Иржи Прохазка
Белите линии (5) (1961 г.)

5

През целия ден, докато беше на конференцията на криминалистите, Земан прекара като на тръни. Тя беше организирана с присъщата немска акуратност и при други обстоятелства Земан навярно би се възхищавал, като гледаше как на немците всичко им върви като по часовник, как безупречно функционира техниката им, с която им демонстрираха типични случаи от криминалистиката и тяхното решение, най-модерните методи и средства за разследване и разкриване на следи и доказателства, или пък най-новите сведения из областта на дактилоскопията, трасологията, балистиката, химията, физиката, съдебната медицина и не знам още какво. Щеше да прекара приятно времето си на великолепния тържествен обед, придружен от множество остроумни тостове на най-изтъкнатите криминалисти от социалистическите страни, с които с удоволствие би се запознал и обменил опит. Обаче от главата му не излизаше Ирка Храдец и неговата секретна задача, а от момента, в който разбра, че тайнственият агент с псевдоним „Stardust“ е Ханка Бизова, която добре познаваше от Прага, беше напълно погълнат от мислите си за тях. Затова веднага щом приключи следобедното заседание, той се оплака от главоболие и общо неразположение, отказа прегледа на лекаря, който веднага му предложиха, извини се, че няма да присъствува на вечерята и подготвената след нея програма, и побърза да се срещне с Ирка Храдец в апартамента на ул. „Молщрасе“.

Така че те отново седяха в тайната квартира на немското контраразузнаване и тримата — той, Ирка Храдец и майор Вилде, обсъждайки информацията, която Ханка бе дала на Ирка.

— Западногерманският филиал на фирмата „Бенсън и Бенсън“ и неговият локал със стриптийз програма са ни известни отдавна — отбеляза майор Вилде. — Там е седалището на много опасна групировка, чиято дейност е насочена към разстройване на живота в ГДР, като се привлича и отвлича на запад нашата интелигенция — хора на изкуството, учени, специалисти… Оглавяват я доктор Фанта, бивш наш депутат на Социалдемократическата партия, който е избягал тук по време на февруарските събития, и Ян Бьом, бивш студент по право, също емигрант.

— А сега към тях се е присъединил и Арнолд Хакл, който като техен шеф има задачата да разпространи тази дейност и върху територията на Чехословакия — замислено добави Храдец.

— Само че у вас те ще се справят много по-трудно — усмихна се Вилде. — Прага не е Берлин. При вас не могат да правят това, което засега все още могат да правят у нас — свободно да преминават от Изток на Запад, морално и икономически да развращават хората, да ги подкупват и да им въздействуват идеологически.

Земан умно реагира:

— Казахте — засега?

Вилде кимна и рече многозначително:

— Да, може би много скоро ще измислим нещо. Ще решим този въпрос. Трябва!

Храдец не слушаше внимателно разговора им, явно беше, че усилено размишлява, комбинира и се мъчи да намери отговор на това, което знаеше засега:

— Обаче изглежда, че Хакл преследва други цели по отношение на нас.

— Какви? — попита Земан, който смяташе, че Храдец вече е стигнал до някакво заключение.

— Точно това е, което не знаем. И Ханка не го знае. Известно й е само, че операцията има две секретни названия: Уайт лайнс и Лиоте. Когато попитала Хакл какво означават, той й отвърнал шеговито със следната история: След едно сражение по време на Втората световна война генерал Айзенхауер посетил един полуразрушен замък край Рейн, където бил настанен щабът на една френска дивизия, и заварил там нейния командуващ, генерал Лиоте, зает с необичайна дейност — френският генерал използувал краткото затишие между боевете, за да засажда с трескава бързина млади зелени фиданки от двете страни на входната алея към замъка. Айзенхауер се учудил: „Защо правите това, вместо да си почивате, господин генерал, каква полза ще имате от тези дървета? Нали след малко дивизията ви ще трябва да напусне замъка и да продължи по-нататък?“ Генерал Лиоте се усмихнал: „Но като се върна тук след двадесет години, от двете страни на алеята моите фиданки ще са израснали в прекрасни дървета. И ще ми пазят сянка, когато ми е необходимо.“ — За този остроумен французин си спомнил по-късно Айзенхауер и нарекъл операцията на негово име.

— Интересна историйка — замислено рече Вилде, а може би в нея се крие ключът към това, което все още не знаем и не разбираме. — Това ли е всичко, което Ханка е успяла да измъкне от Хакл?

— Да, всичко. И още, че Хакл е донесъл от Лондон строго секретни инструкции, списъци на хора, действия и мрежата, която трябва да се изгради у нас. Всичко това той държи под ключ в сейфа в стаята си и никой няма достъп до него. Но аз трябва да се добера до тях, иначе няма да смея да се покажа пред очите на Калина.

— А как смяташ да стигнеш до тях? — попита Земан.

В отговор Храдец се усмихна и му показа нещо, от което Земан като професионалист направо се възхити. Кутийката със сапунообразно вещество, която Храдец извади от джоба си, съдържаше отпечатъци от ключове.

— Ето така — поясни Храдец, — Ханка ми предаде отпечатъците от ключовете на сейфа на Хакл.

— Тя наистина е много смело и способно момиче — с възхищение рече Земан.

Обаче Вилде забеляза предвидливо:

— Още по-смел трябва да бъде онзи, който ще използува ключовете, за да се добере до инструкциите. За половин час ние ще изготвим ключовете, но трябва на място да се изпилват, да се намери цифровата комбинация… за това е необходимо време… а там всяка секунда може да струва живота.

Земан решително заяви:

— Това е точно задача за мен. Имам известни познания относно сейфовете и струва ми се, повече, отколкото всеки от вас. Ще ида аз.

Храдец рязко отхвърли предложението му:

— Ти си луд, Хонза!

— Защо? Мислиш, че мога спокойно да седя на конференцията, да слушам реферати и да бъбря с колегите през почивките, когато тук става въпрос за толкова важно нещо?

— Не, няма да те пусна да идеш там — решително заяви Хонза. — Това е наша работа!

— Това е задължение на всеки комунист, Ирка. Както твое, така и мое.

Тогава се намеси Вилде:

— Чакайте, не спорете. Според указанията от Прага отговорен за тази операция е само лично капитан Храдец. Но ние ще постъпим по друг начин.

И двамата се извърнаха към него, а Храдец попита:

— Как?

— Имаме си там наш човек.

— Къде? Във фирмата „Бенсън и Бенсън“ ли?

— Да. Направо при Хакл.

— А Ханка не знае ли за него?

— Не. До този момент никой не знаеше за него… освен мен.

— Кой е той?

— Един поляк.

— Емигрант ли? — попита Земан.

— По време на войната воювал в Англия, а после останал там — поясни Вилде.

— Как го спечелихте за нас?

— Иска да се завърне заедно със сестра си безнаказано в родината. Обещахме да се застъпим за него пред полските другари… ако ни окаже известна помощ.

— Каква?

— Като, да речем, този ваш сейф — усмихна се Вилде. — По-лесно може да се добере до него, с по-малък риск. Познава много добре живота там, понеже се чувствува като у дома си, и може да избере най-подходящия момент.

Обаче Храдец не беше съгласен:

— Да разкрием пред него Ханка ли?

— Не. Ще разкриеш само себе си. Ще идеш сам при него и въобще ще му разкриеш възможно най-малко. Само най-необходимото. Отговаря на паролата „Арнхайм“.

— Добре, това ми изглежда разумно — съгласи се Храдец.

— Обаче си остави пистолета вкъщи.

— Защо?

— Ако те разкрият там, и пистолетът няма да ти помогне… — рече Вилде и тихичко добави: — А по невъоръжен човек е по-трудно да се стреля.

Земан съпроводи Ирка Храдец до границата на американския сектор в Западен Берлин. Там те спряха пред една витрина и се загледаха в нея, сякаш бяха случайни непознати.

Беше късно през нощта, малко по-далеч от тях блестеше на лудешки забавляващия се шум от коли, джазови тромпети, саксофони и реклами, като по време на някаква голяма пролетна процесия, трептяха надписите на кината и баровете, и всичко това в сравнение с тъмната и тиха отсечка на уличката, на която стояха, въздействуваше като някакъв ад. На Земан изведнъж му стана страшно тежко да се раздели с Ирка Храдец, изпитваше тревожното желание да не го пусне там или в пълната с опасност неизвестност, чувствуваше почти кръвна връзка тук с него, така далеч от родината, и се страхуваше да не го загуби.

— Тръгвам, Хонза!

— След колко време ще се върнеш?

— Може би след час, два, три, или чак на сутринта, зависи как ще ми потръгне, не знам още.

— Ще те чакам тук!

— Луд човек — рече Храдец.

— И без това сега не бих могъл да заспя.

Храдец приятелски, с благодарност му се усмихна:

— Хайде, довиждане — сбогува се той.

— Довиждане! И наслука! Върни се жив и здрав! — помоли го Земан, като трябваше да положи усилие да овладее гласа си и Храдец да не забележи вълнението и тревогата му.