Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (7)

Праскови и саке

Казват, че съдбата ни зависи най-вече от това да попаднем на точното място в точното време. В този смисъл за мен решаващ се оказа шанхайският период. В онези гъмжащи от хора улици, където можеше да видиш и несметно богатство, и чудовищна бедност само на една ръка разстояние и където за всяко удоволствие се заплащаше твърде висока цена, а реката носеше детски трупчета, аз усетих неутолим глад за приключения и изгубих и малкото добро, което беше останало у мен. Струваше ми се, че съм била създадена за този град, а съдбата е чакала подходящия момент да ме изпрати тук. Дори някой да се беше опитал да ме предупреди за разрушителното въздействие, което този едновременно жесток и опияняващ град щеше да има върху мен, пак бих останала глуха за всички съвети.

С пристигането си в Шанхай си наех стая в хотел „Централ“ и излязох на разходка по крайбрежната алея. Когато се завърнах в хотела за следобедния чай, който се сервираше по британска мода, бях като замаяна от хилядите образи на Шанхай, които се въртяха в главата ми и завинаги се запечатаха в съзнанието ми. Влюбих се в този многолик град още от първия ден и с течение на времето опознах всяко негово кътче. И до ден-днешен мога да си го представя, стига само да затворя очи. Дори бих могла да нарисувам картата му по памет. Мисля, че онова, което ме плени в него, беше онази смесица от невинност и порок, която витаеше във въздуха като дъх на опиум и обещаваше блаженство.

По улиците на Шанхай се разминавах с богати старци, под ръка с младичките си любовници рускини. Разменях усмивки с моряците, забързани към улицата на греха. Любувах се на момчетата, които теглеха рикшите, и на лъскавите черни автомобили, които самодоволно профучаваха покрай тълпите минувачи. Флиртувах с полицаите сикхи с червени тюрбани на главите, които се опитваха да всяват ред, като подвикваха на колите и от време на време перваха с палките си някой от водачите на рикши. След първия ден, прекаран по улиците на града, се научих да извръщам глава, когато минаваха каруците, пълни с човешки екскременти, които караха вонящия си товар към пристана. Там той се товареше на корабчета и отпътуваше нагоре по каналите — към фермите в селските райони. Заможните хора в Шанхай живееха толкова охолно, че екскрементите им представляваха особено ценен тор за бедните фермери.

В Шанхай можеше да срещнеш всякакви хора. Не само от различни националности, но също така добри или лоши, богати или мизерстващи, религиозни или безбожници, здрави или сакати, както и такива, чийто житейски път беше приключил и труповете им бяха изгребвани от дъното на мътната река Хуанпу. Просяците свършваха в канавките или в някой ъгъл, а китайците, дошли от селата, бяха толкова бедни, че детеубийствата не бяха изключение и никой не им търсеше сметка. Също така масова беше и търговията с деца. Говореше се, че китайците искали по-висока цена за прасе, отколкото за дете.

В Шанхай можеше да си купиш всичко — екзотични храни, вносни напитки, дрехи по последна френска мода, сибирски кожи, сладко от ягоди, отрова за дървеници и сочни праскови. Тук имаше книжарници и салони за красота, чайни, театри и кина, където можеше да се гледат най-новите американски и китайски филми. Имаше стотина зали за танци и около седемстотин вертепа. Пушалните на опиум бяха почти на всеки ъгъл, а корейските гангстери държаха нощни клубове, в които се предлагаха проститутки.

При първата си разходка из града си купих пакет черни руски цигари със златна лента около филтъра — изглеждаха много луксозни и стилни. Почти на всяка крачка ме спираха просяци или хора, които се опитваха да ми продадат нещо — от билети за опера до щурчета в малки дървени кутийки.

Освен цигарите си купих само указател на момичетата цветя в Шанхай. Той съдържаше списък на стоте най-търсени момичета, най-елитните куртизанки, гейшите и момчетата актьори, които заработваха допълнително, като проституираха. Най-скъпо платено беше удоволствието да дефлорираш девственица — малцина, само най-богатите можеха да си го позволят. Девствениците бяха още деца — някои едва десет-единайсетгодишни, гримирани като жени с кървавочервени устни. Сводникът носеше тези момичета на ръце до дома на клиента, за да стигнат при него чисти и неомърсени дори от уличния прах. Въпреки че според мен, гримирани така, те изглеждаха сякаш вече бяха изгубили девствеността си.

Шанхай влезе в кръвта ми като никотин — като отрова, към която се пристрастяваш. Тук оцеляваха само най-уверените, най-дръзките и най-безскрупулните. Приех предизвикателството, твърдо решена да докажа, че съм една от тях.

След месец-два вече имах свой кръг от познати, повечето — редовни посетители на бара в хотела. Последвах примера им и слизах за вечеря облечена официално, като си поръчвах джин с тоник преди ядене и бренди след ядене. Сред познатите ми имаше много чужденци американски и британски журналисти, френски търговци и китайски и корейски предприемачи. Някои от тях бяха тук за кратко, други, омагьосани от Шанхай също като мен, решаваха да останат за по-дълго.

Сред последните беше и една закръглена, но елегантна дама, която твърдеше, че е дъщеря на индийски махараджа. Тя реши да ме вземе под крилото си, тъй като й станах много симпатична. Представи ми се като Раджкумари (по-късно разбрах, че това означава „принцеса“ на хинди), но ми каза, че приятелите я наричат просто „Мари“. Мари ме въведе в своя доста широк кръг от приятели. Тя често можеше да бъде видяна в компанията на европейски аристократи или на руски емигранти, които до един твърдяха, че в жилите им тече синя кръв. Въпреки че се държеше малко високомерно и говореше английски с произношението на благородна дама, тя общуваше както с най-издигнатата прослойка на обществото, така и с най-пропадналите гангстери.

Мисля, че Мари едва ли е била първа красавица дори като млада, но от нея се излъчваше някаква енергия, която привличаше и запленяваше хората. По-скоро ниска, отколкото висока, по-скоро пълничка, отколкото стройна, тя боядисваше косата си черна и се гримираше твърде силно, но самочувствието й беше ненакърнимо. Мари имаше слабост към жени със съмнително поведение. Тя никога не си лягаше преди зазоряване, обядваше в леглото и едва тогава излизаше из града. Твърдеше, че утринното слънце е вредно за кожата й, гладка като маслина и с цвят на прегоряло кафе, и може би наистина го вярваше.

Беше педант по отношение на реда и хигиената, с което извънредно ме забавляваше, но докарваше хотелския персонал почти до лудост. Не понасяше нещо да не си е на мястото или, не дай си боже, да е прашно. Обичаше да контролира всичко и всекиго и можеше направо да откачи от най-малкия признак за хаос. Мисля, че просто твърде много се страхуваше от смъртта — единствената, която винаги те сварва неподготвен, колкото и подреден и организиран да си.

Също като мен Мари обичаше сама да взема решенията си и твърдеше, че няма да се омъжи, за да не й се налага да дава отчет на никого. Тя беше таен съдружник на двама братя корейци, които държаха нощен клуб и верига от публични домове, а също така въртяха и доходоносния бизнес с екскрементите.

Двамата корейци изглеждаха добре, особено ако си падаш по суровото гангстерско излъчване. По-младият имаше на лицето си белег, който прорязваше дясната му буза и подсилваше мрачния му чар. По-възрастният беше набит, с плътни, чувствени устни и дебнещ поглед. Беше подозрителен по природа, но щедър с онези, които харесваше, а по всичко личеше, че харесва Мари.

Тя никога не споделяше откъде идваха парите й, но зад гърба й се шушукаше, че са замесени престъпни интереси. Бях склонна да го вярвам, защото с издръжката, която ми беше казала, че получава от баща си, едва ли можеше да си позволи да живее толкова нашироко, да харчи, без да се замисля, и да живее в най-скъпия апартамент на хотела.

Братята често можеха да бъдат видени в компанията й и бяха част от нейния кръг, но аз лично им нямах никакво доверие. Те осигуряваха на Мари хубави момичета, които тя предпочиташе пред мъжете, и я водеха на надбягвания в китайския жокейски клуб. Мари беше страстна комарджийка по душа и беше хвърлила цяло състояние да залага на дребните „китайски“ понита, внесени от Монголия. Корейците й заемаха пари, когато затънеше в дългове, а тя пък от своя страна им правеше някои услуги, които по думите й биха ме шокирали. Мари често се хвалеше, че разполага с информация за братята, която би могла да й осигури стабилен доход до старини.

Благодарение на нея самата аз осъществих доста интересни контакти и установих, че в Шанхай важи максимата „кажи ми кого познаваш и ще ти кажа кой си“. Мари ме водеше по коктейли в къщите на богатите французи и в квартала на англичаните, чиито колониални къщи с градини отразяваха вкуса на британската аристокрация.

Аз продължавах да си ходя с бричове и ботуши и когато двете излизахме заедно, контрастът между моето облекло и нейните пищни индийски сарита определено будеше интерес. В Шанхай бяха станали на мода манджурските „чеон-сам“, но моделите им бяха по-скъсени и прибрани, като съблазнително очертаваха тялото. Купих си две-три, но бързо им се наситих. Образът на китайска принцеса ме затваряше в рамка и беше взел да ми омръзва — търсех си ново, различно излъчване. Мари ми препоръча френските рокли от шифон и обувките с каишка около глезена, много женствени и елегантни. За ежедневието все така предпочитах бричовете, но усещането от допира на лекия копринен шифон до кожата беше наистина невероятно, както и начинът, по който онези обувки те караха да се чувстваш…

Мари много се дразнеше, като виждаше как мъжете се увъртат около мен — „като чакали“, процеждаше тя. Не беше от хората, които обичат да правят комплименти, и смяташе, че интересът им се дължи на факта, че съм „свежа плът“. Естествено, не беше права. Винаги съм привличала мъжете и за мен не е било проблем да си намеря щедър кавалер.

Но този начин на живот не ме задоволяваше. Не можех да определя какво точно търсех и какво би могло да запълни онази празнота в мен, за която предпочитах да не мисля. Шанхай беше пъстър и невероятен град, който не те оставяше да скучаеш, и аз отдавах моментите на тъга на носталгията си, тъй като винаги съм смятала Япония за своя родина. Възнамерявах да се завърна там един ден, когато се прославя, защото не се съмнявах, че това ще се случи, макар и да нямах идея как точно.

И така, когато китайците в Шанхай се настроиха срещу Япония, аз без колебание избрах на чия страна да застана. Те упрекваха японците за това, че са приютили Пу И, и ги подозираха, че се опитват да заграбят Манджурия. Но бяха страхливци дори в омразата си и японците можеха да ходят из града, без да се боят, че ще бъдат нападнати.

 

 

Мина време и през 1931 г., около седмица преди двайсет и петия ми рожден ден, докато обмислях дали да приема ухажването на един немски индустриалец, един англичанин на име Хари Сангър ме почерпи на бара и за известно време стана мой приятел и любовник.

Хари определено беше най-красивият европеец, когото бях виждала. Чертите на лицето му бяха извънредно симетрични, имаше тъмни, наситеносини очи, фино очертан нос и чувствени устни. Беше доста висок дори за европеец. Носеше ленени ризи, спортни обувки и понякога — широкопола панамена шапка със завързана около нея връзка на клуб „Гарик“. Мирисът му беше свеж и ми напомняше за портокали, а смехът му — дълбок и заразителен. Хари не беше първият европеец, с когото съм правила любов, но у него имаше някаква страст, скрита зад елегантното, хладно, типично британско излъчване. Той обичаше да се забавлява, наслаждаваше се на добрата храна и никога не отказваше питие. Беше любител на виното и веднъж ми даде да опитам, но отначало вкусът му не ми хареса — имаше дъх на старо и гнило, сякаш бях подушила мокри кожи. Постепенно свикнах, но Хари така и не успя да ме научи да различавам доброто вино от „превъзходното“. Останах безразлична към виното — предпочитам концентратите, които мигновено сгряват кръвта ти.

Хари често се шегуваше с мен, което ми се струваше странно, тъй като подобно държание не е присъщо на източните мъже. Закачките му можеха да бъдат жестоки — той забелязваше онова, което хората се опитваха да прикрият, и слагаше пръст в раната. Мари например имаше проблем с окосмяването над горната си устна и се бръснеше ежедневно. За Хари това не остана скрито и той подхвърли, че Мари се превръща в мъжа, който винаги е искала да бъде. На нея това не й се видя никак смешно — беше доста суетна, а и не обичаше да се правят намеци за сексуалните й предпочитания. Мисля, че Хари злепоставяше хората просто за да отвлече вниманието от себе си. Вероятно защото не беше този, който му се искаше да бъде. Той ми каза, че е сгоден за англичанка на име Джени, която обичал за това, че му е предана безусловно и е готова да мине през огъня за него. Била високо зеленооко момиче със силни ръце и умеела да язди не по-зле от мъж. Годежът му не означаваше нищо за мен. Хари беше забавен и с него си прекарвахме приятно. За момента това ме устройваше напълно.

А и той не беше единственият мъж в живота ми. От време на време преспивах и с по-младия от корейците. Отношението му към жените ми напомняше за Кавашима — беше безжалостен и демонстрираше чувство за превъзходство. Мисля, че Хари знаеше за това, но не го коментираше. Може би също както повечето мъже в Шанхай той приемаше този град за място, където всеки може да задоволява сексуалните си желания както намери за добре. А и може би намираше за вълнуващо да дели любимата си с гангстер. Щеше да има какво да си спомня през дългите зимни вечери край камината, когато се завърнеше в Англия при зеленооката си годеница.

Хари беше в Шанхай във връзка с фамилния бизнес. Беше дошъл да продава порцелан в Китай — факт, който намираше за изключително забавен. Стоката му се търсеше най-вече от заселилите се тук англичани, които смятаха, че произведеният в родината им порцелан многократно превъзхожда китайския.

От първия момент се чувствах така леко и свободно в компанията на Хари, все едно цял живот го бях познавала. През месеците, в които бяхме заедно, преди да отпътува за Англия, се забавлявахме много и успяхме да преживеем какви ли не неща, които са възможни само в Шанхай.

Една нощ, преоблечена като млад прислужник, го придружих в бляскавия клуб „Шанхай“, средище на британската общност в града — доста елитно място, в което китайци по принцип не се допускаха. Хари обаче обеща да ме вкара вътре, тъй като имал връзки, още повече, че бях дегизирана. Британското чувство за превъзходство винаги ми се е струвало странно. Странно и неоправдано.

Напълнихме шишенцето с бренди и въпреки че клубът не беше далеч, наехме рикша, която да ни остави пред главния вход на внушителната сграда. Портиерът явно познаваше Хари, защото учтиво го поздрави, без да благоволи да ме погледне, и отново заби нос в книгата, която четеше.

Минахме през малка библиотечна зала, където Хари поспря за миг, за да прегледа заглавията в ежедневника „Норт Чайна“. После се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна — дълга, страстна целувка с език. Усетих типичния за европейците вкус на съсирена кръв и се запитах какви ли му се струваха на вкус моите целувки. Той хвана ръката ми и ме поведе надолу по някакви стъпала към кънтящите коридори на сутерена. Минахме през двойни врати и се озовахме в зала с колони, приютила елегантен басейн, чиито води меко проблясваха в полумрака.

Двама голи мъже се прегръщаха във водата. Единият беше с гръб към мен и краката му бяха обвити около кръста на другия. Те се целуваха страстно, а водата около тях лекичко се плискаше. Кожата им, по която плочките на стените хвърляха отблясъци, беше сякаш с цвят на зелен портокал, а долепените им тела изглеждаха като някакво странно митично чудовище. Тази сцена, в рамката на елегантните гръцки колони и на фона на облицования в златисто басейн, беше като картина. Споделих това с Хари, а той отвърна: „На стената на някой по-особен бардак може би да.“ Двамата не ни обръщаха никакво внимание и продължиха да се прегръщат. Сигурно си мислеха, че Хари е със същите предпочитания като тях и си е довел момче, с което да се позабавлява.

Въпреки че бях усетила неодобрението в тона му, мисля, че гледката го възбуди. Той ме притисна зад една от колоните, зацелува ме нетърпеливо и ми прошепна, че изглеждам много съблазнително, облечена като момче. После бързо добави, че, разбира се, само се шегува и се радва, че под тези дрехи се крия аз. Набързо се съблякохме в една от кабинките край басейна. Когато излязохме отвътре, освен нас в залата нямаше никого.

Хари ме блъсна във водата и се гмурна при мен. Пошегувах се, че при запознанството ни късата ми коса, ботушите и бричовете може да са му въздействали по-силно, отколкото предполага, но Хари както никога не прояви чувство за хумор и рязко ми каза да спра с това. Поплувахме няколко дължини, без да се докосваме, после Хари ме привлече към себе си и правихме любов на стъпалата в басейна, аз — стъпила на тясната пейчица, с гръб към стената, а Хари — надвесен над мен като Херкулес от картината, която бях видяла на влизане в клуба.

Не бяхме свършили, когато чухме плясъци и странен, тънък смях във водата. Хари тихо изруга и тласъците му станаха по-бързи. Когато свърши, ми каза, че съм добро момче, и пак изруга.

Похвалих го, че е добър в правенето на любов, а той отвърна, че това преди малко е било „чукане“. Думата ми хареса, но аз бях свикнала с евфемизмите на Изтока и когато я повторих, тя прозвуча така странно в устата ми, че Хари се разсмя. После ми обясни, че това е „мъжка“ дума и не е добре да излиза от устата на жена.

Онази нощ ми мина през ум, че Хари притежава скрита страна, която много би изненадала порядъчната му английска годеница. Надявах се, за нейно добро, у нея също да има някакъв момчешки чар, с който да задържи съпруга си и да не му позволи да „кривне от пътя“.

На тръгване забелязах, че единият от новодошлите в басейна мъже е звезда на пекинската опера, който участваше в нашумялата този сезон постановка „Пияният красавец“. Предната вечер с Мари го бяхме гледали и бяхме останали възхитени от изпълнението му. Той все още беше със сценичния грим, който на тази светлина правеше лицето му да изглежда зловещо. Разпознах и партньора му — богат германец, който често висеше вечер в клуб „Казанова“, прегърнал по едно момиче с всяка ръка и с пура между зъбите. Той беше огромен мъж около петдесетте, с розова кожа и пръсти като наденички и с най-студените очи, които някога бях виждала. Беше притиснал младия си любовник към стената и проникваше в него така настървено, че водата наоколо се плискаше и пенеше. Момчето се беше хванало за ръба на басейна толкова здраво, че пръстите му бяха побелели от усилието.

Запитах се как ли биха реагирали английските съпруги, с техните бели ръкавици, сдържани гласове и безупречни обноски, ако знаеха какво се случваше тук, в басейна на клуба след полунощ.

Междувременно се бяхме озовали в прочутия бар на клуба, с високи столове и лъскави огледала. Хари изведнъж ме вдигна на ръце и ме сложи да седна върху гладката полирана повърхност на бара. Наляхме си уиски от една кристална гарафа, после преплетохме ръце и пресушихме чашите си до дъно.

— Хайде пак да се изчукаме — дрезгаво прошепна той, като свали колана си и буквално ме свлече на пода.

Знаех, че го е възбудило съвкуплението на дебелия германец с крехкия му азиатски любовник, но какъвто и да беше поводът, Хари винаги ме обладаваше ненаситно, с такава жар, че нямах нищо против да го правим отново и отново.

— Така ще запазиш по-ярък спомен за мен, когато си тръгна от Шанхай — казваше той, а аз се съгласявах с него.

Една жена никога не забравя най-страстните си любовници и в това отношение Хари нямаше никакви поводи за притеснение. Действително години след като изчезна от живота ми, още си спомнях за него с нежност и копнеж.

Мисля, че в Шанхай Хари си позволяваше да извади на бял свят тъмната страна на своята природа — онази, която в Англия държеше под контрол. Имаше нощи, в които зачезваше някъде и после се връщаше с белези, които говореха за по-отчаян и ожесточен секс от нашия. Може би ако беше останал в Шанхай, Хари щеше съвсем да му отпусне края и да изгуби онази част от себе си, която беше изпълнена с радост и светлина.

Няколко години по-късно в клуб „Шанхай“ се разпореждаха японците и първата им работа беше да подрежат краката на масите и столовете за свое удобство. Мисля, че иначе зад стените на клуба не се случваше нищо кой знае колко по-различно от преди. Само че докато лицемерието на едните се криеше зад добрите маниери, другите развяваха като знаме своята „чест“. Интересно, дали нощем сред двойките в басейна нямаше и самураи? Не бих се учудила.

Никога не загубих вкус към японските мъже, но благодарение на Хари Сангър оцених по достойнство и европейците и разширих кръга на предпочитанията си. Бях впечатлена от щедростта на западните мъже и свикнах както с мириса, така и с чувството им за хумор, което се оказа заразително.

Тогава на излизане от клуба Хари спря при бюрото на портиера и открито му подаде една банкнота, която той прие, все така без да ни погледне. После каза на Хари, че в такава задушна нощ среднощното плуване действа наистина освежаващо. Хари отвърна, че се е почувствал като нов човек.

Отидохме в кафе „Винъс“ и си поръчахме огромни порции „Бьоф Строганоф“ и пудинг със сушени праскови и сметана. Изпихме и порядъчно количество водка. После заведох Хари в пушалнята на опиум недалеч от хотел „Астор“ и там той за пръв път опита от „блаженството на Изтока“. Шест часа по-късно, когато дойде на себе си, ми разказа, че макар да бяхме останали в пушалнята само няколко минути, му се е сторило, че се е озовал на прекрасен бряг с бели гладки камъчета и нежна като кадифе вода. Бил там в компанията на своите приятели от училище, които много обичаше.

Спомням си, че по време на последната седмица на Хари в Шанхай въздухът беше натежал от влага, бурните ветрове смитаха уличния боклук във входовете, а прозорците на хотел „Централ“ подрънкваха. Говореше се, че се очаква тайфун — последният за тази година. Нощем беше толкова задушно, че едва се дишаше и сънищата ми се превръщаха в кошмари, в които се виждах как бродя без посока по някакви пусти улици с изпразнена от мисли глава. Когато най-после бурята се разрази, тя изтръгваше керемиди от покривите и те падаха с трясък насред улицата. Крайбрежната алея беше осеяна с водорасли, каналите преливаха и по улиците се стичаха мътни порои, които стигаха почти до коленете на минувачите.

Точно по това време двамата с Хари седяхме в кино „Нанкин“ и гледахме някакъв американски филм на име „Четирийсет примигвания“. Отпивахме саке от шишенцето на Кавашима и пушехме английски цигари. Поройният дъжд заглуши звука от филма и ние се измъкнахме от салона и затичахме към хотела, за да прекараме последната си нощ заедно. Докато се доберем до хотела, бяхме мокри до кости и зъбите ни тракаха. Напълнихме си гореща вана, пихме още саке и правихме любов два пъти един след друг. Хари ме помоли да пригладя късата си коса назад, по момчешки, и да си сложа обувките с висок ток, жартиери и черни чорапи. Той обичаше да ме вижда като жена момче — мисля, че така задоволяваше наведнъж всичките си нужди. После, когато седяхме на пода и играехме карти, той ми призна, че ако някой път няма желание да прави любов с жена си, ще си представя, че е с мен, и всичко ще бъде наред. Отбелязах мислено, че този път Хари не използва думата „чукане“, и ме жегна лека завист към бъдещата му съпруга.

На следващата сутрин отидохме да закусим в магазинчето за шоколад на „Бъблинг Уел Роуд“. Хари си поръча яйца и палачинки, а аз за пръв път ядох сладолед. Хари ми остави малко пари и един медальон с образа на свети Кристофър. Каза, че това бил светец покровител на пътниците и че се тревожел къде ли ще ме отведе пътят ми, затова не било зле да имам светец на своя страна. Излязохме от магазинчето ръка за ръка и се отправихме към магазина за кожени изделия, откъдето Хари ми купи астраганено палто и две яки от сребърна лисица, за да ме топлят през студените зимни месеци. Лисиците бяха като живи с тъмни, искрящи очички от тигрово око и провиснали крачета.

Върнахме се пеша до хотел „Централ“. Улиците бяха пълни с хора и трябваше да притиснем гръб към стената, за да премине един пищно украсен булчински седан. Той беше покрит със свежи цветя, съпровождан от музиканти и от семейството на булката. Хари им извика: „Късмет!“, но те не му обърнаха внимание. Той ме попита какво мисля за брака и аз му отговорих, че може би за мъжа това е нещо добро. Той се засмя и ме увери, че ще ми каже как е.

Мъчно му беше, че си заминава, но обеща да се върне. Аз обаче не вярвах, че ще се видим отново. Не знам дали и той го вярваше или просто беше от хората, които мразят сбогуванията. А и всички, вкусили веднъж от насладите на Шанхай, имаха желание да се завърнат тук отново. Но никога повече не видях Хари.

 

 

Без него усетих огромна празнота — не знаех какво да правя с дните си. Ставах, вземах си вана, пропусках обяда и някак убивах времето до вечерта. Истината беше, че без Хари нямах желание за каквото и да било. Но Шанхай не беше град, в който можеш да скучаеш задълго.

А и Мари не скриваше задоволството си, че Хари се е оттеглил от сцената. Тя беше ревнива по природа и не обичаше да дели приятелите си с никого. Близостта ми с Хари я дразнеше, тъй като я караше да се чувства изключена. Например когато й разказах за среднощното ни плуване, тя заяви, че е имала подобно преживяване в Индия, със съпругата на един полковник. Все гледаше да не остане по-назад. Изпитвах към нея доста противоречиви чувства и не мога да кажа, че я смятах за приятелка, но беше добра компания през месеците преди новогодишната нощ, когато в живота и на двете ни настъпи драматичен обрат.

Мари беше тази, която ми уреди да наема красивата къща на улица „Лафайет“ за сума, наполовина по-малка от тази, която плащах за стаята в хотел „Централ“. Пренесох се през декември, когато Шанхай като че ли беше забравил, че е китайски град, и празнуваше Коледа, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Още от началото на месеца витрините бяха празнично украсени и обсипани с изкуствен сняг. По клоните на дърветата по протежение на Крайбрежния булевард бяха окачени блестящи звезди, а пред клуб „Шанхай“ имаше коледно дърво. Магазинчето за шоколад предлагаше коледен пудинг, а от авеню „Фоч“ можеше да си купиш кутийки с бадеми, увити в златен или сребрист станиол и завързани с червена панделка.

Беше пъстро, празнично и чуждоземско, а Мари, празнувала Коледа и преди, се вълнуваше повече и от мен. Тя ме помъкна с нея да пазаруваме подаръци и всяка вечер бяхме някъде на тържество. Купихме си дантелено бельо в свежи цветове и шифонени рокли, които потрепваха като паяжина от най-лекия полъх. В порив на щедрост Мари ми подари пръстен с огромен лунен камък, а шампанското се лееше като река до зори. Прибирах се чак на разсъмване, изтощена, и спях до следобед, когато всичко започваше отново с пълна сила. Понякога Мари идваше да ме вземе от къщи и двете си приказвахме, докато се приготвях. Тя сядаше на ръба на ваната, запалваше цигара „Кемъл“ и започваше да бъбри за какво ли не. Банята на новата ми къща беше великолепна, облицована с мрамор и с огромни огледала по стените. Бях окачила медальона на свети Кристофър на полилея, където той се губеше сред кристалните висулки. Когато си тръгвах, забравих да си го взема — нищо чудно да виси там и до днес.

През първата си нощ под покрива на тази къща сънувах, че канарчето на Миура се е залутало между стените й и се блъска в тях, обзето от паника, или отчаяно пърха сред завесите. Когато най-после успях да уловя клетата птичка, видях, че тя е с човешко лице — лицето на Шимако. Побързах да отворя прозореца и да я пусна навън, като се надявах, че ще полети, но вместо това тя тупна на земята.

Дори и да искаме, не можем да оставим спомените си като багаж зад гърба си — в сенките се спотайват призраци, които ни навестяват в съня. Шимако неизменно се явяваше в сънищата ми като някакво летящо създание, може би защото се беше освободила от тленното си, тромаво куцукащо тяло. Мисля, че Нацуко би се изненадала, ако знаеше, че продължавам да виждам сестра й в съня си, както и че не съм спряла да копнея за дома.

След заминаването на Хари кошмарите ми зачестиха — натрапчиви и ужасяващи. Знаех кога ще ме връхлетят, защото те никога не идваха без предизвестие — започваше да ми става тясно в кожата ми, неуютно и чоглаво, не търпях нито собствената си компания, нито нечия друга. Изживявах покрусите и разочарованията си отново и отново, отдавах се на самосъжаление и печал. Пъхах се в леглото, наливах се със саке или пушех опиум, докато изпадна в безпаметност. Знаех, че когато мрачните облаци се разпръснат, отново ще бъда обзета от жажда за приключения и компания.

През една от онези декемврийски сутрини се събудих с добре познатата тъпа болка и вече знаех, че денят няма да ми донесе нищо хубаво. Не разбирах защо „чернилката“ беше избрала момента да ме връхлети точно сега. Животът ми беше интересен, макар и все още без определена посока, но бъдещето криеше обещания. И ето че изведнъж се почувствах смазана, изпаднала почти във вцепенение — нямах сили дори да стана от леглото и да се отправя към любимата си пушалня на опиум. Започнах да пия отрано, за да притъпя болката и да заглуша гласовете на сенките от миналото. Чувствах се като прашинка, понесена от вятъра — безполезна, ненужна никому. Сякаш отново бях дванайсетгодишна и гласът на Шимако ми казваше, че черната перла напълно отговаря на характера ми.

Пропуснах срещата си с Мари и тя дойде да ме търси, бясна, че се е наложило да ме чака напразно. Заяви ми, че депресията е лукс, който си позволявам твърде лесно. „Повярвай ми, Йошико, и аз понякога се чувствам притисната до стената, но е глупаво да пропиляваш деня. Животът е твърде кратък. А в този случай губиш и моето време. Чаках те повече от час…“

Извиних й се и я уверих, че няма да допусна това да се случи отново.

Винаги съм обичала свободата и съм се стремила към нея, но дали пък не бях твърде свободна, като дърво без корен. Чувствах се самотна като сираче и ме крепеше единствено желанието да бъда полезна на своята родина. Кавашима може да ме беше отблъснал, но Япония нямаше да го направи, тя никога нямаше да ми обърне гръб. Трябваше час по-скоро да намеря начин да й служа — това щеше да ме фокусира и да осмисли дните ми. Колкото и силна да беше магията на Шанхай, вече копнеех да се завърна в обичната ми Япония, но не през задната врата, а триумфално като нейна достойна дъщеря.

Мари ми даде да разбера, че приема тъгата ми за глезотия, и ме посъветва „да се взема в ръце“. Била съм достатъчно решителна и борбена, за да не се оставя на апатията.

— Защо не пробваш с момиче, Йошико? Така, за разнообразие. Това ще повдигне духа ти, както никой мъж не може.

Съгласих се да опитам заради самото преживяване, без да възлагам на това кой знае какви надежди. Имах чувството, че стъпвам върху подвижни пясъци, и усещането ми за тревожност не намаляваше.

Преди няколко дни Мари беше срещнала интересна рускиня в заложната къща на „Нанкин Роуд“. Младата жена избягвала погледа й, но Мари забелязала сълзите в очите й, докато подавала на собственика изящна диамантена брошка. За самата Мари не беше нещо необичайно да прибягва до услугите на заложната къща, тъй като, както ми беше обяснила, баща й имал толкова дъщери, че понякога пропускал да й прати издръжката навреме. Съмнявам се, че баща й й пращаше каквото и да било, но тъй като след няколко седмици винаги си прибираше заложената вещ, мисля, че си имаше някакви източници на доходи, които предпочиташе да не разгласява.

Мари изглеждаше бъбрива и общителна, но зад тази фасада долавях нещо тъмно и непроницаемо. Досещах се, че крие нещо, по това, че се отнасяше с подозрение към всяка проява на „сантименталност“ и беше вечно неспокойна. Сякаш ако не беше във вихъра на събитията, имаше опасност да я връхлетят мрачни мисли. Мари се бореше със собствените си демони доста успешно, но привидната й веселост не можеше да ме заблуди. Не я чувствах близка, но около нея витаеше някаква тайна, обгръщаше я драматичен ореол на опасност, който ме привличаше.

Мари се обграждаше с интересни хора като с трофеи и, естествено, не беше пропуснала да се запознае с рускинята и да научи, че тя е бивша любовница на богата наследничка от Кайро. За да не изгуби наследството си, приятелката й я беше пожертвала и беше сключила брак с високопоставен политик. Също така се беше постарала да купи мълчанието на бившата си любовница, като й беше отпуснала издръжка с уговорката, че ще напусне страната и никога вече няма да търси контакт с нея. Ето как момичето се беше озовало в Шанхай — с ниски доходи, с малко приятели, но с чар, който просто не можеше да остане незабелязан. Твърдеше, че е графиня, избягала от болшевиките чак в Египет, където беше пристигнала сам-сама и почти без никакви пари. Мари ми я описа като красавица от Севера — със сиви очи и бледа, почти прозрачна кожа. Беше в Шанхай едва от няколко седмици, но вече се налагаше да залага бижутата си, за да изплаща скромната хотелска стаичка, която беше наела.

Когато настроението ми се пооправи, Мари покани рускинята на вечеря в хотел „Централ“ и ни представи една на друга.

— Наричайте ме Валери — каза рускинята с лек, нежен като въздуха глас. Беше си избрала това име, защото истинското би разкрило аристократичното й потекло и би я изложило на опасност.

В Шанхай беше пълно с хора, които твърдяха, че в жилите им тече синя кръв, но не можеше да се отрече, че у Валери действително има нещо изтънчено и аристократично. А никой от пристигналите в Шанхай чужденци не искаше да бъде смятан за „обикновен“. Не можех да виня Валери, че създава легенда за себе си, така както правехме и всички ние. Тя беше с една-две години по-възрастна от мен, но изглеждаше по-млада. Винаги се обличаше в бяло като съпругите на американските флотски офицери и говореше английски като знатна лейди. Използваше мъжки одеколон с аромата на зелени лимони и винаги носеше любимата си перлена огърлица, защото „озарявала“ лицето й.

Тя обичаше да създава впечатлението, че е по-цинична, отколкото всъщност е, но аз бях усетила нежността, която прикриваше. Бях я виждала да дава пари на просяци дори когато сама не знаеше как ще преживее седмицата и да помага на бедните деца. „Моралната“ страна на постъпките й не ме вълнуваше особено, но дълбоката й човешка доброта ме трогваше. У Валери имаше нещо, което предразполагаше и вдъхваше доверие. Може би това бяха плавните й, спокойни движения или обезоръжаващата, детинска чистосърдечност, с която подхождаше към всеки, но каквото и да беше, то те караше да я хванеш за ръката в порив на близост, докато вървите по улицата.

Мари беше преценила, че двете ще бъдем добра компания, и буквално ни тласна една към друга в желанието си да контролира всичко и всички.

Така с Валери станахме любовници и тя ме запозна с игрите, които владеят жените в леглото. За мен това бяха и си останаха игри — средство за убиване на времето през дългите, лениви шанхайски следобеди. Нежните, деликатни ласки на Валери не можеха да утолят глада ми, но ми действаха успокояващо и приспиваха тъгата ми. В нейните обятия не се чувствах така самотна, както след любовта с мъж. Бледата й кожа, фините кости и цялата й крехкост и уязвимост бяха толкова женствени, че по никакъв начин не можеха да ме възбудят, въпреки че получавах чудесни оргазми по време на игрите ни.

Колкото до Мари, мисля, че тя предпочиташе съвсем различни неща в леглото. Веднъж ми беше показала кожен член, изработен по поръчка специално за нея в Индия. После уточни, че винаги тя е тази, която го използва. Стилът на Валери беше по-женствен и чувствен и тя не изпитваше нужда от разни „атрибути“ в леглото. Ласките й ми доставяха удоволствие, също както хубав масаж или порция суши — нещо, без което спокойно бих могла да мина, но това не ми пречеше да му се насладя.

След опита в леглото с Валери стигнах до извода, че поне за мен сексът с жена е, като да си прегладнял за месо, а да получиш супа. Няма да умреш от глад, но няма и да се заситиш.

Валери не виждаше в любовните ласки между две жени нищо перверзно. Тя смяташе, че щом нещо съществува в природата, то значи не е противоестествено. И според нея беше станала такава, каквато беше, по Божията воля.

Вечерта преди Коледа, няколко дни след първия си сексуален контакт с Валери, имах нужда да се позабавлявам и се съгласих да направя тройка с Мари и едно от момичетата „цветарки“ в бордея. Мъжете клиенти първоначално ни взеха за проститутки и ни огледаха сладострастно, а един от тях направо ни предложи да прекара нощта и с двете ни. Но после, когато разбраха, че търсим същото, каквото и те, някои се развеселиха, но повечето изглеждаха отвратени. Не мога да разбера защо мъжете гледат с толкова лошо око на сексуалните потребности на жената. Може би защото смятат, че е редно жената да се остави в ръцете на опитен „градинар“, който да я оплоди, а не сама да търси как да утоли жаждата.

Лично аз никога не съм се срамувала от избора, който правя, въпреки че когато бях с Валери и с всяка друга жена оттам нататък, част от собствената ми същност оставаше спяща, затова пък актрисата в мен се събуждаше. Знаех, че за разлика от мен Валери не играе театър, а е вярна на природата си и това малко ме притесняваше. Не ми се струваше честно спрямо нея да използвам преструвки, докато тя влага от себе си толкова нежност и искреност. Не исках да стана като Мари — ненаситна да опита от всичко и в същото време вечно неудовлетворена. По време на безсънните ми нощи все по-често ме навестяваха незнайни страхове и сърцето ми биеше като лудо, макар тялото ми да лежеше неподвижно. Все по-често копнеех за компанията на Прошка и дори на Нацуко, без все още да осъзнавам, че наред с вълненията и приключенията, които носи, свободата си има и своя горчива цена. Като дете се бях стремила да скъсам всички окови, тъй като неистово се съпротивлявах на ограниченията. Сега тепърва започваше да ме връхлита самотата на човек, изгорил всички мостове след себе си.

Въпреки угризенията ми Валери беше едно от най-хубавите неща, които ми се бяха случили в последно време. Тя беше интересен човек, мила и щедра по един деликатен, ненатрапчив начин. Най-голямото предимство да имаш любовница вместо мъж любовник е тази близост и съпричастност, която може да съществува само между две жени. Така го чувстваше и Валери и постепенно любовните ни ласки се превърнаха в прелюдия към същинската ни интимност и споделянето на преживявания и най-съкровени тайни. Тя не виждаше нищо лошо в това, че имах и други любовници, и ми сподели, че самата тя при пръв удобен случай ще се омъжи за някой богаташ, за да сложи край на паричните си затруднения. Въпреки користния й план обаче у нея имаше нещо пуританско — някаква свенлива сдържаност, заради която ми беше трудно да я обикна, колкото и да я харесвах, тъй като усещах, че тя не ме допуска съвсем до себе си.

Същата вечер очаквах Мари да се появи на коледното тържество в Американския клуб, но нея я нямаше. Това ми се стори странно — знаех с какво нетърпение беше чакала това събиране. Казах си, че може все още да е в Къщата на удоволствията, където я бях оставила, и да спи в прегръдките на малката проститутка, която толкова й беше харесала.

Прекарах Коледа в леглото с Валери — имах нужда да отдъхна след бурната нощ в клуба. Стана дума за Мари — и двете не можехме да си обясним отсъствието й снощи, толкова нетипично за нея. Затова след вечеря се отправихме към хотел „Централ“, да се видим с Мари и да разберем какво се е случило. На рецепцията ми казаха, че приятелката ми е напуснала хотела, без да остави някакъв адрес или телефон за връзка. Това също беше повече от странно — да си тръгне така внезапно и без да се сбогува. Качих се в стаята й и видях, че от нещата й няма и следа. Леглото беше оправено, гладко изпънато, а гардеробът — празен, но вътре все още се усещаше дъхът на парфюма й. Само този едва доловим дъх напомняше, че Мари е живяла пет години в тази стая, която сега изглеждаше стерилна и безлична.

Попитах за Мари портиера на хотела, който ми каза, че не я е видял да си тръгва. Била изпратила някакви приятели да приберат багажа й. Не пожела да ми каже кои са били приятелите въпреки щедрия бакшиш, който му оставих. Усетих, че беше уплашен, и не питах повече. Можех да се досетя чии имена премълчаваше.

Онези, които сигурно знаеха нещо за изчезването на Мари, бяха двамата братя корейци. Те ми обясниха, че се наложило Мари спешно да си замине за Индия. Но само няколко часа по-рано двете бяхме заедно и по нищо не личеше Мари да се кани да заминава за където и да било. Знаех обаче, че тя възнамерява да си поиска обратно дяловия капитал от братята, за да закупи някакви много изгодни акции. Имах чувството, че това е в дъното на всичко, и тази мисъл ме човъркаше като червей. Само преди седмица Мари си беше поръчала диамантена гривна при талантливия руски бижутер от „Невски проспект“. Двамата дълго бяха обсъждали модела и после тя му остави доста внушителна сума като депозит. Струваше ми се малко вероятно да е заминала без парите си и без гривната.

Все пак изчаках два дни, преди да уведомя полицията за изчезването й. Според тях внезапното заминаване на приятелката ми не беше нещо чак толкова необичайно — в Шанхай подобни неща се случваха ежедневно, но все пак ми обещаха да проведат разследване. Валери също смяташе, че излишно се тревожа. Тя беше срещала жени от породата на Мари — авантюристки без корен. Нищо чудно Шанхай да й беше омръзнал и тя да беше решила да си замине без много шум. Но аз бях с Мари до последно и нямаше никакви признаци да е започнала да се отегчава, напротив — беше в стихията си.

Не знам защо изчезването на Мари ме притесни толкова много — не бях особено привързана към нея, но подозирах, че се е случило нещо нередно. Сигурна бях, че ако е възнамерявала да замине, щеше да ми каже. Искаше ми се да мисля, че ако аз бях изчезнала така изненадващо, тя също щеше да се безпокои за мен и да задава въпроси. Тази загриженост за мен е неизменна част от приятелството.

Години по-късно, когато животът ми се стече така, че не ми оставаше друго, освен да се връщам назад към миналото, си спомних, че по времето, когато Мари изчезна, самата аз се намирах на кръстопът. Наясно бях, че ако искам да опазя малкото останало добро в душата си, трябва да обуздая неспокойната си природа. Но в същото време инстинктът ме тласкаше към неизследвани, мрачни дълбини и аз спрях да мисля за случилото се с Мари. Може би се предадох твърде лесно, но беше ясно като бял ден, че усилията ми са напразни и Мари най-вероятно вече не е между живите.

Преспах още само веднъж с единия от братята корейци. Бях се уморила от неговата бруталност и от алчната му, хитровата селска природа. Онова, което в началото ми беше напомнило за Кавашима, се оказа само долнопробна имитация. Освен това, макар и да нямах доказателства, знаех, че той е свързан с изчезването на Мари, затова, след като правихме любов и го изчаках да си пийне порядъчна доза джин, директно го попитах какво се е случило с нея. Той отвърна само, че някой беден фермер сигурно ще получи „обогатена“ доставка тор, а аз най-добре да гледам напред и да спра да разпитвам за Мари.

Както подразбрах, Мари беше успяла да натрупа огромни дългове от залагания и беше настояла братята да й изплатят част от печалбите на клуба, за да ги покрие. Може би ги беше заплашила, че в противен случай ще разкрие незаконния им бизнес, и се беше превърнала в досадна пречка за тях. Изглеждаше съвсем логично, вместо да й върнат парите и да я оставят да им се меси в бизнеса, чисто и просто да са се отървали от нея.

Такива бяха нравите в Шанхай по онова време и аз не си правех никакви илюзии в това отношение, затова съдбата на Мари не ме изненада особено. Но ме побиваха хладни тръпки, като си помислех как животът ти може да се преобърне само за миг. Подразнил си неподходящите хора и край, с теб е свършено. А след няколко седмици от теб не остава и спомен. Каква ирония — Мари, взискателна до педантичност приживе, беше захвърлена някъде да гние като куче. Сънувах я да лежи на дъното на някакво езеро — с празен, помръкнал поглед и водорасли, заплетени в косите.

Може би трябваше да напусна Шанхай още тогава, докато бях разтърсена от случилото се и все още способна да изпитвам страх. Вместо това останах, но си купих малък револвер, който изглеждаше почти като играчка, и продължих с живота си, като се опитвах да забравя изчезването на Мари, останало без всякакви последствия.

През следващите няколко дни изпуших много опиум и преспах с няколко мъже, чиито лица се сливаха в едно. В крайна сметка склоних да придружа Валери на новогодишното тържество в хотел „Катан“, въпреки че изобщо не ми беше до празнуване.

Когато пристигнахме в разкошната бална зала на хотела, тя вече гъмжеше от хора, оркестърът свиреше с пълна сила и двете трябваше да викаме, за да се чуем. Певецът, млад китаец, излъскан и издокаран, приличаше на кукла в западен костюм и пееше нещо за луна, звезди и любов. Косата му беше зализана назад, а лицето — гримирано. Огромната зала с малахитови колони и огледала от пода до тавана беше празнично украсена с бели лилии и гирлянди от малки лампички.

Около бара и на дансинга нямаше празно място — шанхайци, британци, японци и руски емигранти се веселяха заедно. Забелязах звезди от новооткритите филмови студии, издокарани в сатенени вечерни рокли, със силно напудрени лица и огромни фалшиви бижута. Американски войници в бели униформи, изопнати по мускулестите им тела, се извисяваха поне с една глава над всички останали. Красиви рускини и китайки, дошли с любовниците си гангстери, се перчеха с вносните си рокли и модерни прически. Тук бяха и руските евреи, които си даваха вид, че се забавляват като всички останали, но пиеха твърде много и погледите им си оставаха тъжни. Видях управителя на кафене „Винъс“, дошъл с младия си любовник, както и момичето от фризьорския салон, което ми беше направило косата същия следобед.

Междувременно бях успяла да изпия две водки и с Валери и няколко познати от хотела си поделихме бутилка шампанско. Чувствах се палава и безгрижна. Към компанията ни се присъедини червендалестият германец от басейна в клуб „Шанхай“. Този път той беше с китайско момиче в златиста рокля, лъщяща също като шараните на Нацуко. Появиха се и братята корейци, вече с нов бизнес партньор — нисичък, закръглен руснак, който току поглаждаше оплешивялото си теме. Двамата братя пиеха малцово уиски и флиртуваха с Валери, която изглеждаше ослепително в ефирната си рокля от бял шифон, купена в Кайро — по времето, когато можела да си позволи да бъде по-разточителна. Аз също се бях спряла на тоалет от шифон, но в морскосиньо, комбиниран със сребристи обувки. В косата ми имаше копринена глициния и си бях сложила подарения ми от Мари пръстен с лунен камък. Валери ми каза, че никога не съм изглеждала по-красива.

Вечерта беше доста напреднала, когато забелязах един японски войник, с ръст доста по-висок от средния, който се взираше в мен, опрял гръб на една от колоните. Имаше твърде голяма глава, мустаци и високи ботуши, които беше пропуснал да лъсне. Беше с офицерска униформа и носеше сакото си наметнато на раменете по американски. Въпреки навалицата около него се беше образувало островче, сякаш по някаква причина хората предпочитаха да стоят на разстояние от него.

Нещо ме подтикна да се приближа и да му се представя като принцеса Източна перла. Може би исках да го впечатля, да изпъкна сред останалите бляскави гости, изпълнили залата онази вечер. Беше донякъде странно и за самата мен, тъй като по принцип предпочитах японците да ме приемат като една от тях. Освен това презирах сервилната природа на китайците и поради тази причина рядко споменавах произхода си. Оказа се, че както и да се бях представила, капитан Танака Такайоши вече знаеше коя съм. Той имаше информация за всички в Шанхай, които представляваха някакъв интерес за него, както всъщност би могло и да се очаква от шефа на японските тайни служби. Бях чула за пристигането му в града още преди няколко месеца, но досега не се бяхме срещали лично. Движехме се в различни кръгове и аз съзнателно избягвах японските висши офицери от страх да не би Кавашима и Ганджурджав да научат местонахождението ми.

Танака веднага намери маса и взе по питие. Прекарахме остатъка от вечерта, флиртувайки. От време на време някой се приближаваше до масата ни, за да благодари на капитана за една или друга услуга или да го помоли за съвет. Личеше си, че моят нов познайник е важна личност и се радвах, че съм в компанията му. Бях изненадана, че той знаеше подробности за живота ми в дома на Кавашима и за брака ми с Ганджурджав. Той искрено се забавляваше, когато му разказах за бягството си от Монголия, и призна, че ме наблюдава от няколко месеца. Знаеше къде живея и каза, че според него къщата е прекалено уединена, за да е безопасна за една японка в Шанхай. Почувствах се поласкана, че ме смяташе за японка, но обясних, че рядко оставам сама в къщата. Танака кимна — известно му беше. Това, че знаеше толкова много неща за мен, и особено фактът, че през цялото време съм била наблюдавана, без изобщо да подозирам, леко ме притесни.

Но в неговата компания ми беше толкова интересно, че оставих Валери да се забавлява както намери за добре. Накрая Танака ме закара до къщи с колата си. Личеше си, че ме желае, но макар че нямах нищо против да бъда с него, той категорично отказа да сподели леглото ми, тъй като бях принцеса, а той — обикновен „простосмъртен“. Пихме саке и преди да си тръгне, капитанът ме предупреди да заключвам вратите и ме посъветва да се върна в хотел „Централ“ в името на сигурността си.

— Китайците стават все по-неспокойни — вдигнали са се като рояци досадни мухи и явно ще се наложи да им дадем урок, но междувременно трябва да бъдем внимателни — те съвсем не са чак толкова безобидни.

Остави ми визитката си и каза, че би се радвал, ако някога може да ми бъде полезен с каквото и да било.

Дни след тази среща Танака не ми излизаше от ума. Не можех да забравя и топлия му, свеж мирис на зрели дюли. Спомням си, че макар да не го бях видяла да се усмихне нито веднъж, през цялото време усещах одобрението в погледа му. Този мъж ме привличаше много силно, а фактът, че беше шпионин, също ми действаше възбуждащо. Изчаках известно време с надеждата, че той сам ще ме потърси, но после реших да взема нещата в свои ръце. Мисля, че ако не го бях направила, Танака нямаше да дойде при мен или поне щеше да мине цяла вечност, преди да се осмели да преодолее класовата бариера, което си беше вид снобизъм, само че с обратен знак. Валери смяташе, че трябва да стоя по-далеч от хора като капитана. Но аз не се разколебавах лесно, щом си наумя нещо, а и тя не познаваше добре Танака.

Спомних си думите му, че би се радвал, ако може да ми помогне с нещо, и му се обадих с молба да ми услужи със сто и петдесет долара. Той ми даде сумата без никакво колебание и без да задава излишни въпроси. Обещах, че ще му върна парите при първа възможност, но той не искаше и да чуе за подобно нещо. Вече знаех как ще вкарам този мъж в леглото си и ще го принудя да прекрачи границата, която сам си е поставил, без достойнството му да бъде накърнено. Защото, каквито и да бяха различията между нас, ние бяхме замесени от едно и също тесто, без още да подозирам какви опасности крие това.

Един светец и един грешник могат да си повлияят благотворно един на друг, но двама грешници винаги са взривоопасна комбинация. Може би щеше да е по-добре пътищата ни никога да не се бяха пресекли, тъй като никой от нас вече нямаше да е същият.

Започнах да му се обаждам през ден с молба за пари, а той никога не ми отказваше. Сумите, които ми заемаше, ставаха все по-големи, докато един ден не ме помоли да почакам малко, тъй като нямал толкова пари в себе си.

Реших, че е дошъл моментът да му кажа как виждам нещата.

— Танака, аз може да съм принцеса, но както виждаш, съм само една слаба жена, която има нужда от закрилата и подкрепата ти. Виж колко малки изглеждат ръцете ми, сравнени с твоите — стига да поискаш, можеш направо да ме смачкаш. Ако не виждаш тази разлика, значи отричаш очевидното.

При тези думи оставих роклята си да се свлече на пода. После се извърнах с гръб към него, наведох се и бавно разкопчах каишките на обувките си. Останах само по жартиери и по тънките като паяжина чорапи с ръб, които Валери ми беше подарила за Коледа. Когато откопчах и жартиерите, чорапите се плъзнаха надолу по краката ми като сребристи змии, а от гърдите на Танака се изтръгна въздишка. Седнах на леглото му и заявих, че може да ме има, а ако не посмее, ще си остана негова длъжница, което е твърде унизително за една принцеса. Не съм сигурна дали голотата ми или апелът към войнишката му чест най-после го освободиха от задръжките, но Танака ме взе в прегръдките си и ме облада за пръв път там, на леглото си, под мрежата против комари с дъх на камфор.

Той беше огромен във всяко едно отношение и ненаситен в секса също като мен. Можеше да бъде едновременно жесток и нежен, господар и покорен роб и не се боеше да стигне до крайност както в страстите, така и в ласките. Кожата му беше с вкус на лимони и сол, а тъмната му коса — копринено мека под пръстите ми.

В този мъж имаше някаква тайнственост и отчаяна дързост. Той обичаше опасността заради самата нея и непрекъснато подхранваше неутолимия си глад за информация. Притежаваше невероятна памет и с лекота можеше да възстанови един разговор почти дума по дума. Бях срещнала мъжа за мен, но твърде късно, за да се задоволя само с неговата компания или пък да приема да играя подчинена роля в живота му. Освен това, след Ямага бях заключила част от сърцето си и си бях обещала никога вече да не се влюбвам.

Сексуалният апетит на Танака не признаваше граници, но беше насочен единствено към жени, не и към мъжете, въпреки че се забавляваше, когато се обличах като момче. Той ме харесваше гола, в момчешки дрехи, в коприна, в ботуши за езда или с високи токчета. Това не му пречеше да посещава редовно една китайска проститутка в бордея, където често си устройваше забавления с приятели. Говореше се, че миниатюрната китайка с превързани крачета била в състояние да утоли апетита на цялата компания. Бях стигнала до извода, че всяка физическа промяна у жената, с цел да се привлече мъжкото внимание, действително е мощен сексуален стимул. Какво ще кажете за ярко начервените устни на гейшата — недвусмислен сигнал, че е готова за любов, или за изкусително очертаните очи на наложницата.

След този първи път в оскъдно мебелираната стая двамата с Танака започнахме да се виждаме по-често и макар капитанът да не се задоволяваше само с моята компания, аз не ревнувах, така както и той не гледаше на авантюрите ми с лошо око.

Той беше за мен и закрилник, и любовник — тази комбинация бях търсила през целия си живот. А аз за него бях стихия, която го връхлетя и на която не можа да устои. Между нас се създаде много силна връзка, скрепена и от общата ни вярност към Япония. Приемахме себе си като деца на една страна, призвана да завладее света, и бяхме готови на всичко, за да докажем, че сме достойни за нея.

Валери, която не харесваше Танака, започна да се отдръпва от мен, а аз не направих усилие да я върна — толкова бях погълната от връзката си с този мъж. За пръв път срещах някой, с когото можех да бъда самата себе си и който ме харесваше такава, каквато бях. Вярвах, че съдбите ни винаги ще останат свързани по един или друг начин.

През онези първи месеци на опиянение често правехме секс по няколко пъти на ден. Понякога включвахме и трети човек или пък си давахме кратка почивка един от друг, след която се завръщахме в прегръдките си освежени. Ставахме си все по-близки, без обичайната сантименталност, която съпътства подобни отношения. Бях разбрала, че Танака също като мен си има тъмна страна, която не подлежи на контрол. Той нямаше нищо против да слуша за подвизите и завоеванията ми, но ненадейно някой от мъжете разпалваше гнева му и той ми забраняваше всякакви по-нататъшни контакти с този човек. Понякога се изкушавах да продължа да се виждам с някого, само за да го подразня и да видя докъде може да стигне, но в крайна сметка решавах да не рискувам. Въпреки забежките, пламъкът на страстта ни гореше все така бурно, а верността ни беше безусловна и непоклатима. Преди да срещна Танака, бях способна да лъжа с лекота, но него не можех да лъжа — все едно предавах себе си. Не се и налагаше — можех да му кажа всичко и той щеше да разбере. Но аз познавах, когато той лъжеше — тялото му се стягаше неестествено и гледаше някак прекалено настойчиво.

Танака имаше безброй връзки в Шанхай и достъп до места, където кракът ми не беше стъпвал и където всички се отнасяха с него с най-голямо уважение. Не си спомням да имаше близки приятели, затова пък познатите му бяха толкова много, че създаваше впечатление за изключително популярна личност. В действителност хората по-скоро се страхуваха от него и се чувстваха неловко в компанията му. Аз бях единственият му близък човек и той обичаше да ме виждат редом с него.

Често ходехме на боксови мачове в руския спортен клуб „Соколите“. И двамата обичахме да гледаме как красиви млади мъже мерят силите си. Боксът ми допадаше повече от традиционната за Япония борба сумо, тъй като участниците бяха по-привлекателни на външен вид, публиката — по-интересна, а мирисът на кръв и водка ми действаше опияняващо. Валери дойде с нас веднъж, но боксът й се стори „твърде жесток“, а и компанията на Танака не й беше особено приятна. Капитанът обичаше и конете също както Мари и двамата редовно посещавахме надбягванията в клуб „Шанхай“ на „Нанкин Роуд“. При залаганията най-често губехме, но понякога се случваше и да спечелим — тогава празнувахме с бурен секс и много шампанско. От време на време засядахме в клуб „Амбасадор“, пиехме до зори и черпехме цялата компания. Танака плащаше на танцьорките от кабарето, за да спят с гостите му в стаичките на горния етаж. Той не се скъпеше — гостите му, най-често арогантни млади офицери, поддръжници на Хирохито, заслужаваха само най-доброто.

Танака обичаше добрата храна и често ме водеше в Китайския квартал, където кухнята беше по вкуса му. Там опитах специалитети като ориз с яйца и ларви или пък прясно месо от глиган, напоено с мед от бяла детелина. Вкусът на сладкишите също беше неземен — особено на един с бадеми и сироп от круши. Угощението неизменно завършваше със супа от кестени или морски копър. Може би заради вродената си лакомия, китайците са ненадминати готвачи, трябва да им се признае.

В Китайския квартал, с неговите тесни улички, където мъжете играеха маджонг, а над главите им висеше простряното пране, къщите гъмжаха като мравуняци и почти над всяка врата се полюшваше кафез с пойна птичка. Тук се подвизаваше цяла мрежа от шпиони, местните гангстери, с които Танака започна да ме запознава.

В една от мизерните, схлупени къщи край Портата на дълголетието живееше старица, която всички наричаха Майката. Момчетата й бяха цял отряд и макар нито едно от тях да не беше нейна плът и кръв, те й се подчиняваха безпрекословно. Достатъчно беше да кимне с глава и те бързаха да изпълнят нарежданията на Танака. Майката винаги носеше шал, увит около главата си, и евтино елече с дебела подплата, за да й топли на гърдите. По-късно разбрах от Танака, че шалът скрива плешивостта й, а в подплатата на елечето е зашила парите си, затова никога не се разделяше с него.

При запознанството ни Майката ме огледа от глава до пети и каза на Танака, че съм красива като чер нефрит, но духът ми е от стомана. Добави, че й напомням за нейната собствена младост и че ми пожелава да имам нейния късмет. Сравнението не ми допадна — не виждах нищо общо между себе си и тази сбръчкана старица. Не можех да си представя, че и аз някога ще остарея — самата мисъл за това ми се струваше ужасяваща, способна да отрови радостта ми от живота, затова я пропъждах от съзнанието си. А и старата жена срещу мен беше селянка — всеки знае, че те остаряват рано, съсухрят се като плод на клона.

Майката беше собственик на няколко къщи в квартала. В едната държеше момичета от селата, които пласираше срещу съответната цена. По-грозничките ставаха сервитьорки в някоя чайна, по-хубавите — проститутки. Танака се ползваше с правото на неограничен избор и често предпочиташе някое момиче с по-обикновена външност пред красавиците.

Колкото по-свързана с живота на този мъж се чувствах, толкова по-рядко ме спохождаха мрачните настроения. Затова беше странно, че започнах да сънувам как падам в морето от крайбрежните скали или как се нося като прашинка в небето, а около мен е толкова тихо, че чувам ударите на собственото си сърце.

Когато ме опозна, Танака разбра, че може да ми довери всяка тайна. Тогава му хрумна, че от мен би излязъл чудесен шпионин, и не след дълго аз бях тази, която предаваше поръчките му на Майката. И бездруго вече познавах момчетата по име. В желанието си да ме направи още по-полезна за каузата, капитанът ме изпрати да усъвършенствам английския си в едно от най-добрите езикови училища в Шанхай. Вече се водех член на Специалните служби, за което получавах и съответното заплащане. Благодарение на Танака осъществих и една своя стара мечта — започнах да вземам уроци по летене. Откак бях летяла от Токио до Порт Артур с Кавашима и Нобу, си мечтаех да се науча да управлявам самолет. Така ми се искаше Нобу, който ми дръпна онази лекция за жените, да ме види отнякъде.

Под вещото ръководство на Танака бързо овладявах тънкостите на професията. Научих се как да сядам в ресторант, така че да чувам разговор през три маси, и как да бъда невидима в дамската тоалетна, където понякога можеше да се сдобиеш с учудващо ценна информация. Започнах да се сприятелявам с лекота с хора, с които преди не бих си и помислила, че мога да имам нещо общо, например с бъбривите съпруги на американските офицери, които смятаха, че е много „шик“ да общуват с мен. Често сядах с тях в бара на хотел „Палас“, където те, уморени от обиколките по магазините, пиеха оцветен в розово джин или някакви противни сладникави коктейли, които приличаха по-скоро на плодова салата, отколкото на алкохол.

Като цяло те се възхищаваха на японците, опитваха се да подражават на британската аристокрация и смятаха, че китайците ги бива само за слуги и търговци на дребно. Бъбреха си за дрехи и парфюми, но също така обсъждаха и гафовете на някои от офицерите, новите назначения, изобщо всичко, което бяха чули от устата на съпрузите си. Много по-разкрепостени от японките, те се чувстваха свободни да говорят и правят каквото си искат, дори понякога открито да се подиграват на съпрузите си.

С поред Танака дори най-незначителната на пръв поглед информация в един момент можеше да се окаже изключително ценна. Той старателно си записваше кой с кого изневерява, кой взема наркотици и кой има проблем с хазарта. Много хора му бяха задължени за едно или друго — той беше готов да плати нечий дълг, да ти намери най-добрия лекар или труднодостъпни медикаменти. Пазеше не една чужда тайна, но споделяше с мен, че това е доста рисковано, тъй като хората не обичат да зависят от дискретността на някого.

Танака обаче обичаше опасността — неделима част от живота на всеки шпионин.

Годината беше 1931. Аз бях на двайсет и пет и харесвах живота си в Шанхай. Имах си любовник и вълнуваща нова професия, добре платена при това. Времето минаваше неусетно и един ден, най-неочаквано за мен, шефът на Танака полковник Дойхара пожела да ме види и да разговаря с мен. Той отговаряше за северните провинции и ме покани да се явя при него в Тяндзин след три дни. Имал за мен специална задача и бил убеден, че съм възможно най-подходящият човек. Ако мисията ми приключеше успешно, щях лично да допринеса Япония да заздрави позициите си в Североизточен Китай. Но трябваше да съм готова да остана в Тяндзин толкова дълго, колкото се наложи, и да си взема подходящи дрехи, тъй като щях да се движа сред най-високопоставените кръгове.

Тяндзин беше родното място на китайската императрица Уан Дзюн. Бях чула, че е интересен град, и нямах търпение да го видя с очите си. Император Пу И, прогонен от Забранения град, се беше установил там. Той живееше със съпругата си под надзора на японците почти като заточеник, макар и да му се оказваха почестите, дължими на така титулувана особа. Веднага се досетих, че от мен ще се очаква да вляза в кръга на императорската двойка и да се опитам да се сближа с тях.

Знаех, че Танака изпитва неприязън към Дойхара, който все критикуваше прекалено високите разходи на службите в Шанхай. Никак не му се искаше да отивам в Тяндзин, но нямаше как да откаже на началника си, а макар и отправена като покана, това всъщност си беше заповед. И така, с голяма вътрешна съпротива той започна да урежда заминаването ми. През цялото време беше намръщен като буреносен облак и ми повтаряше, че Дойхара непременно ще се опита да ме вкара в леглото си. Дори самата мисъл за това му беше противна. Обещах, че каквото и да се случи, няма да спя с Дойхара, но това не го успокои, въпреки че ме накара да се закълна в приятелството ни.

Трябва да призная, че аз лично се чувствах поласкана от оказаното ми доверие. Приех поканата като важна стъпка в желаната посока — нали винаги бях искала да съм полезна на Япония и родината ми да се гордее с мен. Започнах да стягам багажа си спрях се предимно на дрехи в западен стил, но избрах и един по-ориенталски тоалет. С него възнамерявах да съблазня Дойхара, каквото и да бях обещала на Танака.