Георги Ганев
Анатомия на плашилото (4)

Вишневочервена куртка и акселбанти с еполети

Рудолфо — 50-годишен, дресьор на тигри:

Собствено, с животните се погаждам много добре. Между нас, така да се каже, съществуват дружески отношения. И заради това не разбирам защо се говори така безотговорно за тях. Казват например, че пантерата била коварна. Нищо подобно! Най-долна измама — при добро желание можете да се убедите сам! Необходимо е малко решителност, хладнокръвие и главно доброта, и тя се превръща в глезлива домашна котка. Е, вярно е, че се зъби и съска, но когато знаеш какво да правиш, можеш да я уловиш за опашката. Простете за откровеността, но това не мога да го кажа за една жена. Една жена никога няма да ти позволи такова нещо. Имам опит и затова го твърдя с такава сигурност. Онази въжеиграчка, която ми скрои този номер, се кълнеше във вечна любов, а заради нея щях да облажа животните…

Моята съдба напомня тази на Буратино. Чели ли сте книжката? Аз не съм я чел. Преди време идва един журналист да вземе интервю от мен. Много приличен човек! Та той ми разказа тая история. Много се смяхме, че прилича на моята. Тогава обаче аз не си продадох учебниците, а няколко криминални книжки. С парите вместо билет за куклен театър си купих билет за менажерията „Аризона“, която бе на турне в нашата околия. „Аризона“ бе нещо толкова магическо и невероятно, че децата я сънуваха по няколко нощи. Не че не бяхме виждали животни. По онова време даже и градското дете можеше да види всички домашни животни от мишката до коня. По заговезни можеше да се види маймуна или мечка, доведена от мечкари.

А „Аризона“! О, „Аризона“ беше нещо фантастично! Тя възбуждаше болезнено въображението и го тласкаше в неочаквани посоки.

Представете си три големи платна по метър и половина на два, върху които художникът е използвал само шестте основни цвята. В средата отровнозелен крокодил се бореше с нещо, което претендираше да бъде боа, а всъщност много напомняше обикновен пожарникарски маркуч, навит около зелен калъф за контрабас. Отгоре клюкарствува група папагали, съвсем незаинтересувани от битката. (Виж, папагалите бяха добре нарисувани.) Отляво препускат бедуини, прилични на призраци, яхнали нещо средно между куче и магаре, с две гърбици. Отдясно лежи царят на пустинята със своя харем. Край него недоволно се разхожда доста проскубан и рахитичен тигър, изглежда, за модел е бил използван някой стар, безпризорен котарак. А най-отгоре, чудно защо, независимо от никого и от нищо, пълзеше голям кафяв охлюв. Долу, вдясно от входа, закрит от протъркана, червена плюшена завеса, между буйна тропическа растителност и две весели маймуни, имаше малко гишенце. Над него с едри букви бе написано КАГГА така, че да не остане незабелязано дори и за чуждестранната публика.

Вътре „Аризона“ представляваше най-обикновена миризлива менажерия. Имаше един мелез, който минаваше за вълк и не искаше да се храни, когато му поднасяха кучешка храна, тоест хляб, натопен във вода. Смяташе се за кръвожаден вълк и искаше само месо. В малка клетка, поставена на маса в средата на палатката, съжителствуваха две проскубани млади лисици, които караха децата да изпитват недоверие от създадената в тях представа за Кума Лиса. Истинската, голямата атракция бе една стара, престара мечка. Собственикът на менажерията я бе купил наскоро. Крадена, купувана и прекупувана, тази мечка имаше интересна съдба. Беше влизала дори в няколко съдебни палати на различни околии в качеството на веществено доказателство. Тя беше гордостта на менажерията и казваха, че ако може да говори, би отворила адвокатска кантора. Беше много капризна и наистина се държеше като дебел провинциален адвокат. От време на време си спомняше за някогашната си дресура и започваше да прави като „старите баби“, държеше се като млад войник в гарнизонен отпуск и „даваше чест“.

 

 

— „Аризона“ имаше ли нещо общо с вашата бъдеща кариера?

Собствено казано, не. Самата „Аризона“ повече бе в състояние да отблъсне човека от животинския свят. Всичко бе плод на случайност. Собственикът бе купил старо сляпо магаре за храна на животните. Но това бе много по-късно.

Вечерта, след като затвориха менажерията и се прибрах вкъщи, вторият ми баща ме попита къде са книгите и понеже не можах да отговоря, ме напердаши. Това беше решително в полза на „Аризона“. Няколко дни се въртях около менажерията, правех дребни услуги на собственика и така се сприятелихме. Той се задържа доста дълго в града поради финансови съображения. По това време ни разпуснаха от училище и аз непрекъснато висях там. Станах свой човек и една вечер разбрах, че управата бе дала ултиматум на собственика да напусне града в срок от двадесет и четири часа. Гражданите се бяха наситили на миризмата около нея и се жалвали. Властта взе бързи санитарни мерки за ликвидирането на този „кучкарник“. Като увеселително заведение „Аризона“ беше добила публичност с това название. Отношенията вкъщи станаха нетърпими пак заради нея и един ден ние напуснахме този чумав град. Спомням си, че оставих на мама такава бележка: „Мамо, аз съм в «Аризона.»“

Известно време след бягството ми собственикът купи споменатото магаре почти без пари. Искаше да го заколи за храна на животните, но касапите, които идваха, искаха повече за работата, отколкото струваше магарето.

Докато го угоявах с надеждата, че като го одерем, ще останат десетина килограма, неусетно то се привърза към мен и ходеше подире ми като куче. Тази привързаност ме наведе на щастливото хрумване, че с магарето мога да опитам някои номера. За съвсем кратко време успях да го науча да прави „здрасти“ и да коленичи на предните си крака. По детски замечтах за някакъв грандиозен номер. И тогава отново щастлива случайност ме срещна с едно момче от градчето, в което бяхме разпънали шатрата на „Аризона“. Момчето беше доста издокарано, изглежда, беше от заможните. Носеше голф, сако и каскет от еднакъв плат, но нямаше пари да си плати билета за менажерията. Между момчетата парите не са най-важното нещо, стига да има предмет за размяна. Такъв предмет се оказа една книжка. Забележете, още една книга се намесва в моя живот! И това бе съдбоносната книга!

Момчето ми даде книгата, аз я хвърлих някъде и повече не я погледнах.

Един ден около мене и магарето се бяха събрали няколко хлапета от махалата и ме питаха с какво го храня. Казах им, че яде всичко. Онова момче, което пуснах в менажерията срещу книга, също беше там. Изглежда, мислеше, че съм го изиграл и срещу цяла книга съм му показал само няколко животни, затова заядливо каза: „А книги яде ли? Чувал съм, че магаретата много обичат книги. Даже едно магаре изяло буквара на стопанина си, не можал да продължи училище и останал прост.“

Стана ми ясно, че това момче искаше да се заяжда с мене, защото ми завиждаше. А знаете ли кое беше това момче? Стоян Т. Хаджистоянов! Има такъв писател! Казах му: „Слушай, мой човек! Моето магаре яде даже и учени книги, с които някои хора си пълнят главите. И главите им стават не глави, а талашени топки!“

Влязох в палатката, намерих книгата и се върнах при момчетата, горящ от нетърпение да им покажа на какво е способно моето учено магаре. И да натрия носа на оня умник.

Разгърнах книгата, където ми попадна, откъснах един лист и го подадох на Марко. Той го помириса, придърпа го с дебелите си бърни и го задъвка. Откъснах още няколко страници — и тях изяде! Когато посегнах да откъсна друг лист, видях, че това е някаква рисунка, и се загледах в нея. Беше изобразено магаре, на гърба му куче, на кучето котка, а на котката петел. Сгънах книжката и казах на момчетата: „Магарето се начете, хайде и вие да четете у вас!“

Прибрах се в палатката, разтворих книжката и засричах. Така, запъвайки се, до вечерта се запознах с историята на „Бременските градски музиканти“. Разбира се, по онова време не можах да я прочета цялата. Тогава ми беше достатъчно да открия своя световен номер. По-късно съм я чел стотици пъти с вълнение и трепет.

В менажерията имаше котка — доста интелигентна крадла, която бе свикнала и с мечката, и с вълка, и с лисиците. За парче месо или риба тя би понесла дори и мишка на гърба си. С кучето също нямах проблеми. Открих го още на следващия ден. Беше едно скитащо куче с разпрано ухо и репеи по корема и опашката. Петела го откраднах от село в съседната околия. Брах много страх да не си го познаят, затова му отрязах крилата и опашката. Какво е страхът в сравнение с реализирането на една мечта!

Разделих номера на две части, за да не разбере собственикът на менажерията с какво се занимавам. През деня дресирах магарето и кучето, а вечер в палатката, където спях самичък — котката и петлето. Работата вървеше добре, защото бях много упорит и не оставях животните ни денем, ни нощем. Имах само лоши предчувствия около свързването на пирамидата. За щастие, когато се опитах да покажа котката върху гърба на кучето, всичко се размина без усложнения. Впоследствие направих една кожена възглавничка, която връзвах с две върви за гърба на кучето.

Докато се забавлявах така, погълнат изцяло от бъдещия си номер, бях забравил, че всеки момент основата на моята пирамида може да се превърне в храна на дивите животни от менажерия „Аризона“.

Един ден моят работодател доведе висок и сух, много мрачен човек. До кръста той приличаше на военен, защото носеше военни ботуши и избелял брич. Палтото му беше съвсем обикновено и овехтяло, но той го носеше преметнато през едното рамо като хусар. Влязоха в палатката и ме извикаха чак след половин час. Изтръпнах, понеже помислих, че човекът е представител на властта и мама ме търси да се прибера вкъщи.

Когато влязох в палатката, ме блъсна остра миризма на анасон. Човекът гледаше още по-мрачно, а собственикът на менажерията се чудеше как да му угоди. Изпратиха ме за още една бутилка. Когато изпиха и нея, човекът си отиде със същото мрачно лице, а собственикът ми каза, че го е пазарил да заколи магарето. Изпитах облекчение от това, че не съм търсен от властите, бях писал две писма на мама, но се разтревожих за съдбата на Марко. Ето ви случай, в който съдбата на един човек е свързана със съдбата на едно магаре, а не обратно…

 

 

— Смятате ли, че ако бяха заклали магарето, съдбата ви щеше да бъде насочена в друга посока?

Стопроцентово! Може би щях да стана всичко друго, но не и дресьор на животни. А считам, че в живота на човека има определени моменти, от които зависи съдбата му. Ние наричаме съдба това, което всъщност е право на избор.

 

 

— И как вие осъществихте това право?

Много просто! Избрах живота на магарето срещу месечното си възнаграждение. Може да се каже, макар че звучи доста претенциозно, аз откупих съдбата си срещу една месечна заплата или една магарешка кожа.

Животът е прост, обикновен и пълен, когато знаеш какво искаш. Аз поисках от собственика магарето. Отначало той започна да го усуква, но после се съгласи. Разбира се, намекнах му, че от това може да зависи бъдещето на „Аризона“, която в момента бе започнала да се възмогва с моята скромна помощ. Исках да кажа нещо друго, но този самотен човек се бе привързал силно към мен и се уплаши да не го напусна. Той беше твърде слабохарактерен. Между другото, никога не можах да науча името му или, по-точно, не бях сигурен кое е истинското му име. Търсеха го за неплатени данъци и издръжка и той имаше пълно основание да се крие. Сред съдържателите на стрелбища, силомери и прочее атракциони той беше известен като Карата. Аз му виках Карабас-Барабас.

На другата сутрин, след като бяха изпили две бутилки с непознатия, го натисна махмурлукът, ходеше с глава между дланите и питаше: „Какво да заколим? Аз съм дал дума на човека, че ще коли!“

Казах му, че ще се оправя с касапина, а през това време да отиде в бирарията. Карабас-Барабас неочаквано се успокои, щом чу за бирата. Отвори касичката с приходите от предната вечер и изчезна. Аз се залових да чистя менажерията и с тревога очаквах да се появи оня човек. Струваше ми се, че с него ще се оправя по-трудно. Той се беше пазарил, имаше си определена надница и бе в правото си да я поиска. Всички тревоги се оказаха напразни.

Когато мрачният човек се появи чак след четири дни, бе много сговорчив и срещу бутилка мастика се отказа да коли магарето. Двамата с Карабас-Барабас седнаха пред менажерията и започнаха да се черпят приятелски. Реших, че това е подходящ момент, и за първи път показах пирамидата си. Мрачният човек изненадващо се разсмя с дълбок, хъркащ смях и каза: „Без малко да убия един голям артист. А аз винаги съм уважавал артистите. Даже жена ми избяга с един от тях.“

Собственикът на „Аризона“ стоеше като втрещен под тропическата й сянка. След като изумлението му премина, той сграбчи главата ми с малките си потни ръце и дълго ме целува по челото, като ме наричаше „синко“. „Знаеш ли, синко, каза той, какво значи това за нашето заведение?“ Бях млад и неопитен и още не познавах тънките хватки на рекламата. Но след няколко дни се убедих, че тя е петдесет на сто от печалбата. Изкарахме нашите „Бременски градски музиканти“ пред менажерията и народът се струпа да гледа и да цъка с език. Карабас-Барабас стоеше пред тях и крещеше: „Елате да видите! Елате да видите! Това е нищо! Всичко е вътре!“

Естествено аз останах в сянка, и славата, и парите бяха за собственика. За мен оставаше удоволствието да се наслаждавам на пирамидата. На моето творение, което в юношеските ми очи беше нещо величествено и грандиозно като Хеопсовата. Когато бяхме на турне в Египет, имах възможност да я видя. Трябва да ви кажа, че тя се руши, защото е направена от камък, а моята е вечна, защото е жива.

 

 

— Може ли да се смята в такъв случай, че магарето, кучето, котката и петелът са ваши роби, издигнали пирамидата?

Не! В никакъв случай. Това ще бъде във висша степен несправедливо, защото те са пирамидата, а аз робът! Човек робува на своите осъществими и неосъществими амбиции. Ако има сили и възможности, се освобождава, ако ли не, остава поробен цял живот!

 

 

— А как попаднахте при дивите животни? Убедихте се, че дресурата е една осъществима амбиция, и решихте да я следвате?

По неписаните закони на атракционите менажерията търси място, където се струпват най-много хора. Това са панаирите, сборове и прочее. Най-често обаче тя се прилепя към някой цирк и покрай него си изкарва прехраната. Така и ние се прилепихме до един цирк, покрай който много по-лесно уреждахме своите транспортни, снабдителни и финансови въпроси. И най-важното, бяхме там, където се струпват най-много хора.

Някога, когато още нямаше телевизия и вокално-инструментални групи, циркът беше особен притегателен център за градското население. Хората идваха да видят цирка и през деня, когато няма представление. Огромният купол, шаренията и шетнята около него създаваха у тях представата за неизпитани изживявания. Обикаляйки около цирка, те се подготвяха за вечерта, когато ще се срещнат с нещо неочаквано и интересно. Точно тези хора хващахме ние. Може би се изразявам грубо, защото не ги хващахме, а те сами напираха да влизат.

В един такъв ден край моите музиканти се завъртя нисък, дребен старец. Беше облечен в син костюм и носеше вишнева папийонка на капки. Косата му бе напълно побеляла, миришеше на парфюм и правеше впечатление на голям чистофайник. Той видя моя номер, който показвах на няколко зяпачи, приближи се до мен, лъчезарен и чистичък, и ме попита: „Ти ли направил това?“ Гласът му бе мек и приятен от долавящия се акцент. Отново си помислих, че ще имам разправия с властта заради бягството от къщи, и си признах. Той ме изгледа продължително от глава до пети. Бях доста едър за годините си и това, изглежда, му направи добро впечатление.

„А на цирк ходил? — попита той. — Не ходил? Тогава дойдеш!“

Старецът бръкна в джоба на сивия костюм, извади два билета и ми ги подаде. „Можеш дойдеш, когато иска!“ — усмихна се той и си замина.

През целия ден си мислех дали ще ме пуснат с тези билети. Преди въобще не си задавах такъв въпрос, защото ходех на цирк винаги без билет. Хората ме познаваха и ме пускаха. Така се случи, че на представленията на този цирк още не бях ходил, и реших да опитам с билетите. Мислех си, че този старец е самият директор на цирка.

Вечерта казах на Карабас-Барабас, че ще ходя на представление. Той се понамуси, защото трябваше да продава билети, а по му се искаше да си говори със своя мрачен приятел. Нагласих се като за празник и увиснах пред входа половин час преди представлението. Когато започнаха да пускат хората и наоколо взеха да се събират съмнителни хлапета, отново ме обзе съмнение. Откъде-накъде директорът ще раздава гратиси, и то на мене. Улових едно от хлапетата и го дръпнах настрана. Попитах го има ли билет, а то ме изгледа така, сякаш го питам има ли златен часовник. Дадох му един билет, момчето онемя от радост и се хвърли в навалицата. Видях как разпоредителят много недоверчиво разгледа билета от двете страни, скъса го и момчето влезе. Тогава, убеден, че няма никаква шашма, влязох и аз.

Номерата ми бяха твърде познати от други циркове и аз гледах разсеяно в очакване на животните. Когато работниците започнаха да поставят решетките, станах нетърпелив, дори попитах съседа лъвове или тигри ще има.

В светлината на прожекторите се появи конферансието и с траурен глас съобщи, че публиката се умолява да пази тишина и спокойствие. Това е стар номер от професията, но тогава аз не знаех нищо за нея и тази молба ме накара да настръхна.

Прожекторите угаснаха постепенно и оркестърът засвири някаква ориенталска мелодия. Видях как в тъмното покрай решетките се промъкваха дълги сенки. Музиката внезапно секна, барабанистът направи едно дълго тремоло и удари чинелата. Всички прожектори бликнаха с ярка светлина и в блестящия кръг на арената видях пет големи тигъра, а сред тях стареца, който ми даде билетите. Отначало не можах да го позная, защото бе облечен с брилянтени светлосиви шалвари, везан елек и чалма с дълго пауново перо. Това, че този човек е мой познат, че ми е дал билети за цирк, ми направи такова поразяващо впечатление, че през времетраенето на номера аз почти не погледнах към арената. Въртях се наляво-надясно, оглеждах хората предизвикателно, дано по нещо разберат, че този човек сред опасните тигри днес ми е дал два билета за цирк. Стигна се дотам, че човекът зад мен ми каза сърдито: „К’во се въртиш като калайджия бе!“ Бях готов веднага да му кажа защо се въртя и да му запуша устата с моето познанство, но номерът неочаквано свърши. Ръкоплясках толкова силно и с такъв размах, дано пак се усетят за онази работа с билетите, но никой не ми обърна внимание. А истината беше, че не бях видял нищо от желание да ме забележат, но пък ръкоплясках. И след това ми се е случвало — гледам, а не виждам, слушам, а не чувам и накрая ръкопляскам. По тоя начин човек се приобщава към това, което е станало.

На другия ден възрастният мъж отново дойде, но вече се срещнахме като стари познати. Казваше се Индржих Яничка — чех, сеньор на цирковото изкуство. Със своя мек и приятен глас той каза, че искал да поговорим. Тръгнах след него и ние влязохме в цирка. На манежа някакво младо момиче галопираше в кръг, яхнало сив кон. Спряхме пред една ложа, в която седеше възрастен мъж с крака, вдигнати на парапета. Той с голямо отегчение следеше бягащия кон, лицето му се разкривяваше от гримаси, сякаш всеки момент може да му стане лошо. Човекът плесна с ръце, момичето го чу, подкара коня ходом и изчезна зад завесата.

„Това момче, за което говорил“ — каза Яничка и седна до човека в ложата. Двамата ме гледаха мълчаливо и изпитателно като членове на учителски съвет. Започнах да се изчервявам и под мишниците ми шурна пот.

„Това ли е кандидатът? — запита многозначително човекът, без да се разбере кого точно пита. — А къде са зверовете ти, а?“

Гледаше високо в купола на цирка и мачкаше с два пръста ухото си. Бях толкова притеснен, че не можах да разбера за какво ме пита. Сеньор Яничка стоеше мълчаливо, гледаше ме благо, но това не ми помогна кой знае колко.

„Къде са музикантите, пикльо? — каза човекът и замачка още по-яростно ухото си. — Ако са наблизо, доведи ги, защото нямам време да се занимавам с такива като тебе!“

Разбрах за какво става дума. Вече бях голямо момче и такива обидни думи, придружени с мачкане на ухо, ме караха да се червя. Изтичах през открехнатия за проветрение брезент и в пристъп на момчешка ярост си казах, че този човек няма да види моите животни. Но си спомних за благодушното лице на Яничка и омекнах. Разбрах, че старецът е казал за моята дресура, макар и още съвсем зелен, усетих несъзнателно, че в този момент се решава нещо важно, и реших да вкарам пирамидата в движение.

 

 

— Предполагам, че това е било твърде рисковано. Могли сте да се провалите още с първата си крачка в цирка.

Наистина беше така. Собствено, чувствувах се много оскърбен и исках на всяка цена да докажа, че на мен трябва да се гледа сериозно.

Взех няколко бучки захар, дадох една на Марко и сглобих пирамидата пред цирка. Държах друга бучка в ръка и вървях пред магарето. То душеше захарта, опитваше се да я извади от шепата ми и така стъпка по стъпка излязохме на манежа. Кучето и котката бяха спокойни, само петелът започна да перпели. Застанахме в центъра и аз, без да дишам, следях пирамидата. Когато животните се успокоиха и опасността от срутване премина, аз предизвикателно се загледах в директора. Той свали краката си от парапета, стана и се вторачи с невярващ поглед. Вече не мачкаше ухото си, ами започна да ръкопляска и да вика артистите. Събра се голяма, развълнувана група, която също започна да ръкопляска.

 

 

— Още с влизането в цирка аплодисменти от професионални артисти, това съвсем не е лошо. Но всъщност мене ме интересува вишневочервената куртка, с която са ви запомнили вашите почитатели. Е?

Да… куртката. Имайте търпение, моля! Преди това искам да ви кажа нещо за първото ми представление. Любопитно е и за него си заслужава да се разкаже.

Директорът продължи да ръкопляска, като доста често и доста високо викаше: „Ангажиман! Ангажиман!“ Уплаших се от тая дума, пирамидата се срина и аз понечих да избягам, но сеньор Яничка ме хвана за ръката. Така собствено бях ангажиран в цирка да изпълня номера си в качеството на асистент и под ръководството на сеньор Индржих Яничка. Приготовления почти нямаше, само трябваше да ми се намери някакъв костюм. Поради липса на друго трябваше да облека национална носия. Тя подсказа и режисурата. Щях да представлявам пастирче, което си пасе магарето. На една поставка трябваше да стои петелът, а кучето и котката щяха да пуснат на манежа. Моят номер бе непосредствено пред номера на сеньор Яничка и затова трябваше да го изпълня, докато се поставят решетките.

Вечерта, на представлението, сеньор Яничка се отказа от своето бляскаво начало, излезе на манежа и каза:

„Имам честта да представи мой млад колега.“

Оркестърът изсвири туш и според режисурата аз трябваше да изтичам на арената. Бузите ми горяха от срам и вълнение, краката ми трепереха и аз изтичах с устрема на пиян, който се опитва да запази равновесие, като тича. Чух сред публиката леко хихикане. Наведох се да се поклоня, както ме бяха научили, и калпакът, който ми беше голям, тупна на талаша. Гръмна смях. Вдигнах калпака, изтупах го и го сложих на главата си. На публиката това й се стори ужасно смешно. Погледнах към Яничка, но той отбегна погледа ми и на мене ми се доплака. В това време пуснаха Марко. Извадих от джоба си малка свирка и започнах да се преструвам, че свиря. Понеже не се чуваше нищо, някой от публиката, за да ми помогне, засвири с уста. Хората се заливаха от смях. Пуснаха котката и кучето и сякаш стана още по-смешно. Сглобих набързо пирамидата и брезентовият купол се изпълни с ръкопляскания. Гледах с блеснали очи публиката и за първи път изпитах оная болезнена сладост на признанието и славата. Имах чувството, че ми се завива свят. И как няма да ти се завие свят, когато си в центъра на манежа и толкова много хора ти ръкопляскат. Беше като красив сън. Яничка ме накара да се поклоня и ме отведе до вратата. Магарето, котката и кучето излязоха след мен. Зад решетките остана само петелът. Когато излязох от цирка, поех дълбоко свежия вечерен въздух, краката ми омекнаха и аз седнах на стъпалата на първия фургон. В този миг не бих могъл да кажа как се казвам.

 

 

— Ще ви помоля да ми разкажете нещо и за вишневочервената куртка.

Ако позволите, само още две думи… Та така започна моята кариера на звероукротител. Сеньор Индржих Яничка вече остаряваше, имаше старческа болест, което, направо казано, означаваше, че се напикава, а тигрите много се дразнеха от това. Знаете ли какво ми каза години след това, на смъртното си легло. Каза ми: „Аз бил млад ветеринарен лекар. Веднъж извикали, направи инжекция на животно, но не казали какво. А животно било тигър. Три пъти напикавал, но направил инжекция. Тогава решил стане звероукротител. Но човек трябва първо укроти него си!“

Та сега за куртката! В нашия занаят ефектът е от много голямо значение. Собствено, не можеш да излезеш на манежа облечен като чиновник, с костюм и вратовръзка. Трябва нещо по̀ така. Отначало, докато чиракувах при Яничка и се опознавах с животните, и аз ходех с шалвари, елек и чалма. После смених животните с по-млади и тогава се роди идеята за нещо по-стегнато, по-представително. Уших си тая вишневочервена куртка с еполети и акселбанти — хубава стана, дори животните ме харесаха с нея. Но завидя ли ми някой, магия ли ми направиха — не знам. Имам обаче подозрения, че онази въжеиграчка я урочаса нещо тая куртка. Взе я една вечер уж да я оглади преди представлението и аз си стоях гол до кръста във фургона. Да дойде, да дойде — няма я. Идват вече да ме викат, решетките поставени и публиката свири и тропа с крака. Търсете, викам, куртката при Розалия, така се казваше тая въжеиграчка, а пък аз ще тичам да отворя клетките.

Чак пред завесата ми донесоха огладената куртка, облякох я набързо и излязох при животните. И изведнъж почувствувах как гърбът ми пламна, сякаш в него се набиват хиляди карфици. И сърби, сърби, не ти е работа. Понечих да се почеша, така, тайно с камшика, ама може ли тайно, то камшик два метра и личи! Започнах да се въртя насам-натам, почесвам се уж дискретно, ама животните започнаха да се дразнят, че се чеша, не ме слушат, че и публиката взе да се подсмива. Долу-горе мина представлението, цяла нощ не можах да мигна, а на следващото представление същото. Сърби ме цялото тяло, а не знам от какво е. Съблека ли куртката, не ме сърби, облека ли я, ставам като въшлив. Ходих на лекар — каза, че ми няма нищо. Изкарах няколко представления така, директорът ме подпитва как съм с нервите, колегите си шушукат и се подсмиват, направо да потънеш в земята. Остави това, ами и Султан взе да ми се зъби и да налита, Султан е тигър!

Седя си една вечер във фургона и влиза Замфирчо — много отракано момче. Заедно с братовчед си правеха захарен памук и понеже аз много го обичам, му поръчвам от време на време да ми носи, защото ме е срам да си купя. С тях двамата от време на време хвърляхме по едни карти. Дойде Замфирчо, донесе захарния памук, аз му го платих, а той не гледа мене, ами куртката, закачена на стената. Недей гледа там, викам му, ами сядай да ти гледам на карти. Тази вечер ще ти позная колко пари имаш в джоба. Извадих едно съвсем ново тесте и започнахме. Картите му вървят като на зло куче тоягите и за половин час ми прибра всичко. Гледам внимателно да не краде карти, да не прави шмекерии — няма такова нещо. Погледнал в куртката като в икона, не си гледа картите даже, но му върви.

„Ти карти ли играеш, или в стените гледаш“, ядосах се аз, станах и прибрах куртката в гардероба. Помислих си, че хем ми се присмива за куртката, хем червеното му е на късмет. Седнахме пак, но картата не се обръща. Прибра ми и последния лев, но аз не мирясвам. „Какво, викам, да слагам на масата?“ Мълчи и гледа към гардероба. „Кажи, викам, каквото кажеш, това слагам. Ей ми часовника, но пръстена не залагам — семейна реликва е.“

Мълчи онова момче, душата ми къса. Гледа гардероба, гледа мене, върти очи и нищо не казва. Накрая се престраши и продума: „Страх ме е да ти кажа, ама твоята куртка ми е мерак бе, бай Рудолфо!“

„Браво! — викам си наум. — Аз се чудя как да се отърва от нея, пък на него очите му мокри. Имаш я, казах, давай картите!“

Заинати се онова момче: „Аржан конте, казва, куртката на масата!“

Станах пак, отворих гардероба и я извадих. Правя се уж, че ми е много скъпа, че не ми се дава, оправям нежно еполетите, сякаш с любима жена се прощавам, а на Замфир сълзите му на очите. Има някакъв номер тука, мисля си. Хитро момче, за една куртка да се излъже, ама да видим. Хвърлих я на масата, че като се зарадва онова момче, запя даже. „На сватбата ми, вика, аз тебе като кум ще те даря!“

След две-три раздавания картата се обърна и като ми тръгна! Така през целия ми живот не ми е вървяло. Върнах си всичко мое и негово назад, че и куртката даже. „Не падай духом, казвам му, аз съм голям играч и от мене не е срамно да се загуби. Където да кажеш, че съм те бил на карти, навсякъде ще те уважават!“

Замфирчо обаче не ме слуша, гледа в масата и прихълцва от време на време. Съжалих го, откачих куртката от закачалката и му я подадох. Вземай, викам, и да знаеш, че бате ти Рудолфо е джентълмен и великодушен.

Собствено, нея вечер излязох на арената гол до кръста.

 

 

Замфир Дудов — 23-годишен овцевъд:

Тъй ме тирна животът мене: от шекер-памук на овча вълна. Ама не се оплаквам. Добре съм. Защото не може целия си живот да го изкараш: „Лапаш нещо, гълташ нищо!“ Вярно, повече се печелеше, работата чиста, ама скитнически живот. Не искам да живея аз тъй! Искам дом и семейство да имам, баня и удобства всякакви. Стария кога го вкараха в затвора, ние със Снежанка, джуджетата и втората му жена поехме работата и ей го вече тухли и цигли струпах, напролет се каня строеж да правя, защото не си го представям аз тъй — в овчарник да живея. Вярно, нова къща са построили хората, ама чужда, че и далеч. Селото е голямо, къща на два ката ще вдигна, пък овчарлъка пак може да го гледам.

Като се уволних от войниклъка, един братовчед ме вика да работя при него. „Ела да изкараме сезона, ще ми помагаш и захарен памук ще правим. Мой човек си, заради туй те викам заедно да въртим караваната. Туряш една лъжичка захар, въртиш, въртиш пръчицата и хоп, ей ти една къделя. Даваш къделята и вземаш десет стотинки! Народът на тумби, на тумби приижда. Лапаш нещо, гълташ нищо, ама му се услажда и пак се нарежда. То не е за наядане! То е за услаждане на душата!“

Със сладка приказка ме склони, присламчихме се към един цирк и тъй от град на град като катунари ходихме да продаваме захарен памук. Същият този братовчед ме доведе в селото на гости. Тука се запознахме със Снежана. Шестнайсет години караше тогава, ама беше много дива и всичко си имаше и отпред, и отзад. Работата стана, защото аз не съм някой мърляв такъв, ами се нося: джинсите, якето. Стереото ми е „Сони“ двайсет и пет вата, на ток и батерии, като го надух, и им взех акъла. Викам на братовчеда: „Тая ще я взема и като свършим сезона, ще гледаш каква гражданка ще я правя!“

„Голям тарикат е баща й, вика братовчедът, без нищо няма да ти я даде, че и «Сонито» ще ти иска. Дико го бие парата, ама е голям тарикат.“

„Защо ще давам бе, братовчед. Свивам я някоя вечер и туйто! Тогаз той на мене ще дава!“

„Тая, вика, няма да стане. Тези хора имат стандарт. Ако искаш да вземеш момето, давай каквото ти искат и бегай!“

Ходихме няколко пъти, дъртият се прави, че нищо не разбира. Аз и не се опитвах да му обяснявам, защото си имах приказка със Снежанка. Все още се надявах, че ще избягаме някоя вечер. Казах й, а тя ми вика: „Аз искам сватба, бяла рокля и голяма музика. Не ме ли поискаш от баща ми, тайно няма да стане!“ Ако да беше малка, разбрах, че е сериозно момиче и думата си на две не прави. Отидох при дъртия, целунах му ръка и се разбрахме. Ама ми иска „Сонито“. „Цял ден, вика, съм самичък с овцете, на кавал не мога да свиря, но пък не е беля — други ще ми свирят!“ Смъдна ме дробът, но склоних, щото много бях потънал по Снежанка, ще кажеш, магия е направила. Бях като болен, че ходих при една роднина в Севлиево да ми хвърли едни карти. „Ще ти се оправи работата, каза, ще вземеш момичето, ама голямо тегло ще теглиш от военен човек с лъскави пагони!“

Брей, викам на братовчеда, какъв ще е този военен човек? Да не би малката, нещо това-онова с войник да има?

„Спокойно, вика братовчедът, всичките от нашите, дето са в казармата, ги зная. Всички са редници, само един има сержант, бие барабана на военната музика в Сливен, ама три хамсии пагон ли са? Стяга те нещо тая твоя леля. Ти гледай с милицията да нямаш работа! А си я повлякъл да бягате, и си вътре!“

Охлабих се малко, ама откъде да зная какво ще ми дойде до главата. Нощем все военни хора сънувам, второ новобранство изкарах!

 

 

— Не е голяма работа да познаеш кога един човек иска да се жени! Твоята леля, без да е ясновидка, само с житейския си опит е могла да познае това.

Много учено приказваш, бате, ама не си прав. Отде ще знай една проста леля какво тегло има да тегля с тая куртка? То жената винаги си лъже, резон, ама леля защо ще ме лъже? Гледа ми жената на вале пика, както му е редът, и всичко ми каза.

 

 

— Защо тогава ти е говорила за някакъв военен човек?

Ама ти не загряваш ли? Че тя за куртката на бате Рудолфо е мислила, но и аз се сетих по-късно. По-военно нещо от тая куртка къде? Той като излезеше с нея на манежа, на фелдмаршал приличаше и затова на дъртия му легна на душата. Видяла жабата, че коват коня, и вдигнала крак? Питал ли си се някога защо мъжкото животно е по-шарено от женското. Или ако не е по-шарено, то я рога ще има извити, я опашката му ще е по-така или нещо друго. Знаех, че бабата, каква баба ми е тя, с десет години по-голяма от мене, си има това-онова със зоотехника. Той много се докарваше. Все едни полувоенни якета с много джобове носеше. Веднъж ми каза: „По-добре първи в село, отколкото последен в града!“ И вярно е, първи си беше и момичетата в селото много го харесваха. Но той на Диковата жена хвърли око, защото му беше по-наръки в овчарника. И накрая го наръгаха с ножицата.

Ей заради туй старият искаше тая куртка, на плашило да стане, ама да е по-шарен от другия. Той друго нямаше да вземе, освен дрехата от гърба на звероукротителя, защото беше овчар. Като я видя в цирка, примря, че на другия ден пак идва да гледа. Да ти кажа, като ги премислих тия неща, и ми стана жал за него.

Като му целунах ръка и ми взема „Сонито“, видя му се малко, че вика: „Айде, един цирк да черпиш! Разбрах, че тия, дето пускали, били твои хора.“ Да е само той, мога да го вкарам, а те се изтърсиха двама дърти и три малолетни. С такси дойдоха, че и такси на връщане плащах. Купих им билети, защото не може да се влезе гратис. Не става то така! Не мога да се излагам пред хората!

Като свърши представлението, ги черпих по една вафла с крем. Старият вика: „Замфирчо, няма ли тука някъде кръчма да пием по една бира, защото на нас вафла не ни прилича. Мъжката душа горчиво иска!“ Влязохме в една бирария наблизо, седнахме и поръчах, а той се подсмихва: „Има ли начин да нося такава червена дреха? Разбрах, че сте били дупе и гащи с дресьорина!“

Каква дреха, викам и си пия бирата. Гледам през витрината как Снежанка се гони с малките. На тях им викам джуджетата. Тича, извива се да не я хванат. Пия бирата, сякаш нея пия — хем ледена, а пък пари на гърлото, като че топено олово пия. Също кога се лее куршум — като капне оловото в паницата с водата, и цвърва. И у мене нещо като цвърти и пари, задушава ме, дъх не мога да си поема. Няма ли край, викам, това мое тегло, кога ще се отлее тоя куршум на душата ми. Да я дамгоса, да я изгори, та след туй да ми олекне!

Замечтах се, а той ме сбута за лакътя и повтаря: „Ей такава, като на оня, дето разиграва тигрите.“ Утрепа ме! Аз за какво си мисля, той накъде го изби. Казвам му като на човек, че няма начин на неговия гръб да стои такова нещо, а той ми вика: „Като няма, ела сега да си вземеш радиото!“ Започнах да се ядосвам, но още карам с мекия брус, дано да ме разбере. За какво ти е, викам, такава куртка? На парад пред овцете ли ще ходиш с нея? Питам го кротко, да не го обидя, а той ми отвръща, че дъщеря му не била за мене. Че аз като съм такъв-онакъв, казвам му, на човека дрехата от гърба ли да сваля? И десет дъщери да имаш, всичките да ми ги даваш, аз кражба пак няма да извърша!

Тъй от лаф на лаф се уловихме за гушите. Дойде и жена му и децата и дигнахме гюрултията. Кръчмарят ни скряска и ни изгони.

Аз стоя на една страна, те на друга, гледаме се на кръв. Погледна ли Снежанка, и се стопявам. По едно време им викам, хайде да вървим на колонката, да се обадим за такси!

Натоварихме се и се прибрахме в село. Платих на шофьора и седнах на двора. Всички се прибраха вътре, по едно време Снежанка отвори прозореца и чувам как старият вика: „Добро момче е Замфирчо, таман за тебе е, ама му е корава главата!“ Угаси лампата, прибра се в неговата стая. След десетина минути едно от малките иде и вика: „Бате, идвай да спиш при нас!“ „Кой те прати, питам го?“ „Кака ме прати, ама и тати каза.“

Влязох вътре и гледам един широк креват и от другия му край лежи Снежанка. През прозореца свети луната и косата й лъщи като бакърена жица. Не ща друго, викам си, само да я погаля, и пеш ще си отида.

Малкото обаче ме държи за ръката и не ми дава да заобиколя. Съблякох се и легнах. Правя се уж на заспал и прегръщам дечурлигата, протягам си ръката, дано стигна косата й, ама то много деца, три метра ръце да имаш, пак не можеш я стигна. Час ли мина, два ли, най-после напипах ръката й, защото и тя я беше протегнала. Бутнах я едва-едва, а сякаш ме удари триста и осемдесет волта ток. За повече нямаше чалъм. А си мръднал, и малките започват да шушукат и да се смеят. Като зайци спят, майка му стара!

Цяла нощ на бургия се въртях, а на сутринта старият се ухилил, сякаш снощи не сме се карали, ми вика: „Замфирчо, суров рак ял ли си?“ Мълча си, чакам го да си каже интимната мисъл. А той: „Знаеш ли какъв става ракът, когато се яде?“ Червен, викам му. „Бравос, усетил си ме!“ — каза той и ме потупа по гърба.

 

 

— Значи още тогава си разбрал, че без куртката той няма да ти даде дъщеря си? А мислеше ли по какъв начин ще я вземеш?

Нищо такова не съм мислил, защото знаех, че тая работа не може да стане. Смятах да го изиграя, да поръчам на някой шивач да ушие подобна дреха. Откъде ще разбере дъртият! Той втори път я отиде на цирк, я не. А пък то взе, че стана много лесно.

Една вечер отидох във фургона на бате Рудолфо. Той много обичаше захарен памук и от време на време му носех. Нея вечер ме изпрати да занеса и на една негова позната — въжеиграчка. Беше много красива жена и той май искаше да се жени за нея, но нещо бяха се скарали. Занесох й захарния памук, тя го прие и се върнах. Бате Рудолфо се зарадва, че не ме е изгонила, беше в много добро настроение и след като си изяде памука, рече да хвърлим едни карти. Помислих, че докато играем, ще е сгодно да го попитам за куртката, така отдалече, къде са му я шили, може ли да се поръча още една.

Играли сме няколко пъти с него и братовчеда и знам, че прави шмекерии — мисли се за фокусник. Вади уж неразпечатани карти, кара ни ние да ги отваряме, пък те всичките белязани. И още на второ раздаване видях, че картите са от сой. Обаче и аз не съм вчерашен. Късмет извадих, че носех с мене едно тесте карти със същата шарка, и те белязани. Чаках само удобно време да ги пусна в играта. Понеже ми вървеше, още ги държах на коляното си под масата.

По едно време бате Рудолфо взе да се ядосва, стори му се, че куртката, която висеше на закачалката, му е на кутсуз, стана и я прибра в гардероба. Докато сменях моите карти, го попитах откъде я е взел. Каза, че му я били шили в Париж. Там имало много модни къщи, даже за циркови артисти специално ателие имало.

 

 

— Когато смени картите ли, започна да губиш?

Точно тъй, бате. Куртката даже спечелих! И след това да видиш какво нещо — със свои карти да играеш, и да губиш. Всичките ги познавам, ама при мене все лоша карта иде. Върна си каквото беше загубил, моето прибра, че и куртката, дето ми беше в ръцете и толкова треперах за нея, си взема. Щях да му река: „Душата ми вземи бе, бате Рудолфо, ама нея ми остави!“ Живота си в ръцете си държах и заради едни белязани карти го изтървах. Хубав човек излезе — даде ми я! Щом я взех, и веднага отидох при дъртия, същата вечер се жених за Снежанка, след две седмици направихме сватба с бяла рокля и осем музиканти и ей го, кажи, две години вече живеем.

Обаче животът не е „Лапаш нещо, гълташ нищо“: Не е той захарен памук. Трябва да знаеш ще преглътнеш ли, или ще се задавиш, кога речеш да лапнеш!

 

 

Дико Калайджиев — 55-годишен, бивш овцевъд, сега затворник:

На стари години, вместо да си паса овцете и да чакам пенсия, аз рендосвам наровете и в затворническа ширпотреба работя. И то за какво? Заради един калпав човек и едно червено палто!

Цял живот все някой ме командва, все началник отгоре на главата ми стои, ама сега ми дойде дюшеш! Строй се, преброй се, ела тук, върви там. С туй не мога да свикна, не обичам да ми казват какво да правя и затова съм тук!

Преди, когато карах овцете, държавна работа работя, ама аз съм си сайбия и началник, държах ножа и хляба. И не е идвало до команда, ами животът и работата тъй те прекарват. Казват ми толкова мляко — ей ви млякото, толкова и толкова агнета и вълна — ей ви агнетата и вълната. И с жената се разбирахме. Тя ми е втора, щото първата ми умря, по-млада е, ама три деца ми роди и много се слушахме. Тъй я карахме, но де да знае човек, че да си върже червен конец.

Пратиха един нов зоотехник — голобрадо, русо като прасе, ама наперено. Баща му кога го е правил, за началник ще да е мислил. Не знае на овцата къде й е вимето, на бай си Дико ще обяснява! И нагласено, натъкмено, като че ли не в кошара влиза, ами на обмяна на опит ще ходи, та младите булки като го видят, да си загубят акъла. Туй как да е — търпява се!

Още първия ден се посрещнахме. Като дойде на кошарата и вика: „Много е мръсно, ако досега така сте я карали, нататък нов лист ще обръщаме. С език искам да е облизано, чистота и хигиена като в аптека!“

Две години подред съм първенец, ред и чистота като у дома съм поддържал. Байраче и грамота ми дадоха. Стоях, мълчах и накрая не се стърпях и му рекох: „Що не клекнеш да ми покажеш как става тая работа с езика де? Че аз съм прост човек, от приказка не разбирам, трябва да ми се покаже!“

Бъзна се и си замина. На другия ден пак иде, ама с мене не приказва, ами с жената. И като почна тъй, все с нея се съветва, все на нея нарежда и говори, мен като че ли ме няма. За туй най-много ме беше яд и накрая го натиснах с ножицата.

Не можахме да мелим брашно с него бая време, а когато дойде оня от вестника, драсна два реда и ни сдави. Аз нали съм все първенец, пратили го за мене да пише. Разказах му какво-що и той ме пита има ли нещо, от което да се оплаквам. Има от какво да се жалвам, ама не му казах. Туй си е домашна работа, мисля, ако си имам разправия с човек, аз ще се оправям с него, защо с мастило да го черня. Викам му, добре я караме, всичко бива, но с работното облекло сме зле. Със своите си дрехи работим, а пък тука, както видиш, човек не може да не се оцапа.

Минаха две недели, и пристига зоотехникът, запенен, зъбите му като капан тракат, с око ако може да стреля — убит съм! Три-четири месеца не бяхме си проговаряли. Отдалеч познах, че сега ще си го наваксаме. Защото приказката е като водата: заприщваш, заприщваш и все някой ден ще ти събори савака.

Слиза от джипката, един найлонов чувал носи и го хвърли в краката ми. „Ти, вика, мандало на устата си да сложиш! Да не ги отваряш за щяло и нещяло, ами овцете само да навикваш с тях. Ето ти го работното облекло, дето много ти е притрябвало. За тая клевета и раирано може да облечеш, ама и то ще стане. От днеска а̀ съм те видял без тия дрехи, а съм ти дал пътя!“

Слушай бе, келеш, викам, ти на бай си Дико команди не можеш да издаваш! Недей да си мислиш, че като носиш все модерни палта с пагони и си заприличал на градска брантия, си станал голям началник! Ти не знаеш ли, че ние слагаме пагоните и ние ги махаме? Може много да си учил, обаче си редник в работата! Тука генералът на овцете съм аз и ако река, и генералска униформа ще нося! Според кодекса ти си длъжен да ми осигуриш дрехи, ама аз не съм длъжен да ги нося!

 

 

— Значи така попадна у тебе куртката на звероукротителя Рудолфо?

Ааа! Честно и почтено! Няма лъжа, няма измама! Че ние с него от деца сме израснали. Той ризата си от гърба сваляше заради мене. От първата жена имам момиче, Снежанка се казва. Та я оженихме за едно момче, дето все покрай цирковете се въртеше, че едвам го вкарахме в пътя. Добро момче, ама бедно! С една ризка си дойде от казармата, та го облякохме от главата до краката. Много му беше мерак музика да слуша. Какво да го правиш, купих му едно „Сони“ — осемстотин лева суха пара съм броил, за да си правят кефа младите. Пък от него, два пъти дето ме е водил на цирк, туй ми е файдата. На мене нищо не ми трябва! Да се уважават, да се слушат… Писмо имах скоро от моята — пише, че добре гледал овцете, много го хвалели. Напролет къща в селото се канел да вдига.

Та заведе ни една вечер Замфирчо на цирк и като ме видя Рудолфо, много се зарадва и вика: „Дико, ти ли си, твойта кожа черна!“ Прегърнахме се като братя. Още същата вечер ме кани на гости, че и такси ми извика да си ида. Голям приятел ми е!

След няколко дена идва Замфирчо и вика: „Много ти здраве от твоя човек! И армаган ти праща!“ Извади от чантата една червена дреха с лъскави работи — военно нещо, чак в Париж било правено. Като я облякох, и веднага заприличах на генерал. Сега, викам си, на оня, зоотехника де, ще му се пръсне жлъчката.

Че като тръгнаха да ме канят нашите хора по сватби и кръщенета, ама все като военен да съм облечен. Голямо тегло изтеглих с тая дреха. Кога е студено пак добре, ама грее ли слънце, напече ли малко и да се изпотя, и ме смъдва цялата кожа. Вечер като се прибера, и я свалям, мия се целия до кръста, а на другия ден като се облека, пак почва да сърби. Оня се святка като мокър кибрит, заканва се да ме уволни, но аз не я свалям. Даже и овцете взех да изкарвам с нея. Търпя и само чакам да дойде време да си отида у дома и да я махна. Голям инат трябва да си, за да изтърпиш такова нещо. Моята жена вика: „Дико, някакъв гад си хванал, щото на тебе много ти порасна работата, по вестниците те пишат, навсякъде се навираш и с много хора компания правиш!“

Взе тя свинска мас и сяра, че ги обърка и цяла седмица ме маза, дрехата през вряла вода прекара, ама пак не помага. Тогаз вика: „Щом и сярата не чисти, ти си вампирясал, магия са ти направили!“ Пък тя моята, от всичко разбира и взе да разваля магията. Разваля, разваля, облека ли се, и гадът веднага ме налазва. Виждам аз, че тя магия може да направи, но не може да развали, дигам се и отивам при гледачка. Хвърли ми едни карти и вика: „Пуст да останеш, на стари години що не си гледаш живота, ами любов си взел да въртиш! Любовна работа виждам тука, магия за любов са ти направили!“

Дико, викам си, де тоз късмет, на стари години една любов да въртиш, ама нещо по-младо да е. И дрехата повече не свалям. Жената гълчи: „Какво саде се пременяш с тая червена магия. Махни я, аз и тъй си те харесвам!“

Червеното, викам, го нося, щото много урочасвам от учени глупаци. Тука трябва да се знае началникът. И най-много ти трябва да го знаеш, нито ден да не забравяш, че три деца имаш и в паспорта си ми записана.

С това мое палто, както ти казах, много се прочух. За изкуфял взеха да ме мислят, че даже и в киното ме снимаха. Бях в овчарника, когато дойде една женска да ми се моли. Много засукана беше. Ходеше с едни цикламени шалвари, написана, изрисувана — шарена като троянско бърдуче! Трябва да имаше към двайсет и пет години. Взе да се усуква край мен, бай Дико тъй, бай Дико инак — заявление само дето не ми написа. Каква ли ще й е файдата от тез молби, питам се? И ми дойде на акъла оная дума, дето ми каза гледачката. Гъдел някакъв усетих под ребрата и в ръцете, ама ги държа в джобове. Пък то досущ за посягане — като шуто се навира!

Как се оставя държавна работа и добитък, викам? Да си накривя каскета и да го ударя на кинаджилък? Таз държава от кино лула орехи не е спечелила, ама овцата, кажи-речи, всичко дава!

„Пари ще вземете за тая работа, вика! На тебе и жена ти по толкова, на децата по толкова и ще ви снимаме само няколко часа, и то по тъмното. На овцете няма да попречи. Ако си съгласен довечера ви снимаме, утре още веднъж, и край. Ама да сте облечени, както си ходите всеки ден. Като мръкне, елате при мотела. Ние сме там и ще чакаме.“ Склони ме и вечерта отидохме. Моите облечени като за делник, а пък аз съм нагласен с червеното палто, само чакам отнякъде да ме видят, че да разберат кой е българският Бродяга.

Запалиха един огън, дечурлигата наклякаха около него, а пък на жената дадоха дървена лъжица да бърка в едно котле, досущ като че ли готви. Пък то в котлето само вода, вдига пара, но не мирише ни на блажно, ни на постно, ама на кино излиза като истинско.

Онуй момиче, и то там, дава акъл на моите как да се гонят около огъня. Погледна към мен няколко пъти, аз стоях по-настрана, и се прави, че не ме вижда. Всичките хора, дето бяха там, се изредиха да ме гледат, само тя без очи! Викам си, максус го прави. Джигера иска да ми вади, ама не знае на мене що нещо ми е минало през ръката. Чалъми на бай ти Дико никой не може да предава! Пък ти да знаеш от мен — тия, дето са най-лъскави, най-лесно падат. То нагласено и изписано само за сурат, иначе кръвта му ври като на краставо яре. А̀ се скрие зад дувара, и остава без копчета и ластици!

Запалиха едни големи фенери и стана светло като ден. Жената тъй се стресна, че изтърва лъжицата в огъня, ама бърже се окопити, извади я и пак почна да бърка в котлето. Щом светнаха лампите, някой извика: „Внимание!“, и дойде един брадат с тъмни очила, намахан и джаснат — не ти е работа. Някога, когато работех по пътищата, имахме един такъв пикьор. Него го гони бик, че даже го стигна. Много командаджия човек беше, ама като го извали бикът, като се поправи, стана слушлив и мек, досущ прясно сирене. Като го стиснеш, и от него потича суроватка.

Та тоя, брадатият, началникът на кинаджиите, беше облечен като другите и в навалицата не можеш го позна какъв е. Беше обут с жълти ботуши, сини гащи с тегели и елек. Беше го облякъл на голо и до пъпа му се спущаше голям часовник с няколко бурми. Разправяха, че с него измервал колко дълга да бъде снимката. В село се говореше, че бая пари изкарал от тия снимки, ама като го гледаш, ти става жално — гащите му на коленете и отзад изтрити като на коч престилката. Ние на кочовете понявга им слагаме престилки, за да не качват овцете. Ама слушай, голям човек, с пара човек, като иска, и с гол дирник може да си ходи! Аз от кино може да не разбирам, ама като видя човека, и веднага го претеглям! Върбово дърво беше този — ни за материал, ни за огрев става. От него само свирка можеш да направиш. Той една овца не може ти издои, боб не може свари, к’во боб, той една бира не може да си отвори! Нали го видях същата вечер: „Дай кафе, дай вода!“ Таз, моята позната, си почупи краката да му слугува и шишетата все тя му отваряше. Аз поне давах на хората мляко, а от такъв какво — само цвик!

 

 

И с него ли се скарахте? Сигурно пак заради куртката?

Каква ти кавга? На бой отиваше работата! Като ме видя, опули се срещу мен и се развика: „Какво е това плашило, ти майтап ли си правиш с мене? Махнете го от очите ми!“ Просна се на стола до апарата, дето снимат с него, и си скри главата в шепи — демек не ще да вижда нито мене, нито помощничката си. Пък тя като пребеля, като посърна, падна на колене и взе да му се моли. А оня я побутва с крак. Тъй човек да го газят не съм виждал! Тъй куче не съм подритвал. Не можах да се стърпя и му викнах: „Какво искаш ти бе, сине майчин, защо тормозиш момичето?“ Оня си дигна главата, изгледа ме и викна тихо на неговите хора. Светнаха още лампи, апаратът им взе да работи, допряха го, кажи-речи, до носа ми. Аз продължавам да му се карам, редя ги едни, дето само на овцете съм ги казвал, запених се от яд, пък той ме гледа и се подхилква. По едно време рече „стоп“ и като че ли ми пресече приказката. Апаратът им и той спря да зърка. Приближи се оня до мене, гледа ме в очите, ама аз неговите не видя, щото той очилата и нощно време не ги сваляше. „Ти си, вика, голям артист, само дето си се пременил като фелдмаршал. Каня те в бара да пием по едно уиски. Голяма работа свърши, заслужи си черпнята. Утре те искам пак тука, но без парадната униформа!“ Изстъпи се настрана и ме огледа от краката до главата и пак се развика: „Жози, как смееш да ми водиш тука такава една никаква работа, такъв «хич»!“ Момичето пребледня, залитна да пада, а пък аз се хвърлих и я хванах. Увисна в ръцете ми, натежа, замириса ми на див пелин и мента, на мляко и кръв, че се разполових: за жена ли да мисля, за бой ли да мисля, щото оня много ме докачи. Мене бързо ми възвира кръвта, ако и да не нося нож като на младите години.

Едно момче, и то брадато, донесе стол, сложихме я да седне и вика: „Тя тъй си прави! Припадничава е!“ Домиля ми, да ти кажа. Тоя ще вземе да я изгони, мисля си, без работа ще остане момичето. Той не е като моя зоотехник. Намерил е меко и ще натиска, докато я спити, а после ще я захвърли като суха фъшкия. Че като скочих: „Чакай да те питам на кого ще викаш «хич», твойта мама кинаджийска!“ Той си беше влязъл вече в кръчмата и аз извиках ей тъй, колкото да го сплаша, да ми олекне, щото неговите хора много, а аз съм сам. Правя сметка, ще скочат двама-трима, ще ни разтърват и бой няма да стане. Пък те взеха да се смеят, чак по земята се затъркаляха. Момичето, и то се беше оправило и се смееше със сълзи. Като ги видях да се превиват, още повече се ядосах. Дико, викам, на чест те докачат, тегли му на оня един по очилатата мутра, пък да става каквото ще! Кожи за налагане все ще се намерят!

Преди още да вляза вътре, ония, брадатите, вместо да ме уловят, ме вдигнаха на ръце и ме внесоха. Сложиха ме да седна на една маса и ми се радват като на близнила овца. „Голям си симпатяга, какво ще пиеш?“ — преварят се да ме черпят. Гледах ги и си викам: тез хора са весели, майтапчии и на сърце нищо не слагат, ами са като деца — игра да има, весело да става. Тя и работата им такава! Чак тогава ми дойде наум, че докато съм се карал, са ме снимали. Аз налитам, те си играят! И какво, викам, излезе накрая, Дико? Началникът може да ти се кара, жена ти да пощипва, а ти май само на кино може да му се караш, на ужким да му гълчиш. Хванеш ли го сериозно и натясно, той ти обръща гръб и всичко става на майтап…

За добра дума стотинки не са ми дали, ама за тая кавга наужким ми броиха двадесет и пет лева суха пара!

 

 

— На другата вечер сигурно си отишъл пак с куртката?

Ами гол ли да ида? Като влязох вътре, и кинаджиите ме наобиколиха и взеха да поръчват. А кажи ми ти с ръка на сърцето, ако бях с работните дрехи, щяха ли да ми обърнат внимание. И момичето пет пари нямаше да дава за мене, а пък сега като седнах, и веднага дойде при мене да ме кандърдисва. „Много пари, каза, можеш да спечелиш, само това палто го хвърли!“ Двеста лева ми даваше за него. Ти, викам, хвърли твоите дрехи и аз ще ти дам толкоз! Дрехата си от гърба не свалям, ако ще, и хиляда лева да ми даваш. Ако ще ме снима, тъй да ме снима! Като не ще, да си върви по пътя! Аз нямам зор да се гледам на кино. Кутсузлия човек съм! Един път ме писаха във вестника, ама с перо не са ме погладили!

Дотегна му на момичето, умори се да ме наговаря, разсърди се и отиде да приказва на тезгяха с Рафаил кръчмаря.

Изпих си чашката и като си тръгвах, й пришепнах на ухото: „Ако имаш нещо да ми казваш, ще те чакам до язовира!“ Излязох и си мисля: „Ако дойде, добре, ако не, ще се окъпя, че пак ме беше смъднал гърбът, и у дома.“ Ама, да ти кажа, бях сигурен, че ще дойде. Не заради мене, заради палтото ми щеше да дойде, ама то не е ли все едно?

Седнах на брега, събух цървулите и си натопих краката. Една месечина като се облещила, един ветрец духа, мирис на нощна трева носи, пък и каква жена чаках — дай боже всекиму от мойто и пак ще ми остане!

Таман разкопчах едно копче, и тя се надвеси над главата ми. Кога е дошла, не съм усетил. Като котка стъпва и като котка се гали. И като почна, сякаш броеница прехвърля — щък, щък, всичките копчета до едно…

 

 

— И какво стана с куртката? Даде ли я, или тя сама си я взема?

Абе остави тая работа бе, момче! Толкоз ли е важно как са ти одрали кожата. После какво стана, туй е важно!

Тръгнах си по някое време гол. Кошарата е наблизо, като избиколиш язовира, има едно баирче и си там. Вървя и като наближих, гледам, свети. Нещо ще е станало с овцете, мисля си, и тръгнах по-бързо. Запъхтян отворих вратата и какво да видя: зоотехникът и моята вътре. Като ме видя, извика тихо и започна да си оправя полите. Оня стоеше като вдървен. Тези, мисля си, са мърсували. Бяха влезли в преградката, дето вечерно време запирам двата коча. Гледам зоотехника, всичките му копчета на място, държи в ръката една инжекция, поиска да я скрие, но ръцете му не го слушат. Усъмних се нещо и приближих. Аз болно животно в стадото си нямам и разбрах каква е работата. Напоследък кочовете ми все умърлушени ходят, не ги бива. Причерня ми пред очите. Леле, викам, сине майчин, ти ли ми изяждаш прираста? На мен ли мислиш, че правиш мръсно? На природата правиш мръсотии, черво ялово! Потърсих нещо да го ударя и гледам, на един гвоздей виси ножицата, дето се стриже вълна. Грабнах ножицата и го натиснах. Викам на мойта съучастница: дръж го тука да му покажа на тоя овен как се скопява. Тя, вместо да ми помага, се разписка и вика: „Той не е виновен, аз го накарах!“ Лъже майка й стара! Излъга, само и само да не ми помага! Зоотехникът се уплаши много, взе да скача, но аз го държа здраво и взе, че ме мушна с инжекцията. Много мразя инжекции, кога се е налагало, все насила е ставало, и не че ме заболя, колко игличка е то, ами ме разлюти. Без да искам, съм го ръгнал с ножицата в слабините.

Не съм мислил да го коля, нито нещо друго да го правя, исках само да го сплаша, гол, без палто да му взема страха, пък то какво стана. Едно мислиш, друго излиза. И ей го сега съм тука…

 

 

Жозефина Йосифова — 27-годишна, асистент-режисьор в Българска кинематография:

Сега, когато критиката и публиката отрече нашия филм, е много лесно да хвърлим цялата вина върху режисьора. Разбира се, това не му е за първи път. Той не е разглезен от критиката, защото е новатор и не върви по утъпкани пътеки. Ако искаме обаче да бъдем честни към себе си, трябва да признаем, че всички имаме вина за този негов неуспех. Като се почне от лошо скалъпения сценарий на Хаджистоянов, от когото Йоан бе подведен, просто му наложиха да го снима, та се стигне до последния осветител. А може би най-голяма вина за неуспеха имам аз.

 

 

— Мисля, че вие хвърляте върху себе си прекалено тежки обвинения.

Бих могла да понеса много повече. Аз просто бях длъжна да му помогна, да го разбера първо като мъж, а след това като творец, защото бе невъзможно да се прави такава разлика. Без него бях като изгубено дете — нито знам накъде да вървя, нито с кого. Ето затова са тежките самообвинения. Защото за мен той бе идол като творец и без да искам, а може би и от гордост забравях, че освен това е и мъж. Така рискувах да забравя и себе си като жена, но известен е баналният израз, че изкуството иска жертви.

Колко много е страдал той с предишните си две жени! Груби еснафки, които са задоволявали само насъщните си нужди, без да разберат голямата му душа! А той имаше нужда да се разкрие пред най-близкия си човек. В такива моменти, когато ме е чувствувал съпричастна към неговите мисли и идеи, той се преобразяваше. Мисълта и въображението му достигаха такива невероятни дълбочини, че просто ме беше страх да бъда с него.

Спомням си, че след като се дипломирах и се завърнах в България, първият негов филм, който гледах, беше „Инструктор“. Не знам дали сте го гледали. Накратко това е историята на един незабележим, тих и скромен човек, който иска да обясни своята социална и човешка позиция чрез правилата за уличното движение. Неговият край е трагичен — убива го една жена от неговия курс за шофьори, когато той преминава по пешеходната пътека.

След като излязох от киносалона, се почувствувах малко неловко, сякаш някой се бе пошегувал с мен. Но когато се запознах с Йоан, след няколко срещи с него разбрах колко проникновено, колко философски той е подредил всичко. Това е страхотна метафора, бога ми! Но не, те не го разбират! Те не биха могли да го разберат! Дори се осмелиха да кажат, че той случайно е попаднал в киното, че си е избрал тази професия само заради това, че тя е престижна и че заради високия пост на баща си е извадил от джоба на държавата милиони левове, за да си прави удоволствие, като снима филми. След време, когато направя първия си самостоятелен филм, те може би ще кажат същото и за мен!

Не, това са най-гнусни клевети! Този човек е роден за киното, така както и аз, и те разбират това и му завиждат. Само може би аз единствена… Като си помисля за това и изпитвам такава ужасяваща самота…

 

 

— Моля ви, успокойте се! Не бива да плачете! Аз исках да ми кажете с две думи как попадна у вас червената куртка. Ако знаех, че така ще се разстроите, не бих посмял да ви питам.

Как бих могла да не се вълнувам. Та нали оттам започна всичко неприятно. Заради тая куртка вече доста време не мога да започна работа и вися на врата на родителите си. Е, написах няколко сценария, но това е нищо. Имам такива големи планове, а все още не мога да ги осъществя. Моята бъдеща работа изисква да пътувам, да се срещам с хора, да ходя на фестивали, а за това са нужни пари. Тая куртка ми отне всичко това…

Йоан не можеше да понася червения цвят. И затова не снимаше цветно. Те дори и това не можаха да му простят. Имаше много предложения от чужбина. Предлагаха му да снима едни от най-големите, звезди, но цветно. И знаете ли как им отговаряше той? С един и същи текст на всички телеграми: „Аз лимонада не правя! При мен всичко е черно-бяло!“

 

 

— А защо не можеше да понася червеното?

Не, не става дума за определен цвят. Той беше почти далтонист и не самият цвят го дразнеше, а парадността на тази униформа. За него тя беше върхът на обезсмислените човешки стремежи. Наполеон е казал, че всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл. Това аз мога да го разбера — всички носим този жезъл, но скришно и без да се натрапваме. Но да носиш маршалска униформа, при това не истинска, а нейна пародия, а да не си маршал, а прост войник, това не е ли пределно извращаване на намерението, стремежа и амбицията?

Докато се появи бай Дико, всичко вървеше чудесно. Вечер, когато се прибирахме в стаята, Йоан продължаваше да се въодушевява от работата си. Не мигваше по цяла нощ и наистина филмът вървеше добре. Сцената със семейството на овчаря го вдъхнови до такава степен, че го хвърли в някаква творческа треска. Дори промени сценария заради тях, така че някои от ролите отпаднаха. Бай Дико трябваше да се появява през целия филм. Загуби малката си роля и младата жена на сценариста, между впрочем една жалка масажистка, без капка дарба, но пък с достатъчно големи очи, за да прави интриги с Йоан. Тогава започнаха заговорите и клюките, но той не се предаде. Вярваше в себе си, в своето озарение. И в един миг на снимачната площадка се появи този бай Дико и обърка всичко. Неговото появяване в такъв вид бе явно предизвикателство към всички нас. Йоан беше много горд човек и не можа да понесе такава подигравка. Докато се караха заради вишневата куртка с еполетите, му се стори, че може да излезе интересен епизод, и накара оператора да го снеме в грос. Още на другия ден нареди да се проявят тези кадри. Гледахме ги — бяха направо великолепни. Такава дълбочина, такава искреност и неподправеност на чувството не може да даде никой актьор. Бай Дико като всеки хитър човек разбра това и започна да ни изнудва. Как не го увещавах, какво не му говорих — заинати се и не иска да я съблече. Дори двеста лева му предлагах, да я купим за реквизита — пак отказа.

На другия ден, беше тринадесети — Йоан изчезна. Целият екип знае, че в такъв ден той не снима и когато се падне тринадесето число, се смята за почивен. Изпитвах някаква неясна тревога и непрекъснато мислех за него. Представях си го на някаква малка гара, седи на пейка на пустия перон с глава между дланите и страда. Не издържах, качих се на колата и отидох в града. На гарата не го намерих. Беше в барчето на новия хотел, в компанията на две млади момичета. Занимаваше се с астрология. Тя беше негово хоби, особено когато му е тъжно и има млади момичета. В такива мигове в него се събуждаше някаква гадателска страст. Седнах на съседната маса, кимнах му, поръчах кафе и спокойно заслушах.

Интересно е да го слушаш в такъв момент. Мисля, че са съвсем рядко хората, които могат така проникновено и увлекателно да разказват. Йоан правеше от всички, на които гадае, герои на свои малки епизоди, на новели, което много му помагаше в написването на сценариите. Това също бе нещо, което го отличаваше от другите. Той снимаше само по свои сценарии. Критиката ги смяташе за много екстравагантни, за отдалечени от действителността. Вие помните каква бе реакцията по повод на „Да се завърнеш от Неапол“. Писаха, че сюжетът не отговарял на нашата действителност, но аз смятам, че това са само злобни подмятания на второразредни вестникарчета, които го правят не от принципни позиции, а от завист, че тяхната дарбица им стига само за да напишат репортаж от Берковица, а им се иска да похарчат малко лири, долари или марки. Йоан стоя три месеца в Неапол. Обиколи неговите най-мръсни улички и долнопробни кръчми, два пъти пътува със собствената си кола. Е, разходи имаше, но това не е репортаж, а филм, който ще бъде оценен в бъдещето.

Тогава в барчето, след като си изпих кафето, казах на Йоан: „Не забравяй, че днес е тринадесети!“ Исках да се пошегувам, разбира се, да му покажа, че всичко е наред. Стори ми се, че той не ме чу. Убеждаваше момичето, че е зодия коза, и разказваше нещо за козирога, имитираше как звънят различни звънци и му обещаваше да го снима като пастирка, наметната само с една ярешка кожа. Разбрах, че в главата му се ражда някакъв нов епизод, и затова не го безпокоих повече. Станах и понечих да си тръгна, но гласът му ме спря: „Преди малко някой ми каза, че днес е тринадесети. Този ден ще е черен за него! Като се върна, искам куртката да я няма. Иначе оставаш извън кадър!“

 

 

— Какво е искал да каже с това „оставаш извън кадър“?

Гласът му бе груб, рязък и безцеремонен, но аз си мислех, че само иска да се изфука пред момичетата. Все пак се прибрах в мотела разтревожена от това предупреждение и реших, че до вечерта на всяка цена трябва да сваля червената куртка от гърба на бай Дико. Никога не съм мислила, че една такава вещ може да се окаже съдбоносна в живота ми.

 

 

— Вероятно в този момент сте били готови на всичко?

Това, което не става с пари, става с много пари. Имах в себе си около двеста лева, вземах и от касиерката на продукцията един голям аванс и бях изпълнена с такава сигурност в успеха, че се обзаложих с колегите на една бутилка уиски. Давах си сметка колко абсурдна и неестествена е такава постъпка — да сваля дрехата от гърба на един твърдоглав и примитивен човек, който по силата на своята природа не би трябвало да обръща внимание на външния си вид. Боже мой, та той беше овчар! Трябваше да го убедя, че ако иска да спечели, а той положително искаше, е нужно да свали куртката, да облече нещо от реквизита и да си заснемем епизода. Всичко ми се струваше толкова просто, че не си заслужаваше да се мисли. Може би нямаше да успея, ако…

 

 

— И все пак успяхте, нали? Бихте ли ми казали как стана това?

Сега изпитвам малко срам, макар че в тая моя постъпка няма нищо престъпно. Може би нямаше да успея, ако един човек от селото, чул за баса ни, не ме извика настрана и каза, че когато идвал тука, бай Дико се къпел в язовира. Намигваше ми с очи и правеше някакви странни движения с ръка.

Известно време не можах да проумея какво точно ме съветваше да направя. И изведнъж разбрах — боже, кражба! Просто без никакви усилия и отстъпки му вземам дрехата, докато се къпе. Стана ми много смешно и забавно, защото никога през живота ми не ми е минавала мисъл за кражба. Не си спомням да съм изпитвала някаква нужда. Всичко съм придобивала по най-лесен начин — или да го купя, или да ми го подарят. Но след като срещнах бай Дико, разбрах, че мога да си купя нова кола, баща ми да ми подари най-скъпото кожено палто, но този човек нито продава, нито подарява.

Същевременно пийнах няколко чашки повече и мисълта за кражбата започна да не ми се струва чак толкова неприемлива. Можеше да се възприеме като шега. Пък дори кражба да е! Ако от нея зависи цялото ми бъдеще? Аз имах причини да се безпокоя, защото веднъж се провалих като помощник-режисьор, не по моя вина, разбира се! И сега тая куртка се изпречваше пред моята кариера. Как трябваше да постъпя? Да се откажа само защото думата кражба е грозна! Нали ще го направя и заради бай Дико, да не го смятат за смахнат и да спечели някой лев! А ако го направя заради Йоан, вината ми ще бъде незначителна. Нали подбудите са съвсем други. Тази мисъл се оказа решаваща и аз повече не се колебах. Когато бай Дико си тръгна, незабелязано от колегите излязох след него и го проследих. Той седна на брега на езерото, съблече куртката и я хвърли на няколко метра зад себе си. Това ме учуди много, защото мислех, че много се харесва с тая куртка, а той я хвърли с подчертана ненавист, даже напсува. Промъкнах се незабелязано и тихо и я взех. Сърцето ми биеше силно, изпитвах непознат страх. Хукнах и се спрях чак пред мотела. Хвърлих куртката в моята кола и се качих в стаята си. Постепенно се успокоих, легнах и заспах, без да съзнавам, че тая моя постъпка ще се окаже фатална.

 

 

— Да не би да сте имали неприятности с милицията?

Каква милиция! В затвора да ме бяха вкарали, но да не беше се случило така! Тогава щях да бъда наказана, но невинна. А всичко се размина и затова никой не иска да ми вярва. Сега, когато всичко е преболяло и аз мога спокойно да говоря и да си спомням, знам, че от този миг, в който посегнах да взема куртката, животът ми стана друг, промени се съдбоносно и непоправимо.

Аз обичах Йоан и ние може би щяхме да се оженим и заедно да направим нещо голямо в живота си. Но всичко завърши по такъв грозен начин.

 

 

— Знаете ли какво е станало същата вечер с бай Дико?

Какво ме интересува този човек, който мирише на овца и мирогледът му се простира от тая ливада до другата. Той щеше да бъде само един епизод в нашия голям филм…

На другия ден Йоан се завърна в чудесно настроение, дори ми донесе цветя, но щом му показах червената куртка, той веднага се промени. Колегите и те, да си върнат за загубената бутилка, започнаха да се шегуват: „Как се одира на жив вълк кожата?“, и прочее остроумия, които го доубиха. Цял ден капризничи, без да заснемем метър филм. Вечерта, когато останахме сами, попита дали съм му изневерила. Никога досега не ми беше задавал такива въпроси и това ме обиди. Скарахме се и през останалите няколко дни съвместният ни живот бе непоносим. Той ставаше все по-подозрителен и груб, работата ни не вървеше и когато завършихме филма, го напуснах…

Знам, че Йоан би искал да се върна при него, но ми се струва, че все още е рано. Той трябва да разбере моята саможертва. И моята гордост.

 

 

Йоан Андреевски — 46-годишен, кинорежисьор в Българска кинематография:

Киното е особено нещо. Може да притежаваш интелигентност, дарование, чувствителност — и пак нищо да не става, да не върви. Мнозина си мислят, че това е лесна работа. Чакайте бе, какво си мислите — като застанеш зад обектива, и ще видиш целия свят! Светът не е двадесет и четири кадъра в секунда! Той е нещо по-сложно и по-магическо, по-измамно, ако щете! Аз имам зад гърба си десет филма, но не мога да кажа, че съм обул червени гащи. Работата ми е донесла повече огорчения и неприятности. А много от тия, които сега ме чернят по вестниците, са яли от моите ръце. Когато ми се случиха неприятностите, когато вече не бях силен, веднага започнаха да ме гърмят на решето. Пази боже от еничарин и от човек, който знае, че си с вързани ръце!

 

 

— Научих, че при последния си филм сте имали големи неприятности е една червена куртка?

Не неприятности! Това беше направо кощунство! Нещо такова отвратително, дребнаво… Истинско издевателство над мен!

Можете ли да си представите, асистент-режисьорката ми води на снимачната площадка някакъв тип с червена куртка, с еполети и акселбанти! Ако не бях сигурен в нейната простотия, можех да си помисля, че това е заговор срещу моята особа! Представяте ли си какво щеше да каже критиката! „Понеже не може да ни впечатли с нещо дълбоко и проникновено, опитва се да ни шашка с разни лъскави работи!“ Те и без това наприказваха толкова много неща. Е, епизодът с хората от селото бил въздействуващ, обобщаващ, артистично направен, но самоцелен, изместващ встрани конфликта. А сценарият! Никой не ме попита какъв безнадежден сценарий трябваше да снимам! Ако не бях прибавил тоя епизод, всичко щеше да бъде едно недомислие.

Въобще киното е неприятна, черна работа, но не ме разбирайте криво — не бих я отстъпил за нищо. Защото това ми е занаятът — друго не мога, а и не искам да правя. И затова побеснявам, когато някои колеги започнат да се преструват: „Аз правя всичко от вътрешни подбуди, това е моята душевност, моето разбиране за света, киното е моя съдба!“, и още една камара такива превземки, които е редно да слушаш само когато си препил, за да отидеш след това в тоалетната и да се облекчиш. Не е така, драги, не е! Всичко това се прави само и единствено заради „цялото соматско кралство“ и най-вече заради стомаха. Както е казал метр Франсоа Рабле, стомахът посвещава в изкуство дори тия, на които самата природа е отказала — враните и сойките стават поети, добрите кучета — писатели и кинорежисьори, а маймуните, дето могат да запалят цигара и гаврътнат една чашка — актьори.

А може да не е само заради стомаха. Може да е от суетност, от желание за почесване на тайно място пред много хора!

И моята бивша помощник-режисьорка беше с такъв непрекъснат и непреодолим сърбеж. Взех я при мен единствено защото сме от една детска градина, както се казва. Беше ми дошла до гуша! Всичко в нея беше душа, душевност, вътрешни пориви, а всъщност това бе най-долен кариеризъм, обвит в една красива кожа от себелюбие и тщеславие, дето нямат начесване. Е, да приемем, че ме е обичала. Но тя пак не е обичала мен, а това, че съм еди-кой си, че мога да й осигурявам чесалото по всяко време, защото аз съм кинорежисьор, вдругиден ти ще си кинорежисьор, а пък в по̀ другиден ние всички ще сме кинорежисьори…

 

 

— А може би наистина ви е обичала. Може би е направила много жертви за вас?

Обичала, направила! Я оставете тая клептоманка! След като открадна червената куртка, ми сви два записани сюжета и един почти готов сценарий. Пък и за куртката не вярвам! Кой вълк ще си даде кожата, докато е жив. Кожа тъй лесно не се дава! Всеки си живее в своята кожа!

 

 

Розалия Кирчева — циркова артистка (въжеиграчка), възраст — неизяснена:

Съдбата на цирковата вдовица е ужасна! Останах сама едва на двадесет и три години, с малко дете и само чувството ми за равновесие ми помогна да се задържа на въжето. В живота е почти непосилно за една млада жена да запази равновесие. Отвсякъде е обградена с измамници, а тя самата копнее за истинска нежна любов. При такива обстоятелства никак не е чудно, че много често ставах жертва и се омъжвах няколко пъти. А как копнеех за любов, боже, как копнеех за чиста, съпружеска Любов!

 

 

— Спомняте ли си кога за първи път видяхте куртката на дресьора Рудолфо?

О, с този измамник се познаваме твърде отдавна, но никога не съм му придавала някакво значение. Откъде да знам, че след време ще стана негова жертва, че той направо ще ме хвърли на кръвожадните си тигри. Ако можех да предвидя, бих напуснала цирка завинаги. Бих се отказала от своето любимо изкуство, само да не попадна в неговите жестоки лапи.

Знаете ли, човек, когато общува дълго време с животни, сам се превръща в звяр. Сърцето му загрубява, чувствата се израждат в инстинкти и дори започва да реве като тигър. Аз със собствените си уши съм го чувала. И този рев ми разкъса сърцето. Още първия път, когато го чух, изпитах огромно съжаление и състрадание, което по-късно прерасна във възвишено и безпределно чувство. Помислих си — ето този човек е подивял! Чрез близостта си с животните той се е отдалечил от хората. Той има нужда да бъде дресиран, тоест превъзпитан с нежност и внимание, и отново да бъде върнат в своя свят, отново да възтържествува благородната власт на любовта.

Заради своята чувственост, аз няколко пъти съм падала от въжето, от десетметрова височина. Но винаги съм намирала сили да се изправя, защото вярата ми в любовта беше безгранична.

След като почина съпругът ми, бях на прага на безизходицата. Той беше чудесен човек, но много сдържан, хладен и свидлив като всеки илюзионист. Все нещо му се губеше и все го откриваше в моите чанти и джобове. Беше трудно да се живее с такова недоверие, но аз го обичах със силата на първата любов и му прощавах тези недостатъци.

С асистентката си беше също много коректен и не ми даваше поводи за ревност, освен един път, когато влезе заедно с нея в един магически сандък и останаха там повече от тридесет минути. Беше много смешно положение. Публиката започна да свирка, чуваха се разни подмятания, че правят това-онова. Наложи се работниците да изнесат сандъка. Оказа се една чисто техническа причина, просто резето на сандъка бе заяло. Случи се още няколко пъти след това, само че на репетиции. Съпругът ми не издържа и ми каза: „Тази асистентка е толкова непохватна, че ще трябва да се разделя с нея. Аз имам да върша една камара работи в този тесен и тъмен сандък, а тя не може да дръпне едно резе.“

След няколко месеца си намери друга асистентка, по-дребничка, по-слаба и по-млада. Но и с нея работите не вървяха кой знае колко добре. Докато дойде непоправимото. Беше вече възрастен за такива фокуси и получи удар на репетиция. Сърцето му не издържа, сигурно му е станало лошо, а това зелено и неопитно момиче вероятно е загубило ума и дума, та се наложи да разбиваме сандъка, но беше твърде късно, за да му се даде ефикасна помощ. Откараха го в болницата и когато след седмица отидох да го видя, получи втори удар…

Последното му желание беше да го погребем в магическия сандък.

Остави ме млада и неопитна, дъщеря ми беше само на пет години. Неочакваната загуба ме изкара от равновесие и трябваше да си взема отпуск. Колегите бяха много мили с мен. Помагаха ми в гледането на детето, успокояваха ме, когато ми станеше тъжно. Правиха всичко, което е по силите им, за да мога скоро да възстановя чувството си за равновесие и да се върна на въжето.

 

 

— По това време дресьорът Рудолфо беше ли в цирка?

Там беше, но както ви казах, аз не му обръщах никакво внимание. Бях обхваната от такава дълбока скръб, че никого не виждах около себе си. Съзнавах, че е наложително да изляза от това вцепенение, от тоя унес. Така или иначе дните минаваха и аз отново трябваше да се върна на манежа. Започнах по малко да се упражнявам. В началото след прекъсването беше много трудно, но постепенно започнах да се справям все по-добре и по-добре. Увереността ми се засилваше и дори започнах да правя неща, които по-рано не бих се осмелила. Всички се радваха, макар че както винаги имаше и завистници. Те смятаха, че не било прилично по време на траура да се появявам по трико пред публиката. Представете си колко голямо е човешкото доброжелателство! Да искат от мен да изляза на представления с рокля до петите! Та аз щях да падна още на първата крачка. Рудолфо можеше да се надува с неговите сърмени пагони, а аз, клетата вдовица, да се облека в черно!

Въпросът за моя костюм предизвика криза в отношенията между артистите. В края на краищата реших да угодя на всички и направих компромис. Уших си прозрачни шалвари от черна коприна и сутиен с пайети от същия плат. Стана твърде приличен костюм и всички бяха доволни.

На представлението излязох доста самоуверена и спокойна, но още щом се качих на стълбичката, усетих нечий поглед, който направо ме пронизваше. Без излишна скромност мога да кажа, че аз съм красива жена и съм свикнала на погледи. Но това беше нещо друго. Погледнах за миг и видях в първите редове един хубав младеж, който ме гледаше, сякаш искаше да ме хипнотизира. Такива очи виждах за първи път. В тях имаше и страдание, и копнеж, невъздържаност и смирение. С огромни усилия успях да преодолея този поглед и се изкачих на площадката. Оркестърът смени ритъма и щом понечих да направя първата крачка, се почувствувах като пеперуда, пронизана с карфица. Просто се вцепених. Краката и ръцете не ме слушаха, едва не си изтървах ветрилото, с което пазя равновесие. Обзе ме сладостно отмаляване като пред сън. Музикантите повториха отново десетина такта, но аз все още не можех да тръгна. Погледнах отново към младежа и почувствувах как погледът му ще запали шалварите ми. Опитах се да предам умолителен израз на лицето си, с дясната ръка закрих за миг очи, дано да разбере, че не бива да ме гледа така. В цирка бе станало много тихо, музиката секна и всички чувствуваха моето колебание. Изведнъж се чу такава дълбока и силна въздишка, която ме разлюля като лист. Той бе поставил ръката си на едното око. Тогава почувствувах как тялото ми се раздвижи и тръгнах напред. Започнах плахо, но постепенно станах по-уверена, дори безразсъдна. Хората започнаха да ръкопляскат, колегите също се успокоиха.

Изведнъж, сякаш простреляна от куршум, политнах надолу. В мига, в който вече падах, погледнах към публиката и видях, че той бе снел ръката си и ме гледаше с пронизващите си очи. Бях вързана, но летях шеметно и виждах смъртта. Въжето ме дръпна нагоре, усетих как коланът се вряза в корема ми. Дойдох на себе си в болницата. Кракът ми беше подут и това ме изплаши ужасно. За щастие не беше счупен, а само изкълчен, което не е кой знае какво успокоение. Трябваше да остана на легло дълго време. Едва бях направила първата си крачка, и се налагаше ново, принудително отсъствие от манежа.

Моят хубавец с омагьосващия поглед идваше всеки ден с голям букет цветя. Сядаше до леглото и ме гледаше. Тогава изпитвах такава лекота, олеквах като перушинка и не чувствувах никаква болка. Нито веднъж не го обвиних за сполетялото ме нещастие. Нещата се развиха толкова бързо, и то в болнична обстановка, че след една седмица, като ме изписаха, се оженихме. Когато те погледнат с такива очи, неминуемо ослепяваш. Сега знам, че това са очите на забравата, примирението, отказване от риска и големите цели. Той имаше хубава служба, широко жилище, неща, които предполагат едно спокойно бъдеще. Радвах се, че скитническият ми живот на циркова артистка е свършил. Бях потопена в такова блаженство и спокойствие, бях отпусната и сънлива, не правех почти нищо, а времето, което преди изтичаше между пръстите, вече ме потискаше със своята безкрайност. Един ден, пак така замаяна и сънлива, се спънах в едно въженце, захвърлено на пода. Не му обърнах внимание, но след като приспах детето; ми хрумна да го опъна в хола и да мина по него. Всичко беше една илюзия, самоизмама — простир, опънат на земята. Такъв опит е доста унизителен за бивша професионалистка. Направих няколко крачки и паднах. Седях на пода, спомних си височината в цирка, възбуждащото чувство за риск преди салтото и се разплаках. Опитвах се да се убедя, че не съм загубила способността да пазя равновесие, и падането се дължи на най-обикновен страх. Започнах да се упражнявам през цялото си свободно време. Лекотата, която бях чувствувала дотогава, дори, бих казала, състоянието на безтегловност, постепенно ме напускаше и започвах да усещам тялото си. Бях станала много тромава от почти непрекъснатия сън, неподвижност и обилна храна. След като преодолях страха от теглото си, придобих увереност и реших да опитам на малка височина. Не можех да си осигуря нищо подходящо и затова започнах да правя разходки по железопътната линия. Къщата ни бе близо до гарата и след като свършвах домакинската работа, излизах на разходка. Изминавах по няколко километра по едната релса, и то с обувки с високи токове. Обикновено ходех до жп прелеза, разменях няколко думи с човека, който живееше в кантона, и се връщах обратно.

Един ден на това място покрай мен профуча млад мъж, облечен в спортен екип и жълти обувки, прескочи бариерата като препятствие и ми извика: „Внимавайте, идва влак! Равновесието не е толкова важно, издръжливостта е всичко!“ Слязох от релсата и го гледах как се отдалечава. Бягаше чудесно, с устрем и вдъхновение. Исках да му извикам, че когато стане на моите години, ще разбере кое е по-важно, но влакът профуча и го скри от погледа ми. Неговата самоувереност ме подразни, накара ме за пръв път, откакто се бях омъжила, да се замисля и когато се отбих при кантонера, го попитах за неговото мнение. Той каза, че най-важното е разписанието, може би искаше да каже времето, но мисля, че тогава той се пошегува.

На връщане продължавах да мисля за онова момче и не се съгласявах с него. За да си докажа, че равновесието е по-важно, завързах шалчето на очите си и едва не ме блъсна друг товарен влак. Инцидентът бе твърде впечатляващ и за известно време ме извади от релсите. Но аз имах потребност от този, ако мога така да се изразя, начин на живот и отново поднових разходките. Новият ми съпруг бе разбрал за тях и започна да капризничи. Позволи си да ме подозира в изневяра с кантонера, а всъщност връзките ми с този човек бяха повече от невинни. Той ме информираше за разписанието на влаковете, за да не стане нещастен случай. Друг е въпросът, че беше много мил и внимателен и може би бе способен на най-искрени чувства. Най-после всички тия разправии ми дотегнаха. Взех си багажа и се върнах в цирка.

 

 

— Може би главната причина да се завърнете, е била вашата любов към професията?

Ако бяхте ме попитали какъв е моят девиз, щях да ви отвърна: „Любов и равновесие!“

Моето съществуване бе унизително и безцелно, онова момче, което бягаше, ми подсказа това. То сякаш ме пръсна със студена вода, за да се разсъня. Щом като за едно младо и дръзко момче, пред което все още всичко предстои, бързината е цел в живота, то каква е моята цел. Върнах се, защото ми бе омръзнало да ходя по релси, да ме ревнуват от железничар и какви ли не още глупости. Освен това родителите му не можаха да му простят, че се е оженил за мен, и ме наричаха „циркаджийката“, а пък те бяха продавачи в бакалия. Пък и погледът му бе станал разсеян и празен и вече не можеше да ме приспива. Исках да ходя по истинско въже, и то на десет метра от земята.

 

 

— Какви бяха отношенията ви с Рудолфо след завръщането?

В първите седмици бях много напрегната, работех до премаляване и почти не го забелязвах. Той ми правеше дребни услуги, понякога държеше обезопасяващото въже на репетиции и между нас се създаде приятелство, присъщо на самотни хора. Той беше вече на петдесет години и от него не можеше да се очаква някаква любовна пламенност, макар че беше понякога внимателен и нежен. Обичаше тихите удоволствия, да си бъбрим за това-онова, да му направя кафе или да му закърпя нещо. Беше започнал много често да си къса копчетата и почти през ден ми носеше дрехите си. В такива мигове ме гледаше с благоговение и признателност, че аз, навикнала да бъда мамена, започнах да мисля, както се казва, за едно тихо пристанище. Бях все още много млада, но тоя непрекъснат стремеж към равновесие ме подтикваше да търся спокойствие и сигурност. Все със заобикалки, но впрочем доста ясно и разбрано започнах да му говоря, че е нужно да се ожени, да свие гнездо, защото идва нерадостната старост и никой няма да го погледне, освен неговите животни. Той, разбира се, се досещаше за какво става дума, знаеше, че отново съм свободна, но както ви казах, неговата душа бе изкривена и недъгава, искаше само да получава, без да дава. И наистина, какво му беше: кафето си пие, копчетата му зашити. Защо му е жена?

И една вечер дойде катастрофата. През деня му бе хрумнало, че можем да съчетаем нашите два номера. Трябваше да играя на въже, опънато над неговите кръвожадни тигри. Това беше оригинална идея. В цирка такова съчетание на номерата създава взаимовръзки и отговорности, които завършват с брак, така че приех това като предложение. Макар и да беше още проект, чувствувах се щастлива, че в края на кариерата си ще изпълнявам такъв опасен и рядък номер.

Когато дойде моят ред, малко превъзбудена и нервна, се качих на стълбичката. Опитвах се да си представя, че долу на манежа обикалят тигрите и от време на време поглеждат към мен. Рядко ми се е случвало така уверено и прецизно да вървя и балансирам върху въжето. Нито едно трепване, нито едно колебание! Изпълних номера си блестящо. Публиката тая вечер също бе очарователна и ме аплодира толкова дълго, че дори ми доскуча да стоя горе. Докато се покланях и усмихвах, погледнах и зад завесата. Зрителите не могат да видят какво става там, но аз от високото виждам всичко. По-добре в тоя случай да бях с вързани очи. Съдено ми било, когато изпитвам щастие и надежда, да видя такава кална, долна и неописуема сцена. Рудолфо със своята червена куртка държеше за ръката оная отвратителна кучкарка, някаква жалка дресьорка на кученца, а с другата, представете си, сладострастно галеше рунтавата й болонка. Това долно кученце беше всеизвестна драка в цирка и неговата господарка се гордееше със злия му и подъл нрав. А изменникът, душевадецът го галеше с ръка и то доволно примижаваше с очи. Хвърлих ветрилото си по тях, но то се разтвори и взе да пада бавно като перушинка…

 

 

— Била сте твърде превъзбудена, но според мене напразно. Може би всичко е било твърде невинно… Това ли беше краят на вашите приятелски отношения?

Няколко дни Рудолфо ходи като болен и търсеше начин да ме заговори, но аз бях като буца лед. Подлецът ме преследваше навсякъде, дори се осмели да се качи горе на въжето при мене, макар че му се виеше свят от високото. Оправдаваше се, че това било съвсем колегиална близост, обмяна на мнения или нещо подобно, че обичал само мен. Ако е така, защо не го ухапа болонката?

„Ще те науча аз какво е любов!“ — заканвах му се и непрекъснато мислех за отмъщение.

Една вечер дойде, носеше червената си куртка, разпрана под лявата мишница. Сигурно нарочно я беше разпрал. Падна на колене и ме помоли да му я зашия. Милостиво сърце имам аз — казах му да я остави и го изгоних.

На следващия ден намерих стъклена вата и я напъхах под подплатата. Да разбере мъките, на любовта!