Харингтън Емерсън
12 принципа на производителността (5)

Глава IV

Втори принцип: здравия смисъл

Дарвин отбелязва, че майчинският инстинкт винаги кара майките да преувеличават способностите на своите деца. Така се увеличават шансовете на тези деца да оцелеят. Всеки от нас е уверен, че притежава напълно достатъчно здрав смисъл — и това е също извънредно важен инстинкт, тъй като без него всички ние бихме страдали от недостатъчна вяра в себе си, от недостатъчна инициатива; ние не бихме могли да действуваме, да постигаме успех. Преди да започне да бяга, човекът ходи, детето, преди да започне да ходи, пълзи, а още по-рано то може само да се премята — и в протяганията на кърмачето ние виждаме предвестник на уверените движения на възрастен човек. Ето защо нека да повярваме на всяка майка, че нейното дете е най-хубавото, най-интересното и най-ценното на света, нека се възхищаваме от експанзивната и лошо насочена дейност на подрастващото момче. Да допуснем също, че никой от нас не страда нито от количествен, нито от качествен недостиг на онази форма на здравия смисъл, която е била необходима през миналите столетия, но сега е станала двойно опасна.

Ако аз настоявам принципите на производителността да се прилагат във всички дейности в моята родина, то е затова, че безусловно вярвам в нейното бъдеще. Тъкмо този факт, че в миналото нашият народ в много широки мащаби е проявявал превъзходен здрав смисъл на по-ниско или по-ограничено равнище, ми дава основание да бъда уверен, че в бъдеще той ще надмине всички. Да се опитаме да уловим и разберем разликата между тези два вида здрав смисъл, а след като я разберем, да се предпазим от някои пречки в пашите национални, обществени и индивидуални пътища към бъдещето.

Жителите на Хонолулу плуват в прогнила лодка при бесни морски вълни. С лодката те смело и ловко се промъкват между подводните скали и водовъртежите и напрегнато следят всички признаци на опасността. Такъв жител на Хонолулу е много добър мореплавател, разбира се, сред своите; но на света има хора, които управляват огромни параходи, отбелязват оборотите на лага, броят ударите на хронометъра, правят корекции на различните наблюдения на звездното небе. Големите световни изменения се извършват не от диваците на Хонолулу, а именно от тези хора, макар че днешният дивак, който промъква лодката по опасни места, следващото десетилетие може да стане капитан на океански кораб. Здравият смисъл на съвременния американец е бърз и верен като погледа на безстрашния лодкар. Но нито в национален, нито в обществен, нито в индивидуален мащаб този здрав смисъл не е далновиден и образован капитан, управляващ голям кораб. И ако ние имаме нужда от нещо, то не е да имаме повече здрав смисъл или по-голяма умствена живост, а да се измени рязко гледната точка. Момчето трябва да забрави за минута смелостта и ловкостта, придобита в борбата със силните вълни, и да се насочи към планинските върхове, за да се научи там да се ориентира по звездите и да определя своя път по всички океани и пустини в света.

Простият меден цент бил за дребната и страхлива душа на един държавен деец на нова Англия по-скъп от цялата прекрасна област, която се простира на запад от Скалистите планини. Даниел Уебстър в изказването си пред Конгреса (1844 г.) против отпускането на 50 хил. долара за установяване на пощенски връзки с тихоокеанското крайбрежие заявил:

„Какво можем да искаме от тази обширна и пуста страна, от тази област на диваци и диви зверове, пустини и пясъци, прашни урагани, кактуси и полски кучета? Каква полза можем да се надяваме да извлечем от тези пустини, от тези безкрайни и непроходими планински хребети, покрити с вечен сняг до самото подножие? Какво да правим със скалистото, безжизнено и лишено от пристанища западно крайбрежие, което се простира на три хиляди мили? За какво може да ни потрябва такава страна? Господин президент, никога в живота си не ще се съглася да пожертвувам от нашата държавна хазна дори и един цент, за да се приближи западното крайбрежие до Бостън на един дюйм“

Притежавайки ограничен здрав смисъл, той е готов да пожертвува всичко заради новоанглийското риболовство. Лишен от широк здрав смисъл, той ни принуди да загубим цяла страна, която се простира на запад от Скалистите планини от 49 до 54°40’’ северна ширина. И ако, освен това, ние не загубихме Орегона и Вашингтон, за това нашият държавен деец няма никаква заслуга.

Но за щастие и преди този човек, и след него са се намирали и други хора — испански капитани, френски аристократи и свещеници, американски търсачи — хора, които са смятали за свой дълг, необходимост и радост да се возят на плаващи ледени блокове като на кораби, да оседлават бурните реки като коне, да действуват с горските пожари като с брадва, а с динамита и планинските потоци като с лизгар. Така работехме дотогава, докато не свикнахме да вярваме на даровете на природата и да не вярваме на самите себе си, да освобождаваме от работа своите ръце и мускули и да я предаваме на парните машини. Но като получаваме тази огромна помощ от природата, нейните дарове и услуги, ние с детско лекомислие разпиляваме своите национални ресурси, като ги заменяме с вредни дреболии. При сегашните цени на азота, фосфора и поташа, като продаваме в чужбина един фунт памук, заедно с него изпращаме и частица от нашата почва на стойност 3 цента; с всеки бушел пшеница или други зърнени храни ние предаваме частица от плодородието за двадесет цента. По този начин номиналната печалба, която възлиза за един фунт памук около три, а за бушел зърнени храни около двадесет цента, не надхвърля намаляването на стойността на почвата и излиза, че нашият земеделец влага цялата си енергия, целия свой напрегнат трудов живот само в постепенното изразходване на собствения основен капитал. Неговата чиста печалба е равна на нула.

Ако пожелаем да посочим четирима от най-големите, най-талантливите американци, които работят днес в промишления и финансовия свят, това ще бъдат: Ендрю Карнеджи, който си създава огромно състояние, като превръща в желязо и стомана, а след това продава нашите национални запаси от руда и каменни въглища; Джеймс Дж. Хил, който превърна в капитал умението си енергично и организирано да разхищава пшеничните полета на нашия северозапад и горите на тихоокеанското крайбрежие; Джон Пирпонт Морган, който финансира и издигна на поразителна висота редица огромни предприятия, имащи за цел да разхищават наследените от нашите прадеди природни богатства; и накрая, Дж. Д. Рокфелер, който заля с ярка и евтина светлина китайските и африканските колиби и за тази цел извозва отвъд океана нашите нефтени езера, създадени от хилядолетната работа на слънчевата светлина, вътрешната температура на земята и природните химически процеси.

В таблица 2, която е съставена по официални цифри от Статистическото бюро на Съединените щати, се вижда, че половината от нашия внос се състои от луксозни предмети (като например коприна, вина, елмази) или от такива стоки, които не изтощават природните богатства на произвеждащата страна (като например каучук, захар, химикали), или, накрая, от изделия, чиято стойност се създава само от висококвалифициран труд и точна работа на машините и инструментите (като например дантели, предмети на изкуството, особено майсторски изработени предмети). А нашият износ се представя преди всичко от най-прости суровини. Този износ изтощава нашите природни богатства, тази стока се произвежда с най-тъп, неквалифициран труд, с най-груби и примитивни машини.

Ако вземем дори такава стока като тютюна, който се внася и изнася приблизително за една и съща сума, виждаме, че ние внасяме 46 838 330 фунта, а изнасяме — 357 196 074 фунта, т.е. седем пъти повече.

Нашите износни материали — нефт, метални суровини, каменни въглища — не се възобновяват. И в продължение на цяло столетие не може да се възстанови извозеният дървен материал. Стъклото, порцеланът и дантелите струват много по-скъпо от материалите, от които се изготвят, а следователно тези стоки също са произведения на човешкия ум и ръце. От десет основни предмета на нашия внос само елмазите са дълговечни, а останалите девет представляват преходни луксозни предмети, които се изяждат, изпиват, изпушват или се амортизират за по-малко от година.

Германското правителство съзнателно насърчава износа на ум, труд, слънчева светлина, въздух и вода. Нито в захарта, нито в алкохола няма нищо, освен въглерод, образуван от въздуха, кислорода и водорода, които растението извлича от дъждовната вода. Слънчевата светлина превръща тези елементи в цвекло, а човешките ръце окопават и плевят лехите, засети с него. Ръководени от разума, други ръце превръщат това цвекло в захар, алкохол. Дания и Холандия изнасят масло, което никак не изтощава почвата. Французите внасят от Азия коприна за лионските тъкачни фабрики и изнасят в чужбина готови копринени материи. Освен това те изнасят и вино, което съдържа 87% вода, 10% алкохол и 0,04% ароматни вещества, създаващи букета на виното. Водата и алкохолът не отнемат нищо от почвата, но букетът прави виното толкова ценно, че един фунт се продава по 10 долара. След разгрома на Франция през 1871 г. мирните преговори между французите и Бисмарк са достатъчно продължителни. Но те не се протакат от споровете за контрибуцията или териториалните анексии. Бисмарк се досетил да иска от французите пет хил. стари празни бъчви от шампанско, просмукани от фермента, който му дава аромат, и французите му отказват. Те се съгласяват да заплатят контрибуция от един милиард, те със свито сърце дават Елзас и Лотарингия, но не желаят Бисмарк да получи аромата на скъпоценните френски вина. Само след дълги спорове французите се съгласяват да дадат на врага пет бъчви. В този случай те инстинктивно са се ръководели от съображенията на висшия здрав смисъл.

Природните богатства на Америка са огромни. Човекът, който умееше да ги открива по-рано и да ги разхищава по-бързо от другите, извличаше от тях максимален доход. По такъв начин количеството, тонажът у нас станаха „показател“. Стана цел да имаме под ръка достатъчно хора и машини, за да се добива максимален тонаж. Едва ли не национален герой ставаше американецът, който убие най-голям брой бикове, за да им одере кожата и да изхвърли месото им, или да изсече най-много от най-високите дървета, за да направи на греди само стволовете им, а клоните да остави просто така, или да изхрани на безплатни държавни пасбища най-много добитък, или да налови максимално количество пъстърва. Тъй като всички тези подвизи се извършвате помощта на пушки, парни дъскорезници, каубойско снаряжение, усъвършенствувани капани и мрежи, ние започнахме инстинктивно да надценяваме не само тонажа или абсолютните цифри на продукцията, но и материалното оборудване, като същевременно подценяваме организацията.

Като се подчиняваме на този инстинкт, ние почти винаги натрупваме твърде много съоръжения и същевременно твърде малко се грижим за организацията, изграждаме дейността си не върху подробности и идеи, а върху маса безсмислени агрегати. Дайте на американеца един тон динамит и гранитна скала и той ще бъде щастлив.

За да се пробие в планината тунел, не е нужен голям ум, нито специален труд: достатъчно е да се издълбае камера, да се напълни с взривно вещество, да се завърти електрическият ключ, за да полетят във въздуха древните хълмове, а силна водна струя да повлече парчетата им. Разбира се, когато хората изобретиха хидравличното промиване, което направи изгодна експлоатацията на рудата, даваща от един кубически ярд общо за пет цента злато, т.е. такава руда, която съдържа злато в размер само на една десетмилионна част от цялата маса, това беше огромно завоевание. Но не трябва да се забравя и за другата страна на работата. В резултат на хидравличните работи се оголиха планинските склонове и реките в долините пресъхнаха, така че конфликтът между калифорнийските златотърсачи и фермерите вълнуваше много години наред цялата страна. Но, както вече видяхме, фермерът е по-полезен от златотърсача. Без злато може да се живее, но ако изтощим почвата, всички ще измрем от глад.

Навсякъде ние виждаме една и съща мания за тонаж, а заедно с нея — системно претоварване на заводите с машини, системно раздуване и разпиляване на материалите. Ние постоянно влагаме в работата повече капитал, отколкото е нужно. Върху нас влияят не организацията и умението, а само инвентарът. Но ние отиваме по-нататък, дори превръщаме в акции не тонажа, а само възможността за тонаж. Аз познавах един финансов магнат, който превръщаше в капитал още неуловената риба — докато тя още беше в морето, той убеди Уолстрийт да изкупи пуснатите акции.

На полето, в горите, железопътните линии, в заводските цехове и работилници — навсякъде ние се сблъскваме все със същия тонажен фетишизъм, все със същото луксозно оборудване, но при жалка организация. Ако фермерът прехвърля основната си физическа работа на животните, а в последно време и на машините, това е добре. Но не е добре, че машините му, които при грижливо използване биха могли да работят по четиридесет години, се амортизират само за пет години, макар че работят по тридесет дни годишно. С други думи, излиза, че фермерът купува машината за сто и петдесет дни. Амортизацията на селскостопанските машини у нас възлиза на една трета от себестойността на реколтата и брашното.

През 1850 г. ние произведохме пет хил., а през 1909 г. — петдесет млн., а всичко над един трилион погонни фута дървен материал. И трябва да приемем, че около толкова дървен материал ние разпиляхме през това време поради нашето позорно неумение и лекомислие.

Железопътните дейци с най-високо положение и с най-голям опит свидетелствуват, че траверсите у нас гният, че горивото се разхищава, че в резултат на непроизводителна работа и на непроизводително изразходване на материали ние търпим огромни загуби, че железопътните служещи са лошо заинтересовани от работата, че престоят на подвижния състав е много по-голям, отколкото може да бъде. По този начин те изтъкват непроизводителността на използването на материалите, на труда, на оборудването. Но те и досега не са организирани да изяснят и да ни съобщят какви са размерите на цялата тази непроизводителност и къде се крият причините за нея.

Тъй като цялата наша работа в продължение на няколко поколения се изгражда на принципа на тонажа, борбата срещу подобни разрушителни тенденции ще бъде много трудна задача, защото рано или късно може би цялата наша промишленост ще трябва да повтори опита на един голям завод, който аз познавам. Компанията, на която той принадлежеше, владееше и големи находища за редки метали, езерни параходи, железни рудници, каменовъглени мини и речни шлепове. Главната работа на предприятието беше производството на желязо и стомана. За тази цел бяха направени доменни пещи и конвертори и за да им се даде работа, трябваше да се организират спомагателни производства. Цялото огромно предприятие, от рудниците до прокатните работилници, работи изключително по принципа на тонажа. Най-простият начин за намаляване на себестойността е да се увеличава тонажът и постоянно да се разширява оборудването. Клиентите на предприятието, които имат нужда от ламарина и профилирано желязо, ми се оплакваха, че винаги много трудно им се изпълняват поръчките. Работата е там, че такива поръчки не дават тонаж, не могат да осигурят работа на рудниците, параходите, железопътните линии, доменните пещи, прокатните цехове. За да поглъща собствения си тонаж, предприятието откри редица заводи за преработване на фасонирано и профилно желязо в готови изделия — болтове и т.н. Един от тези заводи беше избран да прави опити по прилагане принципите на производителността. Хронометражът показа, че в завода е осигурена работа само за една трета от капацитета на автоматичните машини, въпреки че те са заети през цялото определено време. След като се изясниха и се премахнаха причините за престоя, натоварването изведнъж стигна 67%, при което се оказа, че ако заводът започне да запълва 80% от своя капацитет, неговата продукция ще надхвърли нуждите на целия вътрешен пазар на Съединените щати. Сега заводът работи на половин смяна, а произвежда повече, отколкото при пълна смяна.

Почти във всяко американско предприятие ние се натъкваме на същото явление, за което се говори в този пример, а именно: на безпощадното действие на бързата и непосредствена изгода или необходимост. При миналото поколение почти всички железопътни компании капитализираха разходите по поддържането в ред на пътя и подвижния състав и обявяваха дивидентите от въображаемата печалба. Непосредствената изгода засенчваше бъдещата. Оттогава положението във върховете малко се подобри, но низшите и средните служещи все още продължават да упражняват по всякакъв начин низшия здрав смисъл в постигането на низшите идеали.

Преди няколко години на запад от Буфало имаше голямо задръстване на товарни вагони. По всички западни участъци на службата беше разпратена заповед да не се изпращат повече вагони. В Буфало местният служител събира отвсякъде, откъдето само може, всички локомотиви: не само здравите машини, но и напълно негодните. От това задръстването става още по-лошо: безсилните инвалиди преграждат пътя на добрите локомотиви така, както тълпа от жени и деца не дава възможност на войнишки полк да премине. Тогава на мястото на задръстването изпращат един отговорен работник, който много бързо се справя със затруднението: той просто маха всички стари неща от полесражението. Когато става ясно, че скоро задръстването съвсем ще се разсее, администрацията разпраща заповед, в която се посочва, че след някой ден ще може отново да се изпращат вагони. Тогава на един от западните участъци на службата на движението се намира сръчен началник, който много ловко събира всички свои локомотиви, композира на гарите и подвижните коловози дълги товарни влакове и щом дойде определеният ден, пуска тази лавина в движение и по този начин очиства напълно своя участък от вагоните, но задръства безнадеждно съседния. И в този ден той благоразумно не се явява на работа, за да не може началството да се намеси в работата и да прекрати това безразсъдно усърдие. Сръчният началник поставя рекорд на тонажа; той изцяло се доверява само на оборудването и проявява низш здрав смисъл.

Друг железопътен служещ трябвало да изпрати локомотив в централното ремонтно депо, което се намира на няколкостотин мили. Този локомотив може да вземе две трети от нормалния състав, но служещият не само не се възползва от това, но дори не допуска повреденият локомотив да се движи със собствена пара. Вместо това той го прикачва към товарен влак и го влачи като мъртъв товар, като причинява вреда на влака, коловоза и самия локомотив. Работата е там, че служещият преследва тонажа. Тази мания за тонаж е истинско проклятие за Америка. При миналото поколение, когато такива големи дейци като Ендрю Карнеджи и Джеймс Дж. Хил съзнателно провъзгласяват идеята за максимален тонаж като принцип в работата на доменните пещи и товарното движение по железопътните линии, тази мания има известен смисъл. Но когато на нея се поддадоха хора от по-малък мащаб, когато тези хора, вместо да съобразяват, планират и организират работата, с викове и вопли искат излишни съоръжения, тогава тя ни послужи много лошо. Именно манията за тонаж доведе до употребата на тръбовидни отливки при недостатъчен брой подложки и предизвика масовото чупене на релсите, което дискредитира бесемеровия процес и предизвика организиран протест от страна на всички ръководители на железопътното движение. Тогава Дж. В. Кендрик проверяваше нашите релси с парен чук и неумолимо доказваше пълната им негодност.

На една от големите трансконтинентални линии беше сринат един стръмен склон, което излезе пет мил. долара и завинаги увеличи разходите с хиляда долара на ден. А ако вместо това бяха взети допълнителни локомотиви, които биха дали възможност да не се задържа движението въпреки височината, ежедневният разход щеше да се увеличи само със сто долара.

В леярния цех на един голям питсбургски машиностроителен завод се правят отливки за големи машини. 80% от тонажа на продукцията и 40% от изразходвания за нея труд се използват за три или четири детайла — за махови колела, рамки и цилиндри. Следващите 15% от продукцията по тегло се падат на други детайли, които поглъщат също 40% от труда, и накрая, на последните 5% от продукцията се падат 20% от труда. Старшият майстор на цеха наваксва тонажа. Затова той отлива преди всичко най-големите детайли, а след това крещи за нова работа и получава разрешение за пускане нови поръчки в производството. По такъв начин, когато работата стига до монтажния цех, оказва се напълно невъзможно да се получат в срок онези дребни части, които представляват в леярната всичко 5% от продукцията, но затова пък поглъщат осем пъти повече труд, отколкото големите.

Едно строително предприятие поръчва на прокатния завод необходимите му материални конструкции. Големите греди се доставят навреме, защото вдигат тонаж, а ъгълниците и дребните детайли закъсняват по цели седмици и дори месеци. Директорът на строителното предприятие моли за разрешение да започва работата незабавно, въпреки че необходимите материали ще бъдат получени едва след три месеца. Нали той също си точи зъбите за голям тонаж. Ако му разрешат, той ще започне да иска да извозва. Едрата работа при него постоянно ще изпреварва, а дребната ще изостава.

Когато се купува нова машина, у нас никога не установяват точно: колко ще струва работата й, колко ще излезе чистенето и текущият ремонт, какво натоварване може да й даде предприятието и, накрая, как трябва да се използват онези машини, които тя ще замени. Производителността на наличните машини и работници също никога не се установява, тъй като в Съединените щати едва ли ще се съберат и дванадесет завода, където съществуват що-годе точни норми за производителността на хората и машините. Да допуснем, че една стара машина дава 60% производителност и че часовата себестойност на работата на тази машина и прикрепения към нея работник е равна на 90 цента. При тези условия у нас навсякъде купуват нова машина за десет хил., при което само работата и, без заплащането на труда, струва 5000 долара в годината. Ако за една година тази машина работи 2500 часа, часовата стойност ще бъде равна на два долара. Но на практика тя има натоварване само 1250 часа за една година, така че един час от работата й излиза не два, а четири долара. А старата машина, която дава общо 60% от своята производителност и отнема двойно повече време, изпълнява същата работа за деветдесет цента в час, а при 100% производителност тя би изоставала от новата общо с 20%, така че нейната часова себестойност би възлязла на един долар и осем цента срещу четирите долара, които са нужни за новата.

Администрацията на един завод поръча нова машина за 8000 долара; смяташе се, че старата машина задържа работата. Но се оказа, че тя фактически работи по три часа на ден. А ако новата действително беше купена, производствените разходи на предприятието биха се увеличили с 4000 за една година.

В претрупаните с машини заводи (а ние почти нямаме непретоварени заводи), където има скъпи машини, работещи само по няколко седмици в годината, огромната себестойност на хода на тези машини за час всъщност дори не бива да се причислява към производствените разходи. Приемливата часова машинна норма се изчислява, като се предполага, че машината работи с пълно натоварване. Престоят е за сметка на допълнителните разходи. В нашето производство тези допълнителни разходи са огромни. Ако една или друга машина дава възможност да се работи два пъти по-бързо, здравият смисъл и истинската прогресивност налагат да купим и монтираме такава машина. Такъв здрав смисъл американците имат в най-висока степен. Но в повечето случаи нови машини съвсем не са нужни, а е необходимо да се подобри използуването на старите, които поради слаба организация не дават цялата своя производителност. Вместо правилно да използваме това, което е налице, ние придобиваме излишни неща. В това се отразява все същото наше национално нежелание да се работи с глава.

Началникът на движението предвижда, че след няколко месеца движението по линията може да нарасне с 10%. Той незабавно иска да се снабди с нови съоръжения: 100 нови локомотива и 100 нови вагона. Никой не го пита дали се използват наличните локомотиви и вагони, макар и с 60% производителност. Заявката просто се утвърждава въз основа на миналия опит. Има много случаи, когато съоръженията заменят всички делови съображения. У нас едно момче, което отваря лимонаден павилион, не смята, че е подходящо обзаведено, докато не се снабди с изстисквачки за лимони, патентовани дробилки на лед, усъвършенствувани филтри и вибрационни бъркалки с обща стойност около петдесет долара, и всичко това е, за да може по-късно да изразходва невероятно количество време за случайно и безразборно производство на топла и водниста лимонада и да я продава в мръсни и лепкави чаши. Това момче няма нито организация, нито идеали, нито здрав смисъл и затова то в присъщите за него скромни размери повтаря все същата грешка на прекалено оборудване. То се поддава на нашето национално влечение към разточителство — влечение, което не ни дава възможност да посветим на най-важните проблеми на производството поне толкова време и аналитична мисъл, колкото шахматистът изразходва за една партия.

При цялата си природна съобразителност всеки американец, от президента на Съединените щати и председателите на управленията на най-големите предприятия до последното „момче за всичко“, само се бори с ронливите пясъци на традициите, с водовъртежите на непосредствената необходимост, с мъглявите навици и низш здрав смисъл. Всички ние приличаме на огромен кондор — птицата, която лети най-добре от всички птици. Кондорът живее в най-високите планински върхове и се спуска да лети от стръмните скали. Но ако се спусне на земята и попадне в малка преграда, висока 10 фута и с диаметър 50 фута, той само ще пляска с крила като безпомощно пиле: не ще може да се вдигне.

Много по-трудно е да се премахнат загубите, като се прилага принципът на здравия смисъл, отколкото с помощта на усъвършенствуван технически метод. Подобреното промиване на рудата, усиленото използване на минните отпадъци се постига лесно с помощта на новата техника. Но много по-лесно е да се въведе нова техника, отколкото да се въведат нови идеали и понятия, които са безусловно необходими за съвременния ръководител на производството.

Колкото и да е огромно значението на техническите усъвършенствувания, все пак те представляват само част от единия от дванадесетте принципа — принципа на нормализиране на условията. Но за да приложи на практика дванадесетте принципа, производственикът трябва да се преобрази, трябва да забрави почти всичко, което той така е ценил, трябва да възприеме напълно ново гледище, да го усвои докрай и да го направи единствено възможно за себе си. И от самото начало на работата си той попада в менгемето на остаряла настъпателно-разрушителна организация и за да я превърне в отбранителна и съзидателна организация, е необходимо да въздействува върху цялото обкръжение. Дори и в случая, когато реформаторът има в предприятието висша власт, все пак трудно преодолява огромната съпротива на фалшивите идеали и дългогодишните практически навици на всички свои подчинени. А ако той не е в самата върхушки, неизбежно попада между чука и наковалнята — началниците ще се отнасят към неговите идеи нетърпимо и скептично, а подчинените открито ще се съпротивяват.

Ако, накрая, реформаторът успее да измени цялата организация и да внуши на всички работници своите идеали така, че всички да ги разбират и съзнателно да ги провеждат, той неочаквано се сблъсква с нови трудности: може да се случи с обединени сили да го нападнат и клиентите, и правителството. Те ще поискат да се възползват от неговата работа над премахването на загубите, над повишеното използване на материалите, труда и съоръженията; може би в тази работа те ще видят само удобен случай, за да поискат да се направи оценка на инвентара, която да залегне в основата на тарифите или другите оценки, и по този начин да наложат пряка глоба на производителността.

Да се създаде творческа съзидателна организация, грижливо да се изработят здрави идеали, за да може след това да се провеждат твърдо в живота; постоянно да се разглежда всеки нов процес не от най-близко, а от най-високо гледище, да се търсят специални знания и компетентен съвет навсякъде, където е възможно да се намерят, в организацията да се поддържа от горе до долу висока дисциплина, всяка работа да се извършва най-справедливо — това са основните проблеми, за чието незабавно разрешаване съдействува истинският здрав смисъл. Но може би още по-трудно ще му бъде да се справи с пречките на прекаленото оборудване, този пряк резултат от първобитната организация, при която се работи с огромни природни богатства.