Джеймс Байрън Хъгинс
Магьосникът (5)

4

Торн освети помещението с фенерчето. Не беше суеверен, но си спомни как един от неговите партньори, Аарон, дори отказваше да работи на Вси светии.

Никога не беше протестирал срещу тази чудатост на своя партньор, защото когато си имаха работа с бандити, Аарон бе най-добрият помощник в ръкопашни битки или при престрелка.

Той се страхуваше единствено от духове.

Съзнанието на Торн се върна в настоящето. Тук имаше нещо. Старият му инстинкт, изострен след годините като детектив, го потвърждаваше. Ако усещането не беше толкова силно, той нямаше да му обърне внимание. Обаче това бе нещо повече от усещане — почти можеше да го вкуси.

Приближи фенерчето до мазилката. Тя беше прашна, суха и се лющеше. Торн плъзна ръка по камъните. Може би си въобразяваше, но като че ли усети малки вдлъбнатини. Плъзна отново ръка, този път по-бавно.

Някога вдлъбнатините са били по-дълбоки и ясно очертани, като дупки от куршуми. Но с течение на годините са били загладени от дъжда и сега не личаха кой знае колко.

Но Торн беше сигурен.

Тук се беше ударил куршум. Може би преди век или дори повече. Той плъзна фенерчето много бавно и внезапно осъзна, че ръката, с която държеше беретата, се бе изпотила. Сърцето му биеше по-силно, зрението му ставаше тунелно. Не усещаше температурата, както би трябвало, и това го разтревожи. Той удари стената с ръка и не се изненада, когато тя отговори с кухо ехо.

Да, там имаше някакво помещение. Стената го скриваше и Торн имаше силно усещане, че зад нея няма да намери нищо приятно.

Чуваше как Ребека мести кашони в кухнята. Знаеше, че трябва да се върне горе, за да не събуди любопитството й и тя да слезе при него. Поклати недоволно глава.

Не, сега не беше време да търси какво има зад тази стена. Щеше да изчака децата и Ребека да заспят, изтощени от дългия ден. Тогава щеше да се върне и да разбере каква тайна е заровена зад тези камъни.

Щеше да разбере.

* * *

Почти се бе мръкнало, когато, изтощена от дългия ден, Ребека се строполи върху леглото в една от спалните на горния етаж.

Тази вечер не сготви нищо. Поръчаха пица и Торн помогна в разопаковането на чинии и тенджери, кани, тигани и кухненски джунджурии, докато тя и децата ядяха пица със сирене и пеперони. Тридесет минути по-късно те спяха дълбоко на горния етаж, а Торн вечеря с коричките. Това му беше достатъчно.

След бързата закуска той се качи горе, за да се увери, че всички са заспали. Съдейки по отворените им усти и равното дишане, щяха да спят до утре. Време беше.

През цялата вечер бе държал беретата на кръста под колана. Не само заради навика — той бе задължен да го носи на служба и в свободното си време дълги години. Не, беше го пъхнал там, защото имаше лошо предчувствие. Отдавна се бе научил да не пренебрегва това усещане, независимо колко необяснимо е то.

Той взе специалното полицейско фенерче „Маг лайт“ — десет пъти по-мощно от цивилния модел, който хората си купуваха в железарските магазини.

Тихо отвори вратата към мазето. Втренчи се в бездънния мрак и се учуди, че дори мощният лъч на маглайта не стигаше до долу. По някаква причина светлината не отиваше по-нататък от средата на стълбището от дъбови дъски.

Тъй като знаеше, че цялото му семейство е дълбоко заспало, Торн стъпи на най-горното стъпало и тихичко затвори вратата зад гърба си. Те щяха да спят през следващите десет часа. Най-малко.

Всъщност той беше уморен колкото тях, дори повече, и отчаяно се нуждаеше от сън. Но знаеше, че никога не би могъл да заспи, докато усеща опасност. Това беше черта, която Ребека едновременно харесваше и мразеше у него в зависимост от случая.

Пистолетът му беше „Берета 92ФИ“, полуавтоматично деветмилиметрово оръжие с пълнител за петнадесет патрона. По навик той все още го зареждаше със 148-гранови^[1] патрони с посребрени кухи глави, които попадаха в целта със свръхзвукова скорост, около 380 метра в секунда, на разстояние двадесет и три метра. Бяха достатъчно мощни, за да спрат нормално човешко същество с един изстрел.

Той се спусна надолу по стълбището, като се движеше покрай стената, за да намали до минимум вероятността стъпалата да изскърцат. Не знаеше защо върви дебнешком, просто усещаше необходимост да бъде внимателен. Невъзможно беше инстинктите му толкова да грешат.

Докато слизаше стъпало по стъпало, несъзнателно зае бойна стойка. Държеше фенерчето с изпъната настрани ръка. Тази с пистолета бе насочил напред на равнището на рамото. Ако някой решеше да стреля по него, щеше да се прицели във фенерчето и да пропусне самия Торн.

За част от секундата той бе съживил у себе си техниките за водене на нощен бой.

В мрака не давай стандартните два изстрела за защита. Отпусни се на земята и се претърколи встрани. Сменяй мястото и височината. Изпразни цял пълнител в посоката, откъдето е припламнала светлинка, докато бързо се преместваш на нова позиция. Придвижвай се в мрака и стреляй, после смени мястото си и се заслушай. Веднага след като стреляш от дадена позиция, ти я разкриваш, така че трябва отново да се преместиш. Но ако смяташ, че си улучил целта, не се мести. Остани на място и се заслушай.

Щом изстреляш петнадесет патрона, не забравяй, че имаш още един в патронника. Продължавай да се прицелваш, когато освободиш изпразнения пълнител и пъхнеш друг. Не издърпвай затворния блок, защото той се заключва само ако е напълно празен, така шумът няма да издаде позицията ти в тъмнината.

Бързината, бързината е най-важното. Номерът е да не движиш пистолета прекалено бързо и да оставяш пролуки с размерите на човек в покритото от него пространство. Това е обичаен проблем за автоматичната стрелба. Серия от три бързи изстрела е най-сигурният начин да улучиш някого. След три изстрела откатът обикновено вдига мерника нагоре и наляво.

Тактическият преглед отне на Торн само част от секундата, защото съчетаваше рефлекс и инстинкт. Той вече се движеше благодарение колкото на паметта на мускулите, толкова и на съзнателните разсъждения. Най-накрая стигна основата на стълбището.

Насочи фенерчето към стената и си пое дълбоко дъх. Усещаше. Знаеше с всяка фибра на своето същество. Тук долу имаше нещо. Не се съмняваше в предчувствието си, защото и преди му се беше случвало.

Случай след случай, независимо какво сочеха доказателствата, Торн бе слушал инстинктите си точно както правеше в момента. В крайна сметка постигаше осъдителна присъда. Опитът му го караше да вярва повече на онова, което чувства, отколкото на това, което можеше да докосне или види.

Внезапно се сети, че е напълно възможно да прекара остатъка от нощта в компанията на разсърден шериф, объркани заместници, ядосан съдебен лекар, зад жълта полицейска лента за ограничаване на достъпа до местопрестъпления. Плюс носилката и фелдшерите от спешна помощ, които щяха да откарат старите кости до мястото, което отговаря на тукашните представи за погребално бюро. Никой не обича да го викат в бурна нощ при наскоро изкопан труп, но Торн нямаше да позволи онова зад стената, каквото и да е то, да остане в дома му до сутринта.

Първо обаче трябваше да го намери. А това изискваше малко работа. Торн не смяташе, че малко шум толкова дълбоко под къщата ще събуди Ребека или децата. А и винаги можеше да се провикне, че освобождава място за складиране, за да им попречи да слязат.

Той пристъпи навътре и видя купчина стари инструменти в далечния край на помещението. Пъхна беретата под колана си. Вече нямаше защо да я крие. После прегледа инструментите. Намери брадва с изгнила дръжка и лопата, която нямаше да му свърши работа.

„Това е камък… Трябва ми нещо, за да го извадя…“

И го намери — една кирка.

Провери стоманата. Беше ръждясала, но все още здрава. Провери и дръжката, тя се оказа невероятно добре запазена. Трябва да беше на сто години, но изглеждаше така, сякаш бе купена вчера от железарския магазин. С нея лесно би могъл да изкопае гроб, безименен гроб.

Той се обърна и освети обрамчената от стари попадения на куршуми стена. Истински се вълнуваше какъв е този гроб. Защо беше толкова смутен? Не беше аматьор. През по-голямата част от живота си беше имал работа със смъртта под една или друга форма. Беше много способен войник и го знаеше. Но тук имаше нещо… нещо несигурно, нещо ненормално.

Каквото и да беше това, то определено не се криеше. По-скоро внушаваше чувството, че чака. Това накара Торн много картинно да си представи привидения и скелети, потракващи с вериги по коридорите.

Той отиде до стената и постави фенерчето така, че да осветява белязаната от куршуми стена. Зае позиция и вдигна кирката.

Доста го биваше с брадва, кирка и лопата. Беше израснал в провинцията. Можеше да нанася тежки удари и дори да увеличава щетите при ваденето на инструмента. Не беше изгубил тази способност през годините.

Замахна и кирката потъна дълбоко в древните камъни. Щом я напъна, откърти учудващо голяма част. Нанесе втори удар. Стената беше дебела и стара, но камъните — странно трошливи. След тридесет минути я разкопа в средата и значителна част от нея рухна навътре. Остана един участък, висок около трийсетина сантиметра, но Торн не му обърна внимание.

Той вдигна беретата срещу непрогледния мрак, насочи фенерчето в него и замря. Стоя така половин час, докато не почувства, че е безопасно да се раздвижи. Истината обаче беше, че не бързаше да влезе. Усещаше, че каквото и да се крие там, то не е нещо, което би желал да открие. Може би това, което се бе случило в миналото, трябваше да си остане там. Но вече бе прекалено късно. Всички тайни излизат наяве, сега беше дошъл ред на тази.

Торн прекрачи внимателно основите на стената и плъзна беретата от ляво на дясно, както го бяха учили. Нямаше належаща причина да го прави, това бе просто заучено действие, рефлекс, който не можеше да сдържи, дори и да искаше. Мъртвото нещо вероятно лежеше вътре от хиляди години, но Торн не отслаби защитата си. Постоянната бдителност бе дълбоко заложена в него. Той не можеше дори да си представи, че, обикновените хора живеят, без да се интересуват от облеклото на другите, от това кой влиза в банката, кои коли на паркинга са с включен двигател и даже от внезапната промяна на вятъра.

Когато той влезе в банката, за да депозира заплатите след ранното си пенсиониране, можеше да изрецитира на Ребека марката, годината и регистрационния номер на всяка кола до входа. Преди да мине през втората врата, вече знаеше дали касиерите се движат свободно, дали охраната носи пистолет и какъв модел е той. А преди това бе забелязал и куп други неща — затворени ли са щорите, кой говори по телефона, кой си води бележки, кой разговаря и кой мълчи.

Банката и супермаркетът бяха двете места, където Торн не отваряше вратата пред Ребека. Тя винаги влизаше втора, точно зад него, след като той огледа. В основата на тази чудатост бе желанието му да я защитава. Тя смяташе това за мило, поне така твърдеше. Иначе, дори и след четиринадесет години брак, той винаги й отваряше вратата. На къщата, на колата, на черквата.

Торн бързо плъзна фенерчето, за да види дали в това, което приличаше на гроб има нещо. Мястото изглеждаше празно. После той забеляза сива, неподвижна, покрита с парцали купчинка. Приближи се.

Аха…

Ето къде си бил…

Да, това беше мъртъв мъж.

Един наистина мъртъв мъж.

Торн застана над него и се втренчи към останките на пода. Трябва да беше на сто или може би дори хиляда години. Той бе виждал безброй трупове, но никога не беше попадал на нещо подобно. Този тук беше направо древен.

Устата му висеше отворена в безмълвен писък, а гръдният кош разкриваше отлична гледка към гръбнака. Раменната, лъчевата и лакътната кост бяха открити. Торн различи по тях леки драскотини като рани от куршум или плъхове. Трудно бе да се каже, това тук беше толкова старо. Но детективът у Торн не пропусна да отбележи, че черепът бе удивително непокътнат, сякаш гризачите нарочно са го отбягвали.

Торн огледа по-отблизо и определи, че някои от повредите са причинени от куршуми. Половин дузина ребра бяха очевидно пречупени, други — откъснати от гръбначния стълб. Подлакътниците, двете раменни кости и китките бяха издраскани.

Торн коленичи до тялото. Несъзнателно бръкна в джоба си за гумени ръкавици, преди да се сети, че вече не носи такива със себе си. Затова с гола ръка отмести парче плат от скелета и го вдигна към светлината.

Памук. Все още можеше да различи отделните нишки. Забеляза и цвят. Изглежда беше смесица от синьо, пурпурно и алено, като плочките от лапис лазули в голямото мазе.

Не знаеше какво да мисли за това, че робата на мъртвеца прилича на церемониалните одеяния в мазето. Почувства, че това му напомня нещо, което вече е виждал, но не можеше да си спомни какво, е то и къде го беше видял. Усети, че е важно и затова го отмести в подсъзнанието си. По-късно щеше да се сети. В момента по-голямата му грижа бе да установи откога е мъртъв този човек.

Той внимателно прекара ръка по подлакътницата, за да провери дали е вкаменена. Не беше. Обаче косата, последното нещо, което изчезва, я нямаше. Това означаваше най-малко шестдесет години, дори при тези условия под земята.

Знаеше, че е прекалено късно, за да определи дали непознатият е загинал при убийство или във война. Но не смяташе, че някой ще си прави труда да го зазижда, ако не иска да прикрие престъпление. Прецени височината на мъжа. Беше доста по-висок от метър и осемдесет, може би дори два.

Бил е силен, с едър кокал, вероятно е тежал около 110 килограма. Гръбнакът му беше прав и Торн не откри ревматични дефекти или натрупан по ставите калций. Бил е необичайно здрав за онова време до момента, когато се е изправил пред дулата. Торн вдигна поглед и забеляза някакви драсканици по стената до черепа.

Не бяха на английски, френски или немски. Торн говореше и трите езика. Реши, че са ранни европейски или индиански пиктограми. Може би на език, който никой на този свят вече не разбира. Но почеркът бе неравен и небрежен, сякаш бе писано набързо и под напрежение.

Изведнъж шокиран осъзна, че мъжът е изписал буквите сам! С тази мисъл в главата той се отпусна назад и се втренчи в него.

„Заровили са го жив?“

Потрепери при тази мисъл.

Погребали са го жив.

Защо някой ще погребва жив човек и ще отбелязва гроба му с куршуми? Защо някой изобщо ще погребва жив човек?

Фенерчето улови проблясване на сребро на лявата китка на мъртвия мъж и Торн присви очи.

Той несъзнателно започна да действа като детектив по убийствата и внимателно проучи пода. Не искаше да наруши нещо, което можеше да разкрие какво се е случило тук. Но нормалните правила бяха неприложими за трупове на сто години. Това бяха археологически разкопки, а не местопрестъпление.

После, напълно успокоен, че няма да наруши нещо важно, Торн остави беретата на пода и протегна ръка. Докосна предмета, който отразяваше светлината.

Белезници…

Към тях имаше и покрита с прах верига. Торн вдигна глава и видя дебел клин за железопътни релси, който крепеше веригата към стената. Не знаеше защо не я бе забелязал преди малко. Може би защото интересът му бе насочен към скелета. Но това тук беше още по-любопитно…

Белезници и вериги.

И така… бяха го застреляли и оковали, а после зазидали жив… не непременно в този порядък.

Торн беше заинтригуван. Винаги беше обичал мистериите, а тази си я биваше. Но не беше шокиран. Още в началото беше усетил, че това тук е странно. Сега то се превърна от нещо странно в убийство. И не просто в убийство. А в ужасно, продължително убийство. Торн не искаше да живее с него. Бързо реши да остави цялата тази работа в миналото.

Хрумна му да иззида наново стената, и то по-здрава. Но имаше два проблема. Ребека щеше да любопитства защо го е направил, а тя бе прекалено чувствителен детектор на лъжата, за да успее да я заблуди. Второ, не беше толкова луд, че да държи мъртвец в мазето си.

Не, реши той, ако искаше да има душевно спокойствие, щеше да се отърве от този тип. Наистина не го беше грижа кой е бил той и кой го е убил. Каквото и да бе станало тук, се беше случило преди сто години. Тревожеше го само вероятността, че човек, умрял по такъв ужасен начин, би могъл да остави след себе си „лоши трептения“. Не искаше да изрече думата „дух“ дори и пред себе си. А колкото до справедливостта, щеше да остави миналото да погребе миналото.

Той прекара пръст по белезниците и се увери в това, което беше подозирал. Бяха сребърни. Не се изискваше голям логически скок да си направи изводи, като се има предвид, че бяха на по-малко, от четиридесет мили от Салем, Масачузетс, американското средище на магьосничеството. Торн наклони фенерчето и видя по белезниците леки вдлъбнатини.

Преди да го погребат, този човек е бил затворен, но по някое време група мъже е открила огън с пистолети, ловни пушки и карабини. Стреляли са по него от чувство на безсилие или страх, или и двете. Торн реши, че са били доста хора, защото на сам човек щеше да му трябва цяла нощ, за да изстреля толкова куршуми със зареждаща се през цевта пушка от седемнадесети век.

Но какъв беше този, който бе предизвикал толкова крайно отмъщение от цяло едно село? Магьосник? Масов убиец? Дали не е изгорил черквата? Или е практикувал магия? Отвличал невинни пътници? Принасял човешки жертви?

Нямаше други следи. Торн поклати глава и дръпна белезниците. Две от кокалчетата на пръстите паднаха.

Намръщен от усилието да се съсредоточи, Торн се изправи и проучи белезниците отблизо. Доколкото можеше да прецени, те бяха изработени със забележително майсторство. Тогава си каза: кой за Бога би прахосал хиляди сребърни долари за един злодей, после да го погребе жив и на всичко отгоре да го застреля?

„Прекалено“ беше слаба дума.

Много хора са били страшно уплашени от този човек. През съзнанието на Торн преминаха смешни изображения на върколаци и вампири, но той ги отблъсна. Не беше идиот, според него хората, които вярваха в подобни неща не бяха непременно глупаци, но… със сигурност не живееха в действителността.

Торн опита да се постави на мястото на убийците. И първата мисъл, която му хрумна, беше за времето. Кое е било смятано за реално преди неколкостотин години.

По онова време суеверието е било силно разпространено, хората са вярвали в духове и проклятия. Днес науката и цивилизацията до голяма степен са обяснили това, което преди е било смятано за свръхестествено. Но по онова време са горили хора на кладата за това, че притежават черна котка. За смъртта на този човек можеше да има много причини.

Едно беше сигурно, той е бил убит жестоко от много уплашени хора.

Торн обмисляше каква да бъде следващата му стъпка, когато нещо привлече вниманието му. Беше проблясване на… светлина… в черните очни орбити на скелета. Колкото и невероятно да беше, Торн бе сигурен в това. На мястото на черната празнота бе проблеснал… интелект?

Не, каза си той, не може да бъде. Било е отражение от светлината на фенерчето. Стават такива работи. Но взе твърдо решение. Това нещо нямаше да остане в къщата през нощта.

Телефонната линия още не бе включена и той използва мобилния телефон, за да се обади на диспечера на областния шериф.

— Това спешен случай ли е? — попита женски глас.

— Не… не точно.

— Име и адрес?

Торн й каза каквото трябваше, за да регистрира обаждането му.

— За какво става дума?

Той обмисли за миг как да й каже, без да предизвика прекомерна реакция.

— Открих един много, много стар скелет в мазето на новата си къща.

Продиктува адреса си и леко се изненада, когато разбра, че тя го знае. Известно му беше, че къщата има мрачна история, но никак не му хареса, че е част от местните легенди.

— Да, сър — отговори жената, — веднага ще изпратим някого.

Торн примигна. Тя беше един забележително спокоен диспечер. Тук май редовно намираха заровени скелети.

— Ще чакам отвън.

Линията беше свободна.

Диспечерите не ги бива много в сбогуванията.

* * *

Студено…

… Студено?

 

Нямаше очи, но му беше… студено.

Въздух… нещо… го докосваше.

Опита се да погледне, но бе толкова слаб. Какво е това? Студено… и мокро. Несъзнателно сви ръка, чувствайки нещо различно. Животът, останал у него, пламна в надежда и той стисна по-здраво пръсти. Те бяха топли в студа. Можеше да ги почувства.

Той се съсредоточи. Идваше… какво беше това?

Нещо се беше случило, нещо наруши тъмнината.

Дълго търси това, от което имаше нужда. Съсредоточи се, призовавайки силата, която не го беше предала през хилядолетията. Не се случи нищо. Той продължи. Искаше да я върне такава, каквато винаги е била. И докато се съсредоточаваше, почувства мрака, въздуха, влажната пръст под себе си и агонията на своята форма.

Беше свободен!

Разбра го в мига, щом му мина тази мисъл. Опита се да стане, но още не беше способен. Пробва да отвори уста, да раздвижи ръката си, да смени тази ужасна поза, но силата идваше толкова бавно в крайниците на този скелет.

В Египет той преобразуваше мъртвите неща в живи. Превръщаше водата в кръв. По време на глад призоваваше от гората животните и хората го обожаваха повече от фараона.

Спираловидна, ярка, коварна тъмнина…

Можеше да вижда!

Би изревал в метежната си радост, но го спря едва доловимо усещане, че не е сам. Не му се вярваше. Беше сам толкова дълги векове, толкова… Векове ли бяха?

Започна да си припомня… Да, били са векове. Веднъж. И после още векове… да, със сигурност поне три века, откакто беше погребан. Но сега отново беше буден…

Чу звуци на горния етаж и…

На горния етаж?

Къде се намираше?

 

 

Той изстена, погледна надолу и видя омразните белезници, които го бяха държали за стената. Китката му беше свободна и белезниците лежаха на рохкавата пръст. Смръщен, той протегна освободената си лява ръка и измъкна белезниците и от дясната.

С две оковани ръце беше затворник. Сега беше свободен, изправи се, събра себе си, своя дух и воля и се обърна към вечната сила, която винаги го бе възкресявала от мъртвите, защото властваше над смъртта.

Но сега тя не беше толкова мощна. Изглеждаше далечна и… някак злопаметна. Той завъртя глава от разочарование.

— Къде си? — прошепна, преди да му хрумне най-омразната сред мислите, мисълта какво го беше довело сред тези руини, лишен от слава и власт.

Ето го пред него, в натрупващия се мрачен спомен, началото на края на всичко, което познаваше.

Беше ден като всички други в градината на Аменхотеп II, фараона на Египет, когато той, Ианий, най-големият от всички магьосници, забавляваше безмозъчните наложници и гости на двора с прости номера, които ги караха да губят ума и дума.

За него това беше елементарно: да превърне виното в хляб, пясъка в желязо, птица да кацне на раменете на забулените девици, издокарани от господарите им във великолепна коприна и атлаз. Бе изпълнил всичките си задължения умело и предпазливо, като позволи на Аменхотеп да вземе славата и тогава…

Той влезе в градината като просяк от улицата, събуден от шума, търсещ храна и дрехи. Ианий бе виждал стотици хиляди като него да се издигат и падат и отдавна престана да изпитва удоволствие от тяхната смърт. Те бяха роби, живееха и умираха. Но този беше различен. Движеше се изправен и без страх.

Робата му бе тъмночервена и се спускаше на дипли надолу, закривайки долната риза на тъмносини и бели райета. Косата му, типично за робите, беше дълга, а вълнистата му бяла брада се спускаше до гърдите. Силните му гърди и рамене свидетелстваха за дълъг и труден живот в пустинята, но той не изглеждаше обезсърчен или отслабен от многото си години.

Странно, но пазачите не се изправиха пред него и той продължи напред, следван от по-дребен мъж с посивяла брада. Двамата носеха тояги и Ианий понечи да застане пред трона, но Аменхотеп се изправи.

— Мойсей — започна той и бавно се усмихна, — най-накрая идваш при мен.

Този, когото наричаха Мойсей, направи крачка напред.

Беше едър, но стоеше смирено приведен и изглеждаше по-дребен. Но дори и в тази скромна поза нещо в него намекваше за голяма сила. Той стоеше пред Аменхотеп с аурата и безстрашието на цар. Мъжът до него вдигна поглед към фараона и заговори:

— Благородни Аменхотеп — започна той тихо, — аз съм Аарон, братът на овчаря Мойсей, когото виждаш пред себе си.

Лицето на Аменхотеп се изкриви от яд.

— Познавам Мойсей, глупако. Току-що го поздравих с добре дошъл! С него сме приятели, откак сме живи, остави го да говори от свое име. — Той загледа Мойсей с нарастваща нежност.

— Ще говориш ли с мен, братко?

С тежка въздишка Мойсей пристъпи напред и заговори с колеблив и несигурен глас:

— Ще ми се да идвах само за да те прегърна, братко мой. Но не това е причината за нашата среща.

Аменхотеп се засмя, за да прикрие, че е объркан:

— Братко, ти се върна в своя дом. Сега можем заедно да строим Египет! — Той поклати глава. — Всичко е простено заради онази незначителна случка, тя остана без последствия. Мъртвецът си е мъртвец. Ние измазахме пирамидата с неговата кръв и камъни.

Той се обърна с протегната ръка.

— Роби, донесете ми най-хубавото теле! Съберете музикантите! Ще празнуваме цял месец, архитектът на Египет се върна у дома!

Мойсей заговори отново:

— Велики фараоне, ние смирено благодарим за твоята милост. Ти си най-великият владетел на всички народи. Дошли сме да отправим към теб една проста молба, ако решиш да ни изслушаш.

Аменхотеп се засмя и погледна шеговито към хората наоколо. Пристъпи напред и постави ръце върху раменете на Мойсей.

— Защо си толкова официален, братко? Бях закопнял да те видя. Всеки дар, който жадуваш, ще бъде твой!

Мойсей наведе глава и празничната атмосфера се разсея. Сякаш музиката и танците спряха заради черен облак, надвиснал над открития двор. В дълбокото мълчание гласът на Аменхотеп прозвуча тънък и безличен:

— Мойсей? Какво има? Уморен ли си? — Той вдигна ръка към момичетата, които сервираха. — Донесете ни малко вино. Брат ми е жаден.

— Не — намеси се Мойсей, — не вино търся аз, братко мой.

Аменхотеп не разбра и се вторачи мълчаливо в него. После протегна ръка.

— Това е Ианий, моят слуга. Той може да прави много магии и други чудновати неща. В опасност ли си? Имаш ли нужда от моята помощ? Мога да те уверя, че сам Ианий струва почти колкото цялата ми армия.

— Дойдох само за да предам едно съобщение — отговори Мойсей.

— Съобщение? — фараонът отново се изсмя. — И кой би бил толкова глупав да ми изпрати съобщение без подарък? Със сигурност не и ти, Мойсей.

Той сведе глава.

— Не, велики Аменхотеп, не съм толкова глупав. Съобщението за теб е от… Бога на Израил.

Аменхотеп отстъпи назад. Неволно вдигна дясната си ръка, прикри гърди с нея и го гледа втренчено известно време, преди отново да се засмее. Гласът му бе колеблив и смирен:

— Братко, всички минали грехове са простени… Няма нужда да захвърляш всичко, което ни е скъпо заради… този фарс. Посрещам те у дома с отворени обятия.

— Бог ми прости — заяви Мойсей също толкова тихо, — така че нито имам нужда, нито търся прошка от хората. Дойдох само за да предам съобщението на великия фараон, на когото Богът на Израил казва: „Пусни моя народ да си върви“.

Така започна всичко.

Когато Мойсей дойде за трети път, Аменхотеп повика Ианий в двора, за да наблюдава как еврейският пророк спори смирено, но твърдо. При всяка среща Аменхотеп се ядосваше все повече и ставаше все по-враждебен. Той се оплака, че спи на пресекулки, а наяве го преследват странни, тревожни страхове. Накрая всичко това бе засенчено от открито отвращение и омраза към Мойсей. И Аменхотеп прекарваше всеки свой миг, заклеймявайки силата на юдейския Бог.

Ианий знаеше много добре, че не бива да се съмнява в еврейския Господ. И преди бе ставал свидетел на неговата сила, така че не се заблуждаваше кой ще победи, ако премерят сили. Но не можеше просто така да разкрие страховете си на фараона.

Въпреки плановете на Аменхотеп да отклони Мойсей, Ианий знаеше, че евреинът няма да се откаже от служенето на Бога. Отдавна беше научил, че юдейският Бог изисква и получава пълно отдаване от избраните си слуги. Не приема нищо по-малко. И щом Мойсей бе предал това съобщение на Аменхотеп, най-могъщия владетел на този свят, той със сигурност бе сред избраните. Да… беше избран, иначе отдавна щеше да е мъртъв.

И после мигът настъпи.

В присъствието на всички роби на Аменхотеп, куриерите, пазачите, наложниците и голям брой гуляйджии и гости Мойсей обяви високо и ясно:

— Аменхотеп, времето на приказките свърши! Виж силата на Бога на Израил.

Едва отзвучаха Моисеевите думи и неговият брат Аарон хвърли тоягата си на пода. След миг тя се превърна в змия. Не изглеждаше като Сет, крокодила, нито приличаше на обикновена змия. Беше същество с дължина шест кубита^[2] и тегло на човек, неестествено яростно пазещо територията си, което тормозеше два пъти по-големи от него създания. Покрита беше с толкова гъсти люспи, че дори въздух не можеше да мине през тях.

Аменхотеп се отдръпна стреснат.

— Ианий — извика той, — покажи на този юдей и отстъпник, че не е направил нещо, което и моите магьосници да не могат!

Превръщането на тояга в змия не беше лесна работа и Ианий се стегна. Съсредоточи се, започна да произнася нужните думи и магически формули и въпреки че търпеше големи болки, за да канализира силата, която работеше чрез него, той стоически не показа, че го боли. Знаеше, че това как другите възприемат неговата сила, е по-важно от самата нея.

Много често да ти вярват, че контролираш някаква сила, бе равносилно на това наистина да я притежаваш. Същият феномен работеше добре и за Аменхотеп, макар той да не притежаваше нищо друго, освен един златен трон и титлата „Син на Ра“.

В действителност Аменхотеп беше просто дете с късмет на един глупав старец, който бе станал безполезен. Затова Ианий щедро сложи бащата — предишния фараон, да спи веднага щом чукна петдесетака.

Фараоните идваха и си отиваха. Той беше силата зад трона. Силата винаги беше принадлежала на него и винаги бе била действителна. Но сега предусети, че тя няма да е достатъчна за това състезание.

Щом приключи със заклинанието, той вдигна лице, за да види, че неговият бог не го бе изоставил/Защото на пода срещу евреина лежеше втора, змия, голяма колкото неговата. Тогава Иамврий също хвърли тоягата си на пода, повтори заклинанието и там се появи и неговата змия.

За миг реши, че е надминал пророка на Израил, но това не продължи дълго. Когато змията на Мойсей уби и изяде двете змии на египтяните, той разбра, че битката ще бъде дълга и трудна.

Но Аменхотеп вярваше, че силата, която сам не притежаваше, ще победи Мойсей. И когато Мойсей превърна Нил, извора на живота, в кръв и много създания измряха, фараонът стана самонадеян.

Аменхотеп го накара да повтори чудото, сътворено от юдейския Бог, и Ианий се подчини. Но преобразуването на вода от прясно изкопани кладенци беше нищо в сравнение със змията. Да… лесно бе да манипулираш мъртвата материя, но да призовеш живо и дишащо нещо, изискваше проверка на вярата му. А той никога не беше сигурен дали неговият бог ще изпълни молбите му, или ще ги отхвърли по някакви свои тайни причини.

Без някой да му е казвал, той беше уверен, че Мойсей има лична връзка със своя Бог. Докато той самият бе принуден да се осланя на намеците, тайнствата и маските, които неговият бог разрешаваше. Но Ианий не съжаляваше за това. Придобитото чрез предаността му към Мрака беше много по-удовлетворяващо от всичко, което би могъл да получи, като слугува на Светлината.

Той едва не се изсмя, когато Мойсей призова жаби от Нил, защото не видя в тях никаква заплаха. Но проклетото жабешко множество започна да измира, разлагащите се тела, струпани на купища, дюни и хълмове, разпространиха мухи, болести и воня, които проникнаха във всяка къща и всяка шатра.

Побеснял, Аменхотеп му нареди също да призове жаби и да покаже, че Мойсей не може да постигне нищо, на което великите магьосници да не могат да отговорят.

Ианий не виждаше никакъв смисъл в тази заповед. Много по-мъдро би било да му наредят да прогони жабите обратно в Нил, но Аменхотеп бе издал нареждането в присъствието на роби. Ианий не можеше да позволи хората да разберат, че фараонът е глупак. И от съображения за сигурност беше принуден да задоволи принца идиот.

Мойсей не се обезкуражи от това, че и Ианий призова жаби от Нил, макар за него това да не беше чудо.

Разбира се, Ианий дори не си и представи, че е възможно да помоли юдейския Бог магията му да проработи.

Не, беше постъпил както обикновено. Бе призовал своя бог, макар да не можеше да го позове с истинското му име — те бяха много. И неговият бог бе отговорил.

Сътрудничеството на този бог не беше нещо сигурно и Ианий отдавна бе приел този факт. Неговият господар можеше да чуе молбите му, а можеше и да не ги чуе. За разлика от Мойсей той нямаше представа за истинската му природа. Знаеше само, че ако му се покорява и прави всичко, за да унищожи последователите на бога на Израил, той щеше да бъде доволен и да го възнагради.

Болка…

Спомни си къде се намира…

Под земята.

Той се опита да стане в мрака на своя гроб, но падна назад сред кълбо прах. Опря свободната си ръка в пода и се оттласна силно, за да се изправи. Спомни си поражението, което този омразен законодател, вестителят на еврейския Бог, най-накрая му нанесе.

Аарон, който винаги изпълняваше командите на Мойсей, защото единствен чуваше заповедите на Господа, вдигна тоягата си, стовари я върху пясъка и той се превърна в комари.

В началото те сякаш не бяха голямо зло. Но започнаха да измъчват, да ослепяват, пропълзяваха в дрехите, в леглата и в очите. Така става с всички напасти — в началото изглеждат маловажни, но с течение на времето издръжливостта и търпението се изчерпват и започва мъчението.

И така той призова бога, когото не можеше да види, да повтори чудото на еврейския господ. Нареди на Иамврий да изпише заклинанията върху камъни с бронз, изкован по тайна рецепта, по-твърд от желязото, и призова своя господар…

Но се случи това, от което винаги се бе опасявал — този път не получи отговор.

Комарите продължиха да ги тормозят и най-накрая Аменхотеп помоли еврейския пророк и неговия брат да се обърнат към своя Бог за милост. После Аменхотеп призова Ианий да му даде обяснение за безсилието. Тогава чу думи, които никога нямаше да забрави, защото насаме Ианий можеше да говори свободно.

— Аменхотеп! Глупако! Наистина ли вярваш, че те издигнах да властваш над Египет, за да ти се подчинявам като на мой господар? — Той се втренчи в „сина на Ра“ и поклати глава. — Аменхотеп, не забравяй кой управлява тази нация! И внимавай да не последваш набързо баща си при Анубис!

В неприкосновеността на храма Аменхотеп успя да попита:

— Но… къде е този Бог на Мойсей? Кой е този Бог?

— Богът на Израил е най-великият от всички — заяви Ианий, неспособен да отрече очевидната истина, след като бе победен пред очите на цял Египет. — Предлагам да пуснеш народа му.

Но горделивият принц пренебрегна предупрежденията, докато не плати с най-скъпоценната кръв — тази на собствения си син. После пусна хората да си вървят, но ги подгони с цялата армия на Египет.

Ианий се смя, щом конниците се подредиха със своите копия, лъкове и знамена и смело погнаха невъоръжените евреи в пустинята, защото знаеше какво ще последва. Да, в пустинята те можеха да хванат робите, да ги подгонят през морето… и фараоновата армия щеше да бъде унищожена.

Дори не се опита да каже на глупавия владетел за гибелта на армията. Нямаше причина да го предупреждава. Ако неговата изтормозена нация се нуждаеше от защита, магията можеше да й я даде. Иначе тя щеше да загине от ръцете на робите.

Той самият би могъл да изгради нова нация от пепелта на тази, през вековете беше научил, че всички царе и народи са заменими. Важно бе само собственото му оцеляване.

И времето му тук почти беше изтекло.

Всички видяха, че магията му не можа да победи Израил, и презрението срещу неговия бог щеше да се увеличава. Богът на Израил бе изчезнал в пустинята със своя обичан пророк. Така даде на Ианий възможност да създаде друг фараон и още веднъж да управлява скрит зад трона, както бе правил хиляди години. Но никога вече нямаше да бъде същото. Хората нямаше да забравят, че е бил победен. Затова още същия ден той започна да планира своето ново бъдеще, както направи и в дните след Вавилон.

Беше роден след потопа, когато Исполините^[3] се бяха върнали на земята, за да попълнят списъка с неостаряващи царе. Но тяхното време беше отминало и никой не помнеше Еменлуана, управлявал 43 000 години. Нито как той беше научил тайните на магията. Единствено Ианий знаеше как да отвори вратата към силата, без да боготвори юдейския Бог.

Внезапно различи в тъмното някаква рамка, вдигна глава, чу сухо стържене на кокали и… Примигна.

Можеше да вижда!

Да… да… спомни си.

Бяха го вкарали тук. Той отново видя белите светкавици, които го бяха ослепили и разкъсали. Беше паднал безнадеждно до стената. Бе издърпал сабята от гърдите си, посребреното острие димеше от кръвта му, и я бе захвърлил настрана. После бе опитал да махне веригите, но не бе успял. Тогава последният камък бе поставен на мястото му.

Сам в мрака, той бе вдигнал лице към куполовидния таван и бе призовал извора на своята сила да поддържа умиращата му плът отвъд малобройните човешки години, за да може да възкръсне и да си отмъсти.

И сега… беше свободен.

Отгоре се чуха звуци.

Той се запрепъва по камъните, премина в полумрака на друго помещение и стигна до стълбището. Нищо не му беше познато. Но в подсъзнанието си виждаше своя път към свободата.

Наляво…

Закрачи към сенките, опипа стената и бързо разбра, че всичко е променено. А после с все още слабите си сетива усети, че край него подухва вятър, протегна се и напипа някакъв дървен рафт.

Не можа да сдържи вика си, когато блъсна скритата врата. Тя поддаде и той се озова в тунел. Не виждаше светлина, но и не се нуждаеше от нея.

Мразеше светлината.

След миг вече го нямаше.

Десет минути по-късно патрулката спря на автомобилната алея и Торн по навик оцени действията на полицая.

Онзи навлезе в алеята със запалени фарове, паркира точно пред къщата и не си остави никакво прикритие в случай на престрелка. Изобщо не му хрумна да паркира до дървото при предната врата, а то представляваше съвършено укритие.

Тези момчета не бяха много добри. Щеше да им е от полза да усвоят някои умения за оцеляване на улицата. Ако Торн можеше да изпрати този младок за четири седмици в академията на полицейското управление на Лос Анджелис, от него можеше и да излезе приличен полицай.

— Здрасти — небрежно поздрави той, — аз съм Майкъл Торн.

— Аз съм заместник-шериф Тейлър. Диспечерката каза, че може би имате нещо в мазето си.

— Да, така мисля. Нещо… старо.

— Колко старо? — полюбопитства Тейлър.

— На няколко века, ако питаш мен. Вероятно има по-голяма нужда от археолог, отколкото от погребален агент.

Макар Торн да не беше експерт по местопрестъпленията, десетте години разследване на обири и убийства в лосанджелиската полиция го бяха научили да разпознава таланта, щом го види. В момента не виждаше такъв. Въпреки това Тейлър приемаше своята работа и самия себе си много сериозно.

Заместник-шерифът тръгна напред.

— Хайде да хвърлим един поглед.

Торн вдигна ръка.

— Заместник, жена ми и децата спят горе. Това долу може да се окаже важно, но по-вероятно не е. Каквото и да се е случило тук обаче, е станало много отдавна, така че няма причина за бързане, а и семейството ми е изтощено. Много ще съм ти благодарен, ако се опиташ да не ги будиш.

На Тейлър му трябваше изненадващо дълго време, за да отговори.

— Е, господине, ти не познаваш историята на този град, нали?

— Познавам я, но повечето от старите градчета в Нова Англия си имат истории за привидения. И Лос Анджелис включително. Стари гробища, мавзолеи. Все едно и също.

Тейлър вдигна рамене и направи крачка напред.

— Тази история може да се окаже различна, но хайде да погледнем. Няма да вдигам шум. Няма защо да будим жената и децата.

Те стигнаха до мазето и Торн започна да се спуска надолу. Бе слязъл вече четири стъпала, преди да осъзнае, че Тейлър все още стои на площадката, втренчил очи в мрака. Дори не беше извадил фенерчето си.

— Какво има? — тихо попита Торн. — Мястото е долу.

Тейлър не помръдваше.

— Какво има, човече? Това е просто един мъртвец. — Торн кимна с глава в посоката, където бе открил скелета. — Хайде, ела да го погледнем. Може да е и на хиляда години… вероятно.

— Да — отговори Тейлър без въодушевление. Бавно извади фенерчето си и започна да се спуска със скоростта на ледник. Торн го изчака да застане до него и не можа да се сдържи да не го попита:

— Добре ли си?

Тейлър не помръдна. С дълбока въздишка Торн разклати фенерчето си и го подкани:

— Хайде.

Слязоха удивително бавно и най-накрая се изправиха пред гробницата. Торн дори не си направи труда да погледне в нея. Знаеше какво има вътре и не изгаряше от желание да го види отново. Просто насочи лъча на фенерчето в отвора и погледна към Тейлър, който най-накрая дойде при него. Веднага разбра, че нещо се е променило.

Тейлър го погледна:

— Какво трябваше да видя?

Торн незабавно се обърна към гроба. Сребърните белезници бяха закачени на стената. Веригите висяха надолу дълги, тежки и почернели от праха в пещерата. Белезниците бяха заключени, а отпечатъкът от скелета върху прахта беше дълбок.

Но него го нямаше.

— Тук няма нищо — каза Тейлър с глас, в който прозвуча облекчение и дори радост.

Торн не каза и дума, влезе в малката пещера и освети стените. Неразбираемите драсканици около веригите още личаха. Поне това беше останало.

Торн бавно плъзна светлината на фенерчето наоколо. Опитът го беше научил никога да не бърза при разследване. Нещата излизат наяве с времето и необмислените решения, предположенията и заключенията без здрави доказателства винаги се оказваха погрешни.

През главата му минаха дузина вероятности. Възможно бе, макар и невероятно, някой да се е промъкнал вътре и да е откраднал скелета, докато той чакаше Тейлър навън. Не си бе направил труда да заключи вратите. Къщата беше необитаема от години или по-точно, откакто последното семейство бе намерило тук своя преждевременен край. Между другото, Торн още не бе проверил прозорците и другите възможности за проникване в мазето — някои от старите къщи имаха тайни изходи още от Гражданската война. Беше напълно възможно да има и друг начин да се влезе тук.

Торн беше дълбоко смутен. Къщата му се стори огромна, по-голяма отпреди, и той се зачуди какви ли други тайни крие. В търсене на отпечатъци насочи светлината към прахта и присви очи.

Странни очертания в прахоляка водеха право навън от гробницата.

Той се наведе, претърсвайки прахта за други следи, и намери потвърждение на своите подозрения. Навън от мястото, където бе открил костите, водеха само тези следи. Освен тях и отпечатъците от неговите ботуши други нямаше. Той ги проучи внимателно. Беше придобил това умение в многото тренировъчни курсове за детективите в Лос Анджелис.

Отпечатъците започваха колебливо, издължени, а после постепенно ставаха по-дълбоки. Когато стигаха до отвора, разкрачът им вече беше нормален, значи и походката — по-уверена.

През главата на Торн минаха хиляди мисли, включително тази, че тристагодишният скелет се е изправил и е излязъл от къщата.

Да, беше смешно, но Торн бе обучен да обмисля всичко, включително смешното. Той бавно погледна към Тейлър, който още стоеше вкаменен, впил очи в отвора.

— Тейлър, добре ли си?

Той не отговори.

— Тейлър?

Главата на заместник-шерифа рязко се завъртя и Торн се изненада от ужаса, който видя на лицето му. Очите му бяха широко отворени, а устата раззината. Пистолетът трепереше в ръката му.

— Какво не е наред, човече? — попита го Торн. — Някой е планирал да влезе тук и да го вземе. При първа възможност. Просто не му е стигнало времето. Може да е бил тук, когато сме пристигнали. Всичко е възможно.

Торн си спомни единствените отпечатъци, които се отдалечаваха от мястото, където бе лежал скелетът. Но в момента предпочиташе да не обмисля сериозно крачещия скелет. Вероятно той просто не беше добър следотърсач, но сега това нямаше значение. Важното бе, че това нещо беше напуснало неговия дом.

Той чу гласа на Ребека и бързо приближи до основата на стълбите. Те не бяха вдигнали шум, значи нещо друго я беше събудило.

— Няма нищо, скъпа — подвикна Торн нагоре. — Просто се обадих на местната полиция за нещо, на което попаднах тук долу.

Вече знаеше какъв ще е следващият въпрос.

— Скъпи, какво намери?

— Нищо особено. Малко стари кости, май са праисторически. — Торн се насили да се засмее уж непринудено. — Кости от динозавър, поне така мисля.

Ребека започна да слиза по стълбите.

— Искам да видя.

Торн вдигна ръка.

— Не! Остани на място. Това може да се окаже важна археологическа находка! Ще позволим на децата да слязат и да разгледат веднага щом шерифът разреши.

— Звучи страхотно — засмя се тя и Торн се присъедини към смеха й.

— Защо не се опиташ да поспиш? Аз ще остана още малко тук, но ще те събудя, ако се случи нещо важно.

Ребека обърна глава и се загледа зад гърба си.

— Здравей, шерифе! — каза тя мило.

— Добър вечер, госпожо. Как си?

— Добре, благодаря. И ти ли си дошъл заради динозавърските кости?

След известно колебание полицаят отговори:

— Може да си сигурна. Ако нямаш нищо против, ще остана, за да се уверя, че всичко е наред и онези от Харвард няма да се разбеснеят, защото сме попилели умрелия им завър.

Ребека отново се засмя.

— Няма да ти се бъркаме.

— Благодаря, госпожо.

Шерифът на Есекс Каунти пристигна и Торн по навик започна да го преценява.

Шериф Кейхил бе в началото на петдесетте и облеклото му беше елегантно като това на Тейлър. Торн се сети, че ченгетата от източното крайбрежие винаги се обличат спретнато.

Кейхил беше с черна шапка с плоска периферия, светлосиня риза, тъмносини полиестерни панталони и сива вратовръзка със златна игла. Носеше бадж с името си, закачен на видно място, лъскави черни обувки, в които можеше да се огледа, и съвършено поддържани кобур и колан. По него нямаше нищо, което да не си е на мястото. Човек можеше да помисли, че им провеждаха изненадващи проверки по тази част, но Торн се съмняваше в това.

Кейхил бе висок около метър и деветдесет, имаше едри като на горила рамене и ръце и малко коремче. Лицето му бе обветрено и кораво и дири от разстояние Торн различи достатъчно белези, които доказваха, че е участвал в много акции. Той погледна към кобура му и видя един „Колт 1911А2“, полуавтоматичен пистолет с единично действащ спусък — мощно оръжие. Изборът на оръжието подсказа на Торн две неща: Кейхил бе старомоден и предпочиташе простите неща.

Тейлър обаче беше със „Смит & Уесън“ модел 19 и това подсказа на Торн, че на заместник-шерифите в Есекс Каунти им бе разрешено да носят колкото искат оръжия, стига да са от списъка на разрешените. Не беше за чудене. В много полицейски управления беше така. Повечето градове предпочитаха да разполагат с уверени полицаи, отлични стрелци със свое любимо оръжие, отколкото с кисели служители, които да създават проблеми със стрелбата си.

Но това, което предизвикваше сериозен размисъл, беше, че Кейхил носеше и пушка помпа, един „Ремингтън“ 870, 12-и калибър с разширен магазин за осем патрона. Сериозна работа.

Необичайно е правоохранителят с най-висок чин в областта да носи пушка. Началниците оставят черната работа на другите. Двойно по-необичайно бе, че я носеше на някакво стогодишно местопрестъпление.

Кейхил слезе спокойно по стълбите, сякаш влизаше в рибен ресторант — без да показва вълнение. Гледаше право в Торн, когато стигна долу и кимна отсечено:

— Шериф Кейхил.

— Шерифе — кимна той в отговор.

— Какво имаш?

— В момента нищо.

Кейхил се спря.

— Мислех, че си намерил останки на мъртвец?

— Така е — отговори Торн почти извинително и посочи към дупката в стената. — Беше там вътре.

Кейхил си даде време да осмисли чутото, после бавно тръгна към отвора. Извади фенерче и надникна вътре, но не прекрачи. Проучва пещерата известно време и после се обърна към Тейлър:

— Джек, какво става тук?

Тейлър вдигна рамене, свали шапката с плоска периферия и плъзна ръка през косата си. — Този човек…

— Торн.

— Точно така, господин Торн… Господин Торн казва, че е видял там вътре скелет.

Тейлър сдържано махна с шапка към дупката в стената.

— Каза, че изглеждал така, сякаш е на неколкостотин години. — Той отново вдигна рамене. Торн видя, че младокът ставаше все по-неспокоен.

При нужда Кейхил явно можеше да бъде и груб. Той погледна твърдо Торн.

— Казваш, че там вътре е имало мъртвец?

Торн наклони глава.

— В Лос Анджелис работих доста години като…

— Да, знам — изръмжа Кейхил. — Проверих миналото ти. — Той отмести очи от възмутения поглед на Торн. — Нищо лично, приятел. Правя го с всички. Просто искам да знам кой влиза в моята община. И между другото, синко, точно в момента екипът ми е все от млади момчета. Ако случайно имаш нужда от работа…

— Благодаря, Кейхил, но нямам нужда. Свърших с това. — Торн въздъхна. — Както и да е, този тип беше мъртъв от дълго време. Може би неколкостотин години. Костите бяха започнали да се вкаменяват. Смъртта му е била насилствена. Мъчителна.

— Откъде знаеш, че е била насилствена?

Торн махна неопределено с ръка.

— Имаше строшени ребра, големи поражения от куршуми или сачми в тялото, но никакви увреждания по черепа. Изглежда, първо са го погребали жив, а после са почнали да гърмят по него. Не смятам, че е живял дълго след това, но може и да са минали няколко часа. Във всеки случай е живял достатъчно, за да изпише онова на стената.

Кейхил го гледаше втренчено.

— Тогава къде е? Станал е и си е тръгнал?

Мълчанието беше неприятно плътно.

Кейхил огледа внимателно гроба, вкара патрон в пушката помпа и пристъпи към входа. Спря и започна да претърсва с фенерчето. Видя следите и главата му остана приведена дълго време. Торн го чу как мърмори:

— Мъртъвците не стават и не си тръгват.

Нямаше нужда да отговаря, но се чу да казва:

— Това означава, че някой се е промъкнал тук и е взел тялото, докато аз чаках Тейлър отвън.

— Да — бързо се съгласи Тейлър, — сигурно се е случило точно така.

Кейхил плъзна лъча на фенерчето по белезниците и долови проблясването на среброто.

— Това сребро ли е?

— Така мисля.

Кейхил не отмести очите от белезниците.

— Кой глупак ще вземе безполезните кости на някакъв мъртвец, а ще остави такова количество сребро?

— Добър въпрос — кимна Торн и погледна право в Кейхил. — Какво става тук, шерифе?

— Не знам — вдигна рамене Кейхил. — Помня последното семейство, което живя тук. Родителите полудяха, убиха трите си деца и после се самоубиха. Никой не знае защо. — Той направи пауза. — Изглеждаха напълно нормални, разбира се, докато не извършиха масово убийство. Бащата беше в градския съвет. Последовател на Котън Матър^[4]. Съпругата му членуваше в Асоциацията на родителите и учителите, в Търговската камара, в хора на първа баптистка черква, в това, в онова… Настина беше много дейна. Имаха цял куп деца и… вече казах, на мен ми изглеждаха, наред.

— Никой ли няма представа защо са го направили?

Кейхил мрачно поклати глава.

— Ни най-малка. Просто превъртяха. Толкоз.

Добре, помисли си Торн уморено, тук долу няма какво повече да се прави. Не му пречеше да слуша за убийства. Току-що бе напуснал работа, в която те се обсъждаха й анализираха по двадесет и четири часа на ден.

Торн реши, че скелетът е по-раншна жертва на семейството и той не е преценил добре възрастта на костите. В края на краищата, не беше същото като да прецениш възрастта на разлагащо се тяло, в което беше доста добър.

Костите си бяха просто кости, освен ако нямаш докторат по съдебна медицина. Торн се усъмни в по-раншния си анализ. Затворени в гроб без въздух, костите можеха да са както на сто години, така и на хиляда. Може да са станали на прах, защото ги беше изложил на въздух.

А и какво значение имаше това? Сто години, шестстотин, хиляда. Нямаше значение. Мъртвият си е мъртъв и Торн бе сигурен, че е умрял много отдавна. Който и да беше виновен за убийството, също вече беше мъртъв.

Разследването на убийство отпреди век беше безсмислено. Скелетът бе изчезнал и Торн не го беше грижа кой го бе отнесъл. Вероятно роднините на виновния не искаха убийството да бъде разкрито. Единственият му проблем беше, че на сутринта трябваше да измисли нещо, за да не се притесни Ребека. Защото със сигурност нямаше да й каже, че е открил мъртвец в мазето. Трябваше да рискува с нейния детектор на лъжата.

Въздъхна дълбоко и погледна Кейхил.

— Шерифе, съжалявам; че те измъкнах от леглото.

Втренченият поглед на Кейхил даде известна представа на Торн защо помощниците му се страхуваха от него. Черните му очи бяха безизразни, неумолими, безпристрастни. Очи на човек, който можеше да те измъкне от канавката, да те застреля като куче и без да трепне да гледа как умираш от загуба на кръв.

И Торн беше способен на същото. Той не отмести очи от тези на шерифа.

Накрая Кейхил осъзна, че Торн не беше уплашен и бавно кимна:

— Това, че някакъв глупак е избягал със скелета, няма голямо значение. Човекът е мъртъв, няма го вече. Който и да го е убил, вероятно също е мъртъв. Не са останали и кой знае колко следи на местопрестъплението. Можем да го зарежем.

Той погледна към веригите и махна с ръка.

— Какво ще ги правиш? Къщата е твоя, значи ти принадлежат. Може да изкараш някоя пара.

Торн се замисли по въпроса.

Обикновено сребро, стопено на кюлчета, може би струваше доста. Но надписите вероятно го правеха много по-ценно за някой музей. Те вероятно имаха специално, свещено значение.

— Предполагам, че ще проверя дали някой ги иска — вдигна рамене той.

Кейхил тръгна към отвора и докато минаваше покрай Торн, промърмори:

— На твое място щях да иззидам стената отново.

Торн наблюдаваше внимателно как Кейхил прекрачи стената и влезе в гроба. Едрият шериф огледа вдлъбнатините, оставени от скелета, и наклони глава към Тейлър.

— Джак, не се тревожи за бумащината. Ще го отбележа при „разни“. — Кейхил замълча продължително.

— Просто се радвам, че това… каквото и да е било… си е отишло.

Торн си спомни за усещането за зло, което го бе обзело по-рано. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна. Разтревожи се, дланите му се изпотиха. Вгледа се в гробницата.

— Ако си е отишло.