Изабел Абеди
Луциан (8)

Осем

Бях под домашен арест. За пръв път в живота си. Никога досега майка ми не беше губила самообладание и никога преди не ме беше удряла. Яне мразеше насилието и не признаваше наказанията. Но разбира се, и аз рядко й давах повод.

Приличах изцяло на нея. Не взимах дрога, не се напивах до безсъзнание по разни партита и ако някоя вечер закъснеех (което се случваше рядко), й се обаждах. Когато имах някакви проблеми, които не можех да реша сама (което също се случваше рядко), тя винаги ме подкрепяше. До вчера.

Окей, наистина беше станало страшно късно. Бях напуснала партито, без да кажа дума, посред нощ, на безлюдния бряг на Елба. Със сигурност и другите са се опитвали да се свържат с мен. Листата с „неприети повиквания“ беше пълна: Сузи, Себастиан, Яне бяха опитвали многократно. По всяка вероятност на мястото, където се намирах, не е имало обхват и явно са се побъркали от притеснение. Само преди няколко дена някакъв сериен убиец се беше погрижил да създаде работа на вестниците, а пък миналата седмица в гората край Елмехорн беше намерен трупът на малко момиче. Можеше и на мен да ми се е случило нещо, да, бях наясно и много съжалявах. Но трябваше ли Яне да ме третира като някаква престъпница? В колата тя отново ме заразпитва какво, по дяволите, съм правила толкова време. И ако тонът й не беше толкова невероятно остър, може би щях да й кажа истината. Вместо това отново заразказвах историята с разходката, при което тя стисна устни и впи нокти във волана. Като се върнахме у дома, обяви наказанието.

До края на октомври трябваше след училище да се прибирам веднага вкъщи, и то по най-прекия път. Никакви партита, никакви излизания за шопинг със Сузи, дори плуването ми беше забранено. Ако не бях толкова нерешителна, сигурно щях да й се изсмея. Беше направо налудничаво. Моята отворена, с широки разбирания майка психолог, изведнъж започна да се държи като всички други родители, от които инак и двете се дразнехме. Най-лошото беше, че този път аз наистина имах проблем, с който бавно, но сигурно ставаше ясно, че не мога да се справя. Но в случая Яне беше последната, на която бих се доверила.

Освен това, ако Сузи я хванеха истериите и се разприказваше, майка ми наистина щеше да приеме Луциан за психопат.

Говорих със Сузи и Себастиан и им разказах същото като на Яне. Естествено те не повярваха и дума. Сузи ме врънкаше с въпроси, но и тя намираше реакцията на Яне за прекалена. Докато Себастиан остана хладен и сдържан.

В неделя се окопах в стаята си и прекарах времето, като търсех в интернет актуални обяви за изчезнали. Във Вестервалд малко момиченце не се беше върнало от училище. Млада жена търсеше годеника си. Младеж на петнайсет, червенокос, атлетичен, беше избягал от вкъщи. И това беше само началото. Мрежата гъмжеше и от чуждестранни регистрации на загрижени членове на семейства. Във всички възможни държави изчезваха хора. Някои съобщения бяха нови, други от много отдавна. Но не намерих нито едно, което поне приблизително да съответстваше на личността на Луциан. След няколко часа се отказах и си легнах обезкуражена. Не ставаше и дума да заспя, не бях и гладна, вместо това мислите ми кръжаха все около него.

Луциан.

Никога досега не се бях чувствала толкова изтощена и същевременно толкова неспокойна.

За да се разсея, се вглъбих в книгата на моя прадядо. Чудно, но беше тъкмо това, от което се нуждаех. Първо прегледах отгоре-отгоре критиките в приложението. Стилът му беше интелигентен, духовит и забавен и когато пускаше стрелите си, никога не го правеше директно, а по много фин начин. Успяваше да накара читателите да се разсмеят. Много добре разбирах защо се е издигнал толкова високо като журналист.

Вероятно само онези, чиито произведения прадядо ми безжалостно е сривал със земята, са гледали на него с други очи.

Също така безпощадно той описваше и собствения си живот. Уилям Алекс Рийд бил единствено дете, баща му бил хирург и директор на санаториум. Когато прадядо ми станал на три годинки, майка му умряла под скалпела на собствения му баща при несполучлива операция. Моят прадядо коментира с думите, че мъжете в неговата фамилия никога не са били дарявани със занаятчийски умения и че Храбрият шивач, както той титулува баща си, преди всичко се упражнявал в пиянското изкуство.

Но той, пишеше прадядо ми, наистина бил само облагодетелстван от всичко това. Как иначе щял да има всички тези възхитителни бавачки и на първо място онази прелестно красива французойка, с която в нощта на четиринайсетия си рожден ден бил загубил своята девственост? Казвала се Лусил и освен огромните й гърди той оценявал като предимство звучния й акцент. „Четенето след това“, така беше нарекъл разказите, които му четяла Лусил и му разкривала света на книгите.

Книгите и жените останали главната тема в живота му.

Като юноша прадядо ми харесвал произведенията на Чарлс Дикенс и Луис Карол. По-късно дошъл редът на Едгар Алън По, Жул Верн и още на Х. Г. Уелс, с когото били близки приятели.

В тези години прадядо ми си бил извоювал вече име на литературен критик и между другото пишел и за един вестник в Лос Анджелис, както и за „Ню Йорк Таймс“. Животът му по това време изглежда се е състоял предимно в това да се забавлява по различни партита с известни журналисти и други величия на културния свят.

Той прекарал няколко години в Европа, забавлявал се още повече, срещнал се с още по-големи величия в Лондон, където заел своята длъжност в „Таймс“. А после срещнал жената на своя живот. Написал го е буквално така.

Обрисувал я е само с няколко изречения, но те звучат поразително сериозно.

За пръв път, пише той в книгата си, трябваше да преживея това, което се казва „да искаш да умреш от любов“.

Младата англичанка му е дала всякакво основание за това, когато в нощта преди сватбата го напуснала заради друг мъж. Прадядо ми не посегнал на живота си, но явно се убедил в правотата на циничното си отношение по темата живот и любов. Което не го спряло да има безброй любовници, а и почти толкова жени.

Достатъчно по темата „любовна мъка“, помислих си, и запрелиствах към последната част на книгата. И там се натъкнах на снимката на баща ми. От коя съпруга на прадядо ми води семейната нишка, не можех да разбера, но снимката моментално ме заплени.

На нея беше баща ми като малко дете, което седеше до прадядо ми на един кей и ловеше риба с въдица. Клечаха рамо до рамо, слети с природата около тях.

В края на книгата той споменава баща ми и на това място, както и след него, имах чувството, че прадядо само в няколко реда разкрива нещо от себе си, което в останалата част от книгата прикрива зад своя цинизъм.

В своя внук Алек отново намерих нещо, което аз самият бях изгубил, извечната вяра да бъдеш обичан за това, което си.

Знаех какво е имал предвид. Моите родители, а също и Врабеца, ми бяха предали това чувство и то беше като броня срещу всичко, което можеше да ме нарани, надеждна и непробиваема.

Въпреки партитата, известните личности и успехите в същността си моят прадядо е бил твърде самотен човек, поне в моите очи.

Оставих книгата да падне от ръцете ми. Навън започна да вали. Сякаш прозрачен воал, изтъкан от най-фини нишки, се стелеше от небето. Времето се беше променило. Гледах през прозореца и си мислех за Луциан. Изведнъж осъзнах, че всъщност изобщо не бях преставала да мисля за него; дори и в последните часове, докато четях книгата, той стоеше свит в едно ъгълче на мозъка ми.

Погледнах към пристанището, към Елба, сива като небето. Въздух и вода се сливаха, изглеждаха така, сякаш някой ги беше обезцветил.

Къде ли се намираше сега? Какво точно правеше? И къде ли ще прекара тази нощ? Мислите ми се върнаха към срещата ни при огъня. Беше невероятно, безумно. Такива неща не се случваха. Но все пак ми се беше случило и все едно какво си мислех, усещах, че е истинско.

Затворих очи, за да мога да си го представям по-добре; овалното лице, тъмната коса, дълбоките сенки под очите.

Харесваш ми. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

А когато не бях до него? Към кого в миналото е имал такива чувства? Какви хора са били около него и кои са го наранили?

И най-вече защо не можеше да си припомни нищичко?

Сетих се за една статия от вестник, бях я чела преди няколко години. Пишеха за мъж, който се събудил на плажа и нямал никакви спомени. Бил гол и не продумвал дума, но в психиатрията изведнъж засвирил виртуозно на пиано. Яне предполагаше, че е преживял голям шок и се е опазил физически само защото е пропъдил спомените. Какво беше се случило после с този мъж и какво точно се е криело зад неговата история, така и не научих.

А Луциан? И той ли е изживял шок? Все едно, случаят беше подобен на този с мъжа от Англия — събудил се на брега. Гол.

Гол означаваше не само без дрехи. А и без име, без адрес, без собствен живот.

Как всъщност се казваше Луциан? На колко години беше? Какъв е бил животът му, който не помни? И най-важното — каква връзка трябваше да имам аз с всичко това? Защо не ме напускаше усещането, че играех някаква роля, въпреки че и при най-добро желание не можех да си обясня каква?

Замислих се за илюстрованата книжка с Макс и диваците, от която Луциан цитира текста, дума по дума. Дали наистина я беше открил в книжарницата? Или разиграваше някаква сценка пред мен, но защо?

Изведнъж ме хвана яд, че не му дадох номера на джиесема си. До този бал с маски имаше още седмици, а и бог знае дали изобщо щях да отида на него. Но пък знаеше адреса ми. Знаеше къде живея, къде се отбивам. Ако наистина искаше да ме види, можеше да ме намери.

Не е добре да ни виждат заедно.

Това беше казал, когато гласовете се приближиха. Тогава изобщо не се замислих. Чак сега осъзнах какво точно означаваше.

От какво се страхуваше? Ако наистина беше загубил паметта си, значи нямаше нищо, което да крие.

Изведнъж всичко ми се стори изцяло сбъркано. Никой, който е загубил своята памет, не би се държал така! Така можеше да се държи само човек, който по някаква причина се чувства виновен.

Сетих се за Сузи, която предполагаше, че може да е някакъв психопат.

Психопатите стигаха далеч, твърде далеч, бях го чела и винаги го намирах ужасно. Може би се беше осведомил за някои неща от моя живот, а собствената си история просто я беше измислил? Но можех ли да се заблуждавам до такава степен по отношение на даден човек?

Стреснах се, когато неочаквано по коридора чух стъпки, първо тихи, после по-силни, приближаваха се все повече, докато накрая спряха пред вратата ми. За момент стана тихо, после видях дръжката бавно да се движи надолу. Придърпах одеялото на гърдите си и се обърнах към стената.

— Ребека?

Беше Яне. Вдъхнах парфюма й и усетих нейното присъствие в стаята. Сигурно стоеше на вратата и гледаше към мен.

Цялата се напрегнах, толкова силно се стараех да остана неподвижна.

„Изчезвай — казах гневно наум. — Махай се. Само ме остави на мира.“

Гневът ми се беше загнездил дълбоко в мен, толкова дълбоко, колкото изобщо беше възможно. Майка ми ме беше ударила по лицето пред моите приятели. Беше ми наложила домашен арест. И което беше най-лошо — не ми вярваше.

Как можеше да ме предаде точно в момента, в който аз наистина имах нужда от нея? По някакъв начин чувствах, че и тя се пита точно същото, и се наслаждавах на гузната й съвест. Заслужаваше си го.

Яне си тръгна, без да каже дума.

Когато вечерта отново се промъкнах в кухнята, чух майка да плаче в спалнята. Врабеца тихо й говореше нещо. Не разбирах думите, но останах да слухтя до вратата, докато риданията на Яне не стихнаха. През нощта сънувах:

Плувах в едно езеро. Беше тъмно. Водата беше приятно хладна и усещах тръпки по кожата си, докато ръцете ми ме тласкаха напред, все по-далеч и по-далеч. Тъмната вода се разпенваше пред очите ми, блестящи капчици се пръскаха из въздуха като сребърни перли. Чувствах се безтегловна, плувах, без изобщо да се напрягам; беше като плъзгане, бях освободена от собствените си движения. Бях сама, но същевременно усещах, че имаше някой при мен, някой, когото не можех да видя, но който се плъзгаше по водата до мен. Над главата ми шумеше вятърът, а после започна да вали. Първите капки падаха някак колебливо и тежко, докато накрая цялата вода се раздвижи. Усещах вода навсякъде, тя ме заливаше с все по-силни барабанни удари и това прекрасно усещане, че имах някой до себе си, не ме напускаше, докато не се събудих от шума на дъжда.

Бавно, сякаш изплувайки от водата, осъзнах, че съм в леглото, че дъждът идваше отвън и че бях сама. Усетих го с една странна, обезпокоителна яснота, която ме изплаши. Отметнах завивката и тръгнах безшумно из смълчаната къща.

Горе на тавана още светеше. Изкачих се по витата стълба и внимателно отворих вратата.

Врабеца седеше на канапето и се усмихна, като ме видя.

— Готово — каза и ми тикна под носа трепкащото нещо, което току-що беше завършила. — Моята първа Sponglia beatificae. Какво ще кажеш?

Взех внимателно в ръце нежното гъбесто телце. То цялото беше от плетени бримчици и блестеше златисто. Бримчиците приличаха на пори, пропускащи въздуха и водата. Стори ми се, че тази малка гъбичка, която се гушеше в дланта ми, е сякаш наистина дишащо същество.

— Прекрасна е — казах.

— По този повод си измислих и една историйка — каза Врабеца. — Искаш ли да я чуеш?

И без да дочака отговора ми, тя измъкна от джоба на сакото си един намачкан лист, разгъна го и започна да ми чете написаното.

— Отдавна е известно, че в подводния свят има голям потенциал. Особено клас „гъби“, който е със символично значение. Гъбите са майстори в защитата срещу токсините, а техният генетичен код е много подобен на човешкия. От предполагаемите шейсет хиляди вида гъби на биолозите, занимаващи се с морска флора, досега са известни около пет хиляди. Едва наскоро беше намерена една изключителна находка: Sponglia beatificae, гъбата на щастието.

Засмях се. Гласът на Врабеца трептеше като пеперуда, току-що налетяла на нектар.

— За разлика от другите гъби от този вид — продължи да чете тя, — Sponglia beatificae притежава сетива, с които може да открива или да усеща предполагаемо щастливи моменти и щастливи места.

С магическа бързина и по напълно необясним начин тя се появява точно там и стимулира вниманието на участващите в дадената щастлива ситуация. Освен това химическата защита, която притежава тази гъба е специално насочена към тревожни и деструктивни мисли, в резултат на което, намирайки се в близост до нея, те нямат никакъв шанс да оцелеят.

Врабеца отпусна листа. Изглеждаше, сякаш гъбата на щастието беше избрала нея за гостоприемник^[1].

— Това е само мостра, трябва да поработя още по нея — каза. — Е, как мислиш?

— Мисля си, че може да запълни и някоя ниша в пазара — отвърнах, смеейки се. — Дали с тази гъба не могат да се почистват и тенджери? Тогава ще има не само идеалистично, но и практично приложение. А такова нещо се харесва на германците.

Врабеца направи гримаса.

— Окей. Дотук с елиминирането на деструктивните мисли. — Тя се наведе нежно над своето произведение. — Хайде съкровище, да се поупражняваме още малко — обърна се тя към гъбката.

Изкисках се.

— Като те познавам, мисля, че ще я усъвършенстваш за нула време.

Врабеца се протегна и се прозя.

— Може пък този път да се получи с изложбата — каза с надежда тя. — В театъра чух, че се търси наемател за арт ателие в Санкт Георг. Ще се опитам още утре да се занимая с това.

— Би било прекрасно. — Погалих още веднъж гъбката по златистата й повърхност, преди да я положа в ръцете на Врабеца. От години тя търсеше подходящо ателие, в което да подслони и изложи произведенията си. — Желая ти късмет — казах й.

В кафеза Джон Бой беше скочил на люлката. Цвърчейки, той ни наблюдаваше с черните си очички. Караше ме да мисля за домашния си арест.

Врабеца ми хвърли един от своите погледи.

— Добре ли си, затворничке? — добави.

Завъртях очи.

— Естествено. Може би ще трябва да кажа да ми изпратят от аптеката няколко хапчета за смаляване. Тогава ще се настаня до Джон Бой и Джим Боб зад решетките. Дали тези двамата знаят, че имат крила? И за какво служат?

На свой ред Врабеца се разсмя, но после изведнъж стана сериозна. Погледна ме с неспокойните си златистокафяви очи и със сбърчено чело. После ме погали по бузата.

— Не се сърди на майка си, Ребека. Точно сега тя изживява нещо.

„Аз също — помислих си. — Но не шамаросвам никого, нито налагам прекалени наказания.“

Сложих ръка на рамото й.

— Лекичка, Врабец! — казах.

— Лекичка, Ребека. Спокойни сънища.

 

 

Случките през следващите седмици не заслужаваха никакво внимание и тъкмо това ме влудяваше. Ако имах да върша нещо и ако животът ми течеше както обикновено, може би щях да мога да се отклоня от мислите си. А така непрекъснато се концентрирах върху себе си. Бях под домашен арест, но в същото време и мислите ми бяха арестувани в мен. Те ме довеждаха до амок, лишаваха ме от сън и от малкото самообладание, което все още притежавах.

Врабеца беше безмерно щастлива, защото след толкова търсене изглежда най-сетне беше намерила ателие. Тя ми разказваше за сдружението на художниците в Санкт Георг, което обитаваше една стара машинна фабрика и се наричаше „Хайката“. Художници от всички краища на Германия работели там в ателиетата си и един от тях действително се интересувал от пренаемане на неговото. Той пожелал да се срещне с Врабеца, все още необвързващо, но поне беше първа крачка.

Изглежда щастието са беше усмихнало и на Сузи. Това, че бях изчезнала от рождения ден, без да кажа, вече ми го беше простила. Както не можеше дълго да се гневи, така не успяваше да се справи и с това да се сърди дълго някому. Признавам й като голяма заслуга, че не направи повече опит да разбере какво се беше случило. Сузи ми се доверяваше, за разлика от Яне.

Междувременно Димо̀ беше намерил репетиционно помещение за — както се изрази Сузи — галактически нисък наем. За щастие това развитие на нещата държеше Димо̀ постоянно в състояние на еуфория, така че срещите им със Сузи преминаваха изключително в кръга на групата. Само веднъж се беше приближил опасно близко до сутиена й, и то към дясната страна, без подплънка.

— Пръстите му вече ме докосваха — каза тя и извъртя очи. — Беше абсолютно решен, когато джиесемът му иззвъня и собственикът на репетиционната му съобщи, че можем да отидем да подпишем договора. По дяволите, Беки. Смяташ ли, че предварително трябва да говоря с него. Но какво да му кажа? Какво би направила ти на мое място?

„Ако ме тормозят такива въпроси“, помислих си. Мъдрият отговор би бил вероятно, че Сузи трябва да си потърси приятел, за когото това щеше да е без значение. Но щеше ли тя наистина да се чувства по-добре? Много се съмнявах.

Отвърнах безпомощно:

— Бих изчакала, Сузи. Когато настъпи моментът, вече ще знаеш какво да правиш!

Сузи въздъхна, а аз се надявах този момент да се поотложи.

Единственото спасение в този период беше училището. Никога не бих повярвала, че ще мога да кажа такова нещо, но аз копнеех да отида там. За мой късмет учителят по испански ни бомбардираше с граматика и нови думи и за разлика от английския, трябваше системно да зубря по този език. По биология писахме контролно за влиянието на дрогите върху нервната система. Аарон, за подготовка, беше изпафкал през обедната почивка огромен тлъст джойнт и сега гледаше като хипнотизиран заек празния лист пред себе си. Шейла нервно дъвчеше химикалката си и наблюдаваше Себастиан, който беше навел глава над тетрадката и с бясно темпо изпълваше страница след страница.

Получавахме и тонове домашни по математика, а Тайгър ни даде една от своите специални задачи, която този път нямаше никаква връзка с Амброз.

— Изберете първото изречение от някой роман или разказ, което намирате за заслужаващо внимание — каза той. — Ако е от немска книга, преведете го на английски. Напишете съчинение на тема, как ви въздейства това изречение. Дали то ви говори нещо, дали звучи обещаващо, дали ви въвлича в разказа и ако е така, защо?

Той се спря за момент пред чина ми и отново ме загледа по този странен начин, от който вече започваше да ми става неприятно.

— Нещо не е наред ли? — попитах изнервено, но той само вдигна рамене и продължи нататък.

Следобеда прекарах предимно в ровене из книгите на Яне и Врабеца, наредени по рафтовете. Аз самата не притежавах много книги. Четенето, в повечето случаи, ме изнервяше, след няколко страници изпитвах настойчива необходимост да се движа и обикновено нищо не можеше да ме спре да изляза. Прелиствах романите на Барбара Вайн, любимата авторка на Яне, извадих няколко тома на Достоевски и накрая се спрях на книгата на Дафни дю Морие „Ребека“. Беше стара книга със съвсем пожълтели страници.

Първото изречение гласеше: Тази нощ сънувах, че съм отново в Мандърлей.

Потреперих и оставих книгата на мястото й. Най-накрая взех „Процесът“ на Кафка. Романът му започваше с думите: Някой трябва да е наклеветил Йозеф К., защото без да е направил нищо лошо, една сутрин беше арестуван.

Ето, помислих ядовито, това е подходящо. Занесох книгата в моята стая, но отложих съчинението за по-късно. Реших задачите по математика, говорих по телефона със Себастиан, който също като Сузи не спомена и дума повече за вечерта край Елба. А и ми олекна, защото не звучеше толкова студено. После започнахме да си пишем мейли с татко.

Валери току-що се научила да пише и се упражнявала прилежно, като си пишела домашните буквално върху масата за хранене. С химикалка „Единг“ тя изпонадраскала повърхността от старинно розово дърво с думи като cat, fat и hat.

Какво ново при теб?, искаше да знае баща ми.

Домашния арест и причината за него ги премълчах. Вместо това го попитах за прадядо ми. Не си представях, че ще помни нещо от толкова малък, но ме интересуваше.

Отговорът дойде още на следващия ден:

О, да. Биографията на дядо Уилям Ал значи е при вас? Не мога да повярвам, че Яне е искала да я продаде на битака. Отлично, браво, че героично спасяваш нашата семейна история.

Ухилих се и зачетох по-нататък.

Бях още малък, когато той почина. Може би на шест или седем. Баба ти казваше, че изяждал всички с парцалите, но мен явно ме обичаше. Странно, че в книгата си е поместил точно снимката на езерото Насименто. Единственият спомен, който съм запазил от него, е от посещенията ми там. Не съм ли ти казвал, че ми завеща къщата? Все едно, последните години от живота си ги прекара там и съвсем сам. Той ме научи да хвърлям въдицата от кея при езерото. Един път на куката се хвана огромна пъстърва. Крещях като луд и когато взе да се мята по дъсчената пътека до мен, прадядо ти ми подаде един прът. Каза да я цапардосам, за да я зашеметя. Трябва да ти кажа, че ми беше доста гадничко. Но беше само началото. Прадядо ти ми даде ножа си. Каза, че трябва да я пробода между хрилете, по посока на главата. Там съм щял да улуча сърцето, тогава рибата наистина щяла да е мъртва. И аз го направих. Но когато рибата втренчи в мен изцъклените си очи, се разревах… Прадядо ти искаше да знае дали ми е дожаляло за рибата. Но не беше това.

Бях се разплакал заради усещането, което предизвика намушкването с ножа. Беше нещо като опиянение. Ужасно се засрамих и го казах на дядо си. И тогава той ме погледна с един поглед, мисля си, че затова си спомням още всичко така ясно. Той ми обясни, че има много начини да убиваш. Но че този е почтен. А това, че съм усетил такова опиянение, било нормално. И че не би трябвало да се срамувам.

Когато сега се замислям над това, ми се струва ужасно. Но тогава обяснението ме удовлетвори.

Препрочетох мейла няколко пъти. Това, че баща ми е наследил къщата на езерото Насименто от моя прадядо, не го знаех — или най-малкото, не си спомнях. Но много повече ме занимаваше въпросът, какво е имал предвид с „много, различни начини на убиване“.

Мислите ми се върнаха към критичните статии от приложението в книгата, към славата му на литературен критик — човекът със смъртоносното перо, и към самоубийството на любимия автор на Тайгър, чието творчество унищожил прадядо ми. Замислих се дали да пиша за това на баща си, но вместо това го попитах за предизборната борба. Той ми разказа подробно, че за първи път се ангажира политически. Беше твърдо убеден, че Обама ще излезе пред Маккейн, но истинската борба тепърва предстои. И че повече не може да се заблуждаваме по отношение на икономическата криза.

Както обикновено, мейлът завършваше с думите. Wish you were here, little wolf, но точно днес се беше заинтересувал в PS: „А как е голямата вълчица?“

Въздъхнах. Хмм, как ли ще е? Тя готвеше. Щом се върнеше от работа, Яне превръщаше кухнята в ресторант с три звезди с гурме — ястия от цял свят. Всеки ден на масата се появяваше ново празнично блюдо: черни спагети с кокосово мляко и скариди, рагу от сърна със сос от червено вино и черешов сок, морски език с манатарки, картофи и бешамел, Loup de Mer със салца от домати и кайсии, пълнени пилешки гърди в сос „Марсала“ върху спаначена горгонзола. По време на хранене мълчанието беше толкова дълбоко, че и хапка не можех да преглътна. За разлика от Сузи, аз можех да бъда доста злопаметна, когато смятах, че постъпват несправедливо с мен.

Положението сега обаче беше съвсем различно. Разприте ни с Яне биваха обикновено нещо като лятна буря: бързо, силно избухване и отново небето се проясняваше. Сега обаче това мъгляво потискащо нищо беше някакво ново нещо за нас двете, или по-точно — за нас трите.

Аз и Яне седяхме на масата с наведени глави над чиниите и след като Врабеца беше хвърляла почти сто от нейните погледи, тя почукваше с вилицата по масата и заявяваше, че й е писнало, и то много.

Е, и на мен също. Но нямах абсолютно никакво желание да направя първата крачка. Яне не беше права и колкото и да се чумереше, изобщо не се чувствах отговорна. Последната ни Ladies’ Night се беше провалила, но и това ми беше безразлично. Единственото, което с всеки изминал ден ме занимаваше все повече и повече, беше как да отида следващия петък на маскения бал.

След срещата ни на плажа Луциан изобщо не се беше появявал. Все по-силно в мен се насаждаше чувството, че изобщо не иска да ме види. И шансовете той да се появи на Хелоуин в този клуб бяха точно толкова малки, колкото и моите да напусна къщата. 31 октомври беше последният ден на моя арест. Бях го отбелязала с малко червено кръстче в календара и колкото повече наближаваше, толкова по-нервна ставах. Всеки ден го поглеждах и когато го правех, се тормозех още повече.

— Може пък Яне да те пусне да отидеш — реши Себастиан, когато ме посети в края на седмицата в килията. В последните телефонни разговори, които имахме, лека-полека се бяхме сближили отново.

Седяхме на леглото ми, ядяхме „Тако“ с топено сирене и играехме на нашата стара игра Disco for two. Тя се състоеше в това да избираме различни песни от моята С колекция или от колекцията на Себастиан. После пускахме песента и се опитвахме да я свържем тематично с предишната, при което понякога като луди прескачахме от жанр в жанр. Накрая правехме микс от избраните песни, записвахме го на CD, като слагахме съответната дата, и го озаглавявахме Becks и Bastis Best of times. Междувременно нашето „специално издание“ наброяваше вече 10 CD-та. Току-що Себастиан беше изтърпял, пъшкайки, моята песен „Thriller“ на Майкъл Джексън. Сега пък той пусна „Sawdust“ — диска на Килърс.

Навън валеше, както и през изминалите дни. Елба преливаше, вчера дори предупредиха и по радиото за евентуално наводнение.

Естествено не бях казала на Себастиан защо толкова искам да отида на бала.

— Забрави — изръмжах в отговор на предположението му, че Яне може и да ме пусне. — Питах я вчера.

Струваше ми ужасно много да се преодолея, а отговорът на Яне ми подейства като нова плесница. Не. Никаква дискусия. Може ли да сменим темата?

— Добре — отвърна Себастиан. — Нямам чак толкова голямо желание да отида и не мисля, че ще загубиш кой знае какво.

Мълчахме, лапахме Тако чипс и хрупахме в такт с „Read my mind“, когато неочаквано Себастиан каза: „През лятото на 1963 се влюбих и баща ми се удави“.

Спрях да хрупам и го погледнах учудено.

— „Солена вода“ от Чарлз Симънс, поясни Себастиан. — Това е първото изречение от романа му, в което е концентрирано цялото съдържание. Гениално. Знаеш за какво става дума и в същото време изгаряш от любопитство да продължиш да четеш. Всички факти са налице, повярвал си веднага в тях, смяташ, че става дума за първа любов, имам предвид истинска, голяма и съдбоносна. Знаеш и че някой ще умре — не някой, а бащата на писателя. Единият обича, другият умира. Двете са свързани. Усещаш, че този, който разказва историята, се явява в края й, а там е друг, различен от този, който е бил в началото. В общи линии знаеш вече всичко, но все още не си го прочел. Сякаш авторът с това първо изречение отваря една врата и те хвърля в огромно тъмно помещение. Ти предполагаш къде може да са мебелите. Тук е масата, там леглото. Ти виждаш сенките им, но не цветовете и контурите. Мислите ти бродят, но все още без посока. Страхотно. Иска ми се и аз да го можех.

Погледнах Себастиан.

— Да пишеш?

— Да.

— Опитвал ли си?

Себастиан изсипа още една шепа Тако в устата си. Песента още не беше свършила.

Can you read ту mind?

The good old days, the honest man

The restless heart, the promised land…

— Смяна на темата — обяви Себастиан.

Аз също налапах шепа Тако.

— Окей. За какво искаш да говорим?

Себастиан се ухили.

— За кашкавала в ъгълчето на устата ти. Или как да го махнем по най-добрия начин оттам.

— Къде е? — сбърчих чело и раздвижих ъгълчетата на устата си. — Вляво или вдясно?

Себастиан повдигна с ръка брадичката ми и съвсем леко обърна лицето ми наляво, така че погледите ни се срещнаха.

I got a green light

I got a little fight

I’m gonna turn this thing around

Can you read my mind…

Себастиан се засмя, но в очите му проблясваше. Страхове и желания се смесваха в погледа му. После се наведе напред, докато устните му се долепиха до моите. Миришеше на Тако и на себе си, този така познат Себастианов мирис, който можех да разпозная сред хиляди.

Ръката ми лежеше върху гърдите му, усещах ударите на сърцето му, бързи и силни. С връхчетата на пръстите си го държах на разстояние.

Can you read my mind…

— Недей разваля всичко — шепнех аз. — Моля те, не го разваляй. Дай ми още малко време.

Себастиан прехапа устни. Усещах разочарованието му, като че ли бях вътре в него. Усещах и собствената си тъга, която беше по-дълбока, отколкото ми се искаше.

Себастиан отвори уста, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори.

— Джиесемът ти. О… Извинявайте!

Яне стоеше в стаята. Гледаше ни двамата със Себастиан. Ние се отделихме един от друг. И тъкмо щях да се тросна, че домашният арест не изключва и посещения, когато забелязах, че Яне сияе цялата. Изглеждаше, сякаш товар беше паднал от гърба й.

Спрях плейъра.

— Съжалявам — каза бързо Яне. — Колко глупаво от моя страна да нахлуя така. Здравей, Себастиан. Джиесемът ти звъни, Ребека. Бащата на Себастиан. Ще говориш ли?

Изтръгнах телефона от ръката й. Не ми го побираше акълът как Яне просто беше вдигнала телефона ми и после се държеше, сякаш нищо не се е случило.

Бащата на Себастиан ме търсеше по работа. Една актриса от Хамбург беше починала и погребението било в четвъртък в гробището Олсдорф. Траурното тържество, което щяло да е организирано от неговия кетъринг, трябвало да се състои във вилата на починалата. Но поради недостиг на места на паркинга бащата на Себастиан предложил ескорт сервиз. След погребението аз трябваше да заведа присъстващите до автобуса, а по време на траурното празненство да помагам като сервитьорка.

По принцип исках да откажа, но Яне, която вече изчезваше в коридора, припряно ми даде да разбера, че ще е окей, стига след това незабавно да се прибера в къщи.

С джиесема в ръка се завтекох към бюрото, за да си запиша часовете, после се сбогувах и затворих.

Обърнах се към Себастиан. Той все още беше на леглото ми, вдигнал крака, и гледаше през прозореца.

— Е, какво искаше баща ми? — попита, без да ме поглежда.

Преглътнах.

— Да сервирам на едно погребение.

За секунда се поколебах какво да кажа.

Най-сетне той ме погледна.

— Би ли дошла при мен? — попита ме сериозно.

Колебливо приседнах на леглото до него.

Себастиан стана, застана пред леглото и се вгледа в мен.

„Да го вземат дяволите!“ Как можах да прецакам нещата. Как, по дяволите, да му дам да разбере какво става с мен? Не беше както преди, когато ми се струваше, че нещо между нас липсва. Сега всичко беше много хубаво, много по-хубаво от когато и да било преди. Как можех да обясня на Себастиан, че този път съм го отблъснала заради някакъв тип с психични проблеми, който след последната ни среща повече не се беше появявал, а по всяка вероятност нямаше и да се появи повече?

— Сега ме слушай внимателно, Бекс! — започна Себастиан.

О, чудесно, значи няма да опитвам да се обяснявам първа. Е, това беше, Бекс. Стиснах пръсти.

Изражението на Себастиановото лице стана още по-мрачно. Той свъси вежди. И после зашептя с дълбок нисък глас:

The foulest stench is in the air

The funk of forty thousand years

And grisly ghouls from every’ tomb

Are closing in to seal your doom…

Тялото на Себастиан се вкамени. С широко отворени очи и протегнати ръце тръгна като препариран към мен. И докато аз се кисках неудържимо, той заклати бедра, коленичи пред леглото ми, грабна предполагаем микрофон и закърши глас:

Cause girl, this is thriller, thriller night…

После издуха светлия перчем от челото си и ми се ухили.

— Приятно забавление на погребението, бейби. Пък аз, за разлика от теб, още не съм мутирал в мрачна мумия. И докато от горест, че ме караш да те моля и умолявам, тръгна да обикалям гробищата, ще минат, уви, още няколко хилядолетия.

Той ме закачи по носа.

— Окей?

— Окей — отговорих и едва не се разревах от облекчение.

 

 

В четвъртък след училище взех автобуса до гара Алтона, качих се на S1 за Олсдорф, минах по Фулбютелер алее до главния вход на гробището. Идвах тук за пръв път и когато видях огромната гробищна площ зад черните железни врати, силно се впечатлих.

Предишния ден бащата на Себастиан ми беше изпратил информационна брошура по мейла, в която прочетох, че със своите четиристотин хектара площ това е най-голямото парково гробище в света. Но не ми стана съвсем ясно какво точно означаваше това.

Имаше цели горички от розови храсти, идилични езерца, пътечки, оградени с широколистни дървета, които водеха до гробниците на най-различни хора. Кметове, сенатори, поети и музиканти бяха намерили в това гробище своя покой. В брошурата прочетох и за детски гробища, за градина на пеперудите, за гора на вечния покой, около които бяха групирани поставки за урни. Гробището имаше дори свой собствен автобусен транспорт.

Отново валеше като из ведро, но дърветата се противопоставяха на дъжда със своите огнени есенни багри и аз реших да потичам по пътя до гроба. Прелестни статуи на ангели обграждаха пътя. Те приличаха на хора с крила и аз самата не можех да си обясня защо изведнъж започнах да мисля за Себастиан и за това, колко ли усилия му е струвало да излезе от положението в моята стая, шегувайки се.

Докато през безсънните нощи си блъсках главата как да се измъкна от къщи на Хелоуин и дали Луциан щеше да дойде на маскения бал, какво бих казала, направила или попитала в случай, че се появи, и как бих се оправяла, ако това не се случеше. Себастиан ли беше единственият, когото имах. Защо това не ми беше достатъчно?

Когато съм при теб, ми е добре.

Отнякъде се чу камбана и един поглед към часовника ми подсказа, че доста закъснявам. С брошурата в ръка забързах към историческата водна кула, която маркираше входа към градината на жените. Кулата беше малка и бяла, с красиви фронтони и малки прозорчета. За миг почувствах, че отново съм там, на фара на фалкенщайнския бряг.

Пристигнах в прекрасна градина с огромни рододендронови храсти и бели надгробни камъни, край които растяха пъстри цветя. Жените, погребани тук, според брошурата бяха допринесли за историята на Хамбург. От бащата на Себастиан бях научила, че починалата актриса е била десетилетия наред в състава на Хамбургския театър. Самата аз никога не бях чувала за нея, но от многобройните гости, събрани край отворения гроб, ставаше ясно, че е имала много голям кръг почитатели. Ковчегът беше вече спуснат в гроба. Планини от цветя и пъстри венци го обграждаха. Деца тичаха наоколо, две момиченца играеха на гоненица, докато възрастните в траурни дрехи се изреждаха, за да си вземат последно сбогом. Няколко души плачеха, а вляво до гроба стоеше възрастен мъж със снежнобяла коса. Кой знае защо си помислих, че е вдовец. Лицето му беше много спокойно, изглеждаше сдържан, но в очите му се четеше дълбока тъга.

Започнах да се оглеждам за шофьора, с когото щяхме да отведем присъстващите до автобуса, когато сред тълпата открих мъж с посивяла коса и старомоден костюм. Стоеше малко встрани до един дъб и се вглеждаше в небето, по което облаците започваха да се разпръсват.

Беше Тайгър. Трепнах. Какво правеше тук моят учител по английски? Познавал ли е актрисата? Един слънчев лъч проби облаците и изведнъж всичко се обля в златиста светлина. Багрите припламнаха толкова чисти и ярки, че не можех да реша дали да се чувствам прекрасно, или ужасно.

В този момент Тайгър отправи погледа си към мен. Усмихваше се. После вдигна ръце и заръкопляска. Да, той аплодираше. За момент тълпата от опечалени застина.

После някои последваха примера му, някак колебливо, сетне се включиха и други. След малко всички аплодираха в спокоен, почтителен ритъм. Сълзите рукнаха от очите ми. „Била е актриса“, помислих си. Тази жена, която изобщо не познавах, е била дълги години на сцената. Това тук беше последното спускане на завесата, последният аплауз за нея.

Не бях единствената, която плачеше. И по бузите на стария господин със снежнобялата коса се стичаха сълзи. Беше сключил молитвено ръце.

Когато аплаузът стихна, отново погледнах към дъба, но Тайгър беше изчезнал.

 

 

Когато в ранната вечер тръгнах да се прибирам, в мислите си бях още на траурното тържество, така че първоначално не възприех гласовете, които идваха от дома ни. Изтичах в хола и там, на пода пред витата стълба, видях да лежи Яне. Лицето й беше разкривено от болка. Тя стенеше. Врабеца беше коленичила до нея. С един скок се озовах при тях.

— Паднах — охкаше Яне, — не мога, май че… мамка му!

— Ребека, повикай линейка! — обърна се към мен Врабеца.

След половин час седяхме в лекарския кабинет на пристанищната болница. Майка ми си беше счупила левия глезен и лекарят искаше да я остави тази нощ в болницата, за да я оперира утре. Яне се съпротивяваше с всички сили, но решението не подлежеше на обсъждане. Трябваше да остане два-три дена в болницата.

Едва сдържах злорадата си усмивка. Макар и веднага да почувствах угризения на съвестта, помислих, че сега Яне ще е под арест.

Двете с Врабеца останахме при нея докъм десет. Биха й инжекция за болките. Лежеше в двойна стая, но леглото до прозореца беше празно. Някак странно беше да седиш тук, сякаш след някакво принудително примирие. Яне изглеждаше ужасно напрегната. Ръцете й неспокойно оправяха завивката. При най-малкия шум тя се стряскаше.

Знаех какво изпитваше. За моята фанатично контролираща се майка, която беше в постоянно движение, това място със сигурност беше истински кошмар. Макар и да цареше абсолютен ред — той не беше нейният.

Врабеца правеше всичко по силите си да разведри атмосферата. Докато приемаха Яне, тя беше отишла да купи от цветарския магазин долу огромен букет магнолии, любимите цветя на майка ми.

И не спираше да говори, сякаш от това зависеше животът на Яне.

Първо ни разказа за срещата с художника, която се беше състояла днес. „Той смята, че все още има голямо търсене на кухненски гъби, и вече се радва да поздрави в ателието ни феи, които разчистват пътя към щастието“ — каза тя, като ме погледна и се разсмя с възможно най-заразителен смях, към който ние с Яне се помъчихме да се присъединим. След като ни разказа с пълни подробности за машинната фабрика, в която се намираха ателиетата, на ред дойде погребението. Врабеца се беше възхищавала много на артистката. Тя я беше гледала много пъти в различни роли, а освен това знаеше, че е писала и пиеси. Всичко това го разказа също с най-големи подробности, докато накрая се предаде с дълбока въздишка. Врабеца не намираше повече какво да каже.

След мъчително мълчание Яне ме попита дали всичко в училище е окей.

— Да — отговорих.

Попита как е Сузи.

— Добре — отговорих.

На свой ред попитах дали я боли.

— Малко — отговори.

Попитах я дали има нужда от още нещо.

— Благодаря, не — отговори ми тя.

Най-сетне Врабеца се надигна от стола.

— Е, май е време да тръгваме полека-лека — каза тя.

Ние с Яне дружно се съгласихме.

Когато излязохме навън, и двете с Врабеца поехме дълбоко въздух, сякаш в стаята на Яне той не достигаше.

Когато на следващия ден отгърнах календара, срещу мен светна червеното кръстче. Беше 31 октомври и ми беше толкова нервно, че чак свят ми се зави. Врабеца ме взе от училище. Когато пристигнахме в болницата, Яне току-що беше излязла от упойка. Левият й крак беше гипсиран, а лицето й беше изострено и бледо.

— Хей — възкликна тя. — Вълче, Врабче. Толкова се радвам да ви видя.

Седнах до нея, взех ръката й и хвърлих поглед към жената, която днес лежеше на леглото до прозореца. Върху коленете й имаше лаптоп, джиесемът й беше на ухото и тя непрекъснато даваше някакви указания на човека в другия край на линията. Говореше за недвижими имоти, саксийни цветя, данъчни декларации и час за ботокс.

Ухилих се, а Яне извъртя очи.

— Лелката ме разбива! — изръмжа тихо тя.

Врабеца беше седнала до главата на мама. Тя махна кичур коса от лицето й и я целуна по челото.

— Как мина операцията? — попитах я аз. — Имаш ли болки?

— Нищо не разбрах — отговори Яне. — Дадоха ми нещо. Но съм гладна.

Помъчих се да се засмея.

— Можеш да ги попиташ дали няма да те пуснат в кухнята. Ще зарадваш другите пациенти.

Яне въздъхна.

— Ще трябва доста да почакам. Трябва да държа крака си нависоко. През следващите седмици ще се наложи да ми готвите вие. Ще се радвам, ако поне мога да започна работа. При вас как е положението? Ще правите ли нещо интересно довечера?

И хвърли дълъг настойчив поглед към Врабеца. Знаех какво иска да каже с него и стиснах зъби.

— Днес следобед ще ходя на среща с бъдещия си хазяин в „Хайката“ — започна Врабеца. — Искаме да видим как ще разделим ателието и може да закъснея. Дъщеря ти ще трябва да се позанимава сама.

Постояхме още около час, след което влезе сестрата с обяда. Хляб с кашкавал и колбас, кисело мляко и сок от портокали. Яне направи физиономия. Жената до нея беше заспала над лаптопа.

Когато на тръгване леко целунах Яне, тя задържа ръката ми.

— Мога да разчитам на теб — каза тя.

Прозвуча като заплаха. Кимнах.

Към седем часа Врабеца се приготви да тръгва за театъра. На вратата се звъня лудо няколко минути. Малки вещици, вампирчета и дяволчета питаха има ли нещо сладко или кисело и аз бях доволна, че Яне се беше погрижила да ни запаси преди инцидента. Преди да излезе, Врабеца надникна в стаята ми.

— Ще бъда много уморена, като се върна — каза тя. — Веднага ще се мушна в леглото. Ще се видим утре на закуска. Бодри и весели, нали?

Идеше ми да я разцелувам.

— Разбира се — отговорих.