Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (3)

2.

Замислената разходка на Селдън през Земите беше въплъщение на мира. Трудно бе за вярване, тук в средата на преките императорски владения, че той беше в свят, който, с изключение на този район, е напълно покрит с купол. Тук, на това място, той можеше да бъде в своя роден свят, на Хеликон, или в света на Грубер — Анакреон. Разбира се, чувството за покой беше една илюзия. Земите бяха охранявани. Някога, преди хиляда години, Имперските Дворцови Земи — много по-малко пищни, много по-малко отличаващи се от света, в самото начало на изграждането на купола — бяха отворени за всички граждани и самият Император се разхождаше по пътеките, неохраняван, кимайки с глава на поздравите към него.

Но не и сега. Сега сигурността си беше на мястото и никой от Трантор не можеше да навлезе в Земите. Това не премахна опасността, но все пак, когато тя дойдеше, идваше от недоволни Императорски служители и корумпирани войници. Опасността беше вътре в Земите, така че Императорът и министрите му бяха най-застрашени. Какво би могло да се случи, ако по тази причина преди около десет години Селдън не бе придружаван от Дорс Венабили.

Това беше в годината, като стана Първи Министър и той предполагаше, че е повлияно от неочакваното му избиране на този пост. Много други, далеч по-квалифицирани и тренирани, обучавани с години за служба, бяха погледнали на назначението с гняв. Те не знаеха за Психоисторията или за важността, която Императорът й отдава, а най-лесният начин да се поправи ситуацията беше да се подкупи един от охраната на Първия Министър.

Венабили трябваше да бъде подозрителна много повече от самия Селдън. Иначе казано, с изчезването от сцената на Демерцел, нейните инструкции да охранява Селдън бяха усилени. Истината беше, че в тези първи години на поста Първи Министър тя беше на негова страна твърде често.

И така, в късния следобед на един топъл, слънчев ден Венабили забеляза отблясък на залязващото слънце, отблясък от метала на бластер.

— Залегни, Хари! — извика тя внезапно. Краката й нагазиха в тревата, когато се насочи към сержанта.

— Дай ми този бластер, сержант! — каза тя твърдо. Предполагаемият наемен убиец, за момент изненадан от неочакваната гледка на жена, тичаща към него, бързо реагира, издигайки оръжието.

Но тя беше вече до него, ръката й стисна дясната му китка в желязна хватка и я вдигна високо.

— Хвърли го! — процеди тя през стиснати зъби.

Сержантът изкриви лице в опит да освободи ръката си.

— Не се опитвай, сержант! — каза Венабили. — Коляното ми е на три инча от слабините ти и ако се дърпаш още, гениталиите ти ще станат история. Така че — замръзни! О’кей, сега си отвори ръката. Ако не хвърлиш бластера веднага, ще ти я счупя.

Един градинар дотича с гребло. Венабили го отпрати. Бластерът тупна на земята.

Селдън пристигна.

— Аз ще го отведа, Дорс.

— Не. Отиди към онези дървета и вземи бластера със себе си. Другите може би са там.

Венабили не беше отслабила хватката си.

— А сега, сержант, искам името на този, който те съблазни да посегнеш върху живота на Първия Министър, а също имената на всички, които са с тебе.

Сержантът мълчеше.

— Не бъди глупав — каза Венабили. — Говори! — Тя изви ръката му и той се смъкна на колене. После стъпи на врата му — Ако мислиш, че мълчанието ще ти помогне, аз ще ти смачкам ларинкса и ти ще останеш тих завинаги. Но преди това ще те разбия изцяло — няма да ти оставя нито една здрава кост. По-добре говори.

И сержантът проговори. По-късно Селдън й каза:

— Как можа да го направиш, Дорс? Никога не съм вярвал, че си способна на такова… такова… насилие.

— Аз не го нараних много, Хари — отвърна Венабили хладно. — Заплахата беше достатъчна. Във всеки случай твоята сигурност е по-важна.

— Трябваше да ме оставиш да се оправя с него.

— Защо? За да запазиш мъжката си гордост? Ти нямаше да бъдеш достатъчно бърз. Второ, без значение дали щеше да успееш, ти си мъж. Аз съм жена, а жените по всеобща преценка не са така свирепи като мъжете и най-важното, щеше ли ти да имаш силата да направиш това, което направих аз? Тази история ще се разпространи и всеки ще бъде ужасен от мене. Така че никой няма да дръзне да опита да те нападне. Ще се страхуват от мене.

— Страх от теб и страх от екзекуция. Сержантът и сподвижниците му ще бъдат убити, ти знаеш това.

— Няма нужда да се екзекутират конспираторите! — възкликна тя. — Заточението ще свърши същата работа.

— Не, няма — възрази Селдън. — Твърде късно е. Клеон не иска да чуе за нищо друго освен за екзекуция.

— Искаш да кажеш, че той твърдо е решил?

— Твърдо. Казвах му, че заточение или затвор е напълно достатъчно, но той каза: „Не. Всеки път се опитвах да реша проблема с директни и силови действия, но първо Демерцел, а после и ти, отворихте дума за деспотизъм и тирания. Но това е моят дворец. Това са моите Земи. Това са моите стражи. Моята безопасност се осигурява от охраната и лоялността на моите хора. Мислиш ли, че всяко отклонение от абсолютната лоялност трябва да среща нещо друго освен смърт? Как иначе би могъл да бъдеш сигурен?“ Аз казах, че трябва да има съд. „Разбира се — каза ми той, — един къс военен процес и аз не очаквам нищо друго освен екзекуция.“

Венабили го гледаше ужасена.

— Приемаш го много спокойно. Съгласен ли си с Императора?

Селдън неохотно поклати глава.

— Защото имаше покушение срещу твоя живот? Ами личното отмъщение?

— Дорс, аз не съм отмъстителен човек. Но тук има и Психоистория, която трябва да бъде опазена. Несъмнено, дори нещо да ми се случи, Психоисторията ще се развива. Но сега Империята запада — и то бързо — и ние не можем да чакаме, а само аз съм напреднал достатъчно, за да получа навреме необходимите резултати.

— Вероятно ще научиш каквото ти трябва, а после? — попита Венабили рязко.

— Ще го направя. Юго Амарил би бил добър заместник, а аз съм събрал група техници, които някой ден ще ми бъдат полезни, но… те няма да са…

— Няма да са добри, мъдри, способни колкото теб? Наистина ли?

— Може и така да е — каза Селдън. — А случайно аз съм човек. Психоисторията е моя и ако бих могъл ще я управлявам, но искам доверие.

— Човек — въздъхна почти тъжно Венабили, поклащайки глава.

Екзекуцията се състоя. Такава чистка не беше виждана повече от век. Двама Старши Съветници, петима низши офицери, четирима войници, включително и нещастният сержант. Всеки страж, който не можа да издържи на строгото разследване, беше освободен от длъжност и изпратен в изолираните военни части на Външните Светове.

Оттогава не се чуваше и шепот на нелоялност, а Първият Министър беше обграден с такива грижи, че не след дълго вече не беше необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Нейното невидимо присъствие обаче беше като щит и Император Клеон се радваше на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.

Сега обаче, докато Селдън пресичаше Земите в пътя си от канцеларията на Първия Министър до лабораторията по Психоистория, той с тревога усети, че тази ера на спокойствие и мир върви към своя край.