Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (4)

Яхния от кокали и кобилешко мляко

Кавашима и Нобу ме съпроводиха до Порт Артур, където щеше да се състои сватбената церемония. После щях да отпътувам за Монголия с новото си семейство. Хидео не дойде, за да не остава къщата без мъж — дядо му беше твърде стар, за да изпълнява тези функции.

Сандъците ми, натоварени с дрехи и сватбени дарове, бяха отпътували преди мен, но не се разделях със скъпоценния си несесер, в който пазех полуизядената кутийка с изсушени личи, пчелата в кехлибар и кораловите обеци на майка ми.

Излетяхме от Токио с военен самолет като гости на адмирал Убе Садаму, прелетяхме над цяла Корея и най-после кацнахме в разположения на красив полуостров Порт Артур. Адмиралът, един от влиятелните приятели на Кавашима и виден представител на японската аристокрация, беше помогнал да се уреди женитбата ми с Ганджурджав, тъй като виждаше в това поредната стъпка към затвърждаване позициите на Япония в Монголия. Жалко, че властта и красотата невинаги вървят ръка за ръка и адмиралът, макар и влиятелен мъж, беше отчайващо грозен.

От него разбрахме, че слабохарактерният император Пу И се е измъкнал от Забранения град под протекцията на японците. Поради размириците в Пекин безопасността на Негово императорско величество била застрашена и през една сива февруарска сутрин на 1925 година той тайно напуснал града заедно с учителя си Реджиналд Джонстън и заминал за Тяндзин — родното място на жена му Уан Дзюн. Адмирал Убе имаше пръст в това и от отношението на Кавашима към него усещах, че този човек наистина е важна фигура. Нобу ми каза, че адмиралът е в центъра на японската политика и личен приятел на престолонаследника принц Хирохито.

Пътуването беше вълнуващо, особено излитането, когато стана ясно колко се страхува да лети Нобу. Аз му казах, че един ден смятам да се науча да управлявам самолет, а той се разсмя. Обичаше да ме дразни — връщаше си за причинените от мен унижения.

— Ти ще бъдеш омъжена жена, Йошико. Жените не управляват самолети, а лежат по гръб и раждат деца.

Нобу се беше превърнал в красив младеж и дори изглеждаше мъжествен, но си беше останал все така слабохарактерен. Беше свикнал да се измъква с лъжи, да разчита на чара си и да се движи по линията на най-малкото съпротивление. Все пак ми беше симпатичен — имаше чувство за хумор, а и веднъж го видях как освободи пеперуда, която отчаяно пърхаше, попаднала в мрежата на паяк. Мечтата му беше да стане поет, но нямаше куража да съобщи това на баща си. А и не съм убедена, че имаше талант. Въпреки че все се заяждаше с мен, мисля, че ме харесваше, независимо от факта, че не пропусках случай да изоблича слабостите му. Не можех да му се сърдя, че сега се забавлява със ситуацията за моя сметка.

Въпреки че тогава още не го знаеше, Нобу щеше да се ожени за дъщерята на нашия домакин адмирал Убе. Кавашима беше много доволен от този брак, но съпругата на Нобу се оказа болнава и след няколко мъртвородени деца най-после успя да роди дъщеричка. Тя си остана единственото им дете и поради тази причина имаше шанса да получи и добро образование — нещо, което по принцип се полагаше на синовете.

Излетяхме при отлични метеорологични условия, както каза и пилотът — никакъв вятър, ясно небе, чудесна видимост. С настъпването на вечерта небето стана мастиленосиньо, появиха се и една-две звезди, а ореолът на луната изглеждаше червен. Кавашима извади от джоба си плоско сребърно шише и ни предложи по глътка малцово уиски. За пръв път опитвах нещо различно от саке и китайско вино. Питието сгря гърлото ми, а вкусът ми се стори дълбок и интересен, с лек дъх на тютюн и тамян. Хареса ми. Но Нобу каза, че предпочита сакето и Кавашима и адмиралът кимнаха в знак на съгласие.

Кавашима ми разказа, че Порт Артур е бил завладян от Япония и сега е нейна територия. Затова бил подходящо място за сключване на брак при положение, че женихът не искал да прекоси морето, за да се срещне с бъдещата си съпруга. Той ми каза още, че мой дълг е да се представя достойно в Монголия като истинска дъщеря на Япония. Много обичах приемната си родина и бях готова да й служа, но не бях очаквала тя да ме отпрати толкова надалеч — в студените монголски степи. Все си мислех, че ми е отредено нещо друго, нещо по-значимо.

Кавашима беше уредил да изчакаме пристигането на Ганджурджав в една голяма къща, построена в западен стил както всички в съседство. Отзад имаше градина с лавър и избуяли кървавочервени храсти. Къщата беше построена в елегантен полукръг и боядисана в снежнобяло, а масивната порта от ковано желязо беше гравирана с изображения на божури и дракони. Интериорът беше в китайски стил, с изобилие от тъмни, неудобни за сядане мебели. Моите стаи бяха на първия етаж в предната част на къщата и въпреки многобройната прислуга изглеждаха разхвърляни и малко прашни. Въздухът беше застоял и сладникав, в диваните и възглавничките се беше просмукала влага, усещаше се дъх на старост и разложение.

Къщата гледаше към морския бряг, където покрай сивата пясъчна ивица се издигаха назъбени скали. Зад гърба на къщата се простираше процъфтяващият град Порт Артур с къщи, подобни на тази, и с градини, потънали в зеленина, обрасли с бамбук и пищно цъфтящи магнолии. По протежение на широките улици бяха засадени акации, които обаче изглеждаха някак безжизнени. Лично аз предпочитах квартала, през който минахме с колата на идване от летището — там, около пристанището и под мостовете, живееха бедните. Там, сред тъмните тесни улички с провиснало пране, обикаляха котки и ровеха захвърлените боклуци. Там зад ъгъла дебнеше опасност, което за мен беше равнозначно на приключение — нещо, което можеше да накара кожата ти да настръхне, а кръвта ти да закипи.

От пристанището огромни параходи отплаваха към Шанхай, а покрай стария дървен кей гъмжеше от лодки, от които се продаваха зеленчуци и прясна риба. Всъщност там можеше да си купиш всичко — от чаша чай до жената, която ти го предлага. Можеше да си направиш и татуировка. Винаги съм си мислела със съжаление, че богатството и социалното положение неизбежно те отпращат в горната част на хълма и те отделят от подножието му, където в лабиринта от тесни улички кипи истинският живот и никога не цари скука.

Младоженецът щеше да пристигне в деня на церемонията, което означаваше след два дни. Това, че ще се появи в последния момент, аз тълкувах като признак, че не изгаря от особено желание да ме види. Не го упреквах — аз също не очаквах с нетърпение този миг. Според Кавашима така щях да имам достатъчно време да се настроя за онова, което ми предстои.

Първата вечер слугите бяха приготвили истински пир, и то само за нас тримата. (Адмирал Убе беше отпътувал за Манджурия на някаква важна среща.) Имаше кнедли в пикантен сос и крехко агнешко. Но това беше само началото. Блюдата пристигаха едно след друго, докато им изгубихме бройката. Спомням си, че особено ми се усладиха палачинките с пълнеж от стъргани репички и компотът от праскови. Всъщност всичко беше превъзходно и погълнах огромни количества храна.

Накрая слугите се оттеглиха в кангите си (малките тухлени постройки в задния двор) и всичко утихна. Чуваше се само прибоят и от време на време — сирената на някой параход.

Нобу се приготви да посети „момичетата цветя“ в местния бордей, препоръчан му от адмирал Убе. Според адмирала по-добри от тях нямало да намери никъде. Били предимно китайки и знаели всевъзможни начини да доставят удоволствие на един мъж, готови били да удовлетворят всяко желание. Адмиралът беше споделил с Нобу, че предпочитал четиринайсетгодишни или дори още по-малки момичета. Тяхната кожа ухаела най-свежо, а в изражението им нямало горчивина. Двамата с Нобу се разсмяхме, като си представихме адмирала в леглото. Той беше колкото нисък, толкова и широк, с наперена походка и провиснал задник. Единствено очите му — дълбоки, будни и ясни, го спасяваха да не прилича на карикатура.

Попитах Нобу какви са неговите предпочитания.

— Ще започна с някое момиче с превързани стъпала и бисерни зъби — развълнувано заговори той. — Искам да видя тези прехвалени миниатюрни крачета, толкова малки, че се побират в устата ти. Казват, че тези момичета са свикнали на болка и са отзивчиви и покорни в леглото, винаги готови да ти доставят наслада. Когато свършиш, измиват тялото ти и ти дават да смучеш мед от пръстите им.

Очите на Нобу мечтателно блестяха.

— Надявам се момичето да е девствено — продължи той. — После ще пробвам полякинята, за да видя какво е усещането да го правиш с момиче, което има златиста коса. Адмиралът каза, че била грозничка, но не е необходимо да я гледам в лицето.

Завиждах на Нобу за свободата му да излезе в нощта и да прави каквото си иска. На драго сърце бих го придружила, макар и само за да погледам. За миг ми мина през ум да избягам и да започна нов живот. Но после си казах, че моментът още не е дошъл. Бягството ми трябваше да бъде добре планирано, иначе нямаше да стигна далеч.

В мига, в който сложих глава на възглавницата, заспах и видях в съня си къща с ярки, главозамайващи като силно вино цветове. Тюркоазените стени сияеха ослепително, поръбени с чисто злато. Таваните преливаха във всички оттенъци на виолетовото и бяха толкова високи, че в нишите им гнездяха орли. Водопади от лъчистозелена коприна струяха около мен, а огромните стъклени бокали искряха в рубинено и яркочервено. Едри перли с цвета на розови азалии блещукаха по всички повърхности. Тичах през пъстрите като дъгата стаи, осъзнах, че ме преследва родният ми баща, приел образа на голямо черно куче. Явно искаше да ме убие, преди да съм го опозорила напълно. Вмъкнах се в малка стая, където пиршеството на цветовете отстъпи място на ръждивокафяво — убит, мътен цвят, какъвто създават децата, когато смесят прекалено много боички. Изведнъж по босите ми крака потече река от гореща кръв и се събудих, пронизана от болка. Кавашима се беше вмъкнал в стаята ми и беше проникнал в мен отзад. С едната си ръка затискаше устата ми, а с другата мачкаше гърдите ми.

— Шшт, тихо, Йошико дрезгаво прошепна. — Нали не искаш да събудиш цялата къща?

Обеща ми, че ще внимава да не остави никакви следи по тялото ми — искаше да ме предаде на бъдещия ми съпруг чиста и неопетнена. Затова се задоволи да дърпа силно косата ми и да ме обладае брутално, с груби, настървени тласъци.

Когато свърши, изръмжа доволно и се търколи до мен.

— Ще ми липсваш, Йошико — въздъхна. — Този твой дъх — едновременно сладък и солен като морето…

Усмихнах се и се наведох към него, но вместо да го целуна, впих зъби в горната му устна. Устата ми се напълни с кръв. Той ме отблъсна и се свлякох на пода.

— Твоят вкус е само солен — заявих.

Бях му оставила белег, който да си занесе у дома при Нацуко. Истината е, че въпреки всичко, което ми беше причинил, намирах секса с Кавашима за вълнуващ. Още след първия път с него добих вкус към болката и неподатливост към нежността. Прекалено нежните любовници винаги са ми се стрували блудкави, безсилни да оставят следа.

На сутринта, с подута устна и доста вкиснат, Кавашима ми връчи парите, които като младоженка трябваше да оставя пред олтара, както се полага. Според традицията трябваше да произнеса молитва и да се помоля боговете да благословят съюза ми с Ганджурджав и да ни дарят щастие и добруване. Бях достатъчно добра актриса, за да успея да заблудя Кавашима, че съм се примирила с избора, който беше направил вместо мен. В подплатата на сандъка си бях скрила доста пари, за които той и не подозираше. Щях да се постарая да добавя още към тях при първа възможност.

Изкъпах се във ваната, застлана с гладки речни камъчета за стимулиране на кръвообращението. Добавих във водата сол, за да облекча болката от проникването на Кавашима. Докато лежах отпусната, обгърната от гореща пара, отпих няколко глътки уиски от сребърното шише, което през нощта бях отмъкнала от джоба на Кавашима. После закусих — пържени яйца и чаша мляко — и се отправих към храма.

Усетих тежкия мирис на тамян още преди да видя храма. На такива места винаги се чувствах някак неловко. Не се помолих за щастие и семейно добруване. Вместо това си пожелах вълнуващ живот, в който друг да не решава вместо мен. Ако боговете искаха нещо в замяна, можеха да съкратят времето ми на земята, колкото е необходимо.

Върнах се в къщата, за да отворя подаръците от семейство Кавашима, както и торбичките с дарове от видни фамилии от Токио и Осака, които се възползваха от възможността да впечатлят Кавашима с щедростта си. Всичко това беше зестрата ми — тя щеше да бъде връчена на бащата на Ганджурджав.

Ичио беше изпратила маймунски ембрион, съхранен в алкохол, като талисман за плодовитост. Беше ужасен. Подаръкът на Хидео — сребърна кама, инкрустирана със скъпоценни камъни — беше придружен с бележка, че ще ми свърши добра работа, тъй като месото в Монголия е жилаво. Имаше подаръци и от Итани, и от годеницата на Хидео Таеко, която ми беше изпратила изящни перлени обеци. Прошка беше скрила сред багажа ми кутийка с изсушени личи и писмо, което явно беше платила да й напишат. Докато го четях, сякаш чувах гласа й. Казваше ми, че изсушените личи щели да ми напомнят за дългото ни пътуване от Китай до Япония, и ме съветваше да не пия монголското мляко, защото било от якове, нечисти животни. Споменаваше също, че било по-добре, че съм искала по много от всичко и не съм се задоволявала с малко, защото не се знаело какво ще ми донесе бъдещето и може би ми предстояли трудни времена. Накрая, след като се извиняваше за съветите, се беше подписала собственоръчно — с кръстче.

Освен кедровия сандък със сватбеното кимоно, което беше избрала за мен, Нацуко ми беше дала и малко лакирано ковчеже със златен ключ в нефритена ключалка. Отвътре капачето му беше красиво изрисувано с плетеница от глициниеви клонки. Ковчежето имаше две отделения от сребрист емайл. Едното беше пълно с априлски мед — най-ароматния от всички, а другото — със сладко от зелени лимони. Двете отделения бяха запечатани с прозрачен пчелен восък. Приказен подарък.

Кавашима ми каза само, че Нацуко, кралица в своя кошер, ми праща нещо, което да подслажда дните ми. Но аз знаех историята на това ковчеже. То беше подарено на самата Нацуко след раждането на третата й дъщеря от свекърва й, придружено от отровните думи: „Избрах този великолепен подарък, защото се надявах най-после да дариш сина ми с мъжка рожба, но явно съм очаквала от теб твърде много. Въпреки това можеш да го задържиш — и без това само ще ми напомня за огорчението ми и за несбъднатите ми надежди.“

С този подарък Нацуко ми отправяше завоалирано послание, което знаеше, че ще разбера. От една страна, той изразяваше чувствата й към мен и, от друга, напомняше ми, че аз самата никога няма да имам нито син, нито дъщеря. Не можех да не й се възхитя. Винаги съм смятала жените за по-интересни врагове от мъжете. Вместо мъжката бруталност те използват далеч по-фини средства, които нанасят рани с хирургическа прецизност. Мисля, че в този момент, докато държах в ръцете си подаръка на Нацуко, осъзнах, че наистина я обичам, въпреки че тя така и не беше успяла да ме обикне.

В нощта преди пристигането на Ганджурджав спах в леглото си сама. Кавашима заяви великодушно, че нямало да ме безпокои, за да си отспя за последно, защото от сега нататък ме чакали „бурни“ нощи. Вместо мен компания в леглото му прави един от слугите — младо момче, красиво като зората.

Призори пристигна Ганджурджав с роднините си, наложниците, кучетата и слугите. Наблюдавах от прозореца шумната, безредна тълпа и затаих дъх при мисълта, че до вечерта вече ще съм една от тях. Въпреки скъпите дрехи изглеждаха груби и примитивни, точно както се бях опасявала. Къде ме изпращаше Кавашима?! Дълго време бях живяла с мисълта, че съм специална за него, но като видях каква съдба ми е избрал, разбрах заблудата си.

На портрета си Ганджурджав изглеждаше далеч по-впечатляващо, отколкото сега — стегнат в непривичен за него костюм, с прашни обувки и филцова шапка. Беше по-висок от повечето японски мъже, които познавах, но във фигурата му имаше нещо закръглено и момчешко. С дългата си, небрежно падаща коса и отпуснати рамене той никак не отговаряше на образа на дивия монголец, обрисуван от Прошка по спомени от онази нейна случайна и единствена среща край стените на Забранения град.

Жената, която първоначално помислих за майка му, се оказа наложницата му Май. Изглеждаше добродушна и закръглена, което подхождаше на името й — „слива“. Чистосърдечна и с мек нрав, тя изцяло се уповаваше на живота и го живееше простичко. Майката на бъдещия ми съпруг, Сюе, беше кръстена на снега, тъй като беше родена през зимата. Тя беше силно религиозна и според мен излишно усложняваше живота си, като се придържаше стриктно към традициите на ламаизма — религията на тяхното семейство. Сюе беше със сиво копринено наметало и сребърно украшение за глава, инкрустирано със скъпоценни камъни. Движенията й бяха бързи, някак трескави и дори заобиколена от хора, създаваше усещането, че живее в собствен свят. Имаше тънки устни, очи като цепки и дълга, удивително гъста коса, в която проблясваха сребърни нишки. Когато я опознах по-добре, разбрах, че е хитра и оправна, макар и не особено интелигентна.

Бащата на Ганджурджав, Цготбаатар, също беше облечен по западна мода. За пръв и последен път виждах него и сина му в костюм. Вероятно ги бяха купили специално за случая, тъй като си личеше, че не са свикнали с тях и се чувстват неловко. Цготбаатар беше сдържан, немногословен мъж, който се задоволяваше да изръмжи нещо в знак на одобрение или несъгласие. Изглеждаше доста скован и усещах, без да го познавам отблизо, че би се чувствал по-щастлив в дивата пустош, отколкото в място като Порт Артур. След време разбрах, че при необичайни обстоятелства винаги се държи така — застива, подобно диво животно, и души въздуха, целият нащрек.

Нацуко ми беше избрала червено кимоно — традиционния цвят за сватби. То беше поръбено със зелен сатен, а жълтите кръгове по него трябваше да ми напомнят за Китай. Долната част на кимоното беше лека и приятна на допир, но когато добавиха и горната част и омотаха колана няколко пъти около кръста ми, се почувствах тежка и тромава. Освен това трябваше да си сложа някаква противна перука, за да скрия късо подстриганата си коса. Мина ми през ум да си сложа звънчета на гейша и да боядисам клепачите си в червено, за да ядосам Кавашима, но впоследствие размислих. Щях да бъда образцова булка, но това щеше да бъде само стъпка към свободата ми.

Веднага след церемонията наложницата Май дойде в стаята ми и ми поднесе букет от диви орхидеи. Пожела ми да отгледам много синове, които да тичат по поляните заедно с нейните, както и дъщери, които да ми бъдат утеха в старостта. Тя каза, че за семейството на Ганджурджав е голяма чест такава изтънчена и високопоставена особа да влезе в дома им като съпруга на първородния им син. Разбрах, че Кавашима им е спестил някои подробности и ме е представил във възможно най-благоприятна светлина.

След като главите на двете семейства си размениха дарове, дойде ред на брачната церемония. Тя беше доста кратка и докато се усетя, вече бях омъжена и стоях до Ганджурджав за сватбената снимка, забила поглед в извитите върхове на обувките му. Той се беше пременил в традиционна монголска носия за церемонията и това облекло му отиваше повече от западните дрехи, в които се чувстваше скован. Запитах се какъв ли любовник ще е. Подозирах, че не кипи от енергия, а тялото му е меко и не особено стегнато. Но ако си гладен, всяка храна е добре дошла.

По време на угощението, което последва, мъжете и жените бяха разделени с дълги паравани, малко по-ниски от човешки ръст. Повечето източни мъже не обичат да гледат жените, когато се хранят. Като че ли биха предпочели да сме като онези ефирни създания от легендите, които се хранели от въздуха. Но монголските мъже са с доста по-внушителни размери от японските си събратя и за тях е признак на здраве, когато жената си хапва добре. Бях на една маса с майката на Ганджурджав, двете му сестри Алта и Нандак и цяло ято братовчедки и приятелки. Кара, наложницата на бащата, също трябваше да бъде сред нас, но тя изглеждаше доста разстроена и тръгна нанякъде още преди да са започнали да сервират. По-рано бях забелязала Алта и Нандак да я държат за ръцете и да я успокояват. Май не се присъедини към нас — беше заета в кухнята, където зорко следеше порциите на Ганджурджав да са достатъчно големи.

Кавашима имаше четиринайсет гости, сред които адмирал Убе и пет висши офицери от армията, поканени, с цел да се впечатлят монголците. Гостите на Цготбаатар бяха пъстра сбирщина и явно не се вълнуваха особено как изглеждат отстрани. Сред тях беше Джам, един от зетьовете на Ганджурджав, седнал така, че да може да гледа към мен през една пролука в паравана. Вече бях забелязала с какъв интерес ме следи и как поруменяват страните му всеки път, когато погледите ни се срещнеха. По време на вечерята той не откъсваше очи от мен и почти не сложи и хапка в устата си. Учудих се, че жена му, Нандак, която седеше до него, сякаш нищо не забелязваше.

Поднесоха ни змийска яхния, приготвена по древна рецепта, според която в съставките влизаха месо от тигър, дракон и феникс. В нашия случай рецептата беше осъвременена и ястието беше приготвено с месо от змии, котка и кокошка. Следващото блюдо съдържаше бучки съсирена кръв от гръбнака на млади петлета, изсушена на слънце. Последният деликатес бяха стриди, всяка — с бисерче в слузестата си мембрана. „Малък подарък от Япония за нейните верни съюзници“, усмихнато заяви Кавашима.

Когато вечерята приключи, Нобу дойде да се сбогува с мен. Той ми пожела късмет и ме увери, че ако съм му била рождена сестра, е щяло да му бъде много мъчно за мен, но се надявал, че ще се чувствам добре в страна, която граничи с родината ми.

— Животът няма да е толкова интересен без теб — призна той.

Докато чаках новата си свекърва да ме заведе при съпруга ми, Кавашима влезе в стаята ми усмихнат и застана зад гърба ми, като сложи ръце на гърдите ми и ги стисна. Простенах от болка и желание.

— Никога вече, Йошико — поклати глава той. — Колко жалко.

Докоснах с пръст подутата му устна и натиснах раната. Той направи болезнена гримаса. Не си казахме нищо повече. Сбогуването ни се състоеше в това да си причиним болка един на друг за последно. Нежността никога не беше присъствала във взаимоотношенията ни — нищо чудно, че липсваше и сега.

Вместо Сюе дойде Май да ми каже, че Ганджурджав нямало да си легне с мен тази вечер, тъй като бил уморен от пътуването и не искал да ме разочарова. Тя избягваше погледа ми, а малкото й кръгло лице беше поруменяло.

И така, през първата брачна нощ съпругът ми предпочете обятията на малката закръглена конкубинка, която се отнасяше с него по-скоро като със син, отколкото като с любовник. Това говореше за страх от непознатото и не беше добър знак за бъдещия ни съвместен живот.

Оказах се права. Това щеше да бъде първата от множество самотни нощи. Така започна животът ми на омъжена жена.

 

 

Новият ми дом беше в Суйюан — Синия град, наречен така заради небето си. Сравнен с Токио, той по-скоро приличаше на голямо село. Ниски, прихлупени къщи и животински обори бяха струпани насред голата, замръзнала пустош като форт насред вражеска територия. В центъра се издигаха няколко храма — грубо построени и доста порутени, а от тях тръгваха и се разклоняваха като ветрило тесни кални улици. Гледката беше еднообразна и доста потискаща. Магазинчета с прашни витрини излагаха по рафтовете си билки и разни отвари, които сякаш бяха престояли там векове. Имаше и няколко бордея, държани от китайци. Те набираха момичета от селата по границата с Монголия, а ламите — свещенослужители в храмовете, дали обет за безбрачие, бяха техни редовни клиенти. В града имаше и двама майстори седлари, които работеха от зори до мрак, както и един бижутер, който цял ден седеше приведен над каменната си маса и изработваше или поправяше пищните огърлици, които монголските жени носят при тържествени поводи.

Пристигнахме в Суйюан във виелица. Надвисналото небе беше оловносиво, а под краката ни скърцаше замръзнала, кална киша. От ледения вятър ме заболяха очите, езикът ми пресъхна, а ръцете и устните ми се вкочаниха. Знаех, че отивам в сурово и негостоприемно място, но не бях допускала, че може да е чак толкова ужасно. Вече не вярвах, че дори и след топлата вечеря и съня ще се почувствам по-добре. Когато тръгвахме от Порт Артур, слънцето грееше и това повдигна духа ми. А Ганджурджав ми каза, че в Монголия е пролет. Е, ако това наричаха пролет…

Новият ми съпруг явно се притесняваше от мен и се чувстваше неловко в компанията ми. Не говореше с мен много и ми казваше неща, които смяташе, че бих искала да чуя. Така ме елиминираше доста успешно и свеждаше общуването ни до минимум. Държеше се като дете, на което са казали да бъде любезно с гостенката, а на него му се иска да излезе с приятели. Беше скован и официален и си личеше, че си отдъхва, когато не се налага да е около мен.

Май, добродушната наложница, ми каза с мекия си, хриплив шепот, че времето щяло да се оправи едва през май, но понякога дори и тогава духал леден вятър. Тя беше простичка и безхитростна и по нещо ми напомняше Прошка, без обаче да притежава нейната интелигентност.

Построена от отломките на стар манастир, къщата на Ганджурджав изглеждаше доста солидна, а тежката резбована врата й придаваше внушителен вид. Отпред имаше огромен двор с формата на полумесец, в който бяха разпънати шатри, а отзад се простираше кална ивица земя. Входното антре, използвано като склад за седла и фураж за добитъка, беше най-обширното помещение в къщата. Прозорците нямаха стъкла, но в двойните дървени рамки бяха подпъхнати плъст и камилска вълна, които предпазваха вътрешността на къщата от пронизващия вятър. Стаите бяха тесни и дълги и като коридори на лабиринт отвеждаха една в друга. Навсякъде бяха разстлани килими и животински кожи, което стопляше иначе суровия интериор. В стаята, определена за моя спалня, на пода беше оставен месингов леген, пълен с мътна вода. Не бях сигурна дали е за пиене, или за миене. Мебелите изглеждаха китайски, но отдавна бяха изгубили блясъка си и дори седефената им инкрустация изглеждаше помръкнала и безжизнена. Затова пък имаше един уникален резбован сандък, в който леглото ми спокойно би могло да се побере. По-късно разбрах, че той е част от зестрата на Сюе и двете риби, резбовани върху капака му, символизират брачната хармония. Във всеки от ъглите бяха гравирани сложни плетеници — будисткият символ на безкрая. С гордата си осанка и изкусната си направа тази вещ се отличаваше толкова от останалата груба покъщнина, че направо ми се доплакваше. Също като мен тя се беше озовала в чужд за нея свят и изглеждаше не на мястото си.

Освен няколкото зле обучени слуги, които все не можеха да бъдат открити, аз бях единственият обитател на къщата. Всъщност имаше и две-три кучета, които, освен че обикаляха по двора, преспокойно влизаха и в къщата и оставяха косми и воня навсякъде. Сюе, свекърва ми, беше предложила да се настаня тук, докато посвикна с новото място и се приготвя да се пренеса в шатрата на съпруга си. Тя ми обясни, че тяхното семейство предпочита шатрите, тъй като са просторни и по-близко до земята. Увери ме, че и на мен самата ще ми бъде по-удобно в шатрата, но трябва да мине малко време и споменът за дома, който съм оставила, да избледнее.

Попитах я дали още си спомня Китай и дома, в който е прекарала детството си.

— Разбира се — отвърна тя. — Живеех в крилото на наложниците с майка си, която дари баща ми с трима синове, преди да умре. Баща ми беше най-младият син на стара банкерска фамилия, но се радваше на особена почит, тъй като единствен имаше мъжки рожби.

— А не ти ли липсва домът понякога? — попитах.

Сюе каза, че не й липсвал, тъй като е поела по избраната за нея пътека и нямало никакъв смисъл да обръща поглед назад.

— Това само те забавя — продължи тя. — Важното е да се върви напред. Всеки трябва да измине предначертания за него път. Ти също трябва да приемеш тази мисъл, Йошико. Тогава ще можеш да следваш пътя си спокойно, без излишни притеснения.

— Защо ти се струвам неспокойна?

— Защото видях нощното ти гърне. Когато водите ти станат жълти като масло, това ще означава, че вече си в мир със себе си.

Мъдри съвети, с тази разлика, че самата Сюе изобщо не изглеждаше спокойна и вътрешно удовлетворена. Тя все се притесняваше за бъдещето, вместо щастливо да си живее в настоящето.

С учудване научих, че Кавашима е предупредил свекър ми Цготбаатар, че ще ми бъде трудно да свикна с толкова различен начин на живот и ще ми бъде необходимо време. Тази толкова необичайна за него проява на загриженост ме трогна почти до сълзи. Би трябвало да го мразя, тъй като беше виновникът за заточението ми, но аз вместо това копнеех да се върна в дома му, в който бях видяла и добро, и лошо, но с който бях свикнала.

От мига на пристигането си в Суйгоан бях наясно, че няма да ми бъде никак лесно да избягам от тук. Това място беше като откъснато от света, а ниските температури допълнително усложняваха нещата. Направо се поболях от мъка по дома — какво не бих дала да се озова отново в стаите си в западното крило, където подът в коридора пееше, а въздухът беше пропит от аромата на турски цигари.

Ганджурджав спеше в една шатра с Май и двамата им синове близнаци, Отонгбайар и Батбайар, кръстени така, защото бяха родени усмихнати. Неотдавна Май беше разбрала, че носи в утробата си третото им дете, и възнамеряваше да яде само овнешко месо и мляко, защото вярваше, че така се раждали момчета. Тя беше готова на всичко, за да угоди на Ганджурджав, а знаеше, че нищо не би го зарадвало повече от това да дари родителите си с още един внук. Когато станеше дума за бременността й, Май не пропускаше да пожелае и на мен да родя много синове на Ганджурджав. Знаех, че го казва от сърце — тя беше съвсем различна от ревнивите наложници в дома на баща ми, принц Су. Тази нейна доброжелателност ме притесняваше, тъй като много я харесвах и не ми се искаше да я нараня, но и двете знаехме, че един ден Ганджурджав щеше да дойде в леглото ми, за да изпълни съпружеските си задължения.

Любовта на Май към Ганджурджав изпълваше цялото й същество. Тя му беше едновременно и майка, и любовница — трепереше над него и удовлетворяваше всяко негово желание. Животът й беше посветен на грижата да му създаде комфорт. Бях я виждала да разтрива корема му, след като е ял твърде много, да топли до гърдите си премръзналите му след езда ръце, да духа чая му, за да изстине по-бързо… Сигурна съм, че и в леглото беше така всеотдайна и самопожертвувателна. Ганджурджав също не можеше без нея — ръцете му все я търсеха, а когато погледите им се срещнеха, двамата си общуваха и без думи. Нито преди, нито след това ми се е случвало да видя такава близост между мъж и жена.

Май изглеждаше толкова щастлива, че и през ум не би ми минало да я съжалявам, но не можех да си представя себе си в подобна роля — толкова зависима от друго човешко същество. Струваше ми се направо плашещо. Когато Сюе заминала от Китай, за да се омъжи за Цготбаатар, в антуража й била и шестгодишната Май. Тя се грижела за Ганджурджав през целия му живот и той, съвсем естествено, я избрал за своя наложница. Също както и Сюе, тя вече се чувстваше монголка — не само защото хората тук не обичаха китайците и ги смятаха за поробители, но и защото това я правеше по-близка с мъжа, когото обичаше. Тя ми каза, че монголците признавали на Китай две неща — хубавите коне и красивите жени, които се раждат там. Ганджурджав неведнъж я беше уверявал, че монголските жени не могат да се мерят с нея нито по нрав, нито по хубост. Признавам, че не познавах жена с по-благ и приветлив нрав от Май, но се боя, че в Япония, откъдето идвах, тя едва ли щеше да мине за красавица.

През онези първи седмици в Суйюан се чувствах самотна и отчаяна и не спирах да се питам защо изобщо Ганджурджав се беше съгласил на този брак. Едва ли беше от материални съображения, въпреки че зестрата ми не беше никак малка. Но пък той беше принц и семейството му беше богато. Въпреки че иначе живееха скромно, жените носеха златни накити и украшения за глава, а мъжете притежаваха първокласни коне и скъпи, майсторски изработени седла.

Може би го беше направил просто за да спази традицията, защото, колкото и щастлив да си с наложницата си, щом си от благородно потекло, трябва да се ожениш за някой от твоя ранг. И в Монголия, както навсякъде по света, принцът не можеше да вземе за жена обикновено селско момиче. Така че жалко за горката Май. Но и моето положение не беше за завиждане, тъй като бе повече от ясно, че Ганджурджав има нужда само и единствено от нея. Тази дребна, закръглена жена с миловидно лице беше за него всичко — и любовница, и майка, и грижовна сестра. Не се и съмнявах, че ако поискам, бих могла да го съблазня, но той винаги щеше да обича Май и аз не можех да й се сърдя, че получава любовта, която заслужава и от която аз не се нуждаех.

Сюе, свекърва ми, беше студена, сдържана жена, която не проявяваше привързаност към никого. С мен се държеше любезно, но често улавях хладния й, неодобрителен поглед. Тя не проявяваше интерес към компанията ми и беше безразлична към страданието ми. Прекарваше часове в молитви пред олтарите и се прекланяше както пред боговете от храма, така и пред божествата на реките и дърветата. Подобно на много набожни жени, тя се вслушваше във вътрешния си глас и вярваше, че я ръководят стихиите на земята, огъня и водата. За нея казваха, че може да диагностицира различни заболявания, а също така се опитваше и да ги лекува, като все забъркваше разни смеси и вареше отвари от билки и минерали, в които я бях виждала да слага и разлагащи се органи на мъртви животни.

Сега, като се връщам назад в спомените си, но вече с много повече опит зад гърба си, си мисля, че Цготбаатар най-вероятно страдаше от сифилис. Той бавно губеше зрението си и въпреки че все още беше добър в ездата и борбата, мисълта му често блуждаеше и той все по-трудно се изразяваше. Според Сюе причината за това беше, че в тялото му се задържаше твърде много вода, и тя го лекуваше със сяра и кръвопускания. Мисля, че не беше спала с него поне от няколко години, тъй като при нея симптомите липсваха, но Кара, наложницата му, имаше същия разсеян и блуждаещ вид като него и често му правеше сцени, което беше доста необичайно за една наложница, пък била тя и монголска.

Сюе беше заченала Ганджурджав през първата седмица от брака си. Карала тежка бременност и болката в гърба й била толкова силна, че не можела да стои права. Когато семейството изкарвало добитъка на паша, тя лежала в една каруца и охкала при всяко по-силно подрусване. Раждането продължило три дни и я оставило напълно изцедена. Тя така и не успяла да възстанови силите си — изтощаваше се лесно и бързо. Следващите й две бременности били дори още по-мъчителни. Изгубила много кръв и останала анемична — ето защо лицето й беше восъчно бледо, а устните — безкръвни.

Голямата дъщеря на Сюе — Алта, приличаше на нея, но в малката, Нандак, съпругата на Джам, като че ли преобладаваше монголската кръв — тя беше с по-тъмна кожа и по-ниска на ръст. Май ми каза, че Сюе може да изглежда корава, но всъщност е с крехко здраве след тежките раждания и животът в степите я изтощава допълнително. Тя добави шепнешком, че би се учудила, ако Сюе доживее до дълбоки старини.

Историята на Сюе ме трогна и ме накара да я почувствам по-близка. Беше ми все така трудно да я харесам, но поне вече разбирах защо е такава, каквато е. В съдбата ни имаше известно сходство — и двете бяхме изпратени в тази сурова, негостоприемна земя при мъже, които не познавахме, от мъже, които не ги беше грижа за нас. Но Сюе беше приела съдбата си, макар да беше станала мрачна и бе потърсила утеха в религията, преплетена с всевъзможни суеверия. За разлика от нея, аз не смятах да изгния в тази пустош и възнамерявах да се измъкна от тук, все едно на каква цена.

За лош късмет, Кавашима ми беше избрал за съпруг точно Ганджурджав, който, за разлика от синовете на други знатни монголски фамилии, не изпитваше желание да пътува където и да било и се чувстваше щастлив в родната си степ. Той познаваше само този начин на живот и не знаеше почти нищо за света. Всъщност единствените неща, които го вълнуваха, бяха Май, стрелбата с лък и конете. Мисля, че пътуването до Порт Артур беше най-дългото пътешествие в живота му и то не бе успяло да разпали жаждата му да види нови, непознати места. Обичаше нещата, с които беше свикнал, а познатата обстановка му вдъхваше сигурност и го задоволяваше напълно. А аз… аз исках повече от живота.

През онези първи месеци в Суйюан бях доста обезсърчена и нямах дори бегла представа как бих могла да осъществя бягството си. Щеше да мине известно време, преди Ганджурджав да ме повика в леглото си, и нощите ми бяха самотни, а дните — безрадостни и еднообразни. Единствено компанията на Май ми носеше някаква утеха. Искаше ми се да пофлиртувам с Джам, но все не ми се удаваше случай, тъй като го виждах или в присъствието на Ганджурджав, или в компанията на Бория, съпруг на Алта, суров и мрачен мъж, който никак не ме харесваше.

Когато не яздеше и не си мереше силите в стрелбата с лък, Ганджурджав се уединяваше с Май в шатрата си. Тя беше просторна, застлана с кожи и украсена със стенни килими. В центъра имаше мангал, на който Май приготвяше традиционните монголски ястия, и въздухът беше напоен с мирис на месо и мляко. На ниски дървени рафтове бяха наредени глинени и месингови съдове, а над тях беше окачена снимка от сватбата ни с Ганджурджав. Вместо столове имаше седла. Изтегнат на тях, Ганджурджав гледаше как се боричкат синовете му и се смееше с глас. Дървената врата на шатрата беше обърната на юг, както повеляваше обичаят, и беше гравирана със свастика за късмет. Естествено, не липсваше и традиционният олтар в ъгъла, както и кучетата, които обикаляха навсякъде или лежаха и се пощеха.

Когато ги посещавах в шатрата, аз неизменно сядах с Май вдясно от вратата — там, от изток, беше мястото под закрилата на Слънцето, докато на съпруга ми се полагаше мястото от западната страна, закриляно от великия бог на небето Тенгер. Тук наистина беше по-топло, отколкото в къщата, и обичах начина, по който светлината се процеждаше през покрива, но все пак не можех да си представя да заменя свободата си за възможността да заживея в шатрата със съпруга си, наложницата му и техните буйни синове. В същото време през дългите, студени монголски нощи ми идеше да вия от самота и самосъжаление. Най-после заспивах, свита заедно с кучетата край огъня, колкото може по-далече от леденостудените, влажни стени.

Освен студа, който беше най-лошото от всичко, имах и други проблеми. При всяко излизане навън се налагаше да минавам покрай купчини животински тор, оставен да се суши за горене, а придвижването ми по замръзналата кал винаги беше свързано с много усилия. Неведнъж ме наплюваха камили и така и не успях да свикна с тежката миризма на коне и добитък. А огромното, сякаш безкрайно монголско небе ме притискаше като капак — липсата на какъвто и да било хоризонт ми се струваше мъчителна. На всичко отгоре, по думите на Ганджурджав тук вече беше пролет. Не ми се искаше да мисля какво ме чакаше през зимата.

Храната също не ми понасяше и скоро след пристигането си получих толкова тежко разстройство, че ако Май не се беше погрижила за мен, мисля, че може би щях да умра. Тя прекара няколко дни неотлъчно до мен и дори спеше в леглото ми и ме сгряваше с тялото си. През час ми даваше да пия преварена вода, горчива от някакви билки — тази живителна течност успокояваше стомаха ми и леко ме замайваше. Май беше всеотдайна като майка и аз се почувствах, сякаш Прошка се е завърнала при мен.

За да умилостиви боговете, Сюе, свекърва ми, беше издигнала обо олтар отстрани на входната врата — купчина камъни, струпани един върху друг, с място за полагане на дарове. Не знаех какво по-добро бих могла да им предложа от парче жилаво месо, тъй като в къщата нямаше нищо сладко или с приятен аромат.

Докато Май се суетеше около мен, Сюе сухо отбеляза, че заболяването ми си има много проста причина — нежеланието ми да свикна с живота си на монголска земя. Тя добави, че трябвало да ям само сухо сирене, и ме посъветва да топна пръста си в чаша мляко и после да го насоча последователно към небето, във въздуха и по посока на вятъра. Така съм щяла да засвидетелствам почитта си на боговете на тази земя и те щели да ми изпратят покой. Сюе явно не искаше да ме изгубят още в първите месеци на брака ми — боеше се да не би Кавашима да си помисли, че съм била отровена. Сигурно се опасяваше и че ако умра, Кавашима може да си поиска зестрата обратно, а Ганджурджав така и да не си намери подходяща съпруга. По нейни инструкции Май ми връчи купичка с жълтеникаво масло и ме придружи до олтара, тъй като едва се държах на краката си. Нямаше вятър, но студът беше достатъчно свиреп и веднага скова дробовете ми. Беше се стъмнило и небето беше невероятно красиво, обсипано със звезди и сякаш бездънно. Имаше пълнолуние и огромната снежнобяла луна изглеждаше толкова близо. Сърцето ми се сви при мисълта, че това необятно небе се простира над земята, която се беше превърнала в мой затвор и от която не знаех как ще успея да се измъкна.

За да оцелея, бягството ми трябваше да бъде добре планирано. Освен това се нуждаех от помощта на някой, който познава тази земя. За да стигнем до Суйюан, бяхме пътували дълго — с влак от Порт Артур, после с волски каруци. Бяхме изминали километри през замръзналата пустош, брулени от ледения вятър. Бях премръзнала до кости и в продължение на седмици цялото тяло ме болеше. Знаех, че отново ще трябва да преживея нещо подобно, ако искам изобщо да се измъкна от тук. Но нямаше да се оправя без помощ — не знаех дори в коя посока да тръгна.

Постепенно се възстанових след хранителното отравяне и започнах да посвиквам с еднотипната монголска храна — яхния от кокали, месен бульон и овча мас. Имаше също и руски чай, както и кобилешко мляко, което според мен човек с нормално обоняние не би могъл да консумира. Слава богу, не липсваше и водка. Аз я предпочитах чиста, също както сакето, докато монголците смесваха своята с прокиснало мляко. Напитката от ферментирало кобилешко мляко, айраг, тук беше в изобилие, но аз можех да я преглътна само ако си стисна носа, тъй като червата ми се обръщаха от острия й дъх. Децата смучеха корени от женско биле, за което си мислех, че е сладко като анасон, но като го опитах, установих, че всъщност е горчиво на вкус и твърдо като дърво.

Отне ми време да свикна и със специфичната миризма на новото ми семейство. За разлика от японците, които се къпят и парфюмират редовно, монголците носят със себе си естествената си миризма, което е разбираемо, като се има предвид, че през по-голямата част от годината е истинско геройство да съблечеш дрехите си и да изложиш тялото си на студа. В кожените дрехи и завивки се беше просмукала миризмата на кръв и риба и дори сибирските ветрове не можеха да я разпръснат. Мисля, че уханието на моя парфюм беше странно и неестествено за монголците, които бяха свикнали да вдъхват миризмата на човека, който стоеше насреща им. Но тъй като за нищо на света не смятах да сваля дрехите си, преди времето да се постопли, знаех, че не след дълго миризмата ми няма да се различава особено от тази на всички останали.

Скуката също беше проблем. Нямах никакви задължения и можех да се развличам както намеря за добре, стига да знаех как. Обикновено намирах спасение в съня, но това означаваше дълги безсънни нощи, в които се въртях, измъчвана от самота, а до мен похъркваха кучетата. В отчаяните си опити да запълня времето и да си намеря някакво занимание се заех да пренареждам къщата с идеята да я направя по-уютна, ако това изобщо беше възможно. Прошка би се присмяла на жалките ми опити, но въпреки това не се отказах. Разместих скромната покъщнина и я подредих по мой вкус. Като начало струпах купчината кожи, които ми служеха за легло, в ъгъла. Май каза, че цялото начинание й се струвало странно, тъй като в шатрата всичко си имаше своето строго определено място. Тя разгледа сватбените ми дарове и беше особено впечатлена от подаръка на Нацуко — дори повика Сюе да опита от меда, който се беше втвърдил от студа. Сюе отбеляза, че медът се съхранявал по-добре в глинено гърне, но също се възхити на подаръка. Самата аз скоро забравих горчилката на обидата, с която свързвах прощалния дар на Нацуко, и бях благодарна, че имам с какво да подслаждам чая си.

Бях скрила маймунския ембрион, подарък от Ичио, на дъното на сандъка си и се надявах да не го видя повече. Но ножчето от Хидео, личите на Прошка и кашмиреното одеяло от Итани бяха подаръци, на които особено държах. Колкото до кожения несесер, той беше на видно място на писалището ми и за нищо на света не бих го оставила, когато дойдеше мигът на бягството ми.

Повечето ми дрехи и бездруго бяха неподходящи за суровия климат, затова ги окачих по стените, както Май беше направила със своите. Добре че бричовете ми за езда бяха удобни и топли. Носех ги заедно с дългата до коленете монголска туника, дел, пристегната с колан на кръста. Тези туники, подплатени с плъст и закопчани догоре, се носеха както от мъжете, така и от жените.

Май се въодушеви от идеята ми за разкрасяване на дома и ми донесе няколко плъстени килимчета, които да окача по стените. Но цветовете им — червено и бяло, ми навяваха асоциации с кървави превръзки и ми действаха отблъскващо. Не след дълго дори започнах да ги виждам в съня си. В един от тези сънища бях повлечена от буйна, придошла река, а жените, минали през живота ми, стояха на брега в одеяния като японското знаме, които плющяха на вятъра. Аз виках за помощ, но грохотът на водата заглушаваше писъците ми. Отчаяно се молех Прошка да ме забележи, но тя беше заспала на брега, замаяна от опиума. Рождената ми майка не гледаше към мен — мисля, че нарочно беше извърнала глава в друга посока — към дома на баща ми. Нацуко и Шимако стояха ръка за ръка и със студени усмивки, без да трепнат, гледаха как водата ме отнася. Кървавочервените устни зловещо аленееха на снежнобелите им лица. Май единствена понечи да ми помогне, но синовете й отвлякоха за момент вниманието й и реката ме отнесе.

С отварянето на очите си започвах да се моля лятото да дойде по-скоро. Май често ми говореше за него. Беше ми казала, че тогава небето става лазурносиньо, а лъчите на слънцето са топли и галещи. Лятото, когато семейството водеше добитъка на паша в неизбродните степи, беше любимото й време. Очите й засияваха, като разказваше как вечер сядали край запалените огньове. Беше убедена, че номадският начин на живот ще ми хареса — не само защото не познаваше някой, който да мрази студа и зимата повече от мен, но и защото според нея означаваше край на скуката. Но дори и Май не можеше да си представи с какво нетърпение очаквах топлите месеци. Копнеех кръвта ми най-после да се сгрее и леденият вятър да спре да брули.

През първия месец от брака ни с Ганджурджав организираха тържество, на което хората от фамилията щяха да ни поднесат благопожеланията си. В шатрите цяла вечер щяха да се пеят песни и да се разказват истории. Щеше да има и обилна гощавка. Според Сюе от този ден нататък вече щях да бъда истинска монголска съпруга. Познавах слабо снахите си, сестрите на Ганджурджав, но определено не исках да бъда като тях. Нандак, съпругата на Джам, беше мила, но не особено умна, а Алта, съпругата на Бория, приличаше твърде много на майка си, за да ми стане симпатична.

На празничната вечер двамата с Ганджурджав трябваше да минем през всяка от шатрите, за да ни поздравят официално и да поседнем на трапезата. Тъй като с по-голямата част от племето го свързваха родствени връзки, очертаваше се дълга нощ. Май ме предупреди, че ще сме на крак, докато в небето не угасне и последната звезда.

Както никога, Сюе изглеждаше доволна и вещо ръководеше приготовленията за тържеството. Тя свари отвара от индийско орехче, която щяла да сгрее кръвта ми, и ми подари огърлица с черен нефрит — накит, който беше получила от майка си за сватбата си с Цготбаатар. Стори ми се, че се раздели с огърлицата твърде охотно, сякаш сваляше от врата си хомот.

— Вземи, за теб е — пъхна я в ръцете ми и прекъсна благодарностите ми с думите, че един ден, когато му дойдело времето, аз на свой ред ще я предам на съпругата на първородния си син. Сюе живееше припряно и сякаш непрекъснато отмяташе някакви задължения от дълъг, известен само на нея списък. Човек оставаше с впечатлението, че бърза да изпълни всичко, с което е натоварена, за да умре спокойна, свободна от бремето на задълженията, и да се прероди в друг, по-щастлив живот. Връчването на огърлицата беше поредната изпълнена важна задача.

Но огърлицата наистина беше прекрасна. Отличаваше се с изкусна изработка, простота и изящество. Тъмният нефрит беше полиран до блясък, а в центъра му беше гравиран свещеният лотос Нелумбо. Тъжното бе, че никога нямаше да родя сина, който Сюе ми пожелаваше. Приемайки подаръка на свекърва си, се почувствах гузна, като измамница. Горчивата ми тайна ме измъчваше. Само ако можеше някак да я изпратя в дълбините на съзнанието си и да я забравя.

Усещах, че Сюе се гордее с факта, че синът й си е взел за съпруга жена с китайска кръв, също като нея. Двете можехме да се съюзим, но тя беше с труден характер. Уважавах нейния стоицизъм, граничещ с храброст, но за свекърва ми чувството за дълг беше водещо и знаех, че един ден, когато успея да избягам, тя никога няма да ме разбере и да ми прости. Та коя майка не би осъдила жената, изоставила сина й? Сюе вярваше, че съдбата трябва да се приема, и все пак аз знаех, че тя е нещастна в Монголия. Опираше се на религията и чувството за дълг, все беше заета с молитви и варене на отвари, но аз виждах, че се опитва да издигне защитна стена срещу болката. Тя ми напомняше в какво бих могла да се превърна, ако не послушам сърцето си.

Благодарих й за красивата огърлица и веднага си я сложих на врата. С тъмния си блясък бижуто ми напомни перлата на Нацуко. Запитах се дали втората ми майка понякога се сещаше за мен, като я поглеждаше.

Сякаш прочела мислите ми, Сюе каза:

— Сега животът ти е тук, Йошико. По-добре не поглеждай назад. Мислите за хората, които може никога да не видиш отново, само ще те натъжат.

Попитах я как се е чувствала, когато е оставила семейството си и е дошла тук, където всичко е толкова различно.

— Понякога ми липсва уединението на моя китайски дом — призна тя. — В Монголия винаги си на показ. Аз не се усмихвам много, както си забелязала, а хората те приемат по-лесно, когато се усмихваш.

Сюе никога не сподели нищо повече, но и това стигаше, за да усетя безрадостната й самота.

Малко преди да се смрачи и тържеството да започне, Май се втурна в къщата с поруменели от вятъра бузи и ми каза, че идва да ме заведе при Ганджурджав, който щял да си легне с мен. Тя изглеждаше много развълнувана и трескаво започна да ми обяснява как да доставя удоволствие на съпруга си. В същото време се опитваше да ме успокои.

— Това трябваше да се случи, Йошико. Знам, че се страхуваш да изгубиш девствеността си, но, повярвай ми, в главите ни всичко изглежда далеч по-ужасяващо, отколкото е всъщност.

Притесненията ми бяха свързани по-скоро с това, че ще нараня Май, и й го казах.

— О, не, аз се радвам за теб — възкликна тя. — Винаги съм знаела, че Ганджурджав ще си има съпруга. Хубавото е, че двете станахме приятелки. Винаги ще бъда до теб и ще ти помагам с каквото мога.

За миг ми се прииска да бях чистото, неопитно девойче, за каквото ме смяташе Май. Но, от друга страна, съзнавах, че в бягството, което замислях, опитът щеше да ми бъде далеч по-ценен помощник от невинността и наивността. И все пак изпитвах странна симпатия към хората тук, простодушни и доверчиви като децата.

Май ме увери, че няма да ми бъде трудно да доставя удоволствие на Ганджурджав, защото е топъл мъж, с открито сърце. Обичал жената под него да е гола, но това не бивало да ме притеснява, защото ще лежим на кожи близо до огъня, а и тялото на съпруга ми ще ме сгрява.

Говореше за него с много нежност и с нескрита гордост.

Да си призная, изпитвах вълнение от предстоящата среща и дори мисълта, че ще трябва да сваля дрехите си, не ме плашеше особено. След толкова дълъг период на въздържание близостта на мъж щеше да ми се отрази добре. Бях зажадняла за слънце, секс, хубава храна и приключения — лишени от тях, и тялото, и душата ми линееха. Някога, преди много години, един от братята ми в Китай ми беше казал, че в предишния си живот сигурно съм била войник. Може би нещата щяха да се развият по-добре за мен, ако се бях родила мъж, но аз бях жена и не възнамерявах да се отказвам от полагащите ми се женски удоволствия. Един мъж никога не би могъл да разбере дълбоката връзка, която чувстваме с природата, нито да изпита насладата от докосването на коприната върху кожата или да усети властта, която красотата дава. Не бих заменила нежната си, гладка и благоуханна кожа за друга и за нищо на света не бих искала да съм в тялото на мъж, но завиждах на мъжете за свободата им да са господари на живота си.

Май ме посъветва да не приказвам много, докато правим любов, да не би Ганджурджав да си помисли, че не ми е хубаво и се разсейвам.

— Мъжете не обичат бъбриви жени — предупреди ме тя най-чистосърдечно. После ми даде топъл вълнен шал, с който да се загърна, докато обикалям от шатра в шатра. Благодарих й от сърце.

— Днес явно е ден за подаръци, а твоят е особено ценен, защото е много практичен.

— Казах си, че ще ти премръзнат ушите с тази къса коса…

И тя ме хвана за ръка и ме поведе към шатрата на съпруга ми.

Ганджурджав ме очакваше, седнал на едно седло в задната част на шатрата — там, където посрещаха почетните гости. Май си тръгна тихо, като ми направи знак да отида да седна при него, на меката кожа в краката му. Щях да го гледам изотдолу — не за пръв път ми правеше впечатление, че мъжете предпочитат жените да са в тази позиция, за да могат те спокойно да демонстрират щедростта и превъзходството си. Струва ми се, че в крайна сметка жените са облагодетелствани, така че нека оставим мъжете да се чувстват значими, като прилагат своите малки хитринки.

Ганджурджав беше едър, масивен мъж, висок в сравнение с останалите монголци, които изглеждат внушително само когато яздят дребните си кончета. Ръцете му бяха огромни, а лицето — ведро и добродушно. Бяхме почти на една възраст, но той изглеждаше по-млад и ми напомняше малко на Хидео по начина, по който се държеше, все едно не проявява никакъв интерес към мен. Стори ми се стреснат и поизнервен — като току-що хваната в мрежата риба.

Няколко минути седяхме и мълчахме, после той, все така без да ме поглежда, каза, че би изпил чаша чай. Предложих му водка от шишенцето, което бях откраднала от Кавашима, но той замълча — явно очакваше да получи чашата си чай. Когато му я подадох, той ми я върна обратно и ме подсети, че съм забравила солта. Послушно насолих блудкавата течност и пак му подадох чашата. Този път той ми благодари и добави:

— Надявам се скоро да научиш вкусовете ми, Йошико, и да не се налага да ти напомням за всяка дреболия.

— Аз също се надявам — казах. — Обикновено съм схватлива ученичка и те уверявам, че ще се постарая да ти спестя досадата от излишните обяснения. Защото, колкото по-малко присъства досадата в живота ни, толкова по-добре, нали така?

Той отново замълча, като отпи от отвратителния бълвоч в чашата и се загледа някъде надалеч. Ганджурджав ми беше симпатичен, колкото и да се опитваше да си придава важност. У него имаше нещо момчешки уязвимо, грубовато и непресторено, което ми допадаше, а пламъците в огнището смекчаваха и одухотворяваха чертите му. Въпреки че харесвах по-суровите мъже, този мъж също имаше достойни за възхищение качества. Той се славеше като изкусен стрелец и никой не можеше да оспори ездаческите му умения, нито нежността, която проявяваше към Май.

Мина ми през ум, че след като беше свикнал да вършат всичко вместо него, сигурно очакваше сама да съблека дрехите си и да легна покорно в краката му. Аз обаче нямах особено желание да се изложа на студа, затова реших да взема нещата в свои ръце и да му покажа, че с малко повече въображение една облечена жена също може да достави на мъжа неизказана наслада. Коленичих и разкопчах сребърната тока на колана му, който се свлече на пода. После, без да бързам, разкопчах едно по едно копчетата на дългия му дел и установих, че отдолу е гол, само с дебелите кожени ботуши. Плъзнах език по вътрешната страна на бедрата му, като посветих особено внимание на някои места, за които знаех от опит, че са по-чувствителни, например нежната плът точно зад члена на мъжа, както и свивката на коляното. Мускулите му бяха твърди, оформени от годините, прекарани на седлото, и странно контрастираха с меката му кожа с мирис и вкус на масло.

Той не издаде нито звук, но се остави на ласките ми и разтвори крака, като се намести, за да запази равновесие. Взех в устата си члена му и го смуках, докато набъбна и се втвърди. Ганджурджав застена и аз се отдръпнах, но той хвана главата ми и нетърпеливо я намести между краката си, за да довърша започнатото. След малко се надигнах, разкопчах бричовете си, после седнах в скута му и го оставих да проникне дълбоко в мен. Докато се поклащахме на седлото, стъпих на меката кожа в краката си и вдигнах ръце нагоре, както го бях виждала да прави, когато демонстрираше ездачески умения. Той ме хвана и ме притегли по-близо до себе си. Мушнах език в устата му и прокарах пръсти по гърба му, като простенах името му. Той изригна мощно, както се и очакваше — знаех какво правя и всичко мина повече от задоволително. Още повече, че си бях останала с дрехата на гърба и с топлия шал на Май, увит около врата.

Мина известно време, преди Ганджурджав да продума. Той се закопча, сложи си колана и попита:

— От къде толкова младо момиче като теб, Йошико, знае как да достави наслада на мъжа?

Обясних му, че у нас, в Япония, младите момичета се научават нагледно, с картинки, как да радват съпруга си и да му доставят разнообразие в леглото, за да са сигурни, че няма да му омръзнат, преди да са се сдобили с потомство. Лекотата, с която ми хрумваха подобни лъжи, понякога изненадваше и мен самата. Изобщо лъжите са ме измъквали от какви ли не ситуации. Но винаги съм знаела, че трябва да внимавам, защото се случва някоя лъжа неволно да разкрие някаква истина.

Ганджурджав кимна одобрително — явно му се стори разумно момичетата да се подготвят предварително и за тази страна на съпружеския живот. Той извади шишенцето с водка от джоба ми, наля ми една глътка в капачката, а самият той пи направо от бутилката. После каза:

— В такъв случай, надявам се да си видяла повечко картинки, Йошико.

И двамата се разсмяхме и от този момент станахме приятели. Знаех, че никога няма да се привържа към него достатъчно, за да поискам да остана част от живота му, но истината е, че си го спомням само с добро. За съжаление той едва ли беше запазил към мен топли чувства.

— С теб ще си живеем добре и ще имаме много деца. Сигурен съм, че ще ми родиш здрави синове, Йошико. Малко си слабичка, но пък имаш силен дух. А Монголия е страна, благословена от боговете — когато я опознаеш, сама ще се убедиш в това и ще бъдеш щастлива, че изпълняваш съпружеския си дълг точно тук.

Не исках да го лъжа повече, затова смених рязко темата.

— Ще ме научиш ли да яздя? — попитах.

— Мисля, че се справяш доста добре — отвърна той и двамата отново избухнахме в смях.

Когато след това Май ме попита добре ли съм, казах, че всичко е наред и съм се държала, както ме е посъветвала.

— От теб ще стане добра съпруга — усмихна се тя.

Уверих я, че аз, съпругата, никога няма да бъда по-добра жена на Ганджурджав от нея, и тя отново ми се усмихна с благодарност. Аз обаче се чувствах гузна и не можах да отвърна на усмивката й.