Георги Ганев
Анатомия на плашилото (3)

Панталони

Красимира Пеева-Бързакова — 25-годишна, продавачка в магазин за вълнен текстил:

— При изискваната от вас откровеност не бих могла да се придържам към правилото „За мъртвия добро или нищо!“ Ето, сега съм вдовица, за пред хората съм облечена в черно, някои мои приятелки виждат в това дори известен шик, но мога да ви уверя, че не изпитвам скръб. В началото изпитах нещо, но то бе повече чувство за самота. Дори на погребението, при толкова речи и хвалебствени думи, не изпитах нито „тежката загуба“, нито „вечната скръб“. А имаше хора, които макар и да не бяха близки на покойника, плачеха със съвсем истински сълзи. И това е едно от нещата, което не мога да простя на Ташко. Той направи така, че за него да жалят съвсем чужди хора, а аз, която му бях най-близка, не можех да заплача.

Може би си мислите, а и в мене има такова съмнение, че съм безчувствена, че имам някакъв нравствен недъг, че обикновените човешки вълнения са ми чужди. Предпоставки за такова нещо няма. Растях нормално, може би прекалено нормално в един розов свят, който ми създаваха моите близки. Разбирате, че след такава първоначална представа за живота, чувството, което изпитвам сега, е самосъжаление. Не че останах на произвола на съдбата, както се изразяват някои. Ташко ми остави добре обзаведен апартамент, кола и малка вила. В този смисъл аз съм напълно обезпечена и изпитвам дори признателност към него. Ако съжалявам за нещо, то е за друго — животът ми можеше да тръгне по друг път, да се развие по оня начин, за който си мечтаех в гимназията. Вместо това аз живеех в неговата сянка, без това да е нито удобно, нито полезно. След смъртта му започна да се прокрадва съмнението, че съм излъгана, че някой друг вместо мен е направлявал съдбата ми.

 

 

— От думите ви се подразбира, че не сте обичали покойника. Тогава защо се оженихте за него?

— Защо се женят хората?… Не знам, започнахме да се срещаме само за да направя мръсно на даскалката по физкултура. Тя ме подцени. Мислеше си, че съм най-неспособното момиче в гимназията, че с моята фигура едва ли ще предизвикам интереса на някой мъж. Затова избра мен да поднасям на Ташко по стадионите увяхналите й букети. Това беше донякъде поносимо наказание в сравнение с досадните й часове с топки и бухалки. Можете да си представите какво е било за едно момиче, което е избрало за свое поприще сферата на духа!

Една вечер, съвсем неочаквано, той ме покани на ресторант. И досега не мога да си обясня защо не изпитах онова момичешко колебание и предвзет свян, и веднага се съгласих.

Вечерта Ташко ме чакаше пред ресторанта със седем чудесни рози в ръка. Не бях очаквала такъв жест от човек като него и бях приятно изненадана. Беше облечен в хубав тъмносин костюм, с бяла риза и добре подбрана вратовръзка. Тогава той беше много по-млад, от него лъхаше енергия и решителност, качества, които тогава сигурно съм ценила твърде високо. Не мога да кажа, че беше красавец, но изглеждаше добре. Имаше подвижна спортна фигура, подстригваше косата си много късо, а сивите му очи бяха винаги готови да се усмихнат. Казвам очите, защото той никога не се усмихваше в истинския смисъл на думата, макар че не изглеждаше нито мрачен, нито прекалено сериозен. Неговото добро разположение или радост можеха да се видят само в очите му. Над всичко обаче беше неговата интелигентност. Той четеше оттук-оттам, не правеше никакви усилия да научи нещо, просто вдъхваше чрез въздуха и познанието, и културата. За тази му способност аз много му завиждах. Може би защото у мен съществуваше убеждението, че един спортист не може и не е необходимо да бъде много интелигентен.

Когато влязохме в ресторанта, келнерът се втурна да ни посреща. Отвсякъде с любопитство ни гледаха хора. Смутих се, защото не можех да предположа колко голяма е популярността на Ташко. За мен, както казах, той беше един глупав спортист и затова вниманието към него ме подразни.

Седнахме на маса, специално подредена за нас. Оркестърът току-що бе спрял за почивка, но когато ни видяха да сядаме, музикантите взеха инструментите и един от тях каза по микрофона: „Тази вечер наш скъп гост е шампионът Бързаков. За него и неговата приятелка ще изпълним…“

Докато слушах музиката, крадешком поглеждах към Ташко и разбирах за пръв път, че той е звезда. Всеки човек изпитва стремеж към слава, а и аз не съм по-различна от другите. Впоследствие неговата светлина затъмни моите амбиции. Това ме правеше раздразнителна и злобна, което е съвсем естествено. Заради него аз пропилях своите възможности, може би сега щях да съм в София, имах златни шансове… Трябва да ви кажа, че аз имах големи амбиции — нещо в театъра, нещо в изкуството…

Вечерта Ташко се държа скромно, дори свенливо. Неговата сдържаност и ненатрапващо се внимание смекчиха леката неприязън, която изпитвах в началото. Желанието да стана център на онова внимание, което, отправено към него, докосваше и мен, ме накара сама да се хвърля в ръцете му. Когато излязохме навън и вече ги нямаше хората, които скришом ме поглеждаха, изпитах нужда това внимание да продължава до безкрайност. Тогава го накарах да ме заведе у тях.

След това известно време почти не се виждахме. Срещите ни бяха винаги случайни. Изпивахме по едно кафе, казвахме си обикновените неща за здравето, без да покажем, че между нас е съществувала близост. Мислех, че той нарочно иска да заличи този спомен, и озлобена го дразнех и обиждах, правех му всевъзможни номера, от които страдах само аз. Той продължаваше да бъде коректен и търпелив. По някакъв начин, може би не без съдействието на учителката Маринова, клюката за мене и Ташко достигна до моите родители. Тихо и спокойно, но категорично те ми заявиха, че е под тяхното достойнство дъщеря им да се занимава с някакъв спортист.

Няколко седмици преди да завърша гимназия, той замина на състезание в чужбина. Вестниците вдигнаха голям шум, телевизията и радиото излъчиха директни репортажи и по тоя повод аз попитах родителите си колко пъти в тяхна чест е изпълняван националният химн. След няколко дни той се завърна като победител, обади се по телефона и ме покани у тях.

Ташко ме посрещна много щастлив. Разказа за своите преживявания, за това, че непрекъснато мислел за мен, дори на старта изрекъл моето име. Изведнъж замълча, погледна ме тайнствено, извади една кутия и я постави на коленете ми. Когато отворих кутията, ахнах от изненада. Мисля, че всяка жена в такъв момент би изпитала оня прилив на нежност, който изпитах аз. Хвърлих се на врата му за първи и последен път, и започнах да то целувам. „Купих ти ги за бала!“ — прошепна той в ухото ми.

Разбира се, роклята, чантата и обувките бяха много хубави, но за сватба. С малки поправки, роклята бе направена да изглежда абитуриентска. Без излишна скромност, мога да кажа, че ако направих впечатление на бала, то го дължа на Ташко и неговия вкус.

 

 

— Често ли ви правеше подаръци?

Преди да се оженим, не. Тогава ми купуваше цветя и детски балони. Това всъщност бе доста странен навик. На всеки празник той ми подаряваше по няколко балона. Изпитвах срам от тези балони и още щом ги получех, ги пуках. Ташко обаче не се обиждаше. Напротив, забавляваше се много. След като се оженихме, неочаквано стана особено щедър. При всяко излизане в чужбина носеше подаръци единствено за мен.

 

 

— Това, което разказвате за вашите първи месеци, не предполага чувства, каквито сте изпитвали по-късно. Хиляди хора започват своя съвместен живот без особени емоции, без любов дори, но въпреки това впоследствие, ако не изпитват обич като Ромео и Жулиета, живеят чрез привързаността си и приятелството. Защо вие не успяхте да заживеете така?

Причините са много. В началото нищо не предполагаше такива усложнения. Наистина Ташко ме обгърна с много внимание, задоволяваше всичките ми желания и капризи. Въпреки това бях недоволна. Аз ви казах и преди, че си бях избрала друг път в живота. Съвместното ни съществуване непрекъснато ми подсказваше, че съм сбъркала пътя, че съм поела по някаква козя пътечка, която не води доникъде. Може би щях да се примиря, ако не бяха отвратителните навици на Ташко. В ежедневието той беше скромен и поносим, работлив и акуратен. Дори бих казала, че беше прекалено праволинеен, като кон с капаци. Сега знам, той беше просто скучен! Той много добре знаеше какво иска да постигне. Всичките му лоши привички бяха свързани с маниашките му амбиции в спорта. Никога не съм се интересувала какви постижения има, но от вестниците и хората знаех, че е много добър. Три-четири дена преди състезание той спазваше най-строг режим и което се разбира от само себе си, спеше отделно. Понякога се случваше такива състезания да има по три-четири в месец. Чувствувах се като вдовица на жив мъж. Това беше присъствие, което не дава нищо. Хабеше дни от нашия общ живот, които в края на краищата са преброени. Не искаше да разбере, че вече му е минало времето, че колкото да се напряга, не може да надбяга себе си. А той като че ли искаше точно това и си въобразяваше, че с разни шарлатанства може да го постигне. Човек като се втурне да се надбягва с вятъра, не става по-бърз, а по-вятърничав. Във всичко друго бе реалист, не можа само да разбере, че никой не е успял да излъже времето.

Една вечер, преди такова състезание, случайно видях как той, съвсем гол, се мажеше с някакъв бял крем. Може би го е правил много пъти, но аз не бях забелязала. Узнах за това съвсем случайно, защото състезанието беше в нашия град и той си беше вкъщи, а не на хотел. Казах му, че съм го видяла да се маже с някакъв крем и го попитах какъв е. Той се усмихна по неговия си начин и отвърна, че това е тонизиращо средство, което му правел негов познат аптекар.

На другия ден сутринта, той извади от хладилника едно бурканче от детски храни и с мазнината, която беше в него, си намаза една филия. Изпи един чай и не яде нищо друго. Посегнах да взема бурканчето и да разбера какво е това, а той ми хвана ръката и каза, че е най-обикновена свинска мас.

Не му повярвах. Помислих си, че това са някакви допинги. Не се разтревожих, но ме доядя. Дали ще взема допинг или не, това си е негова работа, но защо ще лъже жена си.

Стимулиращите средства съвсем не му помагаха, а, напротив, вредяха му. За няколко години той съвсем се смачка, попрегърби се и видимо остаря. Неговият лекар твърдеше, че Ташко е спортист с много висок морал и никога не би допуснал непозволени средства. Може и така да е, но тогава защо оплешивя изведнъж?

Впоследствие все по-рядко започнаха да го канят на състезания и той слезе толкова ниско, че не пропускаше възможност да се прояви в окръжен мащаб. Колкото намаляваха възможностите му, толкова по-големи ставаха неговите амбиции. Все по-често ми се случваше да наблюдавам този предстартов ритуал. Мажеше се със своите мазила дори за тренировки и вече не се криеше от мен.

Най-много ме дразнеше един от неговите отвратителни навици. Затваряше се тайно в банята с десетина яйца, поставяше ги на мозайката и започваше да скача върху тях, докато ги направи на майонеза. После пускаше душа и заличаваше следите от това яйчено безумие. Няколко пъти забелязах по стените парченца от черупки и се усъмних. Един път го издебнах и през ключовата дупка видях тази оргия. Направих му страхотен скандал, но той стоеше мълчаливо, не каза нито една дума за свое оправдание. Започнах да мисля, че този човек нещо не е в ред.

На другия ден смени бравата с друга, която се заключваше отвътре и през нея не можеше да се вижда.

След време успях да разгадая и тайната на бурканчето от детски храни. Веднъж вкъщи дойде по-възрастна съседка и аз я попитах каква е тази мазнина. Тя ми каза, че е заешка мас. Стана ми лошо. Изпитах отвращение от Ташко и вечерта не го пуснах да спи при мен.

Разбирате, че след всичко това отношенията между нас не можеха да бъдат розови. Мисля, че по-лесно бих му простила това да пие или да ходи по жени, отколкото тия невъзможни, унизяващи амбиции. По това време в живота ми се намеси друг мъж и аз бях готова да се разведа, но се случи нещастието.

 

 

— Бих ви помолил ди кажете нещо и за този мъж!

Смятам, че това съвсем не ви засяга, пък и не е съвсем безопасно да се казва всичко, но щом настоявате…

 

 

— Защо смятате, че е рисковано да се казва истината?

Защото или ще ти се присмеят, или ще те съжаляват. А аз не мога да понасям нито едното, нито другото. За мен нещата от живота са винаги на ръба между истината и лъжата. Истината е много сериозна, а лъжата унизителна. Странно, но когато връзките между хората са разкъсани и няма какво да те поддържа, най-добре е да вървиш по този ръб. Ще сгрешите, ако мислите, че в отношенията си с Ташко съм се ръководила от това схващане. Нямаше нужда да го лъжа, защото не го обичах. Чувството ми към него в края на нашия съвместен живот бе истинска, неподправена неприязън. Той беше твърде безобиден, за да го мрази човек. Така обаче не можеше да се живее, непрекъснато изпитвах пропадане и трябваше да се заловя за нещо. В никакъв случай не мога да кажа, че онова, другото, ме е удовлетворило. Човек е недоволен дори в удоволствията си! Направих тази стъпка, за да си докажа, че просто нищо не съм загубила, но че и нищо не бих могла да спечеля. Все пак това е някаква сигурност! Сега си давам сметка, че то е било като обезболяващо средство. След преминаване на действието му, понеже не е лекарство, болката става още по-безмилостна и непоносима. Но никой не е виновен! Мене така са ме възпитавали — ще дойде царският син, и всичко ще бъде наред.

Може би не знаете, че аз работя в магазин за вълнени платове. Няма да кажа като другите, че си обичам работата. Работата си е работа и ако обичаш тая, значи не обичаш никоя друга. В магазина попаднах заради специалността, която бях придобила в гимназията. А може би и затова, че там има бонификации, с които, както се шегуваше Ташко, успешно можеш да стартираш в живота.

Не си спомням кога и как се запознахме със Симеон. Той често идваше в магазина, но си излизаше все с празни ръце. Минаваше покрай топовете с платове, опипваше ги и дори не ме поглеждаше. Беше висок, с артистично сресана коса, която на слепоочията бе взела да побелява, макар че изглеждаше доста млад. Не мога да кажа, че беше строен, защото беше малко пълен, но в никакъв случай дебел. Приличаше на бивш манекен, който сега е готвач. Поздравяваше ме учтиво, разменяхме по някоя незначителна дума и си отиваше, без да каже какво търси. Сигурно ви се е случвало подобно нещо: срещаш често един човек, без да искаш, започваш да го поздравяваш, а не знаеш нищо за него. Един ден той пак дойде, но този път се задържа повече. Заговорихме, но той пак не каза нищо особено. Нито с жест, поглед или намек показа, че гледа на мене като на жена, Намирам, че съм доста привлекателна, и винаги се вбесявам от тия мъжки погледи, от тия извръщания, които те карат да се чувствуваш като окачена на ченгел. Симеон не беше такъв. Каза ми, че идвал толкова често, понеже искал да си купи плат за сив панталон с вишнева нишка. Извади петдесет лева, каза, че току-що ги получил от баба си, а той бил голям прахосник, и ме помоли да ги остави при мен, та когато се появи такъв плат, да отрежа за един панталон. Остави парите пред мен и бързо излезе от магазина. В това нямаше нищо неестествено, ние вече бяхме, кажи-речи, познати и аз можех да му свърша такава услуга, без да се чувствувам обвързана. Но стана точно обратното. Цял ден мислих за него. Няма какво да крия, харесвах го и същевременно изпитвах неясна тревога, като че ли съм извършила престъпление.

Вечерта като се прибрах, направих скандал на Ташко. Изведнъж ми хрумна мисълта, че оня мъж е подставено лице и се опитва да ме шантажира. Ташко не реагира и аз разбрах, че съм се излъгала. Въпреки това го нарекох ревнивец, казах му, че непрекъснато ме следи, че неговата маниакална мнителност в края на краищата ще му донесе рога, които ще носи напълно заслужено. В думите ми нямаше капка истина, но бях неестествено възбудена и по този начин исках да залича мисълта за оня мъж, от когото изпитвах вече инстинктивен страх. Много от глупостите, които вършим в живота си, се дължат на страха, че ще загубим нещо. Тогава аз действително се страхувах, че ще загубя Ташко. По-точно страхувах се да не загубя чувството за сигурност, което ми създаваше той.

Няколко дена след това ми направиха внезапна ревизия. Дойде един ужасен човек, един невъзможен дърт женкар. Сметките ми не се оказаха в ред и се наложи да използвам парите на Симеон. Още на другия ден взех от Ташко петдесет лева и ги оставих в един ъгъл на чекмеджето. През всичкото това време ме измъчваше мисълта, че този човек може да не си потърси парите. Мислех, че той просто ме е купил за петдесет лева.

Изминаха няколко месеца и бях почти забравила за случая, защото парите създават неудобство само когато мислиш за тях. Вече не се измъчвах така и когато си спомнях понякога, гледах на станалото като на някакво смешно недоразумение. Когато Симеон се появи, неочаквано разбрах, че съм се лъгала. Видях през витрината как слезе от колата си и ръцете ми се разтрепераха. Овладях се много бързо и когато влезе в магазина, се поздравихме като стари познати. Беше мрачен, дори навъсен и разбрах, че е преживял нещо неприятно, че има тежки грижи. Попита за плата и аз му отговорих, че още не са го изтъкали. Опитах се да се шегувам, да го развеселя и същевременно да прикрия треперенето на гласа си, но той само болезнено сви чело. Каза, че ще дойде пак, едва-едва докосна ръката ми и излезе.

Вечерта пак направих скандал. Ташко се бе опитвал да забърка някакъв сладкиш и бе изцапал всички съдове. Стоя на мивката до късно през нощта и, естествено, спа самичък.

Така, без любовни обяснения, като хора, които отдавна са били заедно, ние започнахме да се срещаме със Симеон. Отначало това бяха срещи на едно кафе, с озъртане и шепот, при което имитирахме колегиални отношения. После започнах да ходя у тях или излизахме с колата му извън града. Най-често ходехме на мотела. През всичкото това време Ташко бягаше и спокойно вдишваше и издишваше. Подозирах, че знае нещо, но не се издава и несигурността ме изпълваше с още по-голяма неприязън.

Най-после успях да намеря плат, какъвто търсеше Симеон. Купих му, но реших да го подаря на рождения ден. Вече бяхме толкова близки, че знаехме и празниците си. По режима си Ташко него ден трябваше да направи пълна тренировка, което ще рече четиридесет и два километра. Щеше да се върне следобед, веднага след банята да се просне в леглото и да се събуди на сутринта. Бях си уредила един болничен лист и можех да посветя на Симеон цяло денонощие.

За празника нямаше никаква подготовка, защото бяхме решили да бъдем само двамата. В един мотел, близо до града, Симеон имаше приятел барман и обичаше да ходи в неговото заведение. Този барман го уважаваше много и му правеше разни услуги. Предложих да отидем при него, защото на мене също ми харесва. Заведението е встрани от пътя, в една горичка, доста спокойно и приятно място. Не че ме беше страх, но защо трябва да се набиваш в очите на хората! Те само това чакат — да им влезеш в устата!

Тръгнахме с колата и докато пътувахме, му казах, че по този път минава маратонското трасе на Ташко, но не бива да се тревожи, защото той още не е тръгнал. Симеон никога не се интересуваше от мъжа ми, сякаш бях вдовица. Редките разговори, в които ставаше дума за него, той отбягваше съзнателно, може би, за да не поддържа излишно напрежение у мен. А може и да ме е ревнувал!

Тогава той прояви неочаквано желание да го види как бяга. Това не беше трудно, защото познавах добре маршрута. Ташко го коригира няколко пъти, но никога не го променяше. В първите месеци след сватбата ни, когато това ми беше интересно, ходех с него, за да не стоя сама вкъщи, и няколко пъти съм му засичала времето. Но едва ли съм изпитвала по-голяма самота и скука оттогава. Да чакаш един човек, който ще се появи след два-три часа! Бях още много млада и глупава, седях на едно хълмче сред лозята и оттам гледах как мъжът ми гони вятъра.

Барманът Рафаил ни посрещна чудесно. Открай време кухнята на заведението се славеше като много добра, но този път той се бе постарал да ни приготвят нещо специално за обед. След като обядвахме, Симеон настоя да отидем и видим как бяга Ташко. Взехме бутилката с останалото уиски и тръгнахме пеша към малкото възвишение. Аз носех със себе си плата и реших да му го подаря точно там.

Едва се бяхме изкачили на върха, когато видяхме долу в ниското да се приближава Ташко. Дотогава Симеон говореше много, беше весел, смееше се и разказваше вицове. Изведнъж усмивката му застина, лицето му стана сериозно, някак си вглъбено в нещо далечно и непознато. Сега си мисля, че в оня миг той е завиждал на Ташко, че в него е виждал Маратонския вестоносец и макар в много неща да превъзхождаше мъжа ми, си е давал сметка, че е един запъхтян чиновник.

Когато Ташко се скри в малката горичка, той махна с ръка и мрачно каза: „На оня свят твоят мъж ще гони зайци, а аз ще паса патки!“ Прегърна ме внезапно и бурно и понечи да ме свали на земята. Не бях свикнала на такива грубости с него, извиках и го отблъснах леко. Придадох на лицето си тържествен вид, така както ни учеше ръководителят на кръжока по художествено слово, честитих му рождения ден и му подадох пакета. Симеон нервно разкъса хартията, измъкна плата, тупна го като одеяло и го разстла на земята. Измърмори нещо като одобрение и доста грубо ме събори върху парчето плат…

 

Райна Симеонова — 72-годишна, починала:

„Ох на баба пиленцето, ай, мъничката ми ярчица. Ела, пиленце, баба ще ти даде житце да си напълниш гушката, че си има баба внуче…“

Загащих ярката между дувара и връшника. Щом я улових, взех да й говоря нещо ласкаво и успокоително, но тя крякаше уплашено. Усещала е пътя към дръвника. И моето сърце се разтуптя като нейното. Боже, боже, остаря се вече, види се краят, ама все още мога да си заколя сама.

Като ошетах ярката, сложих съчки на огъня и го раздухах с престилката. Съчките ги бях насякла одеве, че да не се трепе момчето. Миналия път кога си идва, взе да сече дърва и вършина, ама си съдра гащите. Горкото дете, само-сиротинко, дадох му петдесет лева, че да си ушие нови.

Кога усетих, че ми премалява, влязох вкъщи. Едва-едва се дотътрах. Шишенцето го бях оставила някъде, ама го забравих, че и не видя божем. Намерих го на масата, взех го и отворих капачето. Кога погледнах, то ми останало само едно хапче. Глътнах го, ей тъй, без да пия вода. Симеон, кога беше болен, сума хапчета изгълта, ама все с вода, защото му засядаше на глътката. Моето хапче хем малко, хем бяло и лесно се гълта…

Глътна ни тя вече черната земя, боже, боже… Като едно бяло хапче ни глътна, ама ще се изцери ли, ще се насити ли…

Като излязох на двора, слънцето се беше вдигнало отсреща на баира. Мари, Райке, кога ще втасаш ма, кога ще сколасаш? Сбутах огъня под пиростията и взех да редя пещта. Без баница да си срещна детето, че аз по-добре да съм умряла! Той, Моню, много обича баница.

Откъм портата се окашля мъж. Че кой ли ще е?

Повика ми на име и тогава го познах. Стоян, беше.

„Отивам в града, че рекох да се обадя. Гледам, палиш пещта. Моню ли ще си идва?“

Моню, Моню, рекох му. Че чакай да ти дам пари за цера!

„Остави сега, като се върна, ще ми ги дадеш. Рецептата ти нали е в мен?“

Че в тебе ще е, къде ще е! Ама как тъй без пари? То моето лекарство скъпо, викам му аз, ама той не ме чу. Изтири се към спирката, щото май идеше рейсът.

Влязох си пак вътре и с голяма мъка успях да дотътря масата под крушата. Моню обича да яде на теферич. Пък и тя, крушата, като се разлистила, всякакво пиле цвърчи из нея. Искаше той, Моню, да я сече, че била дивачка, ама то и дивото помага на човека. И крушенца може да направиш, пък и сянка ти варди.

Замая ме нещо, отмаля ми и ми се завъртя пред очите, че приседнах на земята. Изведнъж се уплаших, че може да ме завари тъй, да се стресне детето, като ме види! Старото всеки го чака, все със страх живее! Подпрях се на ръце, че се вдигнах. Боже, че нали аз само за него живея, той ми е едничък останал, той ми помага да се изправя днес, а утре да живея. Голямо дърво бяхме, корен и клонче остана. Неговата орисия е и моя. За двама тегля аз, един път заради мене си и един път заради него. Отгледах го, изучих го и после, като посъбрах оттук-оттам, му купих кола. Да се вози детето, за хубав живот да не е петимно. Че то не му и прилича на такъв голям човек, началник, да ходи пеш…

Как върви това време, боже! Докато се огледаш, то станало пладне. Друг път, кога не го чакам, няма край тоя ден и като мръкне, всичко като насън — отишъл си денят!

Извадих баницата и я сложих да поизстине. Турих на масата и една бяла кенарена покривка. Той, Моню, ги обича тези, табиетлийските работи. Ама докато учи в училището, че после и в София, все по столове се хранеше и му се развали стомахът. Не може да яде какво да е.

Втасах най-сетне. Майчице, излезе ми душата, ама не го посрещнах на празна маса. То какво ли толкоз съм сложила! Таман седнах и ей го, иде си…

Какъв е хубавец, бабиния, висок, едър, на дяда си Симеона и името и кокъла носи. Моньо, синко…

Прегърнах го. Боже, туй ми е на мен радостта и животецът, жив човек, мой човек да прегърна. Блазе на тая жена, дето ще го прегръща. Да ще господ още малко дни да ми даде и сватбата му да видя, че тогава да ме прибира.

Седнах срещу него, а то детето — яж, бабо, вземай, бабо! Не смея да му кажа, че като го гледам, се наяждам и напивам. Нервено е понякога момчето, не обича тъй да му се приказва, че нали без майка расна горкото, глезотии не търпи.

Като се наяде, Моню ме качи на колата и отидохме на гробищата. Стоеше настрана от гробовете на майка си и баща си и гледаше в земята. Тогава си помислих, дали ще бъде срамно, ако един толкова голям мъж се разплаче. Дядо Иван, дето му умря момчето, всяка събота ходи в града с рейса. Разправят, много плачел на гробищата, ама то ще е, защото чедото му в градска земя го туриха. Селските гробища опустяха, къпинак и тръни само! Че как да не му стане мъчно на човек? Ама аз си знаех, че Моню ги жали нашите, но не вярвах да се разплаче. В града човек вижда всичко и обръгва. Много народ на едно място, много мре. А на село един умрял и всички знаят, с добро го спомнят и лошав да е бил. Ей таквиз работи си мислех, наведена над гробовете.

Поплаках си скришом, докато скубех бурена. Налях нова вода в бурканчетата, китки сложих и вощеници им запалих.

Качихме се в колата и тръгнахме обратно. На връщане той взе нещо да се мръщи, като че ли го е яд на някого. Не го попитах. Ама не ще се е сърдил на мене, защото ми помогна да сляза от колата. Влязох в мазата да му приготвя туй-онуй за из път, а пък той си запали цигарата.

Друг път ще легне да си почине, ще стане, ще оправи нещо. Сега не се заседя. Усетих, че му е нещо припряно. Беше още по-начумерен, ритна едно пиле, дето се втурна да му кълве цигарата, кога я хвърли на земята. Сбогувахме се надве-натри. Нито аз питам, нито той казва защо бърза. Колата му избръмча зад завоя и се дигна само прах. Сълзите ми рукнаха от очите и си помислих, че го виждам, за последен път. Ама ние сме тъй, старите хора. Все мислим, че ни е последно…

Докато шетах и прибирах по двора, се залисах с работа и спрях да плача. Пък те старешките сълзи бързо минават, изплакала съм се вече! Беше ми мъка, не ми се стоеше сама и рекох да взема пари и да ида у Стоянови. Да го почакам уж да ми донесе лекарството и да се поразтуша на приказка с майка му.

Влязох в стаята и намерих кърпата, дето си държа парите. Беше вързана на възел, както съм я оставила, ама пари нямаше. Взех да забравям, боже, че си помислих дали пък не ги дадох на Стоян, ама се сетих, че не рачи пари.

Изведнъж се разпищях на умряло, сякаш на собственото си погребение. Синко, синко, затуй ли беше толкоз кахърен, защо не ме попита? Че аз душата си ще дам за тебе, а ти ме обра по право пладне! Какво ще разправям сега на Стоян, като донесе лекарството. С какво ще му платя? Той ще разбере, не е прост човекът! Боже, къде да се скрия, къде да се навра, та да не ме намерят!

Защурах се като подивяла, усетих, че ще падна в несвяст…

… Пред очите ми блесна голяма, зелена ливада. Уж зеленото успокоява, а пък ме присви болка в очите. Кога ги отворих, видях на поляната безкрайна редица от бели месали, прешарени с червена нишка. На всеки месал имаше отворени похлупци с шарена сол. В ръката ме припари комат прясна пита и аз хукнах да топя от похлупците. Тичах между редовете, топях сол, но не слагах троха в уста. Сякаш някой ми бе поръчал да топна отвсякъде, ама да не ям. Пък бях гладна, боже, бях изгладняла до примиране.

Изведнъж, на сто крачки от мен, се показа мъж ми Симеон. Беше потънал в земята до пояс и в ръка държеше шарена овчарска тояга. Симеон извика нещо, гласът му прокънтя усилен от ехото и хвърли тоягата. Тя изсвистя във въздуха, превъртя се няколко пъти и ме удари в краката. Паднах на земята, премалях и изохках, но не от болката. Заболя ме нагоре в гърдите, дето е сърцето, но повече от обидата, че мъж ми, който никога през живота не бе посягал, хвърли по мене.

„Защо ме препъна, Симеоне? — извиках аз. — Куче ли съм, че ме замеряш тъй. Къщата ти ли не пазя, гробът ли не ти подреждам, свещ ли не ти паля?“

Мъжът ми се изсмя и каза: „Изяде си ти солта, бабо, изяде я!“

Рекох да се изправя, ама ми се стори, че нямам крака. Хванах тоягата и си помогнах с нея. Като се изправих, видях на върха й вързана кърпата, в която си държа парите.

С какво ще платя на човека лекарствата? — попитах. — Как да му кажа, че Моню е взел парите? Че аз по-добре да умра! Да ме глътне черната земя! Ама и да не кажа на Стоян, той ще разбере! Не са прости хората. Винаги разбират, когато някой е направил лошо. Пък то, детето, какво толкова е сторило? Взело си някой левец да си купи бонбони. Пък и стъклени топчета да си купи! Че защо да не си купи? Само людските деца ли ще играят с топчета и ще ядат бонбони? Той не е ли дете? Без майка и баща расна горкото. Колко радост видя? То туй му е радостта на всяко дете — с топчета да си играе, с нещо лъскаво… Но аз с какво да платя лекарствата!

Мъжът ми Симеон се обади с гъгнив глас, гаче ли от земята:

„Със сол му плати, бабо! Като дойде довечера, дай му една шепа сол за лекарството.“

„Срам ме е, срам ме е, боже! Защо не се отвориш ма, земьо…“

Като извиках, че ме е срам, и дойдох на себе си. Главата ми беше опряна на студеното стъпало. Надигнах се без сили и се провлачих към мазата. Стори ми се, че Стоян чука на вратата и тръгнах да се крия. В ръка стисках възела. Паднала съм в несвяст и от падането ме болеше кръстът, ама кърпата не бях изпуснала.

С голяма мъка успях да се дотътря до няколко стари черги в единия ъгъл на мазата и седнах на тях. Облегнах глава на камъните и болката в сърцето и кръста се засили. Усетих как от краката нагоре полазва хлад. Уплаших се, че няма да сколасам, че мъртвилото ще ме превари, ще стисне ръката ми и побързах да избърша с възела очите си. Че какво ще кажат хората…?

 

Симеон Симеонов — 40-годишен, главен специалист в АПК:

Много се разду тая неприятна история. Писах, обяснения давах! Но с вас можем да си говорим по мъжки, защото истината не на всекиго можеш да я кажеш. Не ми пука какво са казали онези мехльовци, но все някой трябва да знае, че не съм толкова черен, колкото са ме представили. Отвлякох едно наказание заради тях, но аз пак съм си Симеонов, а те ще си останат мехльовци. То си е така: като се наяде въшката, и излиза на челото. Давай им три месеца по една шапка пари, направи им банкет и накрая ще отидат да те топят, че си се подиграл с работническата им чест? Чест ли? Честно ли е за една кампания да си натъпчеш джобовете, а после цяла зима да лежиш на тях? Че аз да не съм аристократ? Нали в България всички работим, всички сме работници: инженери, доктори, агрономи, чиновници… Всички работим, да! Ама те си мислят, че работа е само това да ореш, да сееш, да изливаш стомана, да копаеш въглища…

Е, вярно, работата им е тежка, на полето работиш, на полето спиш, ама направо ме е срам да кажа колко пари получават. Че аз в сравнение с тях съм просяк! А съм висшист!

 

 

— Употребихте два пъти думата „мехльовци“. Какво означава тя?

Е, това е де! Заради туй стана цялата разправия. Ония най-много от това се подразнили, че съм ги наричал така. А пък то „мехльо“ е нещо като галено име. Произлиза от механизатор. Те бяха комбайнери и по тази логика може би трябваше да им викам „комби“. Много обидно! Нас непрекъснато като ни карикатурят във вестниците!

С две думи, бях определен от щаба за прибиране на реколтата да ръководя и приветствувам другарската среща на комбайнери от района по случай предсрочното прибиране на реколтата. Натовариха ме с организацията и понеже имах приятел барман в един мотел край града, реших, че там ще е най-добре. С хората се познавах съвсем бегло и си помислих, че ще ми бъде скучно цяла вечер. Затова още през деня се обадих на Ана, моя колежка, че вечерта ще я водя там. Тя се съгласи веднага, защото и друг път съм я водил и знае как умея да си живея. Постави обаче и едно условие. Да вземем и Румяна, нейна приятелка, която се чувствувала самотна, била изпаднала в депресия и разни други женски номера. Тя работеше в друг отдел, но се познавахме. Няколко пъти я бях канил на кафе, но все ми отказваше. Съгласих се да дойде с нас, защото това беше една възможност да се сближим. Освен това Ана понякога изпадаше в такива мрачни настроения, че беше трудно да се търпи. А Румето беше интересна, бях чувал все хубави неща за нея. Тя беше приятно момиче. Имаше големи, кафяви очи, които понякога ти се струва, че се изпълват с блясъка на тихата лудост. Такива жени винаги са ме привличали. Мисля си, че нестинарките имат такъв поглед.

 

 

— И Красимира Ташкова ли имаше такъв блясък в очите?

А, че откъде се познавате с нея? Няма значение, аз не държа на такива работи. Не съм ревнив, пък и тя вече отдавна не ме интересува. Не обичам вдовиците. Тя се хвана за мен, защото мислеше, че съм артист или нещо подобно и мога да осъществя амбициите й. А аз съм артист, но в живота. От театъра познавам само пожарникаря, защото е от нашето село.

Всъщност, ако се върнем малко назад, ще видим, че и тя има пръст в тази глупава история. Краси продаваше вълнени платове и шевиота го купих от нея.

Колкото до огъня, тя беше като подпалено стърнище, лумва бързо, а после дава само пушек, от който ти се насълзяват очите и кашляш. Колежката Ана пък беше като бенгалски огън — не гори, а хвърля искри. А Румето приличаше на оная кафява тухла, дето дядо ми си я слагаше под кръста. Малко я натоплиш, а тя дълго време изпуска топлото. След като изстине, пак я туриш на огъня и след минута, тя пак топла.

По това време аз познавах съвсем бегло Румяна. Естествено, че не мислех такива неща за нея. Може би само подозирах каква всъщност е тя.

Ана и Румето тихо и кротко си седяха на задната седалка. Ана беше зад гърба ми и ме гъделичкаше по врата.

„Имаш врат на кмет, а си само главен специалист!“ — каза тя и се разсмя. Щях да й отвърна, както си знам, но присъствието на Румяна ме притесняваше и затова пестях солта за по-подходящо време. Сдържаше ме нейната невинна, кукленска физиономия. Като вземе да мига на парцали с тия големи мигли и само чакаш дали ще каже „мам-ма“. Исках да й направя впечатление на сериозен и мълчалив човек, макар че мене ме знаят като главен специалист по вицовете. Поглеждах от време на време в огледалцето за обратно виждане и гледах ту очите и, ту коленете й. Имаше хубави закръглени колене. Седеше облегната назад, дънковата й пола се бе вдигнала и аз можех да ги гледам. Тя усети погледа ми, смути се и придърпа полата. Усмихнах й се в огледалото, тя видя това и наведе глава. Докато стигнем до мотела, въобще не ме погледна. Помислих си, че това е също добре. С такива божи кравици е по-интересно.

Когато паркирах на служебния паркинг, където разтоварват стоката, Рафаил се показа от задния вход. Рафо е много мой човек, с изострена интуиция за времето, в което ще пристигна, защото аз не му давам даже и в ръка, ами направо в гушката. Посред нощ да го събудя, за мене ще има и питие, и легло за двама. Но тоя път нещо се бе вкиснал. Настани ни както трябва, обслужи ни и поиска да му платя, преди да отида на село. Като че ли искаше да се докара пред момичетата, а на мене каза: „Чакам, братче, всеки момент ревизия!“ Не обичам да правя пазарлъци и му платих уискито и спането и останах без стотинка. Направо си бях объркал нещо сметките. За вечерта не се притеснявах. Комбайнерите не са стиснати — печелят, ама и харчат.

Оставих момичетата на Рафо и казах, че трябва да прескоча до село и ще се върна бързо. Не че имах някаква работа, но не бях си ходил отдавна и исках да използвам случая, че съм наблизо. Пътят е десет минути, защо да не отида да видя старата.

Тя ме чакаше седнала до масата и като влязох — беше позадрямала, — хвърли се на врата ми. Извърнах настрана главата си, защото, макар и да бях само близнал, се страхувах да не ме усети. Много я е страх, когато пия и карам.

Седнах на масата и си откъснах от пилето. Не ми се ядеше, но за да не я обидя, дъвках така, както се дъвче дъвка. Баба ме гледаше, готова всеки миг да заплаче. Друг път ще ме попита имам ли пари, нямам ли, а сега — нищо. Пък мен точно там ме стяга чепикът…

Казах й, че имам работа с едни комбайнери и не трябва да се бавя. Тя стана, забради си нова забрадка, защото имаше неписан закон, като си дойда на село, да отидем на гробищата. Това й беше една от малкото радости, макар че каква радост е да ходиш на гробища, и й стана мъчно, че бързам.

Преди не се съгласяваше да ходим на гробищата с колата. Казваше, че при умрелите се ходи пеш, но преболедува тежко от сърце и вече се уморяваше от по-дълъг път. А гробищата бяха доста далеч. Дори за мен бе уморително да ходя там.

Помогнах й да се качи отпред при мене. Баба обича да се вози така. Чувствуваше се много горда, изправяше се и стоеше неподвижно, приличаше на вързана за седалката.

Като пристигнахме, тя се разшета около гробовете на родителите ми и на дядо Симеон. Скубеше бурена, а аз гледах в краката си. Една мравка влачеше друга, умряла мравка.

 

 

— Може би в този момент сте мислили за смъртта?

Не, такива мисли не ми минават. Именно поради това ми стана скучно да гледам мравешкия път. Къде в края на краищата една мравка ще занесе своя мравешки мъртвец. Въпреки високата си организация мравките нямат гробища. Разнасяше я просто ей така, заради мравешкия навик нещо да се принесе от тук до там. Аз си имах по-реални, житейски проблеми. Изпълваше ме предчувствие, че ще се случи нещо лошо. И то наистина се случи. На връщане неочаквано замига червената лампичка на бензина. Бях зареждал съвсем наскоро. Такова нещо допускам извънредно рядко. Доядя ме, че дадох на Рафо всичките си пари. Можех да не се надувам толкова и да не закръглям сметката. Той и без това си го изкарва.

Прецених, че на резерва мога да стигна до бензиностанцията. А ако не стигна? Току пред самия град щях да увисна, да се обръщам насам-натам, за да махна на някой познат, който да ми услужи с два-три литра. Ами като нямам пари в себе си. Лошо си бях подредил работите тогава, лошо! Аз съм човек с изострено чувство за собствено достойнство и не мога да допусна това. От Румяна и Ана не можех да искам пари — пари от жена не бих взел в никакъв случай. Пък и те я имаха, я не стотинки за едни цигари.

Спрях колата пред къщи и помогнах на баба да слезе. Тя отиде да приготви някои неща, а аз, още по-ядосан, влязох в къщата.

Тази къща е строил дядо ми според нуждите и възможностите си. Тя имаше четири стаи, но трите почти винаги бяха заключени. В тях, на постлани по масите и по земята вестници, целогодишно се сушаха липов цвят и звъниче, семена от дини и цветя, орехи и ошав.

Влязох в кухнята. В тая стая баба спеше и готвеше, взимаше три пъти на ден лекарствата си, които все още я крепяха, докато я повика дядо Симеон. Когато влизах в тая стая, винаги поглеждах към стената, на която, подлепена на кафява мукава, висеше Голямата снимка. Докато бяха живи, баща ми и майка ми я наричаха така. Баба продължаваше да й вика „голямата“, макар тя да нямаше кой знае какви размери. Някога навремето си сигурно е изглеждала гигантска. Могли са да си я позволят хора или с големи кесии, или с голям мерак. И макар родителите ми да нямаха такива кесии, са се лишили от нещо, за да се увековечат.

От тази снимка гледат майка и татко като хора, които усещат, че са щастливи, или поне предчувствуват някакво приближаващо щастие. Без да им завиждам, донякъде се дразня, че им е било необходимо толкова малко. А може би само изглеждат щастливи. Правят се като всички!

Между родителите си седя аз, с голяма ябълка в ръка, напрегнат и уплашен в очакване на птиченцето, което ще излети от фотоапарата.

Гледах снимката, но не изпитвах тъга, само раздразнението ми като че ли порасна от уплашения поглед на това сополиво дете и тая ябълка, която съм изтървал в калта, когато сме излизали от фото „Тюлюмбаков“.

Направих няколко крачки и се проснах на твърдото легло. Дъските жаловито изскърцаха. Притворих очи. Исках да си спомня нещо хубаво и забравено от детството, но пред очите ми сякаш отново замига червената лампичка. Скочих от леглото и първото нещо, което попадна пред погледа ми, бе празното шишенце на масата. Досами него баба бе оставила, вързана на възел, бяла носна кърпа. Някога като малък от такава кърпа по особен начин, който никога не можах да запомня, тя ми правеше люлка, в която имаше бебе. Аз люлеех кърпата и я разнасях из двора. Сега зная, че в тази кърпа съм носил и съм си представял себе си. А в тая, която беше на масата, знаех, че има друго. Протегнах ръка и спокойно, без угризения развързах възела. В него имаше двадесет лева нацяло. Съжалявам. Ако имаше дребни, щях да взема само за бензин. Изгладих с пръсти смачканата банкнота и я сложих в джобчето на сакото си. Опитах се да направя от кърпата люлка, както правеше баба, но пак, за кой ли път, не успях. Вързах я на възел и я хвърлих на масата. Когато излизах от стаята, мама и тате гледаха от голямата снимка със същата глупава радост.

 

 

— Казахте, че сте направили това без угризения? Не се ли замислихте, че това все пак е кражба?

Преувеличавате! Каква кражба може да бъде това? Помислих си, че ако бях поискал от тези пари от баба, тя без нито една дума щеше да ми ги даде, пък и не можех да подбивам цената си пред нея. Тя много пъти ми е давала пари, но аз никога не съм искал от нея. В този случай бях много притеснен. Имах нужда. Просто влязох и си взех това, което ми трябваше. Все едно че съм си откъснал ябълка или съм си отрязал филия хляб. Да вземеш или да ти дадат — разликата не е голяма. Толкова ли е важно как съм получил тези пари?

Като си тръгвах, мислех веднага да отида на бензиностанцията, но се сетих, че съм пил. Баба ме изпрати до вратата, прегърнах я и не знам защо си помислих, че може би я виждам за последен път. И за да не си помислите, че всичко се е разминало съвсем без угризения, ще ви кажа, че тогава, когато я погледнах в очите, страшно ми дожаля за нея! Извърнах се седнах в колата и потеглих. Гледах в огледалцето как баба ми маха с ръка, сякаш отивах някъде далеч и завинаги.

Пристигнах в мотела в много лошо настроение. Ана веднага започна да ми се глези, Рафо предпазливо докосваше рамото на Румяна и това още повече ме ядоса. Стори ми се, че тя разбра това и се уплаши.

Вместо да си отпусна душата, да преодолея това глупаво състояние, което ме излагаше, започнах да се наливам със специално изстуденото уиски на Рафо. Той бе отпуснал своята барманска душа и черпеше. Искаше да се хареса на Румето и й говореше невъзможни глупости. Разказваше й някакви истории от времето, когато искал да стане моряк, но животът му погодил такъв номер, че станал барман. Всъщност това не бяха никакви истории, а осъвременен преразказ на „Хиляда и една нощ“. Рафаил е представител на вдетиняващата се половина от мъжете. Това до голяма степен обяснява ненаситното му желание да чете книги с морски приключения и пирати. Неведнъж между кофичката с лед и шейкъра съм виждал я „Капитан Немо“, я „Сандокан“.

В осем часа моите хора пристигнаха със служебната ниса. Бяха десетина човека, всичките с вратовръзки и тъмни костюми, сериозни и тържествени, като че ли са се събрали на погребение или помен. Поздравих ги, ръкувах се подред с всички и казах на Рафо да им даде ракия. Те, за да не останат по-назад, поръчаха веднага „едно, каквото пие другарят Симеонов“.

Всичко беше наред, веселбата тръгна, но вместо раздразнението да ме напусне, ставаше ми все по-криво. И то без нищо! Ей така, ядях сам себе си!

Дигнаха се тостове, държах някаква реч, но не си спомням какво казах. Тогава именно съм ги обидил. Много пък се обиждат!

По-късно Ана ме изведе под ръка. Изпълваше ме желание да крещя и ми беше много горещо. Ритнах една водосточна тръба, тя неочаквано се отпра, та я ритах чак до брега на езерото. Изведнъж ми хрумна, че можем да се окъпем. Съблякох се и се хвърлих във водата. И тогава изпитах облекчение. Всичките ми нерви ще са били от жегата. Тогава беше много горещо.

 

 

А какво стана с панталоните?

Ха-ха, панталоните ли? Защо се връзвате на такива плоски и смешни истории. Когато се събувах, залитнах малко и ги разпрах. Това е всичко. Останалото го знаете от вестниците, както се казва…

 

 

Анна Костова — 25-годишна, служителка в АПК:

Ако сте били примерен ученик в гимназията и не е било необходимо да ви промиват ушите с пожарникарски маркуч, сигурно сте запомнили нещо за еволюцията.

 

 

— Извинете, но аз не виждам връзката…

А това е толкова просто. Направо се учудвам, че не го разбирате. Питате ме защо съм предложила да се къпем голи. Мислите, че съм искала да открадна панталоните на Симеонов или може би вие се къпете облечен, да? А пък аз, видите ли, не крада и обичам да се къпя само гола! Това е във връзка с еволюцията. Знаете, че животът се е зародил във водата и може би на човек му е най-приятно да се къпе гол. Може би по-правилно е да кажа — да плува гол. Тогава се чувствува като част от света, всички условности са отпаднали, разхвърляни са по земята наоколо. Той се усеща като част от природата, защото не можете да кажете, че един силонов бански може да има нещо общо с нея. Той само изолира човека, може би съвсем малко, но го разделя от неговата естествена среда, тоест водата.

Преди време четох за самоубийство на делфини. Учените си трошат главите, за да обяснят нещо много просто. Делфините са си бозайници и съвсем естествено е да се стремят към сушата. И затова умират. Умират, защото са голи. А животът на сушата е суров и изисква да бъдеш облечен. По същия начин Симеонов излезе на сушата и умря. Защото смисълът на неговия живот е в панталоните. Те са неговото мъжко знаме. Без това знаме той престава да бъде главен специалист, самочувствието му остава по бели гащи и става толкова беззащитен, че започва да реве като малко тюленче. Рафо му предложи съвсем нови дочени панталони, но той отказа. Ако питате мене, можеше да си ходи доста дълго време и със скъсаните, защото те иначе си бяха като нови. Само отзад бяха като протъркани или като изядени от молци. Но това не е толкова страшно. Като слиза от колата, Симеонов може да си носи чантата отзад. Иначе по цял ден той седи или по кафенетата, или зад бюрото си и никой не би могъл да забележи. Но той отказа и своите, и дочените панталони. Едва-едва се навлече в едни избелели дънки на Рафо и захвърли своето знаме на боклука. А беше смешен, боже, колко смешен беше. Впрочем вярвате ли, че панталоните наистина са били бити, както писаха, и от това са се протрили?

 

 

— Аз не знам! Интересува ме вашето мнение. Вие сте били там!

Това са фантазии! И клюки. Аз се върнах първа, защото не исках да чакам Симеон, докато си търси панталоните. Влязох в залата и шофьорът веднага ме покани на масата с комбайнерите. Тоя шофьор беше направо гениален. По-добро отмъщение не би могло да се измисли, макар че това не беше отмъщение, а шега. Може би малко грубичка, малко просташка, но шега.

Седнах с тях, огледах ги и изведнъж ми се стори, че сме деца и сме в детската градина. Седим си на столчетата, веселим се, забавляваме се и съвсем сме забравили, че едно наше другарче се е напишкало и понеже няма с какво да го преобуят, стои отвън наказано. Може би е смешно и глупаво, но точно това изпитах, като гледах тези вече не млади, мустакати и обгорели от слънцето на годините мъже. Лицата им бяха наивни и невинни, без никаква следа от обидата. Може би идеализирам, може всеки от тях да е крил нещо мръсничко в душата, но те бяха простили, с това бяха станали още повече хора и такива искам да ги помня.

Докато съм ги наблюдавала, изглежда, Симеонов е влязъл и някои от тях се изправиха. „Шефе — викнаха му. — Който се сърди, да пукне! Ела тука!“

Винаги съм мислила, че Симеон много се бои от смъртта. Но не мислех, че е толкова жалък! Той поседя малко на масата до камината, колкото за авторитет, взе празната бутилка и с наведена глава тръгна към нас. Подадоха му стол и той се отпусна на него. Видях, че бутилката му бе празна, и му налях една чаша ракия от тази, която си носеха комбайнерите. Погледнах го скритом и си помислих с какво Симеонов е заслужил тези ледени почести, с които Рафо преди време ни поднесе уискито. Има толкова много хора и достойни, и заслужили, които тихо си гледат работата. Времето минава покрай тях, те му отдават всичко свое и най-многото, което получават, е да носят знамената на някоя манифестация, защото са активисти и това им стига. Тарикатската порода на Симеонов по цял ден търчи из коридорите с писма и заповеди, прави актив и течение. Когато всички се убедят в тази активност, хората като него сядат на бюрото и чакат преместване нагоре. И накрая, без да са носили знамена, ги споменават в докладите. А на другарските вечери им сервират уискито под леден похлупак.

Оставих ги и се качих горе да видя Румяна. Когато влязох в стаята, чух как те долу пееха.

Румяна бе много разстроена от случилото се.

Мислеше си, че Симеонов едва ли не ще бъде линчуван. Накарах я да се ослуша и да чуе и неговия глас. Тя болезнено потърка челото си и ме помоли да я оставя сама. Слязох долу, седнах пак до Симеонов и запях заедно с мъжете. Като свърши песента, той ме попита какво става с Румяна. Казах му, че я боли глава. Той стана от масата и отиде при Рафаил.

Комбайнерите подхванаха нова песен. Шофьорът се въодушеви, прегърна ме приятелски през рамото и започнахме да се клатим прегърнати всички в такта на песента. След малко дойде и Рафо, седна на мястото на Симеонов и прегърна мене и съседа си. Рафо пееше твърде фалшиво, но от сърце. Усещах, че това му доставя удоволствие. Усмихнах му се и с очи го попитах къде е Симеон. Той ми показа с пръст към тавана и продължи да пее.

 

 

— Не смятате ли, че сте извършили предателство спрямо Румяна?

Но ние не бяхме на война!

 

 

Румяна Георгиева — 27-годишна, служителка в АПК:

Седяхме с Ана на задната седалка. Симеонов караше много бързо и аз се страхувах, защото Ана го гъделичкаше по врата и отвличаше вниманието му. Каза ми, че той е само едро добро куче, което иска да мине за вълк, и ако искам, мога да го погъделичкам, без да се страхувам, че ще ме ухапе.

Знаех, че Симеонов не би се възпротивил на това. Когато се срещахме по коридорите на управлението, той ми хвърляше такива погледи, че чак се изчервявах, а той се усмихваше. Много пъти ме е канил на кафе, но аз все намирах причини да му откажа. Не че се боях от него, просто се притеснявах и ми беше неудобно.

В колата непрекъснато поглеждаше към мен. Струваше ми се, че е доволен от присъствието ми. Същевременно в погледа му имаше лека насмешка.

Пътувахме двадесетина минути и в далечината се мярнаха червените керемиди на мотела. Хареса ми това, че бе построен сред овощна градина. Ябълките, крушите и сливите бяха стари и изкорубени, но по тях можеше да се видят плодове. Имах чувството, че отивам у приятели на село.

Симеонов направи много остър завой пред мотела и гумите изсвириха. Ана изпищя с престорена уплаха, но то си беше направо за страх.

Сградата бе от две части — едноетажна и двуетажна. В по-ниската се намираше механата, а в другата, изградена по-късно, с изкуствено потъмнели греди и ламперия, беше хотелът с десетина стаи. В градината имаше и бунгала, още небоядисани, докарани наскоро.

Симеонов изсвири продължително с клаксона и от вратата изскочи висок и слаб рус мъж, леко счупен в кръста. По-късно той ми каза, че това било професионално заболяване. По писъците и възклицанията на Ана разбрах, че това е барманът Рафо, за когото вече бях чувала толкова много хвалби. Той се усмихваше лъчезарно и се кланяше на Симеонов. Първото ми впечатление за него бе, че е противен. Ана се хвърли на врата му, той се залюля от тежестта и без малко щеше да падне. За миг двамата ми заприличаха на пияна танцуваща двойка. Рафаил се освободи внимателно от прегръдката на Ана и ни покани да влезем.

Вътре, в механата, беше хладно и миришеше на дърво и чубрица. В единия ъгъл имаше камина и Симеонов предложи да седнем до нея, защото това било неговото място.

Барманът Рафаил се извини, че е по домашному и след като ни настани около масата, отиде да се преоблече. Като го гледах как се отдалечава, ми се стори, че е леко пиян. После, когато разговаряхме, той каза, че това също е професионално заболяване. Много често му се виело свят от преумора и от тютюневия дим. Попитах го защо не си смени работата, а той ми отговори, че много искал, имал си някаква мечта, но засега не можел да я осъществи.

В колата Симеонов бе разговарял само с Ана. От време на време нахално поглеждаше коленете ми и няколко пъти ми се усмихна. Сякаш бе чакал да седнем на масата и да насочи цялото си внимание към мен. Естествено това ме ласкаеше, дори приех предложената цигара, макар че не пушех. Мисля, че съм слабохарактерна, и много често не мога да се противопоставя и на най-малкия натиск. А Симеонов направи всичко толкова естествено, без принуда, че аз машинално посегнах и си взех цигара. Когато я запалих, Ана беше много изненадана. Нейният поглед ме смути и се закашлях. Започнаха да говорят колко съм неопитна и зелена, че чак ми стана неудобно, и на няколко пъти посягах към пепелника, но не я угасих. Държах я в ръка и само я допирах до устните си.

Рафо се появи с бяло сако и черна папийонка. Носеше лъскав поднос с голям леден къс върху него. Когато сложи подноса на масата, видях и малко никелирано чукче с дълга дръжка. Рафо взе чукчето и го подаде на Симеонов.

„Специалитет за директори — каза тържествено. — Другарю Симеонов, имате думата!“

Симеонов взе чукчето и удари няколко пъти ледения къс. Ледът се пръсна, а отдолу лъсна кафява бутилка. Извиках от изненада, а Симеонов гръмогласно се изсмя. Ана възторжено ръкопляскаше. Само барманът остана равнодушен и гледаше върховете на добре поддържаните си нокти.

Симеонов взе бутилката и я отвори с резки движения на илюзионист. Наля чашите и пусна бучка лед в своята. Ана също си сложи няколко късчета и ме гледаше с недоумение. Кой знае как съм изглеждала? Бях все още смутена от фокуса с бутилката, от дълбокия смях на Симеонов, в който долавях и ирония, и заплаха едновременно, и попитах не е ли много рано. Всички се разсмяха, макар че не виждах нищо смешно във въпроса си. Рафаил разклати леда в чашата си и важно каза: „Ти не ни познаваш нас? Рано пиле, рано пее!“

„Ама и рано го колят!“ — допълни Симеонов. Взех чашата и намокрих устните си. Симеонов си наля още малко, изпи го наведнъж и стана. Каза, че трябва да отиде до тяхното село, съвсем наблизо.

Когато той замина, Рафо се извини и отиде да мие чашите, останали от снощи. Останахме сами и Ана започна да ми разказва за Симеонов. Присмиваше му се, имитираше го и накрая каза, че й е дошъл до гуша. Такъв разговор не ми беше много приятен, защото не обичам да се намесвам в чуждите работи. Все пак тя ми беше приятелка и трябваше да я разбирам. Попитах я защо не се раздели с него. Тя се замисли, отпи от чашата си и каза: „Ние никога не сме се събирали!“

Понякога съм я виждала как се свива в себе си, става мълчалива и замислена, но това са само мигове. Но макар и мигновено, тя страдаше силно и болезнено. Питала съм я много пъти защо е така и винаги ми е давала един и същ отговор: „Защото съм грозна!“

Ана се овладя веднага и започна да разказва някаква смешна история, случила се с баба й, когато била млада. Това беше нейният стил — от сериозното към ежедневното и смешното без преходи и никакво запъване. Това придаваше на характера й лековатост, да не кажа друго. Всъщност изглеждаше глупава, но не беше такава. Тя искаше да живее весело, безметежно и красиво и затова се държеше така, за да предотврати всички опити да се отнасят с нея сериозно, да я накарат да страда или тъгува.

 

 

— Какво е имала предвид Ана, когато е казвала, че не се харесва. Външния вид или начина на живот?

Ана беше дребна и подвижна. Мога да кажа, че беше красива. Високите и стройни жени, с плавни движения поради ръста си са красиви само отдалеч. За да усетиш красотата на Ана, трябва да се доближиш до нея. Никога не съм чувала да се оплаква от свой физически недостатък. Имаше хубава коса, права, до раменете, и сиви очи. Колкото до начина на живот, аз ви казах, че гледам на нейното свободно държание като на ограда, която трябва да скрие нещо. Понякога съм си мислила, че като казваше за себе си грозна, Ана е разбирала леснодостъпна. Предишният й приятел беше несимпатичен и глупав, но тя го обичаше много. Той съзнаваше това и я измъчваше. Симеонов също не беше кой знае какво — един практичен човек. Може би затова тя не харесваше себе си, защото бе допуснала близост с такива мъже. А тя беше романтичка.

Когато Симеонов се върна, макар вече да бе забравила предишните си мисли, с глас, в който се долавяше примирение, каза: „Какво толкова не му харесвам на Мончето? Аз съм същото дърво като него!“

Той влезе настръхнал и намръщен и се тръшна на стола до нея. Ана му наля чашата, прегърна го нежно и шеговито попита: „Какво, Мони? Да не би вълкът да е изял баба ти?“

Симеонов не отговори. Погледна ме мрачно и вдигна чашата си, сякаш искаше да се чукне с мен. Машинално вдигнах своята, погледнахме се в очите и аз изтръпнах от истинското, неподправено страдание, което се виждаше в тях.

 

 

— Вие присъствувахте ли на срещата с комбайнерите?

Да! Ние четиримата седяхме до камината, когато пристигнаха. Рафо бе подредил една дълга маса в другия край на залата, беше поставил приборите, чашите и чиниите със салата, седна при нас и ми разказваше за себе си. Говореше искрено, аз го слушах с интерес и постепенно започнах да изпитвам състрадание към него. Симеонов виждаше това и не знам защо се дразнеше.

Комбайнерите влязоха и започнаха да се озъртат. В първия миг това ми направи най-силно впечатление. Изглежда, че всички до един за първи път идваха в това заведение. Приличаха на екскурзианти в пещера. Водеше ги един млад, пълен, но енергичен човек с разрошена коса и зачервени бузи. Имаше вид на много отракан, смееше се непрекъснато и сам се зае да определя кой къде да седне. Комбайнерите още повече се смутиха от врявата, която вдигаше тоя човек. Облечени в своите тъмни костюми и вратовръзки, те с любопитство се разглеждаха. Извинете, но те ми приличаха на пингвини. Толкова сковани и неестествени изглеждаха движенията им. Лицата им бяха зачервени, сякаш дълго време са задържали дъха си. Постояха десетина минути с вратовръзките, след това ги разхлабиха и откопчаха копчетата на ризите.

Когато най-после мъжете се настаниха около масата, Рафо стана и им напълни чашите с ракия. Един от тях го извика с пръст и му пошепна нещо на ухото. Рафаил се изкриви повече в кръста и след малко донесе на нашата маса нова бутилка уиски, само че този път без леден похлупак. Симеонов се изправи и вдигна чашата си. Чух го да казва: „Наздраве! Конското после…“

Комбайнерите също станаха прави и вдигнаха чашите си. Залата се изпълни с възбудена глъчка и звън на чаши. Веселите им гласове отекваха под ниския таван, говореха един през друг и като че ли бяха забравили за нас.

Симеонов продължаваше все така мрачно да отпива от чашата си, но вече си доливаше и сода. На няколко пъти Ана го подканяше да отиде при хората, но той все не се решаваше. Потърка с ръка челото си, сякаш да изтрие мрачното си настроение, оправи вратовръзката си и се надигна. Комбайнерите продължаваха да разговарят все така шумно и не съм сигурна в първите думи, които каза, когато отиде при тях. Мисля, че беше нещо такова: „Е, какво сега, ожънахме жито колкото за един парастас и правим банкет…“

След няколко дни попитах в счетоводството и се оказа, че за тази среща не е даден един лев. Хората просто са искали да се съберат и са платили всичко от собствения си джоб.

Шегата им хареса, защото те помислиха, че наистина това е шега, и дори ръкопляскаха. Всъщност, казани с друг тон и при други обстоятелства, думите на Симеонов нямаше да направят такова впечатление. Но тогава през целия ден аз чувствувах някакво особено напрежение, някаква мъничка буря, която се надигаше у всеки от присъствуващите. Симеонов продължи: „Мехльовецът, който си въобразява, че е прибрал «хляба на народа», е хвалипръцко…“

Изведнъж всички замълчаха. Усмивките по лицата им изчезнаха и те станаха сериозни, дори навъсени. Симеонов не каза нищо особено. В думите му имаше зле прикрита досада и наставнически тон. Говори и за това, че вземали много пари за малко работа. Нещо, което нямаше никаква връзка с малкия празник на хората. Речта му бе нахална и обидна, почувствувах срам заради него и за миг се уплаших, че може да стане скандал. Той усети това, може би се уплаши и свърши така неочаквано, както бе и започнал.

В малката зала настъпи такава тишина, в която чувах как пука ледът в чашите. Погледнах към комбайнерите и видях как няколко от тях почти едновременно и с резки движения свалиха вратовръзките си.

Ана стоеше напрегната и с присвити очи наблюдаваше разигралата се сцена. Тя много точно прецени всичко и когато Симеонов беше вече седнал на масата при нас, го подхвана за ръката и му прошепна нещо, което го накара да й се подчини. Двамата излязоха навън.

„Отиде, та се не видя! — въздъхна Рафо. — Развали се веселбата и ще има чупливост. А после — Рафаиле, плащай чаши!“

Шофьорът пръв наруши мълчанието. Опита се да превърне всичко в шега, но някой му извика: „Затвори ги тия уста бе!“ Веднага след това се чу удар върху масата и за да се сбъдне прорицанието на Рафо, прозвъня счупена чаша. „На хубаво е, на хубаво е!“ — извика шофьорът.

Погледнах към масата на комбайнерите и видях един млад човек, който бе вдигнал ръка и се канеше да нанесе нов удар. Съседът му, мустакат мъж с прошарена коса, хвана ръката му и бавно я положи на масата. В това движение не долових никакво усилие, макар че съзнавах каква енергия се бори в двете ръце. Лицето на младия бе почервеняло и като се задъхваше от гняв, извика: „Защо ни обиди той, а, другари? Под сянката ли лежахме за тия пари?“

Човекът до него поглади мустаците си и със същите спокойни движения наля чашата и му я подаде. Рафо наблюдаваше всичко това много внимателно, стана от масата, погледна ме съучастнически и каза: „Без музика няма да се мине!“

Била съм, изглежда, доста изплашена и пребледняла, защото шофьорът дойде при мене и ласкаво ми каза: „Оправи боята и се не бой! Аз ще уредя работата.“ Погледнах го учудена, а той ми смигна и излезе навън. След малко се върна Рафо. Беше пуснал касетофона и почукваше с пръсти по масата. „Лошо се получи — каза той. — Но ще видиш, че ще завърши добре. Това го знам от практика. Много пъти е почвало весело, а е свършвало зле. Пък и тези хора, като ги гледам, са кротки и добри. Биваше да му отупат пепела!“

Малко по-късно в механата влетя шофьорът. Под мишницата си стискаше панталона на Симеонов, напълнен с нещо и завързан за крачолите и на колана с тел. Сложи го на стола със задницата нагоре. „Ето го! — каза. — Разпасвайте коланите!“

 

 

— Какво се случи после? Комбайнерите извършиха ли това символично наказание? Искам да кажа, биха ли панталона?

Не знам! Не вярвам! Рафо разказваше, че видял шофьора отвън да бие панталона с някаква пръчка. Но това е, това…

След като той внесе панталона, аз изпитах някакъв ужас, макар че всичко това е направо смешно. Изтичах навън и веднага се прибрах в стаята. Тръшнах вратата след себе си и се хвърлих на леглото. Струваше ми се, че онова малко никелирано чукче чука в слепоочията ми. Главата ме болеше, ужасно ми се виеше свят. Такова главоболие не бях изпитвала, макар че съм навикнала да ме боли глава.

По някое време дойде Ана и светна лампата. Приближи се и седна на леглото до мен. „Укоряваш ли ме!“ — попита тя. Въпросът й беше много неочакван и аз не й отговорих нищо. Тя протегна ръка и ме погали по главата. Беше по-малка от мен, но почувствувах нещо майчинско в тази ласка. Разплаках се и през сълзи я попитах за какво трябва да я укорявам. За това, че те боли глава — каза тя и отново ме погали по главата. Изпитвах облекчение от докосването на ръката й. Същевременно нейното присъствие ме караше да страдам необяснимо. Тя разбра това, стана, изгаси лампата и преди да излезе, каза да заключа вратата. Но главата ме болеше все още много силно и аз не можах да намеря сили да стана.

В полунощ Симеонов влезе в стаята. Беше тъмно, но аз го усетих. Носеше чаша вода и аспирин…

 

 

Бончо Николов — 28-годишен, шофьор в АПК:

За какво беше туй гласене и туй тъкмене. Можех спокойно да си пална колата, да си свърша работата, и толкоз. А пък аз и нова вратовръзка си купих. Десет лева и отгоре дадох за нея. Дойде комшията да ми я връзва и вика: „Ще го удряш на живот, а?“ Какъв живот бе, аз пишман станах, дето съм се родил. И моята, и тя само туй чака! „Не ти е, вика, чист косъмът!“ Пък аз какво, отидох да разваля на хората веселбата. От връзката е всичкото — сложих си връзка, взех да го давам тежко и да правя тарикатлъци.

Ама да знаеш, от оня хич не ми пука! К’во си мисли той бе, че е хванал господа за брадата. Чантаджии много, ама шофьорите сме кът. Щото всичко тича да се учи, ама да въртят геврека по десет часа на ден и да стоят край софрите като вързано куче, могат само Бончовците. И газката им карам, че и нисата, пък като дойде епек, и бордовака карам. Всички дупки ги изпушва Бончо! Той бил главен специалист на АПК-то. Голяма работа. Аз пък съм главен шофьор. Един ден като ме няма, и се разбира кой е главният!

 

 

— Вие ли взехте панталона на Симеонов?

Аз, ами кой! Не съм от най-мирните, ама и до днес не мога да разбера защо я направих тая дивотия. Духни му под опашката, и толкоз! Шефът вика: „С вашето шофьорско племе и Сталин не можа да се оправи, та аз ли?“ Тебе Сталин ли те вози бе, шефе, викам му? Като сме толкоз загубено племе, що не си турите по един робот, то е модерно сега, хем няма да ви говори глупости, ами ще ви чете лекции, че и не пие на това отгоре? Като се обърне колата, все шофьорът виновен. Има една приказка, знаеш: „Яйце манджа ли е, шофьор човек ли е?“

 

 

— Защо ви хрумна да ги напълните със слама?

Че с какво да го напълня? С жито? Те, хората, го бяха прибрали и им беше дошло време да се почерпят по този случай. Ама оня им наприказва едни, че им преседна. Аз като страничен човек в началото не се намесих, но ако бях комбайнер, надали щях да устискам. Какво да ти разправям, те са хора без нерви. Кърът ги прави такива! Цял ден да обикаляш ти със скорост пет километра в час това безкрайно поле. Тая не е за припрени и кибритлии хора. Аз съм малко джаста-праста, от първа на четвърта и газ до тенекиите! Та исках да ти кажа де, че са много питомен народ това комбайнерите. Не са като шофьорското племе. Цял ден щъкат като мравки насам-натам. Е, че можеш ли да искаш такъв човек да скочи с накървавено око и да ти обърше два шамара! Та и те, седят си кротичко, отвяват зърното от плявата, и изведнъж: прас — балират те.

Седях отстрани, гледах ги и като че ли чувам тати да ми нашепва: „Ще ти ядат гащите бой, момче! Ще им остане само вътъкът! Не ставай на всяко гърне мерудия!“ Нашепва ми тате, а аз ги гледам и си викам: „Развали се на хората кефът, какъв ли майтап да им направя, че да ги развеселя.“

Оня си беше свършил вече речта, усети, че сгази лука, подви си опашката и излезе. Станах и аз и подир него. Още не бях решил какво ще правя, но не ми се гледаха оклюмани глави. Знаех си, че все нещо ще ми дойде на ума.

Побутна ме лек вятър и ме охлади. Уж беше нощ, а от небето идеше такава светлина, че ако си кокошка, не можеш заспа. Дълго гледах нагоре и сякаш нещо в главата ми взе да шуми. Надзъртам в бездънното небе и си мисля. Ние сме в друг свят, викам си. В нашия свят се жъне и вършее, яде и мре, а там, горе, е само движение без посока и студ. А ние тука се топлим, като претъркваме един о друг кавга и радост. Нашата работа е домашна работа. И кавгата ни е домашна, а на една радост се греят най-малко двама души.

Тъй се бях зазяпал в небето и си мислех разни работи, когато от езерото се чу женски смях. Чуваше се съвсем ясно, сякаш се смееше в ухото ми. Звънлив й лукав беше този смях. Погледнах нататък и видях оня и момичето му. Бяха съвсем голи, както майка ги е родила! Пляскаха из водата, загребваха я с шепи и се пръскаха един друг. Приближих се дебнешком и дълго ги гледах. Няма к’во да крия, че гледах само момичето. Аз съм женен и ми се е случвало вечер, като си легна в леглото, да гледам скришом как жена ми се съблича. През пердетата се провира светлина от улицата и я прави още по-хубава. Жена ми е малко дебелшка, но аз си я харесвам. Който пък не я харесва, няма вкус!

В спалнята, до тоалетката, имаме една фосфоресцираща балерина. Тя е с лепен крак, но е толкоз добре залепен, че не личи. Преди време идвало едно момче да иска моята, хързулнало се и блъснало балерината. Работата се развалила, че натопиха мен.

Тогава като гледах, това момиче ми заприлича на балерината. И то беше толкова хубаво и изпускаше светлина като нея. И все ми се струваше, че това не е жена, а нещо фосфорно такова, затова не изпитвах никакво желание, ами само една лекота. Хубаво момиче беше и реших да не го срамя.

Още когато ги видях да се къпят, ми дойде наум да им скрия дрехите. Но сега взех само панталона на главния и се върнах до мотела. Все още не знаех какво да ги правя тия гащи. Огледах ги, тръснах ги и се молех дано не падне нещо, че после да вземе да каже, че съм го окрал. Нямаше нищо, защото панталонът му беше модерен без джобове. Олекна ми.

Отново от езерото чух смеха на момичето. Секна внезапно, сякаш някой запуши устата й. И тогава ми се стори — тежко и учестено диша само небето с големите си звезди.

Прекосих пътя и влязох в стърнищата. И тогава тате пак започна да ми нашепва онова за гащите. Като си казах: разминаване няма, и ми дойде наум какво да правя. Върнах се до нисата, взех клещи и тел. У българина тел винаги се намира, защото без тел сме за мустака. Завързах отдолу крачолите и напълних гащите със слама. Отгоре също ги вързах хубаво. Взех ги под мишница и влязох в механата.

 

 

— Казали сте на комбайнерите да ги удрят. Те направиха ли нещо?

Нищо не направиха, ами аз станах за смях. Когато ги сложих на стола, един от тях опипа с пръст изпъкналата задница. И като започнаха да се смеят…

 

 

— А как ще обясните, че панталоните отзад са били скъсани?

Нищо не мога да обясня! Не зная как е станала тая работа. Може да са били протъркани. След като се насмяха, аз ги изнесох навън. Облегнах ги до вратата, дано началникът ги намери. Да, ама той като малко дете се сърдеше и ги не щеше. Извадих им сламата, изтупах ги и станаха като нови. Като ги внесох вътре, отзад светеха — беше им останал само вътъкът.