Георги Ганев
Анатомия на плашилото (2)

Лекоатлетически обувки „Адидас“

Атанас Петров — 58-годишен, кооператор:

Имах едно куче — свинар. Всякакви кучета съм имал: и гончета, и пилещари, обаче като това куче…! Е, какво да ти река сега? Куче с образование, завършило специални курсове в една софийска ферма. Свинар не, ами професор по свинете беше. Хем яко, хем умно и те гледа като човек. Кучето и човекът се познават по очите. Някой път седна до него и го гледам, то накланя глава насам-натам и като че ли ми вика: „Голям авджия си, дядо Атанасе, никой не може да ти се опре ни на хвъркато, ни на заек, ни на глиган, ама без мене си за никъде!“

Смятай колко се беше прочуло, че чак в Хасково знаеха за него. А хасковлиите са много мераклии ловци и диви прасета имат много, обаче кучета нямат! Защото доброто куче не ще само да е завършило курсове, да те гледа умно, ами иска да има и добър стопанин. Миналата есен при нас ловува някакъв професор. Мераклия човек! Кучето му хубаво, специална каишка от чужбина му изписал, с гребенче през час го сресва. Като го пуснахме в гората, се разбра, че не само на глезотии е научено, ами и на работа. Пет заека на стопанина си изкара, а той им подкова петалата. Като заскимтя онова ми ти куче, като зави жално и милно, и забягна. Чак след година се чу, че било в съседния окръг. И знаеш ли защо не се върна тогава? От срам!

Зимъс на два пъти идваха хасковлии да се пазарят. Аз обаче пазарлък не правя и кучето си не продавам. Виж, жената по̀ мога да дам, ама нея никой я не ще!

Първия път ми даваха хиляда лева суха пара. Почерпих ги като сватове и им дадох пътя. Втория път носят печено агне и две плетени дамаджани с двойни дръжки. Пак нямаше да го дам, ама тъй се случи, че синът и снахата си бяха на село. Излизам да налея ракия и чувам от съседната стая как тя му чете: „Чувал ли си, вика, една песен: «Николчо кара баща си, кара го да го продава…» Тази година вноска за колата ни излиза, как я мисли той!“

Чух тези думи и склоних за хиляда и петстотин. Качиха го хората на „Нисата“ и си заминаха като сватбари. Като се скриха зад завоя, и нещо ме прободе през сърцето, легнах и станах чак на другия ден. За малко да дамлосам. Станах, ходя и за работа се захванах, но съм като болен.

Харизах им кучето, мина не мина време и се получава призовка от Хасковския съд. Брех, майка му стара, викам, откъде-накъде съд, и то чак в Хасково. Пък и не ми идва на ума за какво ме викат.

Моята, нали е жена, наплашена вяра, нарежда: „Туй ще е за кучето!“ Куче ли, викам, какво куче? Нали се спазарихме с хората честно и почтено.

„Тъй било, проплаква тя, ама ти ги излъга. Насипаха ти каскет пари за едно куче. Нито се дои, нито се стриже, нито се яде. Какво сторих, божке, на стари години жена на затворник да бъда?“

Проста жена! Върви й разправяй, че както на портата ми пише „Образцов дом“, тъй и на неговата колиба трябва да е написано „Образцово куче“ Че като пък съм ги излъгал, те да не са малки. С държавна „Ниса“ дойдоха и три кила ракия ми изпиха. И ветеринарен лекар водеха, и счетоводител. Какво си мислиш, че те не разбират от кучета и от пари и хоп, бъркаш им в джоба и си вземаш колкото ти трябват.

Няма как, дигнах се, и в Хасково. И каква излезе работата? Резил за ловната дружинка и лека пръст на мойто куче! Сърцето ме заболя, като ги слушах. Сякаш човек им бях продал, а те взели, че го затрили. За убийство трябваше да ги съдят, в затвора да ги пратят! Ловните им билети да вземат, пушките им на чешми да направят, пак ще им е малко!

 

 

— Бай Атанасе, хайде да не си губим времето! Говори по същество. Как стана тъй, че обувките на умрелия се намериха в твоя двор?

Остави сега обувките, ами гледай смехории. Отиват моите хора на лов с кучето, дето им го продадох. Пускат го и, има-няма след цигара време, то хваща следата. Това са свидетелски показания! Води, води и изкарва звера на пусията. Като ти казвам звяр, да знаеш, че е звяр! Трябва да има към триста и петдесет — четиристотин килограма. Правили шейна и с трактор на горското са го извличали до пътя. Какво яде, какво пие, че става такова? Ние цяла година хрантутим едно прасе, че смески, че коприва, тиква ще му наклюцаш и накрая като дойдат колачите, тичаш до магазина за две кила салам, че да си доядат.

И аз съм убивал такъв глиган, ама мойто беше къде-къде по-страшна работа. Такъв звяр върви като плуг през картофите и след него можеш направо да сееш. Показаха зъбите като веществено доказателство, а съдията вика: „Това са ловджийски локуми!“ Че се наложи, момче, да се вика вещо лице от Ловно-рибарския съюз. Казах им, че няма какво да си губят времето, понеже по-вещо лице от мен едва ли ще се намери, разгледах глигите и потвърдих, че са от глиган.

В дружинката се случил един много аджамия човек. Вкарали го с връзки. И моето куче изкарва глигана на него. То още не го познавало, иначе на такъв ще му изкара глиган на върба в петък! Както ти казах, беше много умно и връзки не признаваше. Ама той човек съгрешава, че животното няма да сбърка.

Та излизат от сечинака, и хоп на поляната. Два декара голо място, имаш време да се прицелиш, да му гръмнеш веднъж, ха още веднъж и ако не го удариш, да си хвърлиш пушката по него. Да, ама тоя нали бил връзкаджия — де ти сега връзката, че да ти смигне и да ти натисне спусъка!

Моето куче било захапало глигана за едното ухо и го възседнало тъй, както кадъна възсяда магаре. Оня вдигнал пушката, без много да му мисли. Не пушка, ами топ! Потегля наведнъж и двата масура…

Да видиш какво ми й чудо станало! Квичене, грухтене и псувни.

Останалите ортаци, дето ми броиха парите за това безценно куче, завеждат иск за две хиляди лева. Та за туй ме викаха мене, да потвърдя цената.

 

 

— Жалко за кучето. А как попаднаха у тебе жълтите обувки?

Ей, какъв човек си бе? Аз ти разправям тука такива страхотии, а ти обувките, та обувките. Как попаднаха? Ами ей тъй! Това мое куче беше голям прибирник. Къде каквото намери, го носеше у дома. Обувка се загубила някъде — носи я, кесията си загубил някой — и нея носи. Та, изглежда, моето куче ще ги е домъкнало отнякъде.

— А знаеш ли точно откъде ги е взело?

Откъде? От комшията Рачо ги взело то. После излезе работата на ръка, ама да ти кажа, не можа да се разбере всичко. Криминалност се получи някаква!

Прибирам се една вечер от стопанството и мама вика: „Атанасе, ей там съм откъснала две длъгнести тикви от плета. Вземи, та ги наклюцай на прасето, стига е квичало!“

Деветдесет и две години вече кара мама, нефелна е, недовижда, че и не помни много.

Къде, викам, по това време тикви, мале? Тиквите ги изяде старото прасе, дето ще му струваме половин година. А тя: „Ей там съм ги облегнала на дувара.“

Не й повярвах, ама нали е стар човек, също като малко дете е и за да не й счупя хатъра, отидох. На старата й идват едни такива мисли, сякаш съм четири-петгодишен, че и с бастуна посяга понявга. Какво да правиш, и нас това ни чака?

Наближих дувара и гледам две жълти обувки, а на тях пише нещо на дряновски. По нашия край на неразбрано нещо викаме написано по дряновски, защото дряновците първи написали името на своята гара с латински букви. Не съм учил кой знае колко, като комшията Рачо, но да чета и пиша мога, ама тези букви не можах да ги прочета.

Обувките бяха хубави и най-важното нови и яки. Имаше бая ходене с тях. Здравата обувка веднага си личи. Лицето й няма скъсване, като пипнеш кожата — като жива. Отдолу бяха нашарени и с дебела гума. Зимно време с такава обувка не можеш да паднеш, защото зъбите й са като на трион — обърнати на чапраз.

Както виждаш, още не съм тръгнал бос, че да чакам някой да си хвърли обувките в двора ми, но се зарадвах. Таман са, рекох си, за мене, да ходя на лов. Аз вече четиридесет и пет години на пушка слугувам и мога да ти кажа, че за сухо време за ловджилък няма по-добра обувка от цървула. Хем леко, хем здрава, че и безшумно. Ако пък обуеш и две найлонови кесии отгоре връз чорапите, карай през росата и се не бой. В нашето село има един Михо, много добър човек. Синът му работи по корабите. Последния път като се върна от чужбина, му донесе две кесии с нарисувани момичета. Уж препасани с едно парцалче тук-таме, ама кажи го без нищо. Кога тръгнем на лов, бай Михо си обуваше кесиите и като се загледаме, забравяме на тях ли да смигаме или на зайците. Сума заек се изтърва покрай тая голотия! Втора година ги коландри човекът, ама боята им изпада, момичетата досущ оголяха, но то и зайци вече няма! Синът на бай Михо е оправен човек. Ей го сега и вила взе да дига близо до твоето лозе. Кога си дойде пак да види строежа, може и химикалка с гола жена да му донесе. Бай Михо пък вика: „Аз да дигна вилата! Че то се окьоравя вече, Атанасе! К’во да пиша с таз химикалка? Пък за жена — пази боже! Аз в пътя не видя, пък ти на жена ме насъскваш!“

Взех обувките, влязох вътре и извадих от шкафа едни нови чорапи. Голяма къща имам, подреден съм и гардероб четирикрилен с надстройка имаме, ама там слагаме по-нови работи и на снахата дрехите, кога си идват на село.

Отвън под асмата имам чешма. Измих си хубаво краката и обух чорапите й обувките. Стискаха ме малко на лявото кутре, но се търпява. Като походя, рекох си, като ги поразтъпча, и ще се окалъпят и няма да стискат.

Излязох пред къщата, ама не седнах на пейката под черниците, ами ходя напред и все в краката си гледам. От време на време поглеждам надолу да видя дали си иде моята. Тя работи на фурната и меси хляб за цялото село. Някой път, като я хване юнашка сърдитня, вика: „Аз с тия две ръце храня хиляда души!“ Като каже тая приказка, и веднага разбирам, че ще се караме. Иначе много добър човек щеше да бъде, ако да беше мъж — и работна, и яка, от оран и копан разбира, на Свети Трифон лоза може да ти изреже, присадка с калем да ти хване, всякакво животно да заколи и одере, магарето сама запряга, обаче не пие вино, тютюн не пуши и не ходи за зайци.

Ей я, че си иде отдолу. Носи два топли хляба под мишница, в краката ми гледа, но усещам, че мисли за тия две ръце, с които храни хиляда души. Като ме наближи съвсем, едва-що не хлъцна.

„Какви са, вика, тези хулигански обувки? Боже, покривът ни прокапа, една керемида няма да купи, ама с ловджийски чизми се нагласил!“

Нито са хулигански, нито авджийски, рекох й, ами мама ги намерила до плета.

Връцна се оная жена, хвърли двата хляба на пейката, връхлетя да ги събува и я подкара на умряло: „Божке, мъжо, магия е това! Жълта магия със сяра са ти направили! За хубавото куче ти завидяха!“ Каква магия, смея се аз. С тях прасето се канех да храня — пък тя магия. По-голяма магия от теб има ли?

Като взе да се тръшка онази жена, сякаш се кани да играе витовско хоро, като каза не ща ги в къщата си — не, та не! Да видиш какво нещо е простотията — можеш да му вземеш, ама не можеш да му дадеш!

Вечерта се каня да лягам, тя вика: „Докато не ги махнеш тези обувки, при мене няма да спиш, ами при магарето.“

Аз съм мек човек, търпилото ми голямо и на мравката път правя, ама се ядосах. Къде да ги махна ма? Тъй се маха то! Да не е комар, че да му махнеш! Свикнах й, но вече съм склонен, защото, нали знаеш, с жена на глава не се излиза.

„Че хвърли ги в комшията, вика!“

Като ми каза туй нещо, и се опомних. Чакай, викам, бе, Атанасе, тези обувки твои ли са или чужди? Кой си хвърля новите обувки току-така в чужди двор, че не ги и потърсва. Не е чиста твоята работа! Признавам, че ми свидеше за обувките, но се надигнах и отидох в градината. Носи ги със здраве, рекох и ги пуснах зад плета.

На другия ден станах рано и първата ми работа да погледна в бурена. Гледам, обувките ги няма. Ей, мераклия човек! Не чака да съмне и ги прибра! Тъкмо, викам, на Рачо тези обувки ще му дойдат като харизани. Той и без туй обича да се кипри и да се усуква около булките.

Следих няколко дена да видя какво ще излезе. Човекът си ходеше мирно и тихо с цървулите и ни лук ял, ни лук мирисал. Работата ми се видя съмнителна, подпитах тоз-оня не са ли го виждали, като ходи в града, да обува едни жълти обувки.

Хората казаха, че все тъй си ходел, както винаги с кафени полвинки.

 

 

— Интересно, как отново са попаднали у тебе жълтите обувки?

Ха, познай де! Кучето, кучето, момче! Като отидох на лозето, и ги намерих в колибката. Умно куче, ей, разбрало, че моята ги не ще, и ги занесло в колибата. Пренесло ги и ги скътало в един ъгъл. Сума време стояха там. За малко щях да ги изгоря. Като видях, че се каниш да правиш плашило, рекох, чакай да му ги дам, да не ходи това плашило босо. И друго — косът много се плаши от жълтото. Веднага напълва гащите и грозде не помирисва.

Ако искаш да знаеш повече, питай Рачо, той сигурно знае нещо. Привикай го като мене и го разпитай. Ама си опичай ума и от твоето не се дели, защото той обича да послъгва.

 

 

Рачо Пройнов — отчетник в стопанството, 55-годишен:

Трудно си ме намерил, защото в село сме двадесет и трима Рачовци. Дето се вика, на път — Рачо, през път — Рачо. Ако беше питал за Рачо Мерака, веднага щяха да ти кажат и упътят. Мене така ме знаят в село. Тоя прякор ми излезе на стари години, защото обичам да позакачвам булките. Като си помисля, и на младини бях такъв. Весел живот ей, сляп да си, ще ти се отворят очите.

Баща ми беше заможен и учен човек. Навремето учил в Априловото училище и душа даваше за учене. Бях единственият му син и ме даде да уча в Свищовската търговска гимназия. Под носа и по страните ми бе взела да покарва брада и всяка вечер се пристъргвах с един бръснач, купен на старо. Свирех изкусно на мандолина пак по причина на баща си. По онова време това беше много нещо. Та с тая мандолина и бръснача вече минавах за мъж. Хазайката, у която живеех, беше много млада, но първа забеляза това и вместо да си уча уроците, я придружавах вечерно време да гледаме Дунава. А голяма река е хубаво нещо по вечерно време. Когато слънцето залезе, водата остава още дълго време да свети, играе, сякаш прехвърля лъчи от деня. Отсреща в Румънско синее ниският бряг с високи тополи. Между тях проблясва вечерно слънце, окото топли! Отгоре по водата заедно с шлеповете се спускаха и виенски валсове. На палубата на някой влекач се случваше да видим грамофон с фуния, от която долитаха слаби, но упиващи звуци.

Една вечер, като се върнахме с хазайката вкъщи, мъжът й ме удари с един виенски стол. Ей този белег на главата ми е оттогава. Тъй се оттече надолу по Дунава моето учение заедно с виенските валсове.

 

 

— Как попаднаха у тебе жълтите обувки, бай Рачо?

Вие, младите, припряно живеете и все на лъскаво се хвърляте. Ама хубавото не е в лъскавото. Имах тука преди време закачка с една жена. Лозето искаше да й пръскам. Каква жена — с чашка да я изпиеш! Селянка, обаче не я давам за десет гражданки. И да кажеш, че нещо се облича, да се гизди и гласи, неее! С една рибарска мрежа да я заметнеш, пак ще си бъде хубава.

Та тая жена ме помоли да й напръскам лозето. Сама жена, мъжът й работи по националните обекти строител, няма как, трябва да се помогне. Ние, селяните, по това се различаваме от гражданите. Отидеш в града от някоя жена щипка сол да поискаш примерно и мъжът й те гледа като бодлив бик. Пък аз и да не ме беше викала, сам щях да се натискам да й помагам. Че то на такава жена как да не помогнеш? Ще й помогнеш не, ами и още как! Не тяхното — лозята на АПК-то съм готов да напръскам заради нея!

 

 

— Когато отиде на лозето ли, намери обувките?

Кои, ония хубавите обувки ли? Дето бяха с гума отдолу и с дебели връзки. Не! Обувките ги намерих преди това. Ама, чакай, аз ще ти разказвам подред, че да ти стане по-ясно!

Сутринта станах, нахраних животните, защото жена ми беше заминала рано-рано на полето. Пръскачката си я държа на лозето, тъй че взех само торбата с хляба за закуска и тръгнах. Мислех за час-два да го напръскам и да се прибера в стопанството да си гледам моята работа.

Предния ден жената, дето си имахме приказка, ми каза, че ще накара един човек с каручка да й изкара варела с разтвора. Малко ме усъмни тая работа с тоя човек, но чужда жена, не иде да й се месиш в работите. Отидох първо на нашето лозе, взех си пръскачката и тръгнах към другата страна на баира, където е нейното. Има-няма петстотин метра път. Стигнах лозето, гледам за варел с разтвор — ни варел, ни разтвор. Шмекер жена излезе тая. Ама понеже съм дал дума, нямаше как. То поне да беше пуснала нещо авансово, ами то само казал-рекъл. Върнах се назад. Между лозята сме си направили един циментен резервоар и в него няколко човека си правим разтвора. Напълних помпата и взех да мисля откъде да мина за по-направо. Мисля, мисля, с пълна пръскачка на гърба все далеч ми се вижда това лозе. То и кисело излезе после гроздето, само дето бъхтах толкова път.

Реших да мина по обиколната пътека. Може да е по-далеч, но пък и по-равно. Тръгнах и бях изминал около стотина метра, когато видях пред мене нещо да се жълтее. Какво ще е, викам си, това жълтото, и веднага помислих за змия. Отстъпих малко встрани и за всеки случай стиснах по-здраво лулата на пръскачката. Забих поглед в храстите и застанах неподвижно. Стоя и не мърдам. По едно време гледам, левият ми крачол трепери. Тюх, рекох си, не съм добре с нервите. На лекар ходих, хапчета гълтам, сиропи пия! При такава жена кой ще е добре! Мислено си давам кураж. Викам си, Рачо, войник си ходил, мобилизирван си, колко дувара си прескачал нощем, а те е страх от жълто нещо. Като присегнах с лулата, видях, че и тя трепереше. Замахнах леко и чукнах жълтото внимателно, за да не би да го разсърдя много. То изкънтя на кухо и се преобърна. Гледай ти какъв пътък! На него пишеше: „А — ДИ — О — С“.

 

 

— Адидас, бай Рачо. Така се казва фирмата, която произвежда тези обувки.

Как да е де! Понечих да ги извадя, ама пак с лулата и без да искам, съм стиснал дръжката. Хем виждам, че е обувка, а скочих като ужилен, като чух да съска. Пък то да имало в пръскачката малко въздух. Аз ти казах и преди — не съм добре с нервите. Добре все пак, че не ги изцапах със син камък. То като ги изцапаш със син камък, по-добре ги хвърли някъде да не се виждат, че да се подлъже и друг.

Свалих помпата и седнах на пътеката. Взех ги в ръце и като гъби ги огледах отвсякъде. Първото нещо, което си помислих, е дали ще ми станат. На око като ги мерих — като за мене са. Но окото лъже! Вървиш след някоя булка, гледаш отзад всичко й е наред, а като я изпревариш и я погледнеш — отвори се, земьо, да падна. Окото е лъжливо и ненаситно — от мене да го знаеш. Обаче моето око никога не ме лъже. Е, послъгвало ме е, но докато бях млад, защото младото око лесно се лъже. Събух си цървулите и ги премерих. Станаха ми, само ме стискаха малко на лявото кутре. Надигнах се и се поразтъпках нагоре-надолу по пътеката. Е, какво да ти кажа сега! По-друго стъпва човек с такава обувка. Хем меко, хем леко и някак си мазно стъпваш. С такава обувка в чужда къща влизам посред нощ. На сутринта като изляза, пак няма да ме усетят. То за такава работа по нощите е най-добре да ходиш бос, че като те хванат, да не ти станат зян поне обувките.

Понарадвах им се, кутрето ме заболя и ги събух. Нахлузих пак цървулите, а новите обувки взех под мишница, нагърбих пръскачката и поех по пътеката. След като онази жена ме преметна с разтвора, сега бях доволен, че съм намерил нещо хубаво, и заради туй работата не ми тежеше. Напръсках лозето надве-натри, прибрах пръскачката и се измих хубаво със събрана дъждовна вода. Обух новите обувки и си тръгнах към село. Стъпвам като на парад, подире ми се вдигат малки облачета от прах, сякаш по облаци стъпвам.

Вечерта моята жена, като че ли някой й е казал, че си ида, ме срещна пред портата. Подшушнал й е някой нещо, иначе откъде-накъде ще ме чака. Уж беше на работа, пък си дошла по-рано, пъхнала ръце под престилката и ме чака. Човек като я погледне, ще си помисли, че се кани да месва хляб, само чака да й втаса тестото. Даже ми отвори и вратата да си вляза и аз се проврях покрай нея, защото е много дебела. Тръшна вратата след себе си и на мен ми стана ясно какво се задава. Понеже съм човек притеснителен, взех, че се спънах в долното стъпало. Че като взе да кълне и да се тръшка като заклано пиле: „Боже господи, с какъв мъж си ме събрал, господи, какъв мъж си ми дал да водя! С нови обувки се нагласил, за да пръска лозето на оная… Пък аз, божичко, цял ден се бъхтам, двата края да свържа. Нашето лозе маноса, боже, той тръгнал на оная да пръска, дробът ти да се пръсне дано!“

Тези обувки, казвам й кротко, не съм ги купувал, ами ги намерих. „Къде, вика, ги намери бе, къде ги намери, че да ида и аз да си намеря. На хората в устата ме тури, на цялото село за смях ме направи. Що не ги намери комшията Атанас? Ама той човекът си гледа в пътя, настрани не поглежда и нищо не намира. Не си ги намерил ти, нито си ги купил, ами оная ти ги е донесла армаган, когато ходи на обмяна на опит. Що мен не ме пратят на обмяна на опит, че да не се върна вече. Ама знаят те кого да пращат…“

Кълне и нарежда, не ти е работа! Нямаше какво да кажа, пък и съм се отказал да се препирам с нея. С жена като моята да се надхващаш и с малко прасенце да се надбягваш — все то!

Събух обувките, без да ги развързвам, видиш ли, хич не ми е до тях. Стъпих си в цървулите и отидох да си върша моята работа из село.

Надвечер като се прибрах, гледам обувките си стоят там, където ги бях оставил. Прескочих ги и си влязох в кухнята. Години вече спя в кухнята, защото не ме пуска при нея, ама и аз нямам мерак.

Разправят, че всичко било до време, само меракът до гроб, но не е тъй тя! Мина ми меракът мене, само прякорът и едното можене ми остана!

Вечерях каквото се намери, глътнах си хапчето за нерви, легнах и веднага съм заспал. Как няма да заспя, като цял ден разнасям като кираджийски кон разтвор по лозята?

Посред нощ се събудих от нещо, което светеше в прозорците. Сякаш бяха фарове на лека кола. Погледнах, и какво да видя: моята, с бяла риза до петите като таласъм, носи двете обувки и те светят като петромакси. Боята им беше такава — светеща. Пусти жълти обувки, не били като за мене… Че то с тях може и венецианска вечер да се направи. Виждал съм едно време такова нещо в Свищов.

Таласъмът отиде до плета, пусна обувките на земята. Ослуша се, огледа се и се върна обратно. След малко се появи с мотика й започна да копае. Чувах как се задъхва от яд. Изкопа трап, на който може да се опърли цяло прасе. Зарови ги, викам си, загърли ги, че напролет може да покарат. Ще берем и ще раздаваме на комшиите.

Легнах и пак заспах. Но сънят ми неспокоен, събуждах се и заспивах и все сънувам, че иманяри копаят в двора ми. Насън си мисля дали пък тези обувки не светят и под земята, както свети например заровено имане. И да вземат да ми шетат всяка нощ из двора? Ни лук, ни домат ще остане! Стреснах се от тази мисъл, станах и пак погледнах през прозореца. Беше взело да развиделява. Гледам на комшията Атанас копоя, дето го гръмнаха като скитащо куче, пък той разправя, че го бил продал на някакви си хасковлии за две хиляди лева. Не две хиляди, две стотинки не давам за тая мърша…

Хайде сега, ние сме много тарикати, пък хасковлиите балами!

Рови копоят му с копой и изрови обувките. Помириса ги — харесаха му, вампирска пора! Взе едната и се мушна под плета. Взе другата, и нея занесе. Крадливо куче, ей! Яйца и пилета не останаха в селото от него.

Вземай, викам, прибирай, нека да му светят в двора на Атанаса, че да види с каква грозна жена спи.

Взех още едно хапче, отпуснах се и съм заспал като къпан.

 

 

Станойко Пеев — 26-годишен, оператор на металорежеща машина:

Лежах по гръб и правех колелца от пушек, когато човекът, облечен като спортист, изтрополя край главата ми. Вихрушката, образувана след него, отнесе кравайчетата. Трябва да мина покрай мене с четиридесет километра в час. Такова нещо аз мога да преценя. Стотни от секундата по-късно скочих и потърсих най-краткия път за бягство…

 

 

— От какво толкова се уплашихте? Заплашваше ли ви нещо, искахте да се скриете от някого, или…?

Не, нищо не ме заплашваше. Просто съм гърмян заяк и си имам едно наум. Пък и не обичам много-много да съм в очите на хората. Майка ми вика, че много лесно съм прихващал уроки, но това са бабини деветини. Свенливост го кажете, затвореност, както и да е, но където има двама, аз не съм човекът, който ще им прави компания. Като малък бях болнав и хилав и, с извинение, се напикавах в училище, затова децата ме избягваха. Спомням си, че през междучасията стоях в един и същи ъгъл, с гръб към всички и чоплех в стената. След време направих доста голяма дупка, можех да си пъхна целия пръст. Доста неприятности имах с този си навик! После като поотраснах, се оправих, но вече бях свикнал да съм сам и стана късно за пренастройване. С машината е лесно. Електроника има, копчета — натискаш ги и пренастройваш…

Като видях, че оня се отдалечава, че никой не ме преследва, защото наистина нямаше за какво да ме гонят, се успокоих и дръпнах от цигарата, която не бях хвърлил. Аз съм много страстен пушач, пуша по две кутии. Началникът на цеха ми се чуди и вика: „Как успяваш да свършиш толкова много работа и да изпушиш двайсет цигари. Ако не пушиш, можеш да удариш един робот в земята.“

Бегачът се отдалечаваше, а аз още усещах заешко топуркане в гърдите и ми стана смешно. Човекът си бяга, пет пари не дава за мен! Малко преди да се шмугне в храстите, видях как обувките му описваха жълти кръгове, сякаш се търкаляха по пътеката. Подобно движение извършват лопатките на водното колело, ако си спомняте, такива има много на морето. Никога дотогава не бях виждал такива обувки. Те ми взеха очите, фосфоресцираха и ме привличаха като пеперуда на улична лампа. Аз съм човек впечатлителен, но едни обувки трудно могат да привлекат вниманието ми. Тогава в една торба носех десетина чифта, но нито един от тях не приличаше нито по цвят, нито по модел на тези на спортиста. В торбата имаше обувки с гума и гьон, подпетени и с износени ходила.

 

 

— Какви бяха тези обувки? Къде ги носехте?

Аз не съм обущар, но не съм и крадец. Понеже ви имам доверие и зная, че няма да ме издадете, ще ви кажа нещо за тази работа. Искам обаче да разберете, че в това не влагам нищо престъпно. Даже не мога да ви дам долу-горе свястно обяснение защо правя всичко това.

При мене се получи нещо като хоби. Събирах обувките така, както се събират гъби. Постепенно започнах да се увличам, като марколюбителите например. Влизах рано сутрин в някой жилищен блок от новите квартали и обхождах етажните площадки от горе на долу. Макар действията ми да приличаха на кражба, аз отнемах нещо, което е направо за изхвърляне и нито за миг не допусках, че върша престъпление.

 

 

— Това е твърде заплетен казус! Къде работите?

Работя като оператор на металорежеща машина с цифровопрограмно управление. Не обичам да се хваля, но ако кажа, че на моята възраст съм постигнал върха на квалификацията, нито ще излъжа, нито ще се изфукам. Аз съм роден на село, израсъл съм, дето се вика, на полето, но от тая работа нищо не разбирам. От малък ме влече техниката. Има и друго — гледам си съзнателно работата, спирам навреме, почвам навреме, гледам да съм незабележим и може би затова ми викат мухльо. Може би защото нямам особени желания или поне непостижими желания. Даже си мисля, че няма какво повече да искам. Имаме на село голяма двуетажна къща. Вторият етаж е мой, обзавел съм се много добре. Имам баня с вана, за каквато могат да мечтаят мнозина граждани. Пътят ми до града е двадесет минути, а автобусите са на половин час. Все едно че живея на вила. Доволен съм, ако мама направи два-три пъти в седмицата сутляш, да дават филми от времето на нямото кино или нещо интересно и да си наглеждам зайците порода „Великан’“. Виждали ли сте? Зайците „Великан“ са особено нещо — хем заек, хем великан.

Какво да искаш повече — всички не можем да бъдем на екрана, трябва да има и зрители!

Имах една приятелка, работеше като качествен контрольор в завода. Тя вече е женена, има и две деца, но няма какво да си кривя душата — продължавам да мисля за нея. Срещаме се рядко, казваме си по нещо, но то не е снимка, да я скъсаш и да я хвърлиш в кошчето.

Преди няколко седмици я видях отново. Беше се наредила на една опашка, така че можех да я разгледам, без тя да ме види. Нищо особено нямаше в нея — жена като жена, облечена прилично, сресана, може и червило да е имала, но аз това не го видях. Видях само подпетените й обувки, изглежда, обути набързо, колкото да изтича до магазина. Беше толкова грозно, че ме досрамя и изпитах съжаление към себе си.

 

 

— Каква връзка има между нейните подпетени обувки и адидаските?

Един ден моята приятелка ме покани на гости. Искаше да ме запознае с родителите си, нещо, на което на село му викаме сгледа.

Казах на нашите и после съжалих, че го направих. Мама, горката, се разболя от мерак. Баща ми ме попита само имам ли пари, прави се, че не е станало кой знае какво и само припомня на мама как кога ходил да я иска, нов костюм си бил купил, нови обувки, ланеца на брата си взел…

Реших да не им развалям празника, макар че си имам всичко. Изтеглих от книжката пари и се облякох от главата до краката. Старите примират, защото вече ме бяха отписали. Голяма радост беше.

В уречения ден позвъних на вратата и ме посрещна майка й. Кимна ми любезно с глава, с една цикламена усмивка от червило, но не ме покани вътре. През открехнатата врата се чу неясно шушукане. Аз съм винаги нащрек и си казах: „Станойко, шушу-мушу къща разваля.“ Подразбрах, че говорят за мен, наведох се досами вратата и чух майка й да казва: „Кажи му да си събуе обувките, че то там по село — кал и говежди фъшкии…“

Моята приятелка се показа зачервена от притеснение. В ръце държеше терлици, ушити от износено палто и украсени с гайтан като черкезки елек. Направих се, че нищо не съм чул, и се усмихнах. Обаче аз си зная какво ми беше.

Събух си обувките отвън и обух терлиците. В антрето беше много тъмно, не виждах нищо и се спънах. Помислих си, че това не е на хубаво и така и стана. Още с влизането в хола се хлъзнах по покрития с прозрачен полиетилен килим и връхлетях върху масата. Тя се блъсна в салонния бюфет. От него падна една порцеланова балерина, която си счупи крака. Майка й извика на умряло. Бащата, който се бръснеше в банята, се поряза и веднага излезе по потник. Стоях с ръце, вкопчени в масата, бях толкова изненадан, че не смеех да мръдна. Гледах ги как се пъхнаха под бюфета да търсят крака на балерината. Намериха го бързо, изправиха се и баща й каза: „Няма й нищо. Ще се залепи с епоксидно лепило.“ Майка й отвърна скръбно: „Да, ама ще личи!“

После, когато седнахме около масата, разговорът се въртеше все около този крак. Моята приятелка отвори кутия бонбони и ме почерпи. Бях толкова притеснен, че едва ли можех да дъвча. Седях мълчаливо и само кимах от време на време с глава, без някой да ме е питал нещо. Бонбона бях оставил на края на масата и го гледах упорито. Моята приятелка, сякаш се уплаши, че мога да го разтопя с поглед, протегна рязко ръка и го върна в кутията. Разбирах, че съм смешен, и бях доволен, че тя не се преструва. Помълчах още малко, видях, че и аз няма за какво да се преструвам, и станах да си ходя. Обикновеното в такива случаи: „Ама чакай, къде се разбърза“, се каза и тогава, но всичко беше съвсем на вятъра.

Когато останахме сами, отвън пред вратата, докато събувах черкезките терлици, й казах: „Ами ако краката ми… такова…“

Тя премига ситно-ситно и отвърна: „Баща ми ги топи във формалин. Съжалявам. Ако искаш, обади се пак.“ Взе терлиците и бавно затвори вратата. Разбрах, че й е много срамно и неприятно. И може би още повече ме доядя на нея. Една усмивка, един поглед в този момент щеше да промени всичко. Да беше въздъхнала поне…

Останах пред вратата сам и по чорапи. Понечих да си обуя обувките — гледам, там, дето ги бях оставил — чужди обувки. Някой се събул набързо, без да ги развързва, и си тръгнал с моите. Не казвам, че ги е откраднал. Сбъркал човекът! То толкова много обувки пред вратите, на камари, че как няма да сбъркаш!

Обух чуждите обувки и си тръгнах. Няма да си ходя бос я! Стискаха ми отзад на петите и докато си отида, краката ми се разраниха. Остави това, ами от краката стискането като че ли полази по мене и стигна до главата. Ще кажеш, мръднал си. И аз тъй мисля. Даже два пъти ходих на психиатър, ей тъй, да се проверя. Вика — нормален си!

Стяга ме, стяга ме шапката, докато един ден си казах нещо такова: „Аз съм човек специалист, държавата полза има от мен! Не може ти мене да ме продаваш за два квадрата найлон! Край! Божите кравички умряха! Започва отмъщението на терлиците!“

 

 

— Изглежда, много силно е било озлоблението ви? И все пак не мислите ли, че такава реакция е твърде необичайна?

Сега като ви говоря, ме досмешава. И сигурно има за какво. Може би малко поукрасявам, но долу-горе в такъв смисъл бяха думите ми. Смешно е наистина, но и малко тъжно…

Оттогава започнах да навестявам стълбищата и коридорите. В началото си казвах, че си търся обувките, но всъщност си отмъщавах, колкото странно и неестествено да изглежда.

Първо ошетах блока на бившата си приятелка. След това ги започнах по номера, а после съвсем безразборно. Обикновено правех това рано сутрин, но понякога се случваше и късно вечер, че и през деня. Влизам в блока, напълвам си торбата и си отивам. Изглеждаше толкова просто и лесно в началото. Беше като игра, която много ме забавляваше. Няколко пъти щяха да ме хванат, съзнавах, че става опасно, защото бях почнал да се прочувам, но вече не можех да се откажа. Когато мина покрай някой блок, все ме тегли към входа. През ръката ми е минало мъжко и дамско; с гьон, гума, полиуретан и суров каучук; зимни и летни; чепици, ботинки, галоши, ботуши, маратонки, сабо… Детските обувки не вземах. Стигнах дотам, че по обувките можех да позная какъв е стопанинът им. Няма шега, на обувките ти е написано всичко за тебе. Нови обувки обаче не съм вземал, пък и не са ми попадали. Новите всеки си ги прибира вътре. Нови, макар и не съвсем, бяха обувките на спортиста. Сигурно си ги е донесъл от чужбина, защото такива обувки дотогава не бях виждал. Трудно ще ме разберете — това даже не е и колекционерска страст. Това е желание да освободя хората от ненужното, от това, което им пречи. Затова и тръгнах след него, когато го видях. Бях сигурен, че бегачът ще спре, ще изуе обувките и чорапите и ще ги хвърли под някой храст. Разбира се, неговите обувки не могат да се сравняват с тия, прилични на умрели плъхове по етажните площадки. Неговите бяха специални, така да се каже, професионални обувки, но аз съзнавах, че те не са му нужни, че те му пречат така, както букаите на коня. Метнах торбата на гръб и затичах след него.

 

 

— Не мислите ли, че той се е събул пред вратата на своята голяма цел, в преддверието на очакваната победа, а в този важен момент вие сте му взели обувките?

Не ви разбирам и не се наемам от чуждо име да кажа такова нещо. Бях чувал или чел по вестниците нещо за Ташко, но не го познавах лично. При срещата ни в лозята, не можех да зная кой е. Въпреки това той предизвикваше уважение, някакъв респект с красивото си бягане и аз нямаше да взема обувките, ако не бях убеден, че те повече няма да му трябват. Когато мина покрай мен, чух, че се заканва на някого. Човек не се заканва на себе си, той мълчаливо се самоизяжда, а което е още по-лесно и по-естествено — той се заканва на другите. Аз бях скрит зад храстите, така че не можеше да ме види. Пък и за какво ще се заканва на човек, който спокойно си лежи в храстите и мирно си пуши цигарата? Премислих ги тези работи набързо и чак след това забелязах, че повдига леко върха на лявата си обувка и стъпва повече на пета. Това бе достатъчно да разбера, че обувката му стиска и той се заканва на нея. За мен оставаше само да изчакам, да се наведа и да ги откъсна като гъби пачи крак. И аз направих точно така, дори се наведох съвсем малко и ги измъкнах изпод храстите. Бях много доволен, че всичко стана така лесно, даже си подсвирквах, докато вървях към мястото, където палех огъня. Представях си как върху кладата от стари и непотребни обувки ще сложа жълтите маратонки. Когато огънят загори, те ще се изкривят, ще заприличат на какавиди, а после като пеперуди от тях ще литнат пламъчета…

Вървях по пътеката и вече приближавах мястото, когато неочаквано лекоатлетът се появи зад гърба ми. Не се обърнах да го видя, а го познах по шляпането на босите крака. Изпитах чувството, че не тича по пътеката, ами удря шамари. Без да се колебая, като мислех, че е видял да вземам обувките, ги хвърлих зад мен и затичах. Надявах се, че след като си върнал това, което са му взели, ще се откаже да ме преследва. Оказа се, че съм се излъгал, че се потвърждава това, което казах преди, че обувките не са му нужни, защото той не се спря, а продължи подире ми. Изведнъж той извика: „Часовникът!“ Тази съвсем обикновена дума ме подлуди. Тя излезе като хрип от заморените му гърди. Ако бях я чул, когато лежах спокойно на земята, щях да я почувствувам не като заплаха, а като вик за помощ. Но дори и тогава, когато бягах уплашено, ми се стори, че чрез нея искаше да изрази някакво безгранично отчаяние. Очаквах, че ще ме напсува, ще ми вика крадец и всякак, но не и това.

В уплахата си бях забравил да хвърля торбата, излишната тежест ме удряше в кръста и ми пречеше да бягам. Държах я с две ръце, приведен под тежестта й, и можете да си представите какъв успех в бягането можех да имам при това положение. Същевременно не ми се искаше да я хвърлям, защото само аз си знам с какво треперене съм я пълнил из жилищните блокове. Даже си мислех, че като ме хване, ще отворя торбата и ще му кажа, че събирам стари обувки. Видял съм неговите на пътеката и съм прибрал и тях. Това оправдание обаче не ме успокои, защото вече усещах горещия му дъх по врата си. Тази близост бе толкова ужасяваща, че хвърлих торбата. Сега изпитвам угризение, че постъпих така, защото той сигурно се удари лошо, но какво да правиш — първо идва страхът, след това угризенията.

Спортистът не очакваше това, препъна се и тежко тупна на земята. Падайки, той отново, почти в ухото ми извика: „Часовникът!“ Аз прихълцах от отчаяние и невъзможност да се изкопча. Вече си представях затвор, решетки и така нататък. В този миг у мене се надигнаха неподозирани сили. Изпитах чувството, че ако махна с ръце, и ще полетя. Може би всъщност само душата ми полетя от страх. Това падане ми даде възможност да дръпна малко напред, вече не усещах горещото му, но равномерно дишане. И все пак мисълта, че той е трениран бегач, а аз бягам със сетни сили като подплашен заяк, ме обезкуражаваше. Вече бях на границата на възможностите си, онова чувство за почитане бе заменено от оловна тежест в краката. Може би щях да му избягам, ако отново не бе извикал тази страшна дума. Краката ми се подкосиха и паднах на пътеката. Човекът връхлетя върху ми, затисна ме и сграбчи ръката ми. Изви я така рязко, че извиках от болка. В този миг сякаш подивях от ужас, бях обхванат от животинско настървение и аз, човекът, който в живота си не съм причинил никому болка, го захапах. Усетих солен вкус в устата си и вместо да се уплаша, впих още по-силно зъбите си. Беше ми все едно какво ще стане с мен, дали ще ме бие, дали ще ме убие. Важното беше да предизвикам колкото се може по-голяма болка, но той сякаш не чувстваше нищо. Гледаше часовника ми с разширени очи, но това беше само за миг. Наведе се и целуна стъклото. После започна да вика.

 

 

— А какво точно викаше?

Не си спомням. Беше нещо, което аз не можех да разбера, пък и не се напрягах. Мислех, че съм попаднал в ръцете на луд. Ами аз не бях ли луд? Нима бях нормален в този миг, когато трябваше да разчекнат челюстите ми с нож? Защото от страх се бях вцепенил и само мозъкът ми се опитваше да предскаже начина, по който ще се простя с живота. С кола и моторетка съм катастрофирал много тежко, но в мига преди катастрофата не съм мислил за смъртта, както твърдят много хора. Може би защото не е имало време. А пък какъв е смисълът да мислиш за смъртта, когато тя вече не ти предстои. А тогава имах много време да премисля всичко. Той продължаваше да лежи върху мен, бях отпуснал зъбите си, защото ми бе станало безразлично и изгубих желание за съпротива. Съжалявах само, че моите родители не можаха да ме видят женен. Стори ми се, че докато беше трескав и потен, изведнъж омекна и натежа. Размърдах се и разбрах, че той беше неподвижният, а не аз, както си мислех. Лежеше вцепенен и хладен като направен от гипс. Отново ме обхвана ужасът, че и аз ще се вцепеня като него, замятах се, но не можах да се измъкна. С променен и непознат глас му казах: „Не си прави майтап. Или ме бий, или ме пусни!“ Той не ми отговори. Тялото му натежа още повече, задъхвах се от неговата тежест, но успях да се измъкна. Той се просна по гръб и аз отново видях как от очите му извира самота. Докоснах с пръст гърдите му на мястото, където бяха олимпийските кръгове, и изкрещях: „Не се прави на умрял! Няма да ме уплашиш с тези номера!“ Веднага след тези думи разбрах, че говоря глупости, стана ми ясно, че той е свършил. Опитах се да викам за помощ, но сякаш някой беше натъпкал в устата ми топка парцали и от гърлото ми излезе нещо като хъркане. Чувствувах, че губя въздух, и приклекнах до мъртвия. Устата ми се сцепи, върху тревата закапа кръв.

После като в сън си спомням, че дойдоха някакви хора, говореха ми нещо, но аз известно време не разбирах нито какво ми говорят, нито къде се намирам. Най-после дойдох на себе си и започнах да търся обувките. Обърнах всички храсти, но не можах да ги намеря. Хората го отнесоха бос.

И до днес обаче не ме напуска мисълта, че аз съм виновен за всичко. Вече няколко пъти сънувам, че с него сме на някакво щафетно бягане. Виждам го как се приближава, подава ми запъхтян щафетата. Аз побягвам като луд. Изведнъж това, което смятам за щафета в ръката ми, иззвънява. Събуждам се и виждам часовника. Ставам и си мисля, че ако не бях бягал, ако веднага му бях дал часовника, Ташко до ден-днешен щеше да си бъде жив и здрав.

 

 

Ташко Бързаков — 42-годишен, бивш треньор по дълги бягания, покойник: Всеки си има своя Маратон. Преди секунда бях погледнал часовника си, прескочих спуснатата бариера на прелеза като препятствие, без да гледам идва ли влак или не, увлечен и съсредоточен единствено в тичането. За мен то е форма на съществувание.

Едва бях напуснал града (до жп прелеза свършваше моята Атина, ако мога така да се изразя, с възрожденски къщи и три-четири комина, с израснали като гъби из червената глина нови жилищни блокове), и по слепоочията ми шурна пот. По-рано това ставаше при първите десет километра. Тогава ми викаха „човекът с тенекиеното сърце“ и бях на върха на спортната слава. Много се гордеех с това определение и се опитвах да си представя едно такова сърце. В резултат то винаги ми изглеждаше като детска спестовна касичка.

А вчера жена ми каза, че вече не ставам за нищо. Тази мисъл ме измъчваше и сякаш ме препъваше, но продължавах да се движа равномерно, в добро темпо и ако успея да издържа… Все пак бях разсеян и непрекъснато се опитвах да насоча вниманието си към дишането. От земята, заедно със силата на мускулите, ме отблъскваше и силата на дълго потисканата обида. Бягах встрани, по прошарения с троскот банкет и минаващите коли ме обвиваха с хладни въздушни вихри, които ме изтласкваха почти в канавката. Зад стъклата ме гледаха любопитни очи, правеха ми физиономии и мислеха, че съм побъркан. Човекът, седнал в кола, е склонен към някакъв особен вид дребна, автомобилна подлост в рамките на закона за движението по пътищата. Като че ли придвижването от точка А до точка Б с лека кола е кой знае какво голямо предимство. Все пак не мога да скрия, че ми доставяше удоволствие да ме гледат. Сигурно покрай многото си недостатъци, съм и суетен. Носех червена шапчица с надпис „Маратон“ на латиница, небесносиня фланелка с олимпийски кръгове, сини гащета и бели чорапи и, естествено, жълтите лекоатлетически обувки „Адидас“.

Продължавах да вдишвам и издишвам равномерно. Същевременно дълбоко и безполезно се ядосвах на жена си. Беше невероятно трудно да синхронизирам дишането със заканите, да ги обединя в общ енергиен източник и губех въздух и сили в излишни емоции. Това може да постигне човек, който много е тренирал и много е търпял. Напоследък бях изоставил тренировките и се упражнявах в търпение.

Жена ми бе слабо, може да се каже, безполово същество. Нейната хилавост се бе превърнала в съкрушаващ комплекс. Приличаше на дъска за гладене. И въпреки това аз безнадеждно обичах тази дъска. Имаше много други възможности, много други жени, но в това отношение човек като че ли няма кой знае какъв избор. Или може би правото на избор, възможността да избираш от многото е илюзорна представа, докато реалната възможност е само една, и то предопределена. На едно състезание, когато бях на върха… Кой ли може да забрави добрите стари времена? Къде беше тя, когато ме носеха на ръце, когато стотици момичета мечтаеха да ме докоснат с пръст. Промъкваше се нейде из тълпата, защото бе определена да ми поднесе букет. И може би това е причината за моята глупава, кучешка привързаност — това тихо промъкване с букет, ненатрапващо се, нежелано и без възторга на почитателя. Когато се оженихме, Красимира ми каза, че тези букети ги е изпращала учителката по физическо възпитание. В редките два-три случая, когато ми поднасяше цветята без въодушевление, със сведени очи, аз подозирах това. Но какво нещо — от камарата цветя помнех само тия, цветята на безразличието.

Мислех и учителката. Тя беше луничава и червенокоса, имаше бицепси и бедра като на тежкоатлет. И колко странно — това мощно и здраво тяло притискаше в себе си една нежна и слабовата душа, една безмерна доброта, наивност и свенливост, която мнозина биха сбъркали с овчедушие, а то всъщност бе едно праволинейно, непретенциозно и необвързващо желание да обича. Ето, такава жена беше за мен! Но казано е, че всеки мъж си заслужава жената!

Освен това учителката Маринова притежаваше известна доза романтичност, а може би и талант. И което е най-важното, тя ме обичаше, но никога не ми показа или натрапи своята обич. Единственото, което направи при моите две посещения у тях, бе да ми покаже албумите си със стихотворения. Докато пишещият свят съчинява оди и сонети, посветени на любимия човек, тя сътворяваше отчайващо дълги тристишия. Сравнени с беговите дисциплини в атлетиката, те отговаряха на десет хиляди метра с препятствия. Те бяха задъхани, уморени и измъчени. Когато прочетох тези стихотворения за първи път, в мен се пробуди едновременно и жалост, и подозрение, че държа в шепата си чуждо сърце. Такова е било и любовното й чувство — със скрити сили за спринт на финала, задъхано и изморено от препятствията, които създаваше моята въображаема слава и самолюбие.

Тези стихове тя преписваше на чисто в тетрадка с бели листове и ги украсяваше с олимпийски кръгове и факели, прилични на вулкани.

Поради моята глупост и непознаване на женската душа, желанията на учителката не получиха естествената си посока. Красимира винаги премълчаваше кой изпраща букетите. Убеден съм, че учителката сама е настоявала за това, но в премълчаването винаги има или гузна съвест, или дребни сметки. Без да съзнава това, Маринова позволи на друга да й сече пътя и да влезе в нейния коридор. А колкото и да си силен, това винаги демобилизира. Петиците по физическо възпитание, написани на преносителката на букетите, бяха напълно незаслужени. Учителката твърде късно разбра това. Имаше Менделсон и така нататък.

Една кола профуча край мен, свирейки пронизително. Бе невъзможно да ме ядосат повече. Продължавах да си представям, че чупя яйца. Това бе моя тайна, която многократно ме е изкачвала на стълбичката на победителите. По-късно, когато станах треньор, я споделих с момчетата, но те ме слушаха недоверчиво и никой не можа да я усвои. Може би им липсваше въображение, кой знае?

Записах се да тренирам лека атлетика и в началото ме пробваха в спринтовите дисциплини. Още на една от първите тренировки треньорът поиска да си представя, че тичам в гора и с краката си троша съчки. Бях още много малък и без особена фантазия. Казах му, че не мога да си представя такова нещо, след като съм на стадиона. „Ами тогава представи си, че чупиш яйца!“ — иронично каза той.

Когато спечелих първото си пионерско състезание, той дойде, потупа ме приятелски по гърба и прошепна: „Как са яйцата?“ Добре, отвърнах му аз. Той, разбира се, не знаеше, че номерът с яйцата действително съществува в моето въображение, че се беше превърнал в едно изпитано средство за съсредоточаване, в източник на допълнителна енергия.

Отбих от пътя и тревата се хлъзна над глезените — хладна и нежна като котешка козина. Познавах всяко камъче и всяко стръкче по този маршрут. Бях го измервал и коригирал много пъти. Бягал съм и по едва наболата трева, по жилава и суха през лятото, в есенната кал и по замръзналия сняг. Нарочно определих така маршрута си, макар че имаше допълнителни натоварвания. Умирам да бягам по трева, това е! Чувствувам го като най-висше общуване, като галене с природата.

Росата се бе вдигнала и разлюлените треви нашепваха нещо неразбираемо…

Жена ми не умееше да шепне така. Тя седеше дълго и мълчаливо в креслото пред телевизора. Когато се налагаше да разменим някоя дума, тя крещеше и аз болезнено разбирах, че ме мрази. А най-тежко бе това, че не можех да проумея причините за тази омраза.

Беше се оженила за мен по лекарско предписание и никога не скриваше това, напротив, непрекъснато ми натякваше. Може би търсеше съчувствие и с близки, и с непознати. Лекарите й бяха казали, че след брака хистеричната й невроза ще изчезне и ще напълнее. Но не напълня и ме намрази. Деца не даде господ. Подозирах, че тя не искаше да имаме. Затова се грижех за нея като за дете. Хранех я, дето се вика, с мляко и мед, но въпреки това тя не напълняваше, може би защото я ядеше нещо отвътре. Вчера ми каза, че съм некъдърен, че не ме бивало да направя така, че тя да напълнее. Като че ли това зависи от мен. За себе си знам, че съм в отлично здравословно състояние и добра спортна форма. Колегите направо ми завиждат, чудят се как мога да издържам на това натоварване, като бягам разстоянията заедно с момчетата, които тренирам. Мога да мина за двадесет и пет годишен, макар че съм на четиридесет. С едно малко условие, разбира се — да не се смята плешивината.

Да съзнаваш, че си стопроцентов, хайде да не е във всичко, да е само по отношение на здравето!

Да знаеш, че си пълноценен, и заедно с това да те смазва невъзможността да направиш някого по-дебел! Такъв живот е неприемлив! Но понеже нямах сили да се разведа, реших да си дам това доказателство, макар и без свидетел. Когато знам, че съм най-издръжливият човек в света, ще ми бъде по-лесно да понасям.

Не бях обувал адидаските отдавна, кожата бе изсъхнала и ме стискаше на лявото кутре. Обувките са много важно нещо за маратонеца. В никакъв случай не бива да му стискат или пък убиват. Това се отнася за всеки човек. Стискат ли ти обувките, и нещо започва да ти куца — я мислите, я настроението, я желанията. Бягайки, търсех място, където хем да се виждат, хем да бъде забележително с нещо, за да мога да го запомня. Защото вече разбирах, че ако искам да направя нещо, непременно трябва да събуя обувките. Етиопците — едни от най-добрите бегачи на дълги разстояния, — и те бягат боси. Случвало ми се е няколко пъти да бягам с такива бегачи.

Най-после видях подходящо място, изхлузих обувките и чорапите и ги мушнах под храста. Щом престана да ми убива на кутрето, почувствувах внезапно общо облекчение, дори с радост открих, че вече не мисля за жена си. Препуснах с невероятен спринт, лудешки, като хлапак, който гони файтон. Като малък често бягах подир файтоните, изтръпнал от заплашителното свистене на камшика в ръката на файтонджията, но и от бясното въртене на колелата и миризмата на запотени коне.

Бях поизморен, но бягах вдъхновено, с неподозирани сили и пресякох издълбаната от мен в земята финална линия. Мигновено погледнах часовника си и тогава краката ми се подкосиха. Изведнъж сякаш всичко в мен се разбяга в различни посоки. Зави ми се свят и от гърдите ми се надигна всичкият горчив плач от детството…

Електронният ми часовник показваше 27 часа и 68 минути. Изведнъж разбрах какво нещо е безвремието, какво е човекът, попаднал в нищото. Бях пропилял златния си шанс заради един часовник.

Огледах се безпомощен и смазан като загубено дете и видях човека. След чувството за разпадане, той като че ли ми вдъхна душа. Никога по-рано не бях усещал такъв прилив на радостно вълнение, такъв копнеж и стремление към това същество. Винаги съм смятал хората за нещо обикновено, нещо естествено и съществуващо от само себе си. В моя свят на безвремие и самота той се появи като пришълец. Това не беше човек, а бог, метнал на рамото си торба, вървящ през полето, допушвайки фаса си, от който изтръгваше едри като нимби колелца. На ръката му от време на време проблясваше стъклото на часовник. Той носеше времето!

Стоях захласнат и се любувах на това невероятно създание. Изведнъж се затичах към него, изпълнен с желание да го притисна до себе си, да му се радвам с кучешка благодарност, без да искам и очаквам нещо от него.

Когато ме видя, тичащ, запотен, с протегнати към него ръце, лицето му се сгърчи от страх и той побягна. В миг с горчивина разбрах, че вече не ми е нужен човекът, а неговият часовник. И вместо да му извикам: „Спри, човече! Кажи ми колко е часът!“, аз изкрещях: „Часовникът!“ Страхувах се, че излишно ще загубя сили и няма да мога да го настигна.

Докато бягах, се опитвах да пресмятам секундите, изминали от мига, когато пресякох финалната линия на четиридесет и втория километър. Имах достатъчно добре изработени навици и можех да пресмятам с голяма точност.

Когато му извиках отново, той захвърли торбата и аз се препънах в нея. Не усетих болка, макар да се ударих лошо. Изпитвах гняв от това, че бяга от мен. Защо? Звяр ли съм някакъв, чумав ли съм…? Същевременно ме обземаше отчаяние, че ще успее да избяга. Събрах въздух и извиках отново. Човекът пред мен трепна като подсечен и се строполи на земята. Падането бе съвсем неочаквано, бягаше твърде енергично, а една дума го събори и аз връхлетях върху него. Затискайки го, запъхтян и без сили, сграбчих ръката му и погледнах часовника…

Вълнение притисна гърдите ми и аз с невъобразимо усилие успях да извикам: Абе, хора! Какво направих аз!… Ами, че аз… Победих!

Поисках да се извиня, че така грубо се хвърлих отгоре му, но почувствувах, че нямам сили да говоря. Стори ми се, че в очите ми се блъсна дълга, черна, финална лента.