Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (6)

5

Когато пристигна в Кенвейл, Мейсън разбра, че заместник-шерифът, следовател от отдел „Убийства“ на полицията, Винсънт Блейн и Харли Реймънд са тръгнали за мястото на престъплението само преди няколко минути. Обясниха му, че може би ще успее да ги настигне, стига „да даде малко повече газ“.

Адвокатът наистина го направи и пристигна в планинската къща точно в момента, в който малката група се готвеше да напусне хладната спалня, където мъртвият си лежеше в същото положение, в което Реймънд го бе оставил.

Мейсън познаваше заместник-шерифа Джеймисън, така че без излишни въпроси му бе разрешено да се присъедини към тях — едно признание за добрата му репутация, както и за голямото влияние тук на Блейн.

Хвърли поглед на студената стая, на грубата изработка на мебелите вътре, на стените от неизгладени борови стволове, на дрехите върху стола, на обувките, поставени близо до леглото, и на застиналия дребен мъж, който през целия си живот така трескаво се бе стремил да изглежда величествен и да доминира над останалите. А сега, в смъртта си, като че бе придобил реалните си измерения, един студен труп в студена спалня.

Адвокатът направи няколко крачки из стаята.

— Не пипайте нищо — предупреди го заместник-шерифът.

— Няма — увери го Мейсън, като продължаваше внимателно да оглежда наоколо.

— Явно се е съблякъл, легнал си е и е бил убит, докато е спял — обади се следователят от отдел „Убийства“.

— Ясно е само, че е мъртъв и че се отнася за убийство — каза заместник-шерифът. — Длъжен съм да заключа стаята и да оставя нещата както ги намерихме, докато не пристигне човек от службата в Лос Анджелис… Да погледнем сега този заровен часовник — макар че не виждам по какъв начин може да е свързан с престъплението.

После ги поведе навън, затвори и заключи вратата на стаята и пое след Харли по огрения от слънцето топъл склон към мястото.

Харли веднага се насочи към гранитните скали.

— Часовникът е заровен тук. Можете да доловите тиктакането му, ако се заслушате.

— Я да погледнем — предложи заместник-шерифът.

Харли коленичи на земята, разчисти мъха и боровите иглички. Прилепи ухо към земята, а след това се изправи с объркано изражение.

— Сигурен съм, че точно това е мястото — каза тихо.

— Не ми прилича тук да има заровено нещо — заяви с откровено скептичен тон заместник-шерифът.

— Може би е малко по-дълбоко — предположи Блейн.

Харли бързо разчисти още малко пространство.

— Не — каза след това. — Капакът на кутията бе почти на повърхността.

Заместник-шерифът поизрита пръстта.

— Толкова е твърдо, май никой не е копал от година.

Харли отново се наведе и прилепи ухото си към земята.

Заместник-шерифът хвърли многозначителен поглед към следователя от отдел „Убийства“.

— Вече не се чува никакво тиктакане — призна младият мъж.

— Сигурен ли сте за този часовник?

— Държах го в ръцете си, извадих го от кутията — продължи да упорства Харли и леко се изчерви. — Адел Блейн също може да потвърди.

На Джеймсън като че никак не му се вярваше.

— Значи тази сутрин беше тук? — попита недоверчиво.

— Да.

— След като открихте тялото ли?

— Не, преди да го открия.

— Но след като Хардисти е бил убит?

— Да, разбира се.

— Ясно, значи не е възможно Джак Хардисти да го е взел — започна заместник-шерифът с тон на човек, на когото му се иска да се отърве от проблем, който може да създаде допълнителни неприятности. — При това положение не би могло да се смята, че часовникът е свързан с убийството. Да видим сега как стои въпросът с колата на Хардисти. Нямате ли представа кой би могъл да я бутне долу в каньона?

— Не.

— В момента просто задавам въпрос — започна Джеймисън. — Но настоявам да получа ясен отговор, искам да ми кажете истината. Няма да имате възможност по-късно да променяте позицията си, Реймънд. Предупреждавам ви, че думите ви ще се смятат за окончателни. Не сте ли вие човекът, който се е качил в колата на Джак Хардисти, дал е газ, а след това е скочил и я е оставил да полети в пропастта.

— Категорично не.

— Защо Блейн ви помоли да останете в планинската къща?

— Искаше да има човек тук, който да наблюдава какво става.

— Защо ви бе необходимо това, господин Блейн? — попита заместник-шерифът.

— Може би бе проява на грижа и любезност от страна на господин Блейн — започна усмихнато Харли Реймънд, преди той да успее да отговори. — Вероятно е смятал, че няколко дни почивка на чист въздух в планинската къща ще се отразят добре на здравето ми. Опита се да го представи като предложение за работа, за да не се чувствам задължен към него.

Блейн като че искаше да каже нещо, но после очевидно промени решението си и само се усмихна.

— Ще ви помоля да ме извините — обади се след малко. — Бих искал, докато уточнявате подробностите с Харли, да поговоря насаме с господин Мейсън.

После кимна на адвоката и секретарката му и тримата заобиколиха голямата скала и се придвижиха напред по поляната, където разговорът им нямаше да се чуе.

— Не мога да ви опиша какво огромно облекчение изпитвах от присъствието ви, господин Мейсън — обяви Блейн. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Дължите го на заровения часовник — обясни му адвокатът. — Вие какво по-точно знаете за него?

— Харли Реймънд ми спомена за часовника тази сутрин. А Адел потвърди, че наистина го е видяла. Бил е заровен точно на това място.

— И какво е станало? Да не би боровите иглички да са го изтръгнали? — подхвърли Мейсън.

— Възможно е Реймънд да е объркал точното място — призна Блейн.

— Добре, това може да почака. Кажете какво точно искате да направя и защо ме извикахте. Но карайте направо. Защото заместник-шерифът всеки момент може да се появи и да започне да задава въпроси.

— Джак Хардисти беше мой зет — женен за Милисънт — започна нервно банкерът, като редеше бързо думите, опитвайки се да даде възможно най-пълна представа на Мейсън за ситуацията. — Тя бе момиче, което искаше да си има професия — подготвяше се да работи като медицинска сестра. Умна е — от хората, чийто интелект веднага си личи… После се появи Джак Хардисти и животът ѝ пое в съвсем друга посока — любов, страсти, емоции. Той успя да ѝ завърти главата и се ожени за нея. Бях принуден да му дам работа в банката в Роксбъри, а той взе, че разби сърцето на Милисънт, започна да се влачи с някаква шапкарка… сметката му бе с десет хиляди долара на червено, открих това и го предупредих да върне парите… Но преди да успея да направя каквото и да било, той взел няколко куфара и отмъкнал всички налични пари от банката, близо деветдесет хиляди. Позвъни ми и ми обясни, че ако оправя липсващите десет хиляди, щял да върне останалите. Ако не го направя, в банката няма да има и пукната пара, когато отвори тази сутрин.

— И какво направихте вие? — попита адвокатът.

— Какво бих могъл да направя? — отвърна объркано банкерът. — Просто не знаех как да му отговоря.

— Ами облигационната компания?

— Точно в това е въпросът. Облигационната компания се отнасяше с подозрение към него. Според тях в миналото му имало нещо, което не им харесвало. Тогава имах чувството, че твърде много се формализират — казах им да му предоставят облигациите, а аз ще гарантирам, че няма да изгубят нито цент от това. Подписах и специален документ… Какъв глупак бях само — и ето докъде стигнах.

— Ясно. Продължавайте.

— Другата ми дъщеря, Адел, дошла тук с Харли Реймънд вчера следобед. Точно преди да си тръгнат, се появил Хардисти. В началото не ги забелязал. Реймънд твърди, че Хардисти е имал лопата в колата си… Тръгнали си към Кенвейл и срещнали Милисънт по пътя. Попитала ги дали не са виждали Джак горе.

Адел дори не се замислила върху това, докато Милисънт не продължила към планинската къща. Едва тогава изведнъж я обзел страх. Казала на Реймънд, че има някакъв друг ангажимент, закарала го до хотела му и побързала да се върне в планинската къща.

— След Милисънт ли — осведоми се адвокатът.

Блейн кимна мълчаливо.

— И открила ли я е?

— Да.

— Тук в къщата ли?

— Не, долу при главния път.

— И какво е правела там?

— Изглеждала доста разстроена.

— А къде е бил съпругът ѝ?

— Никой не знае. Милисънт не продължила с колата до горе. Паркирала я на разклона и изминала пеша пътя към планинската къща.

— Но защо е решила да не използва колата?

— Обяснила на Адел, че не искала съпругът ѝ да чуе, че пристига.

— А споменала ли защо?

— Не.

— В края на краищата не стигнала до планинската къща, така ли?

— Не, чувствала се ужасно притеснена. Била направо на ръба на истерията. Носела револвер в чантата си. Но решила да го изхвърли в пропастта в края на пътя.

— Защо?

— Казала на Адел, че нямала вяра в себе си, страхувала се да не реши да го използва.

— Страхувала се да не го използва срещу себе си или срещу някой друг?

— Май не е уточнила това.

— И Адел не се сетила да я попита?

— Не зная. Но мисля, че не я е питала.

— За револвер ли става дума или за автоматично оръжие?

— Револвер.

— Неин ли е?

— Да. Аз ѝ го дадох. Беше доста притеснена, освен това ѝ се налагаше да стои непрекъснато сама нощем. Съпругът ѝ почти постоянно отсъстваше.

— Така значи. Изхвърлила револвера. И какво направила след това?

— Адел я накарала да ѝ обещае, че ще се върне в Кенвейл и ще остане при нея.

— И направила ли го?

— Не.

— Защо? Какво се случило?

— Там е работата, че не знаем. Адел се качила в колата си. Милисънт карала след нея до момента, в който наближили съвсем до Кенвейл. После я изгубила в задръстването. Стъмнявало се и всички коли карали със запалени фарове. При това положение е трудно да наблюдаваш дали определен автомобил те следва, още повече когато има задръствания.

— Значи Адел я изгубила. И какво? Милисънт върна ли се в къщата ви?

— Не. И доколкото знам, никой не я е виждал. Адел е наблюдавала до определен момент колата ѝ в огледалото за обратно виждане, после някакви фарове ѝ попречили… и това е всичко.

— На кого е разказала Адел цялата история? — поинтересува се Мейсън.

— Само на мен засега. Бихме искали да знаем…

— Заместник-шерифът се насочва насам — прекъсна го адвокатът. Някой друг знае ли, че Милисънт е изчезнала?

— Не.

— И кога ще открият?

— Може би след известно време… Казах на Адел да обясни на икономката, че Милисънт не се е чувствала добре предишната вечер, поради което се е наложило да ѝ даде приспивателно и да я накара да си легне в задната спалня горе. Поръчах ѝ да разпореди да не я безпокоят. Това би могло да отложи нещата докато я открием.

— Не съм убеден, че направеното от вас отговаря напълно на интересите на Милисънт — поклати глава адвокатът.

— Защо? Ако открият, че не знаме къде точно се намира Милисънт…

— Разбирам ви, но измислянето на доказателства не е работа за аматьори. В момента нямаме време да обсъждаме това. Нали виждате, че идват към нас? Извикайте заместник-шерифът настрана и му разкажете за липсващите пари.

Блейн не можа да скрие учудването и недоволството си.

— Всъщност точно затова ви извиках, за да ме посъветвате как да прикрия това и да ми помогнете…

— Няма как да го скриете — прекъсна го Мейсън. — Ако го направите и ви разкрият, тогава главните подозрения за убийството ще паднат върху вас.

— Но аз не искам…

— В момента мисля преди всичко за Милисънт, съветвам и вас да направите същото — отсече адвокатът. — Извикайте заместник-шерифа настрана и му обяснете, че ще му съобщите съвсем поверителна информация, че не желаете никой друг да знае за това.

— Добре… щом смятате така.

— Къде е Адел?

— Вкъщи.

— Знае ли, че сте ме извикали?

— Да.

— Къде се намира най-близкият телефон?

— На пет километра нагоре по пътя има една къщичка — лесничейството и…

— Добре, идете да разговаряте със заместник-шерифа. Той вече е тръгнал към нас. Ще се срещнем в хотела в Кенвейл — елате възможно най-бързо, след като се освободите оттук. Опитайте се да ме последвате след петнайсет-двайсет минути.

Заместник-шерифът вече се приближаваше към тях. По изражението му се виждаше, че е взел някакво решение и сега бърза да го изпълни.

— Не го изпускайте, Блейн — започна съвсем тихо Мейсън, като едва мърдаше устни, все едно, че подсказваше реплика на актьор. — Минете в настъпление.

— О, Джеймсън, бих искал да поговоря с вас — каза високо Блейн. — Насаме, ако може.

— Добре — съгласи се заместник-шерифът, като хвърли поглед на останалите.

— Да тръгваме, Дела. Насам — подкани адвокатът секретарката си. После я поведе зад къщата и надолу по добре утъпканата пътека. Тя водеше към пресъхнал кладенец, намиращ се в падината, където нямаше да могат да ги виждат от планинската къща. След като изминаха трийсетина метра надолу, двамата завиха бързо към пътя и се приближиха към мястото, където Мейсън бе паркирал колата си.

— Не ми се ще да чуват шума от двигателя, Дела — обясни адвокатът. — Затова изключи от скорост и превърти ключа, а аз ще бутна колата надолу по наклона. Ще включиш на скорост, когато ти кажа — едва след като колата е набрала известна инерция надолу… Така, освободи волана.

Мейсън започна да бута колата, докато пое надолу по пътя, след това пъргаво скочи на предната седалка до Дела Стрийт.

— Превключи сега на скорост — разпореди след малко, когато машината летеше по наклонения път.

Двигателят едва чуто изпърха.

— Сега ще трябва да извием нагоре към лесничейството. Трябва ми телефон.

— Доколкото виждам, нямаме намерение да пазим автомобилните гуми — подхвърли секретарката.

— Не, налага се да пазим репутацията си — отвърна адвокатът.

Преминаха петте километра по планинския път за не повече от три и половина минути. Мейсън откри малкия бар и телефонната кабинка вътре, позвъни в дома на Винсънт Блейн в Кенвейл и поиска да говори с Адел.

— Кой се обажда, моля? — чу малко по-късно доста объркан женски глас.

— Казвам се Пери Мейсън. Знаете ли нещо за мен?

— Ами… да.

— Добре. Няма защо да се впускаме в подробности. Знаете, че баща ви ми позвъни и ме извика да дойда.

— Да.

— И знаете ли защо?

— Да.

— Баща ви ми обясни за горната спалня. Разбирате ли ме? — продължи с въпросите Мейсън.

— За човека, който трябваше да е там ли говорите?

— Точно за него.

— Разбирам.

— Не ми харесва тази работа — подхвърли адвокатът.

— Защо? — попита тя.

— Опасно е. Все още не сме наясно с доста неща… Бих искал да направите нещо.

— Какво?

— Да отидете на място, където няма да ви открият и да ви разпитват. Излезте от къщи, и то бързо. Просто изчезнете.

— За колко време?

— Докато ви кажа да се върнете.

— А вие как ще се свържете с мен?

— Секретарката ми, госпожица Дела Стрийт, ще се регистрира в хотела в Кенвейл. Обадете ѝ се към пет часа днес следобед. Не споменавайте никакви имена по телефона. Тя също няма да назовава никого по име. Ще успее по някакъв начин да ви съобщи, когато нещата се изяснят. Но ако не го направи, трябва да знаете, че все още е рано да се появявате. Значи след пет ще трябва да ѝ се обаждате през два-три часа… Разбрахте ли ме?

— Да, господин Мейсън.

— Добре, тръгвайте и не казвайте абсолютно на никого къде отивате. Направете така, че да не могат да ви открият… И непременно се обадете на госпожица Дела Стрийт.

— Ще изпълня точно указанията ви — отвърна момичето. — Дочуване.

Мейсън постави слушалката на вилката. Изчака малко, а след това позвъни в кантората си в Лос Анджелис.

Когато секретарката там вдигна, глас от централата обяви:

— Пуснете петдесет и пет цента за три минути, моля, в сумата е включена и федералната такса.

Адвокатът потърси монети из джобовете си, след това отвори вратата на кабинката и извика на бармана отсреща:

— Говоря с Лос Анджелис. Партньорът ми е на телефона. Трябват ми петдесет и пет цента. Можете ли да ми развалите?

Държеше в ръка банкнота от един долар. Барманът изписа „Без продажба“ на касата, чекмеджето се отвори и той изброи три монети по двайсет и пет цента и още няколко по-дребни. После се приближи, взе банкнотата и му подаде монетите.

Мейсън му благодари, затвори вратата на кабинката, пусна монетите и чу гласа на Гърти, високото приятно момиче, което работеше на централата.

— Мили Боже, господин Мейсън, защо просто не поискахте разговор за наша сметка? — запита малко объркано тя. — Тогава нямаше да ви се налага да търсите дребни?

— Защото в рамките на разследването, което вероятно ще започне, полицаите може да проявят интерес защо толкова съм искал да позвъня по телефона — засмя се адвокатът. — Тогава вероятно ще разпитат собственика на малкото барче тук и ще разберат, че съм звънял в кантората си в Лос Анджелис.

— Разбирам, това сигурно е вторият ви разговор — подхвърли Гърти, след като се поколеба за миг.

— Точно така. Само че на тях едва ли ще им хрумне, че съм говорил два пъти. Бъди добро момиче, Гърти, и си трай.

— Естествено, господин Мейсън. Нужно ли е да навлизаме в спорове какъв процент вероятност има да се досетят или разговорът вече е достатъчно дълъг?

— Говорихме достатъчно. А и ти без това знаеш отговора — засмя се адвокатът.