Айзък Азимов
Клеон Императорът ^[0] (18)

17.

Рейч гледаше в земята. Той беше хвърлил бърз поглед на Намарти и това беше достатъчно. Беше срещал този човек преди десет години, когато беше изпратен да подмами Йо-Йо Джоранум към унищожението му и един поглед беше повече от достатъчен.

Намарти малко се беше променил за десет години. Гневът и омразата все още бяха главните му характеристики. Лицето му беше малко по-изпито, косата му беше посивяла, но устата му с неговите тънки устни беше свита в същата жестока линия, а тъмните му очи искряха опасно, както винаги.

Това беше достатъчно и Рейч продължи да гледа надолу.

Намарти, почувства той, не беше този, който ще вземе някой гледащ го право в лицето.

Самият Намарти жадно гледаше Рейч и лека презрителна усмивка заигра по умореното му лице. Той се обърна към Андорин, който стоеше отстрани и тихо каза, като че ли обектът, за който говореше, не беше в стаята.

— Това е човекът, нали?

Андорин кимна и устните му беззвучно промълвиха:

— Да, Шефе.

Намарти рязко се обърна към Рейч.

— Как се казваш?

— Планшет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — той говореше внимателно, съгласно инструкциите на Андорин. — Аз съм демократ и желая по-голямо народно представяне в правителствения процес.

Очите на Намарти блеснаха, отправени към Андорин.

— Добре говори.

Погледна пак към Рейч.

— Ще поемеш ли риск за каузата ни?

— Всякакъв риск, господине.

— Ще правиш ли, каквото ти кажа? Без въпроси? Без условия?

— Ще преследвам общите цели.

— Разбираш ли нещо от градинарство?

Рейч се запъна.

— Не, господине.

— Тогава си Транторианец. Роден под купола.

— Роден съм в Милимару, господине, а отраснах на Дал.

— Много добре — каза Намарти и се обърна към Андорин. — Изведи го навън и го повери на хората, чакащи там. Те ще се погрижат за него. След това се върни тук, трябва да обсъдя нещо с тебе.

Когато Андорин се върна, дълбока промяна бе настъпила у Намарти. Очите му блестяха, а устата му беше разкривена в дива усмивка.

— Андорин — каза той — боговете, за които говорихме, от вчера са с нас до такава степен, че не мога да повярвам.

— Казах ти, че човекът е подходящ за целите ни.

— Много по-подходящ, отколкото си мислиш. Ти знаеш историята на Хари Селдън — нашият любим Първи Министър, който изпрати сина си да види Джоранум и да постави капан, а Джоранум, въпреки съветите ми, падна в него.

— Да — отвърна Андорин, кимайки отегчено. — Знам тая история.

Той каза това с вид на човек, който знае твърде добре всички истории.

— Виждал съм това момче само веднъж, но лицето му изгори моя мозък. Можеш ли да предположиш, че десет години пауза, фалшиви токове на обувките и обръснати мустаци могат да ме заблудят? Този твой Планшет е Рейч, отгледаният син на Хари Селдън!

Андорин пребледня и за момент задържа въздуха си.

— Сигурен ли си в това, Шефе?

— Толкова, колкото и в това, че ти седиш тук пред мен и ми представяш един враг насред обкръжението ни.

— Нямах представа…

— Не се нервирай — каза Намарти. — Мисля, че това е най-доброто нещо, което някога си направил в безполезния си аристократичен живот. Ти изигра ролята, която боговете ти бяха отредили. Ако аз не го бях познал, той щеше да изпълни функциите, за които несъмнено е изпратен, а именно да шпионира в самия ни център и да информира за най-секретните ни планове. Но откакто знам кой е, той няма да работи по този начин. Вместо това сега ние имаме всичко.

Намарти потри ръце с наслада и колкото и нехарактерно да беше за него, той се засмя.