Морийн Линдли
Тайния дневник на Източната перла (6)

Яйца за удължаване на живота и гъши тестиси

Странноприемница „Белият жасмин“ гледаше към пристана на Порт Артур, откъдето отплаваха параходите за Шанхай. В двора й цъфтеше жасмин, но не бял, а бледолилав. Ако оставех прозореца на стаята отворен, вътре нахлуваше ароматът му, силен и упойващ, който, кой знае защо, свързвах с дъха на разложение, също както и с аромата на зрели ягоди. До ден-днешен мирисът на жасмин ми напомня за неописуемото вълнение, което изпитвах в навечерието на новия си живот, за дните в онази очарователна, прясно боядисана къща на брега на морето и за блаженството за пръв път от месеци да си чист и да ти е топло, което повечето хора приемат за даденост.

Първата ми работа, когато пристигнах, беше да се пъхна в банята. Прекарах там часове, като се търках с ароматни сапуни и се плисках с топлата вода до насита. Всичко беше чудесно, парата ме обгръщаше и би трябвало да съм на седмото небе от удоволствие, а аз бях обзета от неописуема тъга и от очите ми се стичаха сълзи. Малкото, усмихнато лице на Май не излизаше от мислите ми и сърцето ми се свиваше от мъка. Като че ли бях обречена да губя всички, които обичах. Разбира се, вината си беше моя. Бория беше прав — аз бях упорита и не признавах компромиси, но това не означаваше, че не изпитвам колебания или съжаление.

Има хора, които спечелват сърцето ти. Май завинаги остана в моето. И досега си я спомням, все едно беше вчера — кръглото личице, бенката в ъгъла на устата, нащърбения преден зъб, който беше счупила при раждането на близнаците, когато захапала монета, за да не крещи от болка. Винаги щяха да ми липсват успокояващата й прегръдка, гласът й и детинският й, леко сипкав смях. Дълго плаках за Май — вярната приятелка, която бях изгубила.

Съжалявах, че бях взела огърлицата на Сюе — не биваше да го правя. Зарекох се в бъдеще никога вече да не проявявам неоправдана алчност. Защото парите идват и си отиват — от значение са единствено спомените. Така ми се искаше Май да ме помни с добро. Понякога една глупава, необмислена постъпка може да помрачи спомените за едно приятелство.

Странноприемницата предлагаше невероятно вкусна храна и в продължение на десет дни аз успях да опитам от всичко — пресни миди, сочни калмари и питателна супа от морска костенурка… Ядох варени яйца, за които казват, че удължавали живота, и задушени гъши тестиси, които направо се топяха в устата. В сърцето си съм японка, но вкусовете ми са китайски и обичам разнообразната, добре сготвена храна. След месеците на лишение се отдадох на истинско чревоугодничество. Купих си и кутия сушени сливи и буркан със сиропиран джинджифил, за да си похапвам в стаята, когато ми се прииска нещо сладичко.

Междувременно планът ми започваше да се оформя — щях да замина с кораб за Токио, където щях да се представя за чужденка — млада, образована китайка, вдовица или пък дъщеря на заможно търговско семейство. За тази цел трябваше да променя външността си до такава степен, че и Нацуко да не може да ме познае, поне отдалеч. Колкото и да обичах панталоните си за езда и високите кожени ботуши, те вече бяха в доста окаяно състояние, а и с тях лесно можеха да ме разпознаят в Токио. Затова си купих няколко рокли от сатен с висока яка и странично закопчаване, които подчертаваха фигурата ми и улавяха светлината. Избрах възможно най-ярките и изразителни цветове — розово, което озаряваше лицето ми, сияен аметист с цвета на монголското небе и една вечерна — слонова кост, поръбена със злато. Купих си още и елегантни сатенени обувки с малко токче и изящни нефритени обеци.

В Порт Артур можеше да се намери всичко, каквото поискаш. Запасих се с червила, ароматни масла, моливи за очи, саке, руски тютюн и дори дъвка с аромат на череши — така, за разнообразие.

Косата ми вече стигаше до раменете и аз си направих студено къдрене — същата прическа имаше момичето от цигарената кутия, което гледаше изкусително и леко нацупено.

Знаех, че появата ми е предизвикала вълнение в Порт Артур — млада жена, която пътува сама и пазарува с лека ръка, не можеше да остане незабелязана. Аз обаче не общувах с никого, освен със съдържателя на странноприемницата, като изключим една вечер, прекарана с полското момиче, препоръчано ми от Нобу.

Отидох в „къщата на цветята“, защото много исках да видя с очите си златните коси на чужденката и тялото на момиче от Запада. Цената й беше доста висока, но си струваше да задоволя любопитството си и да установя, че косата й на вид и цвят е като слама и че окосмяването навсякъде по тялото й е по-тъмно. Крайниците й бяха едри и закръглени, бедрата й изглеждаха направо несъразмерни в сравнение с тънката талия. Всичко, което видях, затвърди убеждението ми, че жените от Изтока не само са по-красиви, но и миришат по-хубаво. Полякинята миришеше на мляко, но имаше красиви сини очи и правилен нос. Тя ми каза, че си спомня Нобу, който й е чел от поезията си, но тя нищо не разбрала.

Докато бях в бардака, изпуших лула с опиум и една сляпа петдесетгодишна жена ми направи масаж. Оказа се, че като млада тя била една от известните „цветарки“ и грозните мъже чакали на опашка при нея, като я уверявали, че са истински красавци и е извадила късмет да бъде с тях. Тя обаче ми сподели, че винаги безпогрешно успявала да определи дали мъжът, застанал срещу нея, е красив или грозен според това дали при представянето си отстъпвал крачка назад.

Нощем оставях капаците на прозореца отворени, за да гледам звездите. Лежах си, пушех турски цигари, пиех саке и заспивах със замаяна глава малко преди разсъмване. Сънувах градини, които ме обгръщаха като джунгла. Провирах се сред тъмни храсталаци, а натежалите клони на лавъра и черната глициния сякаш заплашително се протягаха към мен. В плен на тази избуяла растителност, обгърната от диханието й, всяка нощ се борех за въздух.

Спях до късно и щом отворех очи, ме очакваше апетитна закуска, донесена от прислужницата. Отделях доста време за тоалета си — не бързах да излизам от ароматната вана, наслаждавах се на допира на гладкия сатен върху кожата си и упражнявах грациозната женствена походка на високи токчета, с рокля, която ти позволява да правиш само ситни стъпчици. Бях опиянена от свободата си, готова да се впусна в живота, който обещаваше да бъде приключение.

След няколко дни си купих билет за парахода до Йокохама. Очаквах с любопитство и нетърпение дългото пътуване.

По време на отплаването стоях на палубата. Градът се виждаше като на длан. Открих къщата на хълма, където беше сватбата ми с Ганджурджав. Изглеждаше запустяла и самотна. Затова пък пристанището долу, в ниското, кипеше от живот — от звуци, цветове и миризми. На такива места се чувствах в свои води — къщите горе на хълма изобщо не ме привличаха. Едва ли друга манджурска принцеса би заявила подобно нещо.

 

 

Два дни по-късно на пристанище Кагошима слязох от кораба, за да се поразходя и да видя нови лица. Кагошима не беше оживено място като Порт Артур и магазините бяха по-малко, но все пак успях да си купя сапун и саке — запасите ми и от двете бяха попривършили. В малко открито ресторантче на кея си поръчах порция спагети. Радвах се, че съм отново в Япония — имах чувството, че съм се завърнала у дома.

Когато се върнах на кораба, забелязах присъствието на нова пътничка — елегантна млада японка с дълга до глезените пола и кожена яка. Беше се облегнала на парапета и пушеше френски тютюн, познах го по миризмата. Беше с невъзможно високи токчета и късо подстригана синкавочерна коса. До краката й имаше малък куфар от змийска кожа, очевидно доста скъп.

Тя ме поздрави с американското „Здрасти!“ и ми предложи цигара. Представи се като мадам Хидари и ме попита дали говоря английски.

— Да, малко, но съм отвикнала — отвърнах, като й благодарих за цигарата. — Но ти си японка, защо да си говорим на английски?

— П-просто за уп-пражнение — усмихна се тя. Забелязах, че леко заекваше. — Обичам всичко американско — езика им, модата, музиката, п-просто всичко.

— Аз пък обичам почти всичко японско. Но с удоволствие ще си поупражнявам английския с теб.

Тя се засмя, запали цигарата ми със сребърна запалка и после приятелски докосна рамото ми и ми каза, че съм много красива и че се радва, че двете ще си правим компания по време на пътуването.

От мига, в който видях Тамура Хидари застанала на палубата с осанка на киноактриса, знаех, че двете бихме могли да станем приятелки. Харесваше ми как се облича, как пали цигара след цигара и не ги допушва, как ме гледа в очите, докато говори, все едно съм най-интересният човек на света. Харесваше ми също така вълнението, с което подхождаше към всичко и което придаваше цвят и драматизъм дори на ежедневните неща. Тамура имаше излъчването на звезда — нещо рядко срещано в Япония. Тя беше красива по свой неповторим начин и също както повечето красиви жени, които познавах, понякога те караше да се питаш какво всъщност я прави толкова привлекателна. Чертите й не бяха изящни и, взети поотделно, бяха по-скоро обикновени, но общото впечатление беше изключително въздействащо — на жена с дух и със стил, модерна и независима. Тя подчертаваше очите си със сенки, което им придаваше загадъчност. Имаше фино носле и плътни бледи устни — никога не слагаше червило. Тялото й беше слабо и стегнато като на момче, а парфюмът й ухаеше на жасмин — любимата й миризма. Ядеше малко и покоят беше непознато за нея състояние. Произнасяше „п“-то с леко заекване, което намирах за много симпатично. Крехкото й тяло криеше неподозирано силна воля — нещо, по което двете си приличахме.

Тамура беше вдовица на бизнесмен, починал твърде млад. Така тя се беше оказала сама с малката си дъщеричка, с дребен бизнес и с недвижима собственост в китайския студентски квартал на Токио, която даваше под наем. Беше ходила в Кагошима по работа — да нагледа една от фирмите си, която възнамеряваше да продаде.

— Бизнесът е мъжка територия. Но всъщност, ако им се даде шанс, жените се справят с него учудващо добре — убедено заяви тя.

Тамура ми каза, че е съвсем сама, защото не поддържа никакви връзки със семейството на покойния си съпруг. Те обаче задържали дъщеричката й и не й позволявали да я вижда. Бяха се опитали да й вземат и бизнеса, но не успели, защото съпругът й бил вписал и нейното име в документите за собственост.

— Но знам, че никога няма да се откажат. Ще се борят със зъби и нокти и ако остана в Япония, не ме чака нищо добро.

Свекър й бил прикован на легло след прекаран удар и не можел дори да говори, така че не би могъл да се изправи срещу нея в съда.

— Засега съм сама срещу свекърва си и успявам да устоя на натиска, но се боя, че ако тя привлече за съюзник съпруга на дъщеря си, борбата ще стане неравностойна и има опасност да изгубя всичко.

Те искали Тамура да живее под покрива им, за да я контролират, но само лицето на свекърва й можело да я докара до лудост или самоубийство. Съпругът й бил единствен син. Родителите му имали още седем дъщери, но възлагали всичките си надежди на него и след ранната му смърт не можели да понесат младата му вдовица да продължи с живота си.

— Сигурно им се струва несправедливо, че синът им е умрял, а аз съм жива. Но явно боговете са решили така.

В последно време Тамура разширила бизнеса си, като започнала да осигурява на бизнесмени и политици „компания за кафе“. Това били млади момичета, алтернатива на отживелите времето си гейши, които все повече млади мъже намирали за скучни, а на по-възрастните им се искало нещо по-различно. Момичетата на Тамура се обличали в западни дрехи, парфюмирали косите си и танцували „по американски“. Те не се притеснявали да пушат на публични места и били забавни компаньонки за мъжете, на които маниерниченето на гейшите им се струвало досадно. Тези момичета също приемали пари и подаръци от мъжете, но за разлика от проститутките били образовани и модерни жени, с добро положение в обществото.

— Репутацията ми не ме притеснява — свиваше рамене Тамура. — И без това един ден ще продам всичко, ще взема дъщеря си Сачико и ще замина за Ню Йорк. В Америка ще бъда уважавана жена, ще дам добро образование на Сачико и ще се погрижа да си намери добър съпруг. Нямам нищо против да е американец, дори е за предпочитане. Защото съпругът ми беше рядкост сред японските мъже. Мъж, който уважава жена си и я смята за равна.

Корабът плаваше към Йокохама, а приятелството ми с Тамура укрепваше с всеки изминал ден. Аз й разказах за живота си и тя с удивление разбра, че съм била жена на монголски принц. А когато чу за мен и Джам, ми каза, че не бива да изпитвам угризения, защото поне съм направила живота му интересен и един ден ще има за какво да си спомня.

— Една п-принцеса и една авантюристка са добър екип — смееше се тя. — Ние с теб ще станем много близки, Йошико. Усетих го още в самото начало, а аз не греша за тези неща. Замесени сме от едно тесто и ще можем всичко да споделяме една с друга.

Тамура беше права. Двете си приличахме, но не в дребните неща, а по твърдата си решимост да вземем живота си в свои ръце, каквото и да ни струва това. Също като мен Тамура пренебрегваше традициите и условностите и поемаше по пътя, който й се струваше най-приемлив.

В компанията й пътуването мина неусетно и последния ден видяхме планината Фуджи да се извисява на хоризонта.

— Виж каква красота, Тамура — посочих й я. — Този ослепително бял сняг на върха… Колко ли е студено там, горе!

— Честно казано, п-природата не ми въздейства особено — призна тя. — Обичам големите градове с техните оживени улици и високите сгради, които скриват хоризонта.

— Щеше да се чувстваш ужасно в Монголия. Там има само голи равнини — докъдето поглед стига.

Макар да споделях любовта на Тамура към големите градове, красивата природа никога не ме оставяше равнодушна, нито изпълваше сърцето ми с боязън. Моята приятелка беше силна, смела жена, но не вярваше докрай в себе си, защото според нея парите можеха да решат всеки проблем и без тях би била изгубена. Лично аз никога не съм надценявала парите — знам колко са необходими, но на върха на планината Фуджи оцеляването ти изобщо не зависи от тях.

Може би това, че имаше дете, правеше Тамура по-уязвима от двете ни. Тя вярваше, че богатството дава самочувствие и свобода, докато аз смятах, че всичко зависи единствено от нас самите. Надявах се приятелката ми да намери щастието си в Америка — там наистина парите можеха да ти осигурят живот по твой вкус. В онази далечна страна правилата бяха измислени от старци, шовинисти до мозъка на костите си. Можех да си представя Тамура — как се полюшва на високите си токчета по улиците на Ню Йорк, разпръсква аромат на жасмин и се отличава сред тълпата.

Още преди края на пътуването Тамура ми предложи да се настаня в една от нейните къщи в студентския квартал — оживен район, който щял да ми хареса. Тя ме увери, че ако се съглася да приемам мъжете, които ми праща, в най-скоро време ще съм събрала достатъчно пари, за да си устроя живота или, ако искам, дори да замина с нея за Америка. Нямах желание да ходя в Америка — в Япония се чувствах у дома си, но приех предложението. Бях сигурна, че Тамура ще ме представя на мъже от най-висок ранг и животът ми няма да е скучен. Нямах нищо против да поживея по този начин, докато не станеше време да продължа нататък.

Пътуването от Порт Артур до Токио остана в спомените ми като едно от най-приятните ми преживявания, а срещата с Тамура Хидари беше един от подаръците, които понякога ни прави съдбата.

Посрещнах двайсетия си рожден ден в Токио, както се бях надявала през всички онези безкрайно дълги, студени месеци в Монголия. Бях неизказано щастлива, че най-после съм си у дома. Къщата, в която Тамура ми предложи да се настаня, ми хареса от пръв поглед, още повече, че всяка от стаите носеше нейния отпечатък. Тя беше на три етажа, с по две стаи на всеки етаж, и беше боядисана в бледожълто, а по предната стена чак до покрива пълзеше глициния. Щорите на прозорците бяха с цвят на пергамент, а на първия етаж имаше веранда, където вечер по хлад беше много приятно да седиш и да слушаш щурците. Дългата вътрешна стълба с извити перила ми приличаше на растение, устремено към светлината. Всичко в къщата ми харесваше, но най ме радваше това, че стаите бяха топли. Кухнята на приземния етаж миришеше на оризова вода и зеленчуци. Тя беше с две мивки — едната на нивото на коленичил човек, другата — вдълбана в каменния под. Имаше и ниска дървена маса, избеляла от слънцето, което я огряваше от зори до обяд. До стената бяха навити на руло три-четири постелки за спане. Врата отвеждаше към малък вътрешен двор, в който нямаше нищо друго, освен един голям камък за търкане на дрехите.

Настаних се на най-горния етаж, под покрива, който скрибуцаше жалостиво при всеки по-силен полъх на вятъра. Леглото ми — с ниска дървена рамка и тънък матрак, имаше синьо копринено покривало с избродирани по него цветя. Зад висок параван имаше кана и леген за миене, както и кош, пълен с бели памучни кърпи. През щорите проникваше светлина, която чертаеше ивици по пода и в тях се мяркаха танцуващи прашинки.

Стаите на първия етаж се използваха предимно за посрещане на гости, но понякога следобед лягах да подремна там. Те бяха с мебели от бамбук, които Тамура харесваше повече от тежките дървени мебели. Тя сподели, че мебелите от тъмно абаносово и палисандрово дърво й напомняли за дома на свекърва й. По стените имаше изящни рисунки на щъркели и плачещи върби и една картина, рисувана с маслени бои — момиче с дълги коси държеше разтворено ветрило и пиеше чай с възрастен мъж, който малко ми приличаше на хитреца Ву с двойната брадичка. И от двете стаи се излизаше на верандата и когато люлякът цъфтеше, вътре се усещаше сладкият му дъх, който сякаш носеше прохлада. В едната стая имаше диван в западен стил, върху който артистично беше разстлано кимоно. На пода се мъдреше грамофон и купчина плочи с танцувална и джаз музика. До стъклената врата, която отвеждаше на верандата, беше малкият шкаф с напитки — водка, саке и новопоявилият се джин — прозрачна течност с аромат на хвойна и тръпчив вкус. Тамура щедро ми беше оставила и кутия с турски и френски цигари, които щяха да ми стигнат за цял месец.

Втората стая беше по-дълга и обзаведена в по-традиционен стил. Ниското японско легло беше съвсем близо до пода, а книжен параван скриваше порцеланова вана и пейчица, на която се сервираше чай в крехки, почти прозрачни бели купички.

Обичах тази къща и се радвах, че си е само моя. Харесваше ми и това, че не се различава твърде много от околните къщи, което ми осигуряваше спокойствието на анонимността. Мрачните, студени дни бяха сменени от топли и слънчеви и ми се струваше, че сега демоните ми ще ме навестяват по-рядко и ще ми е по-лесно да ги прогоня.

Тамура ми изпрати мъничка домашна помощничка на име Миура. Тя беше на петнайсет, много работлива и в държанието й нямаше нищо угодническо. Миура би била много красива, ако за зла участ не се беше родила с провиснал до долу клепач на дясното око, което деформираше иначе очарователното й личице. В отчаян опит да помогне на дъщеря си майка й беше продала косата си на един майстор на перуки, за да плати на лекаря за корекция на дефекта. Лекарят обаче не се справил със задачата особено добре, може би защото вече бил твърде стар. В резултат клепачът на момичето беше вдигнат едва наполовина и прорязан от белег.

Миура спеше в стаичката до кухнята, което й се виждаше голям лукс — би се задоволила да спи и на пода в кухнята. Тя нямаше други дрехи, освен тези на гърба си и носеше обувки поне с два номера по-големи, които привързваше с парцали за краката си. Миура си имаше канарче в клетка. Беше го кръстила Бейби и все му говореше с тъничкото си, чуруликащо гласче.

Всеки ден я пращах до пазара за свежи цветя — не понасях дори най-малкия признак за загниване на любимите ми лилии и портокалови цветчета. Можех да си позволя този разход, а мисля, че и Миура успяваше да припечели по нещо, като продаваше вчерашните цветя на един съседен хотел.

Нямах нищо против това — малко дребни бяха добре дошли за нея. Никога не съм била стисната с прислугата си. Предпочитах да имам край себе си верни хора вместо озлобени и завистливи.

 

 

Много бързо опознах плетеницата от улички в квартала. Това беше доста оживено място, населено от японски и китайски студенти, които се движеха на тумби и огласяха улиците със смеха си. Имаше много магазинчета, няколко малки хотела и една обществена пералня. През две улици от къщата ми беше къпалнята, която се славеше с чистата си, ароматна вода.

Богатите китайски семейства бяха започнали да пращат младите си наследници в японските военни академии, за да се научат на дисциплина и да се изпълнят с решимост да избавят страната от заплахата на комунизма. Облечени в униформи, които ми напомняха за Ямага, те излизаха да се видят с приятели през свободното си от занятия време и да хапнат традиционна китайска храна, приготвена направо на улицата от други студенти, които работеха, защото трябваше да се издържат сами.

Радвах се, че видните китайски семейства признават преимуществата на японското военно образование не само защото китайската армия беше сбирщина от наемници — хора без земя и без занаят, но и защото според мен комунизмът противоречи на човешката природа. Силният винаги ще тържествува над слабия, маслото винаги ще се издига над водата — така е било и така ще бъде. Дали си император или диктатор, все същото — необходима ти е маса, над която да властваш, подчинена класа. На каквито и езици да говорят хората, където и по света да са, винаги животът на обикновения човек е в ръцете на някой друг.

Харесваше ми да виждам младите, енергични хора наоколо, макар и да смятах, че китайските мъже не могат да се мерят с японските, които може да бяха по-ниски и набити, но имаха повече желязо в кръвта, което ги правеше добри воини.

Самата аз не бих имала нищо против една подобна униформа, но Тамура ме посъветва да се придържам към ролята на загадъчна китайка от най-благородно потекло. Беше убедена, че японските мъже ще се чувстват особено поласкани да се забавляват в компанията на жена от по-високопоставените среди. Обърнах й внимание на факта, че тази роля всъщност доста се доближава до истината за произхода ми.

— Знам — кимна Тамура. — Но сега се опитваш да скриеш не Източна перла, а Йошико Кавашима, така ли е?

Така беше. И аз си останах облечена в елегантните рокли и свикнах да нося грим и високи обувки на токчета като Тамура. Пушех с дълго цигаре от слонова кост и носех цветя в косата си. Избрах си името Ян Фуей Фей — на легендарната китайска наложница, която подобно Елена от Троя станала причина за падането на една империя. Бих предпочела дрехи, в които да се чувствам по-удобно, но трябваше да се съглася с Тамура, че тези, които носех в момента, ме променяха до неузнаваемост и скриваха истинската ми самоличност твърде успешно.

Приемах само мъже, които ми допадаха. Не беше задължително да са красиви, но тъй като всички, които Тамура ми изпращаше, бяха много богати, собственото ми благосъстояние бързо нарастваше. Понякога просто за удоволствие и заради тръпката приемах в леглото си и някое от младите момчета с униформи, които срещах из квартала. Нямах нищо против да споделям леглото си и с по-възрастни мъже, но винаги съм предпочитала разнообразието.

Тамура ми каза, че вече се носи славата ми на жена с благородна кръв, която притежава неподозирани таланти в леглото. Все повече мъже се обръщали към нея с молба да ги срещне с мен.

— Ти ще направиш и двете ни богати — каза ми тя. — Мъжете, които изгарят от желание да се запознаят с теб, се увеличават независимо от цената, която обявявам за услугата.

— Тогава да се възползваме максимално от ситуацията. Догодина може да дойдат на мода девствениците или селските момичета.

— Пак ще имаме какво да им предложим — убедено заяви тя.

Аз обаче знаех, че животът, който водех в момента, не след дълго щеше да ми омръзне и нещо щеше да ме тласне в нова посока. А и бездруго Тамура вече беше започнала да продава бизнеса си и скоро щеше да събере достатъчно пари, за да замине с дъщеричката си за Америка и да заживее живота, за който мечтаеше. Усещах колко е важно за нея това да се случи възможно по-скоро, защото чезнеше от мъка по дъщеричката си.

Попитах я как точно смята да вземе Сачико от онова семейство, тъй като те явно не бяха склонни да й върнат момиченцето. Тя каза, че вече е планирала всичко и че нищо не може да я спре, най-малко свекърва й — ограничена жена без капка въображение. Щяла да й измъкне детето под носа. Разбрах, че разполагаше с ключ за къщата и беше решила да се вмъкне някоя нощ, когато всички спят. Щеше да си вземе Сачико и да заминат възможно най-бързо.

— А ако детето се стресне и извика?

Тамура се засмя.

— Няма страшно. Свикнала е да се промъквам нощем, за да я видя. Веднага ококорва очички, засмива се и иска да си играем. Знае, че я обичам и че не бива да казва за нощните ми посещения на никого. С радост ще тръгне с мен.

Сърцето ми се сви от безпокойство. В продължение на седмица сънувах кошмари, в които някой бягаше, но попадаше в капан или напразно се мъчеше да се измъкне от преследвачите си. Знаех, че ако Тамура бъде разкрита, свекърва й ще отведе детето в някоя от къщите на дъщеря си и ще я лиши от достъп до него. А приятелката ми можеше да бъде арестувана или дори въдворена в психодиспансер. Защото желанието на една млада, независима жена да се отдели от семейството на съпруга си в Япония се смяташе за нездраво, граничещо с лудост.

Знаех, че тя вече е започнала да обръща парите си в долари. До другото лято щеше да е събрала достатъчно, за да отпътува и да се устрои в Америка. Често ме уговаряше да тръгна с нея, но колкото и да ми беше скъпа, не можех да си представя живота си в Ню Йорк.

Времето минаваше бързо, както става винаги, когато животът ти е пълен. Често си мислех за японското си семейство, до което сега бях съвсем близо, но все едно ни разделяха хиляди километри. Животът ни нямаше никакви допирни точки. Но ето че един мрачен, дъждовен ден, когато влизах в хотела, където беше срещата ми с Тамура и един клиент, едва не се сблъсках с Кавашима, докато минавах през въртящата се врата. Той пък тъкмо излизаше. Беше със свой колега, и двамата облечени в костюми по западна мода, с тъмни обувки и кожени куфарчета. Докато се разминавахме, ме изгледа с интерес, но очевидно без да ме познае, а аз извърнах поглед разсеяно. После във фоайето трябваше да поседна, защото краката ми се бяха разтреперили, а сърцето ми биеше като лудо.

Белегът, който му бях оставила на раздяла, не беше изчезнал. Докато го гледах как се сбогува с колегата си, ми премаля от желание. Така бих искала да усетя отново как прониква в мен изотзад, по своя брутален и яростен начин. Беше минал толкова близо до мен, че успях да вдъхна мириса му, който така добре познавах.

Същата нощ мъжът, с когото ме запозна Тамура, доктор Атарки, се облагодетелства от страстта, която неочакваната среща с Кавашима беше събудила в мен. Атарки, уважаван токийски хирург, обичаше да изпълнява ролята на жертвата, покорния слуга на принцесата. Доставяше му удоволствие да се разпореждам и да си играя с него. Не беше необходимо да правя друго, освен да действам, изцяло ръководена от собственото си желание. Завързах очите му, за да ми е по-лесно да си представям лицето на Кавашима. Когато свършихме, имах чувството, че аз съм се възползвала от него и отказах парите му.

Това го смути.

— Трябва да ми позволиш да ти направя подарък, принцесо — настоя той. — Може би някакво бижу? Харесваш ли нефрит? Познавам един бижутер, който работи с чудесен материал…

— Да се разберем така — ще ми дължиш една услуга и приключваме въпроса.

Той прие.

 

 

Реших, че е крайно време да се обадя на Прошка. Можех просто да я изчакам някоя вечер край магазинчето, където си купуваше опиум. Но аз реших да отида пред къщата на Кавашима, неузнаваема в елегантната рокля, с ветрило в ръка — за допълнително прикритие.

Надявах се да зърна Нацуко, което бе малко вероятно, тъй като тя рядко излизаше от къщата. Не мога да обясня любовта, която изпитвах към нея. Бях откраднала съпруга й, всяла смут в сърцата на синовете й и навлякла неприятности на дома й. Никога не й бях дала причина да ме обича, но противно на всякаква логика, копнеех за това. Не я видях тогава, нито някога повече, но винаги когато зърнех черна перла, споменът за нея оживяваше. Нацуко и до ден-днешен продължава да живее в кошмарите и страховете ми, спотайва се в сенките на паметта ми и ме навестява в съня ми. Кой би помислил, че тази жена ще заеме такова място в сърцето ми?

Къщата ми се стори някак по-различна, въпреки че отначало не можах да определя с какво точно. После осъзнах, че пазача на портата го нямаше. Както казах, Токио се променяше с всеки изминал ден и на някои традиции беше съдено да си останат в миналото. Чувствах се горда, че живея в такава епоха и ставам свидетел на толкова значими промени. Детството ми беше минало в страна, където жените владеят до съвършенство чаената церемония и са свикнали да обслужват мъжете, които единствени могат да вземат важните решения. Само допреди няколко години Кавашима имаше пазачи в двора си и се разпореждаше с тях, сякаш бяха негова собственост, а те му бяха благодарни, защото иначе биха умрели от глад. Сега, макар че по улиците все още имаше просяци, фабриките осигуряваха работа на много хора и човек можеше да си намери под наем малка евтина стая. Модерно Токио беше израсло като феникс от развалините след земетресението и се беше сбогувало с много от старите си порядки.

Сърцето ми се свиваше, че бях толкова близо до стария си дом, а не можех да прекрача прага. Така ми се искаше да се поразходя отново из западното крило и да постоя тихо при параклисчето, където Шимако беше сложила край на живота си. Копнеех да чуя отново как дървеният под пее под стъпките на Кавашима и да вдъхна уханието на храната, донесена от Прошка. Толкова много неща се бяха случили, откак напуснах тази къща, но чувствах, че за добро или за лошо тя винаги ще си остане част от мен.

Останах отвън до късно, чак до появата на първите светулки, но Прошка така и не излезе. Видях я чак след три дни и я проследих до добре познатото ми магазинче за опиум, където се престраших да я извикам по име. Тя се обърна и ме позна мигновено. После ми каза, че гласът ми ме е издал, и ме увери, че наистина изглеждам съвсем различно от малката господарка, която помни. Самата тя си беше все същата мила, стара Прошка, но ръцете й бяха започнали да треперят и от време на време покашляше. Беше доста бледа, което говореше, че прекалява с опиума, а живият й някога поглед беше угаснал.

Заведох я у дома, седнахме на верандата и пихме саке, от което лицето й поруменя. Тя знаеше, че съм избягала от Ганджурджав, и ми каза, че когато това стигнало до ушите на Кавашима, той бил толкова разгневен, че забранил да се произнася името ми и заявил, че вече съм мъртва за него.

Прошка изживяваше старините си спокойно, но ми каза, че без мен вече никъде не се чувствала у дома си. След моето заминаване вече нямало с кого да споделя последните клюки, а китайската й душа се чувствала самотна и неразбрана. Нямаше търпение да ми разкаже новините около семейство Кавашима и само при мисълта за това изведнъж се оживи.

Научих, че Нацуко приела забраната да се произнася името ми с нескрито задоволство и че в моето западно крило вече се били настанили Хидео и коравосърдечната Таеко — младата му съпруга, която знаела само да се оплаква и да пръска пари.

Тешима напълно бил изгубил разсъдъка си. Често се налагало да го издирват по улиците, където се лутал без посока. Двете селски момичета издевателствали над него, като му сервирали блудкава супа, къпели го с хладка вода и масажирали твърде силно старите му кокали. Били оставили ноктите му да израстат и спрели да почистват зъбите му. Нощем спели от двете му страни, за да го събудят навреме, преди да се е подмокрил в леглото. Но после нарочно го „забравяли“ и го оставяли да стои с часове на гърнето.

— Гледа като обезумял — поклати глава Прошка. — Като грешник, осъден на вечни мъки.

Не можех да го жаля, както не го жалеха и момичетата, които не бяха видели нищо добро от него и сега си връщаха.

— Да, те поне сега могат да си поживеят — каза Прошка сякаш в отговор на мислите ми. — Запазват за себе си хубавата храна, а на него оставят огризките. Разбира се, ако Кавашима разбере за това, ще си изпатят, но те са хитри, досущ като стария Тешима преди време и всичко им се разминава безнаказано.

След тази наша първа среща Прошка започна да ми гостува всеки следобед. Обичах да си бъбря с нея и да научавам новини за семейство Кавашима. Тя ми готвеше, също както в старите времена, носеше ми опиум и вечер, преди да си тръгне, сресваше косата ми. Научи Миура на някои от своите китайски рецепти и й разказваше за „подвизите“ ми като малка. Бях героиня на цял куп истории и всичките ми приключения завършваха благополучно.

Прошка ми каза, че Нацуко се отнася добре с нея и дори често й прави малки подаръци. Понякога двете се разхождали в градината и Нацуко се унасяла в спомени за щастливите времена, когато сестра й Шимако била жива. Тя никога не споменавала името ми, все едно не бях съществувала, но беше мила с Прошка, за което й бях благодарна. Защото, макар и да повтаряше, че й липсвам, Прошка беше намерила дом, в който щеше да изживее старините си спокойно.

Кавашима си имаше нова, по-млада гейша в Токио и прекарваше много време в компанията й. Предишната му гейша, онази в Осака, останала със стотина кимона и с надеждата пак да й излезе късметът с някой богат и щедър мъж.

 

 

През 1926 г.. в началото на зимата, Тамура ми изпрати един политик на име Сесю Ханаока. Сесю произхождаше от богато, уважавано токийско семейство, занимавало се с търговия на вино, чай и сол в продължение на цял век. Той имаше най-белите зъби, които съм виждала, и много тъмна коса и очи. Беше невероятно щедър и въпреки че вече беше платил на Тамура огромна сума за правото да е на челно място в списъка ми, непрекъснато ме отрупваше с подаръци. Къщата започна да се пълни с топове фина коприна, вносни парфюми, нанизи от перли и златни запалки, а запасите от най-скъп тютюн и алкохол не свършваха.

Сесю беше мъж, който обича да се забавлява. Той ме водеше на най-новите американски филми и на вечеря в най-изисканите ресторанти. Устройваше приеми у дома и приятелите му идваха със своите момичета за компания и оставаха до разсъмване. Никога не говореше с мен за политика, затова пък понякога ставаше въпрос за семейния им бизнес.

Също както повечето си приятели, той си беше взел жена от своята класа. Имаше четири деца, все момчета, които обожаваше. Тамура ми каза, че съпругата му е с десет години по-млада от него и е красавица, но самият той рядко споменаваше семейството си. Аз също предпочитах да не засягаме тази тема. Семейството си беше част от живота му, а отношенията с мен — нещо временно. Наясно бях с това и го намирах съвсем в реда на нещата. И през ум не ми минаваше да ревнувам — още повече, че не обичах Сесю. Харесвах го, разбира се — беше щедър, грижовен и с чувство за хумор. Безграничната си щедрост проявяваше не само към мен, но и към Прошка и Миура — често им даваше пари, а веднъж купи за канарчето на Миура красива метална клетка. Тя плака часове наред, трогната от жеста.

Докато правехме любов, Сесю обичаше да съм с високите си токчета и понякога мажеше зърната ми с мед и ги облизваше, от което направо изпадаше в екстаз. Аз лично винаги свързвах мириса на мед с Тешима и спомена за петнайсетия си рожден ден.

След като правехме любов, Сесю се изтягаше до мен на леглото да попуши и да си поговорим. Това ми харесваше. Разказваше ми разни забавни истории и ме питаше какво мисля за едно или за друго. В сравнение с останалите японски мъже, които познавах, той проявяваше повече уважение към жените и беше по-открит и толерантен. Също като Тамура беше голям поклонник на американския начин на живот. Купуваше ми тънки найлонови чорапи и жартиери и обичаше да прокарва ръка по краката ми, когато бях обута с тях.

Само няколко месеца след като се запозна с мен, Сесю предложи на Тамура да уредят нещата финансово така, че да остане единственият ми любовник. Тя нямаше нищо против, още повече, че това щеше да ускори отпътуването й за Америка. Когато сключиха сделката, приятелката ми ми даде половината от парите, както смяташе, че е редно. Аз обаче продължих да се виждам тайно и с доктор Атарки — допадаше ми това, че един мъж се оставяше да бъде играчка в ръцете ми, а и не исках да се чувствам притежавана.

Една вечер, спомням си, че беше есен, защото листата на дърветата бяха окапали и се мръкваше рано, Сесю ми призна, че е лудо влюбен в мен. Каза, че искал да ми купи по-голяма къща, каквато ми подхождала и в която и двамата сме щели да се чувстваме по-добре. Разбира се, щял да наеме и слуги, които да се грижат за мен. Колкото и изкусително да беше това предложение, не се поколебах дори за миг. Не защото предпочитах да си остана в малката жълта къща — честно казано, този начин на живот беше взел да ми дотяга и със заминаването на Тамура вече нищо нямаше да ме задържа тук. Но не възнамерявах да прекарам години от живота си като „момичето на Сесю“ и един ден да се окажа изоставена също като гейшата на Кавашима. Не исках да завися от благоволението на никой мъж, бил той и щедър и мил човек като Сесю. Казах му, че съм изключително поласкана от предложението, но ще трябва да си помисля. Сесю помръкна, като чу това, но ми обеща да почака колкото е необходимо, сигурен, че в крайна сметка ще приема. За щастие не бях влюбена в него и перспективата да стана негова държанка не ме блазнеше ни най-малко. Освен това не си правех илюзии — един ден красотата ми щеше да започне да повяхва и моят „принц“ да ми се насити.

От известно време си мечтаех да посетя Шанхай — бях чула, че е вълнуващо място, където жените не са така подчинени на традицията, както е навсякъде в Япония. Самият Сесю ми беше казвал, че Шанхай е нещо като „Париж на Изтока“ — космополитен град, пълен с всякакви вносни стоки и множество чужденци, сред които американски морски пехотинци. Ентусиазмът, с който говореше за този град, беше заразителен и вече изгарях от желание да зърна Шанхай с очите си. Винаги щях да смятам Япония за свой дом, но жадувах за признание и приключения. Мечтаех да извърша някаква благородна, героична постъпка и да се завърна триумфално в родината си. Исках Япония да гледа на мен като на своя достойна дъщеря. Може би в Шанхай пред мен щяха да се открият нови хоризонти.

Мина зимата и дойде пролетта — отначало хладна, но през май вече беше горещо и влажно. Сесю все по-настоятелно ме увещаваше да се преместя в по-голяма къща и най-после му казах, че нямам нищо против, но ще ми трябват няколко седмици да си събера багажа. Сесю, нетърпелив както винаги, побърза да купи къщата и ми връчи нотариалния акт, който беше на мое име. Обещах му до края на лятото да се пренеса окончателно.

Онези последни седмици минаха като в забавен каданс — дълги, изнурително горещи дни, следвани от кратки нощи, в които дъждът се лееше като из ведро. Сутрин, по времето когато Сесю беше на работа, се виждах с Атарки. Обикновено обядвах с Тамура, която, почти готова за заминаването си, пърхаше като птичка и не я свърташе на едно място. Прихванах част от нейната трескавост и в главата ми започнаха да се оформят нови планове. Следобед си полягах на диванчето в дневната, наметната с тънък копринен шал. Сънувах как си бъбря заговорнически с Нацуко или ставам свидетел как момичетата тормозят стария Тешима и хихикат злорадо. Събуждах се миг преди Кавашима да проникне в мен, обзета от чувство на разочарование и празнота. Не знаех как да съобщя на Прошка, че отново я напускам. Знаех, че новината ще я съкруши. Тя много се беше сближила с Миура, която се привърза към нея като към майка. Привечер двете идваха в спалнята ми усмихнати и развълнувани и докато се обличах, си бъбрехме по женски, пиехме джин и пушехме френски цигари. Миура ми помагаше с тоалета, а Прошка, станала трудноподвижна с възрастта, седеше на леглото и я напътстваше.

Обикновено вечерях някъде навън със Сесю и приятелите му. Навсякъде ги посрещаха като кралски особи, а те харчеха подобаващо. Веднъж Сесю ме заведе в театър Кабуки, където всички женски роли се играеха от мъже. Те ситнеха по сцената, все едно бяха китайки с пристегнати крака, а тежкият грим превръщаше лицата им в безизразни маски. И въпреки всичко изпълнението им беше въздействащо, и то далеч повече, отколкото човек би предположил.

Сред публиката забелязах един от мъжете, които Кавашима изпращаше при мен. Той беше в компанията на момиче, което можеше да му бъде дъщеря, и покровителствено беше сложил ръка в скута й. Член на кабинета на Вакацуки Рейджиро, той се оказа приятел на Сесю, когото поздрави радушно. Надявах се, че не ме е познал, но той успя да ми прошушне: „Бъди спокойна, Йошико, няма да издам тайната ти!“

На другия ден след посещението в театъра казах на Прошка, че заминавам за Шанхай и тя може да дойде с мен, ако иска. Не бях изненадана, че тя ми отказа, като се оправда с напредналата си възраст. Нацуко й беше казала за гражданската война в Китай и тя ми призна, че се бои до смърт от комунистите. Нямаше смисъл да я уверявам, че в Шанхай няма размирици и бездруго нямаше да променя решението й. През сълзи Прошка ми приготви лула с опиум и настоя да си я поделим, за да се знае, че дори разделени в живота, в страната на сънищата и мечтите винаги ще бъдем заедно.

Никой не можеше да приготвя лулата като нея. Обичах да я гледам как се навежда над пламъка, как върши всичко умело и със сърце, сякаш обгрижва бебе. Също като мен, Прошка никога не беше изпитала радостта от майчинството, но всеки път, когато ми приготвяше лулата, аз имах чувството, че съм в грижовни майчински ръце.

 

 

Месец преди самата аз да напусна Токио, Тамура дойде да се сбогува и ми каза, че много скоро ще осъществи плана си и ще измъкне дъщеричката си от дома на свекървата. Било само въпрос на дни. След това щеше незабавно да замине за Ню Йорк. Ако исках да се свържа с нея, можех да потърся номера й в телефонния указател на името на „госпожа Жасмин“. Тя ме увери, че вратите на дома й винаги ще са широко отворени за мен и че много ще се зарадва, ако един ден ме види застанала на прага. Беше продала малката жълта къща на една мама-сан, която по думите й имала не само нюх за бизнес, но и добро сърце. Били се разбрали къщата да остане на мое разположение до края на лятото. Целунах я по устните — както винаги без червило — и оставих по тях следи от моето. Пожелах й късмет и й казах да се пази.

Няколко дни по-късно с облекчение разбрах, че операцията е минала успешно и Тамура е измъкнала дъщеричката си, преди някой нещо да усети. Надявах се двете да са щастливи в „страната на възможностите“, както приятелката ми наричаше Америка.

Със заминаването на Тамура Токио сякаш изведнъж изгуби своята привлекателност за мен. Почувствах същата остра болка както след раздялата с Май, но този път тя не беше примесена с чувство за вина. Все едно бях осиротяла. Дълбочината на страданието ми изненада и мен самата — за пореден път, едва след като бях изгубила приятелката си, осъзнавах колко силна е била връзката ни.

Сънувах странни сънища, в които си намирах бебета, както си вървях по улиците, и ги криех в килера на някаква къща. После не можех да ги намеря и ги търсех отчаяно, обзета от паника да не би заради моето нехайство да умрат от глад. Миура ми каза, че често плача насън и викам името на някоя си Йошико. Излъгах я, че така се е казвала приятелката ми от ученическите години, която и досега ми липсва.

Изведнъж всичко около мен започваше да се променя и въпреки че голяма част от промените бяха по мой избор, онези мрачни настроения, в които пропадах като в черни дупки, пак започнаха да ме спохождат. Япония сякаш беше направила крачка назад във времето и, станала изведнъж враждебна към всичко западно, се връщаше към вековните си порядки. Случващото се беше реакция на размириците в Китай и целеше „затягане на дисциплината“ по начин, неприемлив за жените с независим дух. Например забраниха студеното къдрене, както и изучаването на английски в училище. Гейшите, символ на старите нрави, изведнъж отново станаха на мода и вълната на яростен национализъм помете всички придобивки, станали достъпни за жените след „отварянето“ на Япония към света. Японските мъже, привърженици на традиционните ценности, вече можеха да отдъхнат с облекчение.

Дошло беше време да замина и аз започнах да се стягам за път, но преди това държах да свърша нещо важно. Поговорих с доктор Атаргси за Миура. Искаше ми се той да коригира лицето й. Без дефекта, за който споменах, тя щеше да бъде истинска красавица и пред нея щяха да се разкрият повече възможности, различни от съдбата на бедно слугинче. Когато й споменах за идеята, Миура ме увери, че се чувства щастлива такава, каквато си беше. Според мен нямаше доверие на Атарки, когото беше виждала да танцува така, все едно не може да командва крайниците си. Мисълта, че ще се остави на скалпела на този човек, я плашеше. След няколко дни обаче успях да я убедя, че операцията е за нейно добро. Всяко младо момиче иска да е красиво и тя в крайна сметка склони да помолим Атарки да извърши корекцията.

Той ми каза, че не е специалист в тази област, но познава подходящия човек и ще се радва да ми услужи. Щеше да уреди всичко и да поеме разходите по операцията. Атарки удържа на думата си и клепачът на Миура беше опериран при един от най-добрите пластични хирурзи в Токио. Когато дойде време да се свалят превръзките, и двете ахнахме от радост и удивление. Този път работата беше свършена превъзходно и Миура не можеше да се нагледа на образа си в огледалото. Вече нямаше да й се налага да слугува по къщите. Много мъже биха искали за компаньонка красиво момиче като нея. Сигурна съм, че щеше да бъде много търсена — с тези нежни черти, крехко тяло и фини ръце.

За да се отблагодаря на Атарки, му отделих час-два, които посветихме на игрите, към които имаше подчертана слабост. Аз бях строгата господарка и му нареждах едно или друго, например да ми донесе водка, която след това гневно плисвах в лицето му, защото всъщност съм била поискала саке. После го възседнах и го шибах с пръчка, докато той лежеше покорно. Ухапах устната му до кръв, също както някога бях постъпила с Кавашима, и той простена от удоволствие и болка. Мисля, че тази последна вечер в компанията ми му допадна повече от всеки друг път — дадох всичко от себе си, не исках да се чувствам задължена за услугата му, колкото и безкористна да беше.

 

 

Не казах на Сесю, че заминавам. Не исках да ме моли и увещава да остана — и бездруго нямаше да отстъпя, но и за двама ни изживяването щеше да бъде мъчително. С времето щеше да ме преболедува и да си намери момиче, което да заведе в елегантната къща, избрана от него за „любовно гнездо“. Сесю беше мъж, който изпитва нужда да е влюбен, и със или без мен щеше да намери обект за обожание — някоя, която да отрупва с подаръци. Знаех, че нямаше да разбия сърцето му, нито раздялата с него щеше да съкруши моето. Затова пък, ако останех с него, един ден щях да съжалявам.

Преди да замина, оставих на Миура пари и й уредих място при мама-сан, която наистина се оказа с добро сърце. Прошка каза, че щом се налага да се раздели с мен, ще насочи цялата си любов и внимание към малката Миура, към която искрено се беше привързала. Радвах се, че съм събрала две сродни души, така различни на пръв поглед.

Отново се подстригах късо и започнах да нося бричове и ботуши. Опаковах за из път само малка част от дрехите си и нещата, които смятах за най-ценни. Не исках да повтарям грешката с огърлицата на Сюе, затова оставих нотариалния акт за къщата върху възглавницата си.

Миура спеше, когато се сбогувах с малката жълта къща. Напуснах Токио на разсъмване, преди още да се е изпарила утринната роса. Минах покрай зеленясалия меден покрив на императорския палат точно когато слънцето изгряваше и обсипваше с лъчи тъмното дърво на величествената сграда. Кленовете още не се бяха обагрили в червено, но пищно нацъфтелите бели анемонии сякаш ми махаха за сбогом.

Беше приключил още един период от живота ми — промеждутък, през който успях да отдъхна, да прекарам още малко време с Прошка и да видя как Тамура успява да осъществи мечтата си. Радвах се, че и Миура сега ще има шансове за по-добър живот. Колкото до доктор Атарки, щях да му липсвам, но той и бездруго обичаше да страда.

Усещах, че повече никога няма да видя Прошка, и се оказах права. Тя почина през пролетта от грип, който отне живота на много дечица и възрастни хора в Токио. Новината за смъртта й стигна до мен в един навъсен ден, когато небето беше забулено от облаци, а аз — потънала в мрачни мисли, сякаш предусещах нещо. Завинаги бях изгубила моята мила Прошка.

Почти не се е случвало да си приготвям лулата с опиум, без да си мисля за нея, или да ям изсушени личи, без да се сетя за детските си години, когато двете с Прошка седяхме на леглото ми в западното крило и си бъбрехме, сами срещу целия свят. Но мястото на Прошка в живота ми остана празно.