Иржи Прохазка
Белите линии (6) (1961 г.)

6

Над витрините, в които бяха изложени множество английски раирани платове и манекени с ушити от тях костюми, блестеше голям неонов надпис: „BENSON & BENSON“, Ltd., а под него над входа, закрит с тежка завеса, по-скромното: „WHITE LINES, Grobe englische Modenschau“. Пред този малко необикновен за един бар вход стоеше Збишек Брониевски с великолепна портиерска униформа, украсена със златни копчета и още по-златни ширити, който канеше минаващите по тротоара дами и господа да влязат вътре и за да ги примами, им предлагаше серия порнографски снимки.

Но не се наложи дълго да убеждава двамата мъже, които в този момент бяха спрели до него. Те бяха чехи — познатите ни доктор Салаба, и редакторът Холан, когото Салаба все пак бе успял да придума да тръгне на тази нощна разходка из Западен Берлин. Доктор Салаба искаше да се изтъкне пред него и затова свойски заговори на Брониевски:

— Дръж си ги за теб тези свинщини, не е необходимо да ме агитираш, аз се чувствувам тук като у дома си… Мистър Хакл завърна ли се от Лондон? Вътре ли е?… Да?… Чудесно… — Все пак той взе колекцията снимки от ръцете му. — Чакай, може би ще бъдат интересни за господин редактора.

Салаба връчи снимките на Холан:

— Разгледайте ги, това са техните манекенки… Страшни мадами, нали? А пък ако ги видите в натура… Цял живот ще ми бъдете благодарен, че ви доведох на това модно ревю… Купете си ги за спомен. Вашите приятели в Прага сигурно ще се избият за тях…

Смутеният Холан му върна фотографиите:

— Не, благодаря, не искам. Много сте любезен, но…

Салаба разбра.

— Ах, да, нямате пари, нали? Спокойно, това може лесно да се уреди. Оставете този въпрос на мен. Елате. — И го повлече със себе си зад тежката завеса на бара.

Храдец развеселено наблюдаваше тази сценка от срещуположния тротоар, а когато те влязоха вътре, огледа за последен път уличката, която със своите цветни светлини, неони, блестящи витрини и светещи реклами на нощните заведения сега приличаше на великолепно издокарана дама на голям бал, увери се, че не идват повече посетители, че въздухът е чист — и тръгна към входа. Брониевски веднага го заговори с професионална рутина:

— Wollen Sie schone frauen sehen? Sehr sexy? Besuchen Sie unsere modenschau. Schauen Sie auf diese photos. Sexy, nicht wabr?^[1]

Обаче за негова изненада Храдец тихичко му отвърна на чешки:

— Предпочитам снимки от… Арнхайм!

Брониевски се сепна. Помълча известно време, а после също така тихичко отвърна на полски:

— Влезте засега вътре. Когато започне програмата, ще дойда при вас…

Храдец влезе и веднага се потопи в атмосферата на смесица от викове, гръмогласен смях, музика, писъци и тропот като в дива река. В помещението цареше полумрак, нарушаван само в ритъма на цветомузиката от кървавите проблясъци на рефлекторите, продиращи облаците син цигарен дим върху подиума, където точно в този момент под звуците на баровия оркестър излизаха полуголите гърли и показваха на всички страни отделни букви, които образуваха надписа: GROBE MODENSCHAU. После обърнаха своите табелки, които сега образуваха: WHITE LINES В & В.

По стечение на обстоятелствата Храдец беше принуден да седне при двамата чехи, които преди това бе видял да влизат в бара, тъй като единствено на тяхната маса имаше свободно място в иначе неголямото помещение, препълнено сега с пъстра клиентела от застарели татковци с бирени коремчета, американски войници в отпуск, интелектуалци, хипита, емигранти и сутеньори от западноберлинския подземен свят. Беше му все едно къде ще седне, защото и така не можеше да чуе собствените си думи. Но въпреки това Салаба го заговори:

— Какво удоволствие за очите, нали?

Храдец не реагира. Тогава Салаба опита по друг начин:

— Wunderbar, nicht wahr? Beautiful? Tres joli, n’est’ce pas?^[2]

И тъй като Храдец не отвърна и на това, а продължи да седи с неразбиращо, каменно лице до тях, Салаба доволно рече на Холан:

— Нали ви казах, че е датчанин или финландец, с една дума — скандинавец. От пръв поглед може да се отгатне по типичния му вид на човек от севера. Което е чудесно, защото ще можем спокойно да разговаряме, без да му обръщаме внимание. Въобще на мен много ми харесва, че тук, на Запад, никой не разбира чешки и човек има приятното чувство на сигурност, свобода и волност.

Холан се прояви като патриот:

— А нима в родината нямате такова чувство?

— Там е малко по-сложно — закиска се Салаба. — Нали знаете старата народна мъдрост, че когато се срещнат трима чехи, то непременно единият от тях ще се окаже полицай?

И не подозираше, бедният, колко верни бяха думите му в този момент. Въпреки напрежението от предстоящата задача Храдец доста се забавляваше, като слушаше диалога им. И не само това — информацията, която чуваше, ставаше все по-интересна. Защото Салаба взе да обяснява на Холан:

— … да не забравя за западногерманските марки. Когато господин Хакл се появи тук, ще се разберем с него. Вие ще му дадете крони…

— Но аз не кося у себе си никаква чехословашка валута — разтревожи се Холан.

Обаче Салаба само се усмихна на наивността му:

— Това е ясно. Ще подпишете една разписка, че в Прага ще внесете в неговата банкова сметка, той ще ви даде номера, толкова и толкова крони, а той веднага ще ви даде сумата в марки.

Това предложение явно бе твърде съблазнително за Холан, но въпреки това все още го мъчеха съмнения и страхове:

— Трябва да ме разберете, господин Салаба, знам, че ми мислите доброто, но аз не бих искал да се забърквам в неприятности. Моето положение е по-сложно от вашето — аз съм журналист, кореспондент на нашата телевизия, което ще рече официален представител… и в никакъв случай не бих могъл да приема политически или някакви други компромиси, разберете това…

Господин доктор Салаба се разсърди:

— Оставете политиката на мира! Кой тук ви говори за политически компромиси? Господин Хакл е един абсолютно коректен търговец, който няма нищо общо с политиката. Дълго време е живял в Прага и така е обикнал чехите, че дори и любимата му е чехкиня, ще видите. Той винаги ми казва: „Не знам на какво се дължи това, господин Салаба, но аз съм толкова сантиментално настроен към вас, чехите.“

Храдец с удоволствие би изслушал докрай тези много интересни разсъждения на Салаба, но някакъв глас внезапно прозвуча над него:

— Kommen Sie mit. Ich habe da hinten schone sexy photos, verstehen Sie? Sehr sexy, sehr pikant…^[3]

Той стана и последва Брониевски в полумрака. Обаче успя да чуе думите на Салаба, който весело каза на Холан:

— Видяхте ли как датчанинът го разбра? Ах, тези датчани са страшни безсрамници!

Всичко тук изглеждаше като което и да е място зад кулисите на едно модно ревю — стойки с приготвени тоалети, калъфи, огледала, тоалетни масички с гримове, типичен женски безпорядък, разхвърляни в бързината чантички, обувки, черни чорапи, сутиени и колани с жартиери върху столове и паравани. В тъмното кътче зад завесата се намираше малката фотолаборатория на Брониевски с увеличител, промиваща апаратура и снимки, закачени да съхнат на опънати въженца. Там той заведе Храдец през малката вратичка до бара и го попита на полски:

— Кой ти даде моята парола?

— Един приятел.

— Какво искаш?

Храдец предпазливо се огледа:

— Не е ли по-добре да излезем? На улицата?

Брониевски мрачно отхвърли предложението му:

— Не, тук е по-безопасно. Никой няма да ти обърне внимание, ако те види тук, свикнали са да си водя клиенти. — Той се досети какво имаше предвид Храдец и затова с присмех го подкани:

— Можеш спокойно да говориш. Тук няма подслушвателна уредба, нито пък чужди уши. Но за твое успокоение можем да пуснем и това…

Той превъртя копчето на театралния репродуктор върху стената и в съблекалнята нахлу оглушителен шум, музика и викове от бара. Храдец се поколеба още малко, преди да каже шепнешком:

— Интересуват ме едни списъци.

— Какви?

— Тези, които Хакл държи горе в сейфа си.

— Какво съдържат?

— Не знам — откровено призна Храдец, — Хакл ги е донесъл от Лондон.

— От офицерите на английската тайна служба ли?

— По всяка вероятност.

— И какво искаш сега от мен? — студено и враждебно го попита Брониевски.

— Да ги преснимаш. Но така, че никой да не разбере.

Брониевски ядосано скочи:

— Ти си луд?! Аз все още обичам себе си — а това ми мирише на гробище. Как ще се добера до тях?

— Нося ти ключовете от сейфа — спокойно отвърна Храдец. — Ето ги!

Той извади от джоба си кутийка с два блестящо нови ключа и ги постави на масичката пред Брониевски. Но той ги гледаше мрачно, без да ги докосне. Тогава Храдец извади от джоба си и един миниатюрен шпионски фотоапарат:

— Също и тази играчка. Има отлична светлосила. Достатъчна е само една настолна лампа или батерийка. Е, какво? Ще го направиш ли? — Той сложи пред него пачка банкноти. — Ще получиш достатъчно пари, това е само предплатата. А също и въпросът с Полша… Ще ти се уреди!

Брониевски продължаваше да мълчи, накрая процеди през зъби резултата от своите сложни разсъждения:

— Ако извикам сега Хакл, ще те очистят. Ще изчезнеш безследно, а аз ще живея спокойно.

Храдец разбра, че Брониевски казва това съвсем сериозно. Обаче външно запази спокойствие и настоя:

— Казаха ми, че на теб може да се разчита… И че не се страхуваш от нищо!

Брониевски враждебно изръмжа:

— Всеки се страхува от смъртта!

Храдец усети как противно на волята му пот изби на челото му, но той не искаше да го изтрие, за да не разбере полякът, че се страхува — между тях се бе издигнала бариера на враждебност и недоверие — а това нямаше да има добър край, проклинаше момента, в който се бе съгласил да иде с него зад кулисите, защото от там нямаше изход… Трескаво взе да обмисля какво да направи, но в този момент в съблекалнята шумно нахлуха бъбривите манекенки в костюми на гърли. Те бързо почнаха да се преобличат във великолепни вечерни тоалети. Тази, чиято тоалетна масичка се намираше до завесата, нервно извика:

— Кой е при теб, Збишек?

— Един клиент.

— Изхвърли го. Не мога да се преоблека. Нали знаеш, че не мога да понасям мъжете!

— Успокой се, Зузка — покорно я помоли Брониевски. — Той не гледа…

Той старателно притвори завесата и обясни на Храдец:

— Това е сестра ми. Полска аристократка. В стара Полша сега щяха да й се кланят до земята, да й целуват ръка и да й казват: ваше благородие. А тук, за да не умре от глад, е принудена да показва бедрата си на глупавите немци…

Представата за това го изпълни с такава злоба и ненавист, че той внезапно реши:

— Може ли да уредиш така, че утре вечер Хакл да го няма вкъщи?

Храдец разбра, че бе спечелил.

— Да, можеш да разчиташ!

Брониевски взе ключовете, фотоапарата и парите от масичката, пъхна ги в горния джоб на портиерската си униформа и заяви:

— Ела тук вдругиден в осем часа сутринта. Вратите на къщата и на бара ще бъдат отворени. Влез направо тук, по това време е мъртво, всички още спят. Ще получиш списъците!