Ърл Стенли Гарднър
Пери Мейсън: Случаят със заровения часовник (16)

15

Пристигането на Пери Мейсън и Пол Дрейк остана почти незабелязано в суматохата. Дори след като адвокатът блъсна силно входната врата на планинската къща и влезе вътре, не всички извърнаха глави към него.

Доктор Мейкън бе престанал вече да се съпротивлява. Джеймсън се усмихваше триумфиращо, загледан в някакъв малък черен предмет в ръката си.

— Искам всички да бъдете свидетели на това — обърна се към присъстващите той. — Става дума за куршума, който доктор Мейкън току-що се опита да измъкне от мястото, където го бе скрил. Ще драсна една чертичка върху куршума, така че да бъде разпознат… Искате ли да кажете нещо в своя защита, докторе?

Доктор Мейкън само поклати глава.

— А вие, госпожице Блейн, явно сте го видели как влиза през прозореца? — обърна се към Адел заместник-шерифът.

Тя също само мълчаливо кимна.

— А вие искате ли да разкажете какво точно видяхте, както и да дадете обяснение как сте се озовали в тъмната спалня, където очевидно сте се скрили от…

Пери Мейсън пристъпи бързо напред.

— Не смятам, че госпожица Блейн би искала да говори каквото и да било — заяви решително той. — Както виждате, в момента е доста уплашена и разстроена.

Джеймсън явно едва сега забеляза присъствието на адвоката.

— Пак ли вие?

Пери кимна почтително и се засмя.

— Как се озовахте тук, по дяволите? Отдавна държим къщата под наблюдение.

— Ние с господин Дрейк току-що пристигнахме — отвърна адвокатът.

— Така значи.

— И след като съм тук, бих искал да поговоря с госпожица Блейн.

Този път Джеймсън се засмя многозначително.

— За съжаление, господин Мейсън, смятаме да отведем доктор Мейкън, а също и госпожица Адел в качеството ѝ на свидетел. Сигурно доста сте се постарали да пристигнете навреме, но трябва да ви кажа, господин Мейсън, че вече е твърде късно, не можете да спасите клиентката си от кашата, в която се е забъркала.

Заместник-шерифът се обърна към сътрудника си.

— Да ги извеждаме навън — подкани го той, а след като се замисли за миг, побърза да добави: — И да го направим колкото се може по-скоро.

Докато доктор Мейкън и Адел бяха изтикани скоростно навън, Мейсън прошепна на Пол Дрейк:

— Погледни червеникавата кал по обувките на Родни Бийтън.

Адел Блейн хвърли умолителен поглед към адвоката.

Той едва забележимо ѝ намигна, а след това допря показалец до устните си, за да ѝ направи знак да мълчи.

Заместник-шерифът се обърна към Родни Бийтън:

— Вашата кола е паркирана тук, нали? Ние сме оставили нашата долу до разклона. Ще ни откарате ли?

— Това ми прилича на молба, която всъщност е заповед — засмя се Бийтън.

— Е, ние можем да се разпореждаме само със собствените си коли — отвърна също с усмивка Джеймсън. — Предполагам, че вие предпочитате лично да карате своята.

— Да тръгваме — подкани ги Бийтън.

Джеймсън побърза да измъкне задържаните от къщата, като се постара да ги лиши от възможността да поговорят с Пери Мейсън. Адвокатът ги наблюдаваше най-спокойно как излизат, опрял се върху камината с цигара в ръка.

— И аз ще дойда с вас, ако не възразяваш, Род — обади се в последния момент Лола Стрейг.

Бийтън погледна въпросително към заместник-шерифа.

— Тя с вас ли дойде? — осведоми се Джеймсън.

— Да — кимна Бийтън.

— Добре тогава. Вземете и нея.

Бърт Стрейг понечи да каже нещо, но се въздържа и само внимателно проследи групата, докато излезе от къщата, прекоси верандата и пое по стълбите към колата.

— Независимо че сме доста изолирани тук, все пак от време на време преживяваме и по нещо вълнуващо — обади се Мирна Пейсън, след като колата бе вече тръгнала.

— Предполагам, че Адел Блейн е пристигнала с вас? — попита Мейсън.

— Това си е ваше право, господин Мейсън — отвърна тя.

— Кое по-точно?

— Да предполагате, каквото си искате.

Адвокатът се извърна и погледна въпросително към Харли Реймънд.

— Бих предпочел да не ме питате, господин Мейсън — каза той.

— Добре — сви рамене адвокатът.

— Това не ми харесва — обади се Бърт Стрейг. — Не ми харесва, дето забъркват и сестра ми в цялата тази каша.

— Каква каша? — попита Мейсън.

— Възможно е заедно с Родни Бийтън да са обиколили фотоапаратите — отвърна Бърт Стрейг. — Но със сигурност са били и някъде другаде.

— Забелязах червеникава кал по подметките на Родни Бийтън — подхвърли адвокатът.

— И какво от това? — попита изпълнен с подозрение Бърт.

— Просто се чудех откъде ли е минал, за да се полепи тази кал по подметките му.

Бърт Стрейг замълча.

— Следи от същата кал бяха открити по крачолите на панталоните на Джак Хардисти — продължи след малко Мейсън. — Същите панталони, които е носил, когато е открит мъртъв в планинската къща.

— Искате да кажете, че тази кал може да ви насочи към отговор? — попита Бърт Стрейг.

— Би могла — подхвърли адвокатът.

— Е, това е друго нещо. Не бих ви казал нищо, ако разпитвахте от любопитство или за да се опитате да замесите и сестра ми в тази история. Но сега съм готов да ви издам откъде се е полепила тази кал по обувките на Род.

— Откъде?

— Горе при входа на тунела към мината, намира се в планината, на около километър оттук.

— Калта навътре в тунела ли е? — попита Мейсън.

— Не, по пътеката, малко преди началото на тунела. Там винаги е влажно, защото избива водата от дренажа на мината. Горната пътека минава точно през това място.

— Май спомена, че си бил там тази вечер — обади се Реймънд.

— Бях. Но минах по долната пътека. Към тунела на мината водят две. Струва ми се, че навсякъде в този район е имало минни шахти и хората са оформили пътища, които са водили към тях. Но тези пътища постепенно са се изгубили, останали са само тесни пътеки.

— Значи горната пътека води оттук до тунела? — продължи с въпросите адвокатът.

— Да.

— А долната?

— Тя тръгва от другата страна, там, където е планинската къща на Родни Бийтън… Минах оттам тази вечер, докато търсех сестра си. Бийтън е разположил заредени фотоапарати навсякъде наоколо. Дори попаднах на един от тях и той се включи.

— Много бих искал да огледам тези пътеки, както и тунела към мината. Можем ли да го направим още сега?

— Това едва ли ще се хареса на Родни — отвърна колебливо Стрейг. — Той е заредил фотоапаратите си с надеждата, че ще успее да заснеме диви зверове. Не му е приятно, когато разни хора сноват наоколо и плашат дивеча нощем… Но ако е толкова важно…

— Важно е — прекъсна го Мейсън. — Все пак при това положение може би ще трябва да изчакаме Бийтън и да го попитаме дали е съгласен.

— Глупости — намеси се Мирна Пейсън. — Защо да се пречи на разследването само заради някакви си снимки… освен ако нямате желание специално да си поговорите с господин Бийтън.

— Смятам, че трябва да го отложим, докато той се върне — засмя се адвокатът. — О, ето го, той идва.

В настъпилата след думите му тишина ясно се долавяше шумът от колата на Родни Бийтън, която пълзеше нагоре към планинската къща. Само след миг Бийтън и Лола Стрейг се присъединиха към групата.

— Ама че хитър номер са изиграли — започна веднага той. — Скрили са колата си долу, а после са държали под наблюдение къщата. Явно са забелязали пристигането ти заедно с Адел, Мирна, но не са искали все още да щракват капана. Очаквали са още някой да се хване в него. Струва ми се, че може би дори са знаели, че доктор Мейкън ще се появи рано или късно, за да се опита да прикрие някакво доказателство… Всъщност някой наясно ли е какво точно стана?

Никой не му отговори.

— Не се съмнявам, че Адел е дошла с теб, Мирна — продължи той. — А когато е разбрала за пристигането ни, веднага се е скрила в онази спалня. Вътре е било съвсем тъмно и доктор Мейкън, без да я види, се е промъкнал през прозореца и се е насочил право към доказателството, скрито по-рано от него… Май се е опитал да измъкне така наречения фатален куршум, когато са го пипнали.

— Бедната Адел. Кой би могъл да я обвини, че бе изплашена до смърт — обади се Лола Стрейг.

Мирна Пейсън нищо не каза.

— Докато ви нямаше, Бийтън, стана дума за нещо, което бих искал да обсъдя с вас — намеси се Мейсън.

— Какво?

— Ами за червеникавата кал по подметките ви.

Бийтън погледна надолу и без колебание отвърна:

— Да, това е от района близо до тунела.

— Доколкото си спомням, ти не спомена, че сте ходили там отбеляза ядосано Бърт Стрейг.

Бийтън го изгледа отегчено, после безцеремонно отсече:

— Не сме влизали вътре, човече. Сигурно добре знаеш, че тази кал е полепнала по обувките ми от горната пътека малко преди началото на тунела. Минахме оттам, за да стигнем до едно от местата, където съм поставил фотоапарат. Става дума точно за същия, който се е включил при твоето преминаване.

— Тогава защо не сме се срещнали? — попита учудено Бърт Стрейг.

— Защото изчакахме известно време след присветването и едва тогава се запътихме да заредим наново фотоапарата — отвърна рязко Лола Стрейг. — Предупреждавам те, Бърт, или престани, или си върви вкъщи! Напомням ти, че съм свободна бяла жена, навършила двайсет и една години. Със сигурност нямам нужда някой да ме търси непрекъснато и да се грижи за мен и не разбирам защо трябва да правиш тези сцени пред толкова…

— Е, на нас това не ни прави никакво впечатление — опита се да я успокои Мейсън. — Ние се интересуваме единствено от червеникавата кал, полепнала по панталоните на Джак Хардисти. Освен това няма съмнение, че някой старателно се е опитал да почисти следите от кал по обувките му. Бях помолил Харли Реймънд да огледа наоколо, за да види дали няма да открие влажна пътека. Предполагах, че би трябвало да е близо до потока, тъй като от доста време не е валяло и…

— Трябваше да попитате мен, господин Мейсън — прекъсна го Бийтън. — Реймънд не познава добре околността. Аз щях да ви информирам. Тук наоколо има само едно място, където може да се попадне на такава почва; това е на горната пътека, водеща към тунела.

— Смятате ли, че ще е възможно да хвърлим по едно око там? — поинтересува се адвокатът.

— Разбира се… Но не разбирам какво би могъл да прави Джак Хардисти там.

Тъй като Мейсън не му отговори, Родни Бийтън явно осъзна важността на ситуацията и дори лекичко подсвирна с уста.

— Така значи. Някой ходил ли е към тунела напоследък?

Последваха единствено недоумяващи погледи и поклащания на глави.

— Значи съществува вероятност да намерим нещо там — обяви Бийтън.

— Какво е положението с фенерите? — обади се Дрейк. — Разполагаме ли с достатъчно? Аз имам само един и…

— Винаги нося допълнителни батерии и резервна крушка със себе си — прекъсна го Бийтън. — Тъй като непрекъснато бродя из планината нощем, не мога да си позволя да разчитам на случайността… А какво смятате, всички заедно ли да отидем?

Харли Реймънд бе единственият, който явно се колебаеше; после и той посегна към газовия фенер.

— Май всички тръгваме — каза сухо.