Иржи Прохазка
Белите линии (2) (1961 г.)

2

Бързият влак Прага-Берлин премина през „кървавата пътечка“ на чешката история край Дечин и със скорост сто километра в час се понесе през хълмистите равнини на Саксония към столицата на Германската демократична република.

Капитан Ян Земан пиеше кафе във вагон-ресторанта на влака и за последен път машинално преглеждаше изказването си, което бе подготвил за конференцията на специалистите по криминалистика от социалистическите страни. Изпитваше някакво странно чувство. Всъщност сега за първи път от четиридесет и пета година насам излизаше зад граница, и то по същия маршрут и в същата страна, от която тогава в радостно опиянение от китната пролет, мира, свободата и напъпилите дървета се връщаше към своя нов живот. Какво ли е положението сега в тази страна, променила ли се е, какви хора ще срещне в нея и как ще се разбере с тях? Но нито предпролетният, малко сив пейзаж, който се мяркаше зад прозорците на летящия влак, нито малцината мълчаливи, още сънени пътници в полупразния вагон-ресторант можеха да му дадат отговор на тези въпроси. Беше малко потиснат при мисълта за самотата, която го очакваше по време на неколкодневната командировка в чуждоезичната страна, в която сега отиваше, затова още повече се радваше на поверената му от Калина тайнствена задача, чийто смисъл не разбираше напълно, нито пък се мъчеше да разшифрова, но поне знаеше, че накрая там, в Берлин, го очаква един близък човек.

Радваше се, че ще се срещне с капитан Ирка Храдец, с когото се познаваха още от четиридесет и осма година в малкия пограничен градец, където Земан служеше в НМ, а Ирка работеше като шофьор на линейка в местната болница. Тогава често му се бе налагало да мъмри строго и да наказва с глоби Ирка Храдец, който беше „луда глава“ зад волана, виртуозен, рискуващ шофьор, който никак не обичаше да се съобразява със светофарите, пътните знаци и ограниченията на скоростта дори когато не караше болен в линейката си. Един ден, когато глобите на Земан вече му бяха дошли до гуша, понеже — както сам казваше — бяха почнали да превишават месечната му заплата и да му отнемат необходимото за преживяване, той реши да се справи с тази несправедливост на милицията, спъваща полета на авантюристичната му душа, по един твърде необикновен начин — като постъпи на служба в Народната милиция. Оттогава двамата бивши противници по пътищата станаха приятели. Романтичният дух на Ирка най-после намери изява в едно твърдо установено послание и правилник, неговите здрави нерви и кураж да рискува сега служеха на добро дело, той беше другар, на когото можеш да разчиташ при всички обстоятелства и който никога не клинчеше от дълга си нито поради хитруване, нито поради страх. Но той се развиваше в различна от тази на Земан насока, стана сътрудник на Държавна сигурност и действуваше — макар и в същите редици като Земан — на малко по-друг фронт. Ирка се отличаваше с талант да усвоява чужди езици и вечно скитническа натура, която го караше всяка пролет, щом пътищата почнеха да ухаят на топлина и далнини, да го засърбят петите, нали познавате онзи вечен копнеж на шофьорите да седнат зад кормилото и да заминат нейде надалеч, така че един ден той изчезна от погледа на Земан нейде зад границата, където му бяха поверили някакви специални задачи. Сега щяха отново да се срещнат и Земан вътрешно се усмихваше, представяйки си изненадата на Храдец, когато неочаквано го тупне по гърба и му рече: „Е, младежо, научи ли се вече да минаваш само на зелена светлина?“

Обаче някакъв бодро фамилиарен глас неприятно прекъсна мислите му:

— Es ist hier frei, lieber Herr?^[1] Може ли да седнем при вас?

Не се зарадва много, но какво да прави. Той повдигна поглед към новодошлите и кимна:

— Заповядайте.

— Ааа, значи господинът е чех. Чудесно!

Двамата мъже, които се настаниха на масата на Земан, явно бяха спътници от едно купе. Този който го заговори, беше елегантен, малко тантурест петдесетгодишен господин с карирано сако, с кърпичка, еднаква по цвят с модната му вратовръзка, и с отракана физиономия на светски човек. Другият, по-трезв и сдържан в облеклото и обноските, беше по-млад. Франтът се провикна така, че гласът му проехтя из целия вагон-ресторант: — Herr Ober, zweimal vodka. Und Bier. Aber echtes pilsner.^[2]

И веднага добави с вид на опитен човек:

— Знам, че въпреки всичко ще ни донесе „Радебергер“, мошеникът…

После се обърна към компанията на масата:

— Не знам защо, господа, но след митническите и паспортните проверки винаги изпитвам желание да пийна нещо. За да си успокоя нервите.

Земан разбра, че няма да може да работи повече, сгъна материалите за конференцията и ги прибра в чантата си.

По-младият сдържано се съгласи с него:

— Да, момчетата наистина прекаляват малко с тези проверки.

— Малко ли? Не малко, а много — взе да се възмущава елегантният господин. — По време на дежурството четат каубойски романи и така се побъркват от тях, че във всеки пътник виждат контрабандист или шпионин. Мога да ви кажа, че макар и често да пътувам, все още не съм свикнал с това. До гуша са ми дошли вече. А на вас? — обърна се той към Земан.

Земан не обичаше разговори от този род и затова, вместо да отговори, сухо попита:

— Колко често?

Франтът се учуди:

— Какво?

— Колко често пътувате зад граница?

— Два пъти месечно, скъпи мой. И все по маршрута Прага-Берлин, Берлин-Прага. Познавам вече всяка железопътна стрелка, всяка неравност по пътя. И ще ви кажа, че е доста изморително. — Той се представи: — Аз съм доктор Салаба. От Текстилана. Търговски пътник.

И другият мъж стори същото:

— Иво Холан. Редактор.

На Земан не му оставаше нищо друго, освен да каже:

— Земан.

— Също търговски сделки?

— Не. На конференция.

— Ще припадна — буйно се разсмя Салаба, — значи вече изнасяме и хора за конференциите. Някой ден ще умрем на тези вечни съвещания, събрания и конференции, господа, гарантирам ви това.

— Вие няма да умрете на тях, господин докторе — отбеляза Земан. — Имате здрав корен, както виждам.

Салаба не обърна внимание на иронията му, а продължи гръмогласно да разговаря:

— Да, така е. И знаете ли на какво се дължи? — Той се наведе към Земан и приятелски му предложи: — Не искате ли и вие да укрепите малко здравето си? Бих могъл да ви заведа на някои места в Берлин.

Другият спътник плахо го попита:

— Вие навярно добре познавате Берлин, господин Салаба?

— Ost und West, hier und druben^[3], като старите си обувки… Та в другия Берлин има няколко локала с такива красиви жени, че с тях няма да забравите тази конференция до края на живота си, господин колега. Действително си струва да ги видите.

На Земан почна да му става забавно. Господи, колко бъбриви стават хората във влаковете, помисли си той. И често пъти дори не знаят с кого разговарят. Но на глас, сякаш между другото, весело го попита:

— В кое предприятие казахте, че работите?

— В „Текстилана“, Либерец. Всъщност нормално е да пътувам до Либерец, но нещата са такива, че трябва да си правя разходки чак до Берлин.

— Как така — нормално? Не разбирам — отново се намеси в разговора им Холан.

Салаба запали цигара, намести се удобно върху стола и се разприказва надълго и нашироко:

— Да, скъпи мой, не всеки у нас може да разбере този Коцоурков^[4]. Работата е такава: В Либерец от незапомнени времена е съществувала прочутата текстилна фабрика „Бейвал и Хадек“. През четиридесет и осма година ние им отнемаме фабриката и същият този Хадек избягва в Англия. Там нейде в Ирландия той основава същата фирма, но вече под названието „Бенсън и Бенсън“ защото, съгласете се, чешкото „Бейвал и Хадек“ би звучало глупаво в Англия. И сега аз ходя да продавам бившите висококачествени либерецки платове на неговите хора в Берлин, които им поставят английски етикети и отново ни продават една част от тях за долари. А в Кореком хората ще се избият за тези платове. И колко валута само печели държавата от това…

С чувство на превъзходство той погледна Земан, за да види дали правилно оценява компетентността му по въпросите на външната търговия:

— Хубав номер, нали?

Земан саркастично се съгласи:

— От хубав по-хубав.

Салаба обаче беше така увлечен в приказките си, че отново не долови сарказма в гласа на Земан.

— И точно това е едно от заведенията, които би трябвало да видите в Берлин, господа — продължи той. — Какви фантастични сделки сключва там този Хадек. Измислил е номер, който може да хрумне само на един чех. Навсякъде по света се прави реклама на търговия с платове, като обличат манекенки с тях. А в берлинския филиал на фирмата на Хадек събличат манекенките. И трябва да видите как се трупат там хората и как се бият, за да купят нашите платове. Действително трябва да видите това, господа. Ако искате, мога да ви взема със себе си, когато отивам там.

Това предложение явно беше твърде съблазнително за Холан и затова той с известно съжаление рече:

— Аз съм акредитиран само за ГДР, господин Салаба. Жалко, че не ми дадоха разрешение и за Западен Берлин.

Салаба само махна с ръка, сякаш ставаше въпрос за някаква смешна дреболия:

— Че за какво ви е необходимо разрешение, господин редактор? Достатъчно е само да прекосите улицата или да се качите в метрото и сте там. И мога да ви уверя, че никой няма да ви забележи. Би било глупаво, след като вече сте в Берлин, да не разгледате и западната му част. Та това спада към професията ви… За да може по-убедително да описвате на нашите хора в родината колко отвратителен е Западът, първо сам трябва да се уверите в това, нали? — Той глътна наведнъж водката и отпи от бирата, които междувременно им бе донесъл сервитьорът. — Нали ви казах — рече той, без да се гневи, — донесе ни „Радебергер“, а не пилзенска бира. Това е по-скоро полицай, а не сервитьор, пък те навсякъде са еднакви. Ах, да, да не забравя, напоследък се разказват много хубави вицове за милиционери, не сте ли ги чували? Не знаете ли и вие някакъв милиционерски?

Земан не можа да издържи повече и доста злобно му отвърна:

— Не. Аз пък знам вицове за търговски пътници!

Обаче жизнерадостният господни Салаба не се обиди, а весело заяви:

— Това ми хареса. Знаете ли, че вие сте голям веселяк? Хайде, почвайте вицовете!

И така, в дружно веселие, те прекараха до края на пътуването.