за какво да звъни на кмета. Протегна се и откачи тежкото синьо палто от закачалката.

— Можеш да ме намериш по радиостанцията — каза и тръгна към вратата.

— Вероятно е отишъл за риба.

— Тогава бих искал да съм на неговото място — измърмори Кейхил и след минута вече караше срещу ниския хоризонт от сиво-черни облаци.

Беше звъннал в метеорологичната служба да попита защо не са предсказали студения фронт, за да може да подготви хората си. Служителят по връзките с обществеността му обясни, че за фронта нямало естествена причина. Човекът добави, че били толкова изненадани, колкото и Кейхил, от развитието му през последните двадесет и четири часа.

Това предизвика неприятно усещане у шерифа.

* * *

Призрачен силует затъмни прозореца. Торн вдигна поглед и видя асасина, който колкото и невероятно да беше, изглежда не усещаше хапещия студ. След няколкото буйни игри на софтбол с Антъни и Малъри най-сетне вълнението, че го виждат отново, и възбудата от новите ръкавици за игра бяха отстъпили пред студа и обещанията за топъл шоколад.

Торн погледна през прозореца към Артемис, все още изправен на ниския хълм, от който имаше широк изглед към дома на свещеника и околните полета и къщи. Оттам имаше добра видимост и към двете алеи и всички водещи насам улици. Не се виждаше само задният вход, но него го охраняваха трима други асасини.

Торн не знаеше със сигурност колко от тях бяха пристигнали за сблъсъка. Тези, които видя, бяха седемнадесет. Предположи, че сигурно има и други. Преброи още дузина монахини и седем свещеници. Реши, че повечето от тях са екзорцисти, но не зададе никакви въпроси.

Скромната им вяра и смелост спечелиха сърцето му. Тези хора нямаха свой залог в тази битка, във всеки случай не и такъв, който можеше да бъде видян. Те се сражаваха за една идея и биха умрели за нея, без да очакват похвали или награди. Поне Торн не виждаше каква награда биха могли да получат, като излагат живота си на опасност, за да защитават семейството на един непознат. Или като победят едно чудовище, което лесно можеше да ги унищожи. Освен ако не ставаше дума за награда не от този свят.

Вярно, сам той много пъти бе рискувал живота са като войник и полицай, но това беше различно. Беше защитавал слабите и потиснатите. Разбира се, и неговите чувства бяха достатъчно благородни, но не беше същото като това, на което сега бе свидетел. Тези хора се сражаваха от любов. Чисто и просто любов. Какво гласеше стихът? „Най-голямата любов е тази да дадеш живота си за своите приятели“.

„Стига толкова… работа те чака…“

Торн поклати с недоумение глава и се зае да направи преглед на събитията от деня. Едно от нещата, които дълбоко го впечатлиха, беше начинът, по който Артемис се би заедно с него по-рано сутринта — доказа, че изобщо не изпитва страх.

С тази мисъл в главата Торн прецени съотношението между броя на асасините и на техните помощници — свещеници, екзорцисти и монахини. Хората на Артемис бяха почти два пъти повече от всички останали, взети заедно.

Това неравенство подсказа на Торн, че според главните свещеници финалът на битката щеше да бъде повече физически, отколкото духовен. Във всеки случай не докарваш със самолет асасини от четирите посоки на света, освен ако не очакваш война. Те имат и други задължения. Не се търкалят по диваните, очаквайки някой да ги потърси. Торн внимателно остави чашата с кафе и погледна към Ребека.

Седнала на масата срещу него, тя се усмихваше неопределено, но той познаваше този поглед. Съпругата му искаше и заслужаваше да получи отговор на въпросите си.

Досега се бе показала търпелива и готова да помогне, но беше дошло време да си поговорят. Тя не каза нищо, само се облегна назад и се вгледа в него.

— Добре де — започна Торн и прочисти гърлото си. — Работата е такава…

— Нека ти спестя мъките — прекъсна го тя и Торн я погледна безизразно.

— Продължавай — подкани я той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Хубаво. Ти случайно намери нещо в мазето. Началото е лесно.

Торн продължаваше да я гледа.

— Да, но то се оказа нещо повече.

— Знам — усмихна се тя вяло. — Майкъл, вината не е твоя. Не си знаел какво има долу. Никой не е знаел. Ако знаеше… Ако аз знаех… — Тя вдигна рамене и стрелна поглед към Малъри, която спеше в прегръдките на една от монахините. — Ех, жалби за ланския сняг. Мисля, че засега сме много добре защитени. Единственото, което искам да знам, е къде ще идем, когато излезем оттук?

На Торн му трябваше доста време, докато успее да измисли отговор. Неочаквано се запита какво ли са й казали отец Тревър и Де Марко.

Първо се раздразни от тази натрапчива мисъл, но после изпита благодарност, защото тя му напомни, че може би в момента нямаше да е добре да смекчава неприятната истина. Проблемът обаче беше, че вече не знаеше кое е истина.

Той с готовност признаваше вярата и отдадеността на тези хора. Диващината на маниака, който ги нападна тази сутрин, го убеди, че от къщата му действително е излязло някакво зло. Но му беше много трудно да приеме това с разума си. То бе твърде далеч от целия му досегашен опит. Твърде далеч от всичко, в което някога беше… вярвал.

Торн се опита да я запознае с това, което се бе случило досега. Ребека схвана положението много по-бързо, отколкото беше очаквал, и затова се почувства гузен, че го е крил толкова дълго от нея.

— Тази сутрин в къщата стана произшествие — престраши се той, изненадан, че казаното прозвуча толкова слабо. Подготви се психически, преди да заговори отново.

— Скъпа… това надминава всичко, което съм виждал. Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че ще се погрижа за него.

Той посочи с ръка към прозореца.

— Тези хора са професионалисти. И са тук…

— Знам защо са тук — каза Ребека и леко се усмихна. — Прав си, аз и децата сме в безопасност с тях. — Тя направи пауза. — Майкъл, не се тревожа за нас, а за теб. И за онова, което се готвиш да направиш.

Торн отхвърли възможните отговори, които можеше да й предложи, защото нито един не му се стори подходящ. Тогава Ребека наруши мълчанието:

— Знам, че ще го подгониш и знам, че не мога да те разубедя. Затова няма и да опитвам. Единственото, което мога да направя, е да те помоля да внимаваш.

Торн въздъхна тежко и добави:

— Ето какво успях да разбера: очевидно има… свръхестествени неща… в които никога не съм вярвал… но това няма значение. — Той направи пауза. — Искам да кажа, няма значение дали вярвам или не, тях ги има… Вярвам обаче в хората около нас и в това, че те искрено искат да помогнат.

Той почака Ребека да каже нещо, но на нея сякаш й беше достатъчно да слуша търпеливо. После тя се протегна и нежно стисна ръката му. Той продължи, решен да не омаловажава нищо:

— Тази ситуация няма да се разреши по мирен начин — Той я погледна и се наведе напред, за да подчертае мнението си. — Тези неща, които… са се освободили, са малко нестабилни.

Ребека също се наведе към него.

— Майкъл, тези неща не са хора.

Обгърна ги мълчание и Торн бе силно впечатлен от вярата на жена си и силата, която тази вяра й даряваше. Прииска му се и той да може да вярва. Искаше да вярва. Наведе глава и въздъхна уморено.

— Добре го понасяш — отбеляза.

— Майкъл, вярвам, че Бог е с нас. — Тя замълча. — Вярвам, че е с теб и ще те подкрепи.

— Скъпа, не знам какво да правя.

— Ти винаги правиш едно и също — отговори тя и за миг му се стори, че ще заплаче. Беше толкова неочаквано, че предизвика болка и съжаление, Майкъл. Но тя не заплака. Подсмръкна, изправи се и стисна ръката му по-силно.

— Обичам те — прошепна Ребека. — И независимо в какво вярваш или не вярваш, сигурна съм, че Бог е с теб. Така че направи онова, което трябва… и сложи край.

Торн кимна тържествено.

— Дааа… добре.

Видя, че Артемис гледа втренчено към къщата, сякаш чуваше всяка дума. Изведнъж на Торн му хрумна, че може би наистина може да чува от разстояние. Това щеше да им осигурява пълна сигурност както отвън, така и отвътре, не смяташе обаче, че Артемис би подслушвал частни разговори. Не бе забравил думите му, когато Антъни и Малъри се втурнаха навън и се хвърлиха в обятията му: „Каква любов е онази, която не те кара да тичаш?“.

Човек с изненадваща дълбочина… Сигурно е герой за своите.

Торн неочаквано изпита възхищение към него.

Вече минаваше един и той бе свършил всичко необходимо за момента. Утеши семейството си и се увери, че го пазят добре. Ако някой се опиташе да проникне през охранявания периметър, щеше да докара националната гвардия. Асасините не си поплюваха. Можеха дори да развалят магии.

Торн се изправи, стана и Ребека. Той я прегърна здраво и я задържа, преди да я целуне по челото, а после по устата. Усмихна й се окуражително, когато тя избърса с длан бликналата сълза, единствената, която не успя да задържи.

Той нежно повдигна брадичката й и се усмихна:

— Ще сложа край на това.

Тя погледна нагоре към него.

— Майкъл?

— Да?

— Ще те чакаме.

 

 

Кейхил спря патрулката на покрития с чакъл път пред едноетажната, обкована с дъски къща на Тейлър.

Тя бе построена върху единствената равна част на един пуст хълм. От зидания с речни камъни комин се издигаше бяла струйка дим. Кейхил знаеше, че хижата не е кой знае какво, но Тейлър я беше наследил от баща си. Тя бе единственото му наследство от безполезния старец и той нямаше никакво намерение да се мести. Не че Кейхил го обвиняваше. И на него градският живот не му беше по вкуса.

— Тейлър! Аз съм Кейхил!

Не получи отговор и се опита да потисне надигащото се чувство на страх.

— Ей, за теб ще бъде по-добре да си болен!

Задъхан и ядосан, но все по-обезпокоен, Кейхил стигна до верандата и се изправи пред вратата с чукче вместо звънец. Почука.

— Тейлър! Отвори вратата! Лодката ти е тук. Зная, че си вътре!

Нищо не се случи.

Шерифът се облегна на вратата и опита да регулира дишането си. Все по-често се замисляше за това, че остарява, че губи форма и че не прави нищо по въпроса. Но в този момент мислите му бяха насочени единствено към това, което се криеше зад вратата.

Той отстъпи крачка назад и извади пистолета. Знаеше, че ако бърка, окръгът ще плати новата врата на Тейлър. Но след всичко, което бе видял и чул тази, сутрин, не беше в настроение да прави предположения.

С ритник изкърти вратата от касата, зърна за миг спуснатото резе и се озова вътре. Придвижваше се бързо с изваден пистолет. Не се тревожеше какво ще каже на своя помощник, ако наистина беше болен. Вероятно нещо като: „Съжалявам, да, изглеждаш ужасно, момче, но по-добре ти, отколкото аз. Ще се видим в понеделник“. Просто искаше да се увери, че Тейлър е болен, а не…

Видя го и замръзна на място.

Облечен в синя хавлия, заместникът му седеше върху голям сандък, облегнат на стената, и стискаше стара двуцевка десети калибър. До него бе разпиляна кутия гилзи от неръждаема стомана. Кейхил забеляза първо ловната пушка, а после огледа останалата част от къщата.

Телевизорът шумеше, включен на някакъв неработещ канал, а подът пред него бе посипан с пуканки. По земята се търкаляха списания, а столовете и масата бяха обърнати, сякаш след масов побой. Задната врата бе затворена и със спуснато резе.

Толкова далеч от града рядко някой заключваше къщата си, камо ли да сложи и резето. Нямаше смисъл. Никой не знаеше къде живее Тейлър, освен съседите му, а живеещите тук поддържаха добри отношения. Ако им трябваше нещо, просто щяха да си го вземат назаем, независимо дали съседът е вкъщи или отсъства. Обикновено връщаха заетото скоро, във всеки случай до края на годината, а не го ли направеха, съседът просто отиваше и на свой ред си го вземаше „назаем“.

Въпреки това незаключените врати притесниха толкова Кейхил, колкото фактът, че Тейлър въобще не продума. И не остави пушката.

Без да бърза, Кейхил стрелна поглед през отворената врата на спалнята. Къщата изглеждаше празна. Не се чуваше никакъв шум. Леглото не беше разтурено, униформата на Тейлър лежеше на пода до него. Бавно, със стиснати зъби, Кейхил свали пистолета. Кимна няколко пъти колкото може по-небрежно и тихо каза:

— Просто исках да се уверя, че си добре, Джек.

Погледът на Тейлър бе закован в далечния край на помещението, в каменната камина. Внимателно, без да прави резки движения, Кейхил погледна натам. В началото не видя нищо, но след малко забеляза следите от едрите сачми на 10-калибровата пушка по необлицования с плочки комин.

Това му беше достатъчно.

Не бе сигурен точно какво се е случило тук, но след чутото сутринта предположи, че същото нещо, което беше подтикнало свещеника да направи опит за самоубийство, е посетило и Тейлър. Той се обърна много бавно към своя заместник, който все още не беше помръднал и не отместваше очи от камината.

Кейхил въздъхна дълбоко и бавно прибра пистолета в кобура.

— Джек — каза той тихо и направи крачка към него, — искам да те…

Тейлър стана от сандъка и насочи пушката към него.

— Шерифе, залегни! — изрева той.

Странното беше — Кейхил дори отбеляза това, докато падаше — че му хрумна прекалено отчетливата мисъл: „Ето това се получава, когато си затворен в помещение с луд, който държи заредена пушка“. Стовари се на пода, а Тейлър отново изпищя и стреля с двете цеви едновременно, размазвайки осемнадесет деветмилиметрови сачми върху зидания комин.

Кейхил почти беше решил да остане на пода, за да избегне рикошетите, но щом Тейлър стреля и с двете цеви и се наложи да презареди, той реши да рискува, въпреки — че не можа да види дали помощника му не носеше и служебния си револвер. Скочи на крака и се втурна напред. Изрита масичката за кафе от пътя си и докато Тейлър, псувайки диво, се опитваше да напипа нов патрон, се стовари отгоре му.

Нямаше време за разговори.

Кейхил му стовари силен удар с дясната ръка точно под слънчевия сплит, плоската кост в средата на гърдите, която съединява ребрата. Въздействието беше силно, Тейлър се сгъна на две и изпусна пушката.

Не беше ранен. Кейхил нямаше такова намерение. Просто искаше да му изкара въздуха и успя. Но когато Тейлър се сви на две и започна да пада, Кейхил го хвана за раменете и го довлече до дивана, където помощникът му се стовари със стон.

Шерифът огледа набързо около дивана, за да се увери, че няма оръжия, и тежко се отпусна на обърнатата масичка за кафе. Не обърна внимание на това, че се беше задъхал.

— Джек — попита той, — какво ти е?

Устните на Тейлър се размърдаха в безмълвен отговор. Очите му си оставаха безжизнени.

— Джек! — Кейхил го разтърси за раменете. — Какво ти е, човече? Какво се случи тук?

Гласът на Тейлър беше толкова тих, че Кейхил не беше сигурен, че наистина му е отговорил. Трябваше да си повтори няколко пъти наум звуковете, преди да успее да разбере съдържанието ми.

Помощникът му беше прошепнал:

— Видях ги.

Кейхил осъзна, че стои с отворена уста.

— Какво видя? — попита той тихо, подозирайки, че и Тейлър не знае отговора.

Мина известно време, преди да се чуе:

— Тях…

Кейхил отново се загледа в камината. По нея беше стрелял с пушката. Не виждаше никакви следи от сачми по задната врата или по стените, но това не го успокои. Всеки, който е достатъчно откачил, за да атакува комин, със сигурност не трябваше да има достъп до оръжия.

В момента Кейхил се тревожеше главно какво да прави със заместника си. Щеше да го разпита по-късно, но вече имаше представа какво ще чуе. Приказки за видения и образи, гласове, неща, които трополят през нощта, сенки, които го гонят с ножове, демони, излизащи от камината… Пълният репертоар на преследваните от духове.

Тейлър със сигурност е бил лесна плячка. Никога не е бил твърде корав, което може би обясняваше защо все още е жив. Той не притежаваше нужния интелект, за да помисли за нещо толкова бързо и безмилостно като самоубийството. Просто беше рухнал и се бе свил в ъгъла. Каквато и „жизнена сила“, по думите на стария свещеник, да са искали да вземат от него, тя не си е заслужавала усилието.

Кейхил се намръщи и се наведе да вдигне Тейлър. Забрави всичко друго, по-късно щеше да има достатъчно време да го разнищи. Сега трябваше да осигури на това момче помощ.

— Хайде, Джек — промърмори той и насила го изправи да седне. Погледна в недоумяващите му очи.

— Джек, ще те заведа, в болницата! Сега трябва да ти сложа белезници, но това е само за твоята безопасност. Синко, не си арестуван. Чуваш ли ме? Нали ме чуваш, Джек? Не си арестуван! Само ще те заведа на лекар.

Тейлър не оказа никаква съпротива. След минута Кейхил го бе настанил на задната седалка и те се носеха с патрулката към болницата. Там шерифът щеше да се възползва от връзките си най-безскрупулно, за да го прекара бързо покрай охраната в специалното помещение, запазено за детоксикация на пациенти.

Щяха да го регистрират под друго име и щеше да обясни на лекаря, че вероятно страда от посттравматично стресово разстройство. Щеше да предупреди, че Тейлър е опасен за себе си и за околните и че още следобед ще се свърже със съдия за оценка на психическото му състояние, с което щеше му осигури първата доза успокоителни.

Когато тази работа с Торн и останалите разбойници свършеше, Тейлър щеше да е на път да се оправи, а Кейхил — да приключи с лъжите. Сега трябваше да се върне при Шърли и да разбере кой друг е бил ударен.

Беше убеден, че макар Тейлър да се е оказал негоден, това не ги е спряло.

Сигурно са намерили друг, който да удовлетвори глада им.