Изабел Абеди
Луциан (7)

Седем

Седяхме толкова плътно един до друг, сякаш малкият плаж беше претъпкан с хора. Но нямаше никой, освен нас двамата. Коленете ни се докоснаха.

„Туптенето на сърцето ми“, помислих си. Беше навсякъде, във връхчетата на пръстите, в стъпалата ми, в сгъвките на коленете. В гърдите.

— Името ми е Луциан — изрече той много тихо, много бавно, сякаш задаваше някакъв въпрос.

Гледаше ме отстрани, отново с този напрегнат и търсещ поглед, който така ме беше объркал и при срещата ни на битака. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше и коляното му притисна моето малко по-силно.

— А ти коя си?

— Ребека.

Искаше ми се да кажа нещо повече и най-вече да разпитвам. Но главата ми се беше изпразнила. Някакво подобие на думи блещукаше някъде, но не можех да направя свързано изречение, да подредя думите така, че да имат някакъв смисъл. Някъде изпищя птица, див пронизващ крясък, ние потреперихме, същата тръпка премина и през коленете ни, те се отдалечиха едно от друго, после пак се намериха.

Да докосвам Луциан, да се опирам в него, дори и с тази малка частица от тялото си, беше единственото, което имаше някакъв смисъл.

— Това е толкова… странно — чух се накрая да казвам. — Би трябвало да бягам от теб.

— А вместо това тичаш след мен. — И устата му се разтегна в онази крива усмивка.

— Глупости!

Ядосах се, че с тези глупави приказки прекъсна необикновената магия, но едновременно почувствах и облекчение.

— Не — казах натъртено аз, — изобщо не знаех, че си тук!

— А какво правиш тук тогава?

Тонът му беше насмешлив, но после се прокрадна и нещо друго.

— Моята най-добра приятелка днес има рожден ден — промърморих. — Партито е хей там — посочих в тъмнината наляво.

— А ти? Ти не празнуваш ли? — Погледът му се плъзна по лицето ми.

Забавляваше ли се? Или беше любопитен? Или пък арогантен? Не можех да го разбера. Гледах бледата кожа, големите очи с тъмни сенки под тях, изпъкналите скули, устните, които сега се разтегнаха във въпросителна усмивка.

— Стоп! — казах и поклатих глава. — Сега е мой ред да питам. Ти какво правиш тук? Къде са твоите хора?

— Всичко, което имам, е тук — отвърна той.

Държеше един камък и го въртеше между тънките си пръсти.

— Престани с тези глупости! — Сама се изплаших от толкова много гняв в гласа си. — Престани с всичко това. Не искам да играя тази игра. Искам да знам кой си! Окей? Не вярвам да е толкова трудно. Да ти покажа ли как става?

Поех дълбоко въздух:

— И така. На шестнайсет години съм и уча в Алтонската гимназия, в единайсети клас. Живея, както вече знаеш, на „Райнвилетерщрасе“ 9. По обяд, както също вече ти е известно, ходя често с приятелите си в снек бистрото „Doris Diner“, където неотдавна се беше измъкнал, без да си платиш сметката. Няколко пъти в седмицата ходя на плуване, което също не ти е безизвестно.

И когато се качвам на метрото, обикновено си купувам билет. Виждаш ли? Всичко е съвсем просто.

Стрелнах го с поглед и веднага усетих, че гърлото ми се свива. Чувствах, че не се справям със ситуацията, а не бях свикнала да е така.

— Е, Луциан, слушам те.

Той взе кичура коса, паднал на челото ми, между пръстите си и с много внимателно движение го прибра зад ухото ми. Когато връхчетата на пръстите му докоснаха кожата ми, и двамата отскочихме назад, сякаш ни удари електрически ток.

Погледът му стана тъжен и лицето му доби онова меко, уязвимо изражение както тогава на битака, но много по-осезаемо. Изглеждаше, сякаш стои върху тънък лед или сякаш между нас се е ширнало замръзнало езеро, а той стои на единия бряг, а аз на другия.

И изведнъж го почувствах — желанието му да дойде на брега, на който бях аз. Почувствах и страха му, че тънката ледена покривка ще се счупи и ще го въвлече в смъртоносната студена бездна. Беше налудничаво, но аз наистина усещах неговите чувства. Само мислите му оставаха скрити за мен.

Загледа се в ръцете ми, с отпуснати върху бедрата, обърнати нагоре длани. Изглеждаше, сякаш търси отговора в дланите ми.

— Не знам — отвърна беззвучно, — не знам кой съм.

Една искрица се откъсна от някаква цепеница. Издигна се във въздуха и угасна. Луциан се загледа след нея. После запрати във водата камъка, който бе държал в ръка.

Чух лекото изпляскване, после отново всичко стихна.

— Какво искаш да кажеш с това? — прошепнах.

— Точно това, което казвам. — Сега гласът му прозвуча гневно. — Бях под един мост. Някъде на пристанището. Това е последното нещо, което си спомням. Аз… аз бях гол. На няколко метра от мен спеше някакъв скитник. До него стоеше количка от супермаркета, пълна с вехтории. Старо палто, чифт панталони, един пуловер, износени ботуши. Облякох ги. И побягнах. По едно време се намерих под твоя прозорец. После прозорецът светна. — Той ме погледна в очите. — Е, как ти се струва всичко това?

Наведох глава.

— Не особено хубаво.

Което беше чиста заблуда. Всъщност си умирах от страх.

— Е, много добре — каза Луциан. — Значи намерихме нещо общо. Аз също го намерих доста… откачено, ако трябва да говоря с твоите думи. Не знам дали мога да ти се доверя. Не знам дори дали мога да имам доверие на себе си.

— А името ти? Луциан? — Вслушвах се как изговарям това име. Повтарях си го на ум, много пъти. Звучеше чуждо и мрачно, и меко, и красиво. Луциан. Името му подхождаше.

— Откъде го имаш? — попитах.

— Измислих го — отвърна той. — Липсва ми презимето и подходяща възраст. Как мислиш? Колко години би ми дала?

Може би трябваше да прозвучи като шега, но аз не го възприемах така.

Колко невероятно, мислех си и се опитвах да смеля думите му. Що за усещане трябва да е това — да не знаеш кой си и откъде идваш? Какво му оставаше, ако всичките му спомени бяха изчезнали — за родители, братя, сестри, приятели? За приятелка?

Последната мисъл сякаш ме жегна, кратко и силно. Несъзнателно задържах дъха си.

— И никой… не те е потърсил?

Огънят изпращя. Луциан беше вперил поглед в пламъците и вдигна рамене.

— Не знам.

— Защо не отиде в полицията?

— Вече бях там. — Луциан бутна един запален въглен обратно в огъня. — Макар и не доброволно. — Дрипите на вехтошаря не ми бяха много по вкуса, така че си набавих други. В магазина „втора ръка“ имаше доста богат избор и след като извадих късмет при първия опит, се надцених. И когато поисках да си тръгна от пасажа с няколко тениски и бельо, ме изловиха. За съжаление полицаите не се показаха особено отзивчиви. Повече ми задаваха въпроси, отколкото да отговарят на моите.

Преглътнах. Имаше предвид магазина „втора ръка“ на Шанцата ли? Същия, в който бяхме ние със Сузи? Не се реших да го попитам.

Луциан гледаше дланта ми. Проследих погледа му и отново забелязах нещо странно.

Той събра длани в юмруци и ги пъхна в джобовете на коженото си яке.

— Подслонът в полицията също не ми се стори особено привлекателен — продължи той. — И затова реших да изчезна.

— Избягал си?

— Би могло да се каже.

Бях слисана.

— Как го направи?

Той се усмихна криво.

— Нямам представа. Когато момчетата се обърнаха с гръб, аз духнах. Стана съвсем лесно.

Спомних си за деня, в който Луциан се беше измъкнал от „Дорис“. В неговите гъвкави, пъргави движения имаше нещо почти призрачно.

— А къде… къде живееш сега? — попитах подозрително.

— И тук, и там.

Луциан прокара ръка по спалния чувал, който вероятно също беше отмъкнал отнякъде. Гласът му звучеше уклончиво. Беше ясно, че не иска да ми каже нещо повече от най-необходимото.

— А от какво живееш? — Сетих се за съвета, който ми даде зеленокосата келнерка. — Сигурно излизаш с номера от нашия снек и другаде?

Погледна лукаво.

— Да не те е грижа — каза. — Не знам на колко съм години, но мога да преценя, че съм достатъчно голям, за да се оправям. Днес ще нощувам тук.

Той вдигна глава нагоре. Луната беше се издигнала още по-високо и звездите светеха още по-ярко.

Луциан обърна лице към мен.

— А сега си пак ти на ред — каза той усмихнато. — Между другото, наистина те гледах, докато плуваше. За световно ли тренираш?

Засмях се.

— Не, определено не. Няколко години бях в клуба. Но беше изнервящо, сега тренирам за себе си. Искам някога да преплувам езерото Насименто.

— Кое да преплуваш?

— Това е едно езеро в Калифорния. Баща ми живее там.

— Доста далечко. Колко често виждаш баща си?

— Винаги когато идва тук.

— А ти често ли ходиш при него?

— Не много — изкривих лице. — За да съм точна, изобщо не ходя при него.

— Че защо?

Поколебах се.

— Заради мащехата ми — промърморих.

— Зла ли е?

И отново това тихо хихикане.

— Лошо момче — направих физиономия. — Естествено, че не. По-скоро… мисля, че е ревнива.

— Ревнива ли? — Луциан огледа лицето ми. — Защото ти си най-красивата при седемте джуджета, зад седемте планини?

Побутнах го.

— Вече знам кой си — моето огледалце на стената!

Засмях се, но в същото време усетих, че се изчервявам.

Никога не съм била силна в комплиментите, а сега пък съвсем.

— Това с мащехата — казах бързо, — то по-скоро има връзка с истинската ми майка.

— Това не го разбирам.

— Ами тази история е малко по-дълга.

— Разкажи ми я. — Луциан се облегна и скръсти ръце зад главата си. — Аз имам време.

— Моите родители никога не са били истинска двойка — започнах аз колебливо. — Майка ми е лесбийка. С баща ми са били приятели още от малки. Ходели са заедно на училище, а и по-късно били неразделни. Тя казва, че били нещо като сродни души. Все пак на майка ми й се дощяло да си има дете. И баща ми изпълнил нейното желание.

— Значи си била желано дете — каза Луциан. Сега очите му се смееха.

Погледнах го учудена.

Това наистина беше така и сама не бих могла да го изразя по-добре. Не знаех вече какво трябва да кажа. Бях смутена и объркана и се чувствах така, сякаш разкривах нещо от себе си, с което сама не бях съвсем наясно.

— И защо са се разделили? — попита сега Луциан. — Сигурно баща ти е изчезнал, щом е изпълнил желанието й?

— Луд ли си? Разбира се, че не! — Погледнах го възмутено. — Баща ми се е радвал толкова, колкото и майка ми. Гледали са ме заедно. Първите години дори живееше с нас. Изнесе се, когато майка ми се запозна със своята приятелка Патриция. Струва ми се, усещаше, че е нещо сериозно. Но го прие спокойно. Въпреки всичко се виждахме постоянно. А и за Патриция не беше проблем, че родителите ми бяха толкова близки. — Въздъхнах. — Ситуацията стана трудна, когато баща ми се влюби.

— Трудна за кого? — Луциан ме гледаше изпитателно. — За теб? Или за майка ти?

— Не — поклатих глава. — Всъщност… — замълчах. — Много е сложно.

— Опитай се да го изразиш. — Очите на Луциан отново се смееха.

Зарих глава в ръцете си, опитах да пренебрегна ударите на сърцето си и да намеря точните думи. Що се отнася до Мишел, майка ми никога не беше крила мнението си. Тя подиграваше баща ми с неговата калифорнийска кукла Барби, докато не се намеси Врабеца, която смяташе, че майка ми прекалява. А с Мишел винаги е била много учтива. Мишел обаче…

Въздъхнах.

— Майка ми изобщо не харесваше татковата приятелка — казах накрая аз. — А татковата приятелка пък не успя да приеме нашите… семейни отношения. Смяташе за болестно състояние, че майка ми е лесбийка и въпреки това е искала да има дете. Но това не беше истинската причина. — Преглътнах. — Смятам — продължих тихо, — че татко просто никога не е преставал да обича майка ми. И си мисля, че Мишел го е усетила. Във всеки случай правеше живота му ад, когато искаше да ни види, и след време успя да го убеди да се върне с нея в Америка.

Луциан повдигна вежди.

— Значи все пак се е изнесъл.

Отговорът му не прозвуча подигравателно, но аз се разгневих.

— Не, не е — възпротивих се аз. — Пишем си по интернет, той редовно идва да ме види и някой ден аз също…

Млъкнах. Защо всичко, което казах, прозвуча, сякаш защитавам баща си?

— Нещо не схващам — казах. — Разказвам ти цялата си семейна история, а ти…

Луциан замълча за момент.

— С удоволствие бих направил същото — довърши той изречението ми. — Но се боя, че ще трябва да те разочаровам. — Той ми смигна, но това ми подейства натоварващо. — Кой знае? Може би някоя зла мащеха ме е омагьосала и ми е откраднала паметта?

Погледът му отново падна върху малкото слънце, което татко ми беше подарил за първия учебен ден. Гузно, като хванат на местопрестъплението, той отмести поглед и грабна един клон, паднал в пясъка.

— Откъде знаеше какво е написано на медальона ми? — попитах шепнешком.

Луциан рисуваше малки кръгчета в пясъка, после хвърли клона в огъня. Той изпращя и пламъците се нахвърлиха лакомо върху новата храна. След няколко минути погълнаха дървото.

— Не знаех — каза ми той.

— Което и за миг не мога да повярвам — избухнах аз. — Ти дори го преведе на английски. Баща ми говори на английски с мен. Но ти не познаваш баща ми, нали? Или? — Изведнъж сърцето ми отново заби силно.

— Не — отвърна Луциан, — не познавам баща ти. Иначе изобщо нямаше да те питам за него.

Въпреки че въпросите пареха на езика ми, нямах повече сили да се ровя. Всичко това беше толкова объркващо, толкова болезнено, толкова… различно. Обгърнах с ръце коленете си.

Гледахме мълчаливо как огънят догаря. Беше застудяло. Отдясно към нас се приближаваше кораб. Беше товарен кораб, голям и черен. Той бавно се плъзгаше по тъмната река.

— Наистина ли няма нищо, за което да си спомняш? — попитах тихо. И след като не получих отговор, продължих: — Неща, които обичаш? Музика? Книги? Нещо друго?

Корабът приближи. Той разплиска вълните към брега и студен полъх премина през косите ми.

— И изведнъж се появи кораб — чух Луциан да казва. Гласът му беше колеблив. — Беше само за Макс и той пътуваше с него ден и нощ, седмици, почти година до мястото, където живееха диваците. И когато пристигна там…

— Престани — процедих аз, — престани с тази история.

— Но защо? — Луциан ме гледаше спокойно. — Ти ме попита за книги, които ми харесват. Тази, която разказвам, е от тях. Преди няколко дена я открих в една книжарница. Казва се…

— … „Там, където живеят диваците“ — довърших неговото изречение. — Знам тази книга. Беше ми любимата в детството.

— Ето, видя ли? Значи намерихме нещо общо.

Той се разсмя, а на мен цялото ми тяло се разтресе от възбуда.

— И какво харесваш още? — попитах.

Луциан вдигна ръка. Погали ме по бузата толкова нежно, че почувствах мъха на кожата си по неговите пръсти.

— Теб — каза меко той. — Харесвам теб. Когато си близо до мен, се чувствам добре.

Корабът беше отминал. Гледах след него как пътува по тъмната река, нагоре срещу течението, към морето.

Когато отново се обърнах към Луциан, на лицето му се беше появила усмивка.

— Търсят те — съобщи той.

— Моля?

— Телефонът ти.

Стресната затърсих из чантата си. Наистина, звънеше моят джиесем. Много силно. Изобщо не бях разбрала. Извадих го и погледнах светещия дисплей._„Яне“._ По дяволите! Изключих и уплашена си погледнах часовника. Два и половина. Ужас, ужас, ужас! Мамка му.

После чух и гласовете. Далечни, но викаха името ми. Разпознах Себастиан. Сузи и… Яне! Гласът й беше пронизителен, изпълнен с паника дори от разстояние.

— Трябва да изчезвам — прошепнах, скочих и хванах ръката на Луциан. Беше гладка и мека като коприна и ми даде сила.

„Когато си до мен, се чувствам добре“.

Този път не го каза, но аз го почувствах.

— Искам пак да те видя — издумах. — Трябва да те видя отново. Непременно. Кога? Къде?

Гласовете се чуваха все по-близко, някой изхлипа, дочух думата „полиция“.

Луциан се отдръпна, трепвайки. Изведнъж заприлича на диво животно, готово за скок.

— Няма да е добре да ни видят заедно — каза бързо. — Никак.

Гласовете се приближиха още повече. Луциан се отскубна от ръката ми и в същия миг почувствах студенина. И усещането на празнота отново се появи в гърдите ми, болезнено, като отворена рана. Погледнах Луциан в очите. Сега лицето му наистина приличаше на огледало. Четях усещанията си в него.

— Хелоуин — казах бързо. — Има бал. Бал с маски. Клубът се казва „Зли и опасни“, на четвъртия етаж в големия бункер, точно до Хамбургската катедрала. Моля те, ела!

Гласовете бяха вече съвсем близо. Кънтяха в ушите ми уплашени, изпълнени с паника.

Луциан вдигна ръка и ме погали още веднъж по бузата.

— Ей сега ще се появят.

После се обърна, взе си нещата и потъна в тъмнината. Аз се затичах в обратната посока, откъдето идваха гласовете. Студенината не ме напускаше, само бузата ми, която беше докоснал, гореше.

— Тук съм…

Когато застанах пред майка ми, тя цялата трепереше.

— Ребека! Къде беше? Добре ли си? Звънях ти толкова пъти! Никаква връзка. Когато най-сетне те набрах, затвори. Мислех, че…

Яне се разплака. Бащата на Сузи, който стоеше зад нея, сложи ръка на рамото й.

— Добре съм, мамо — измънках гузно и погледнах крадешком Себастиан, който ме гледаше със свъсени вежди. Сузи, която стоеше до Димо̀, дъвчеше кичур коса и отбягваше погледа ми.

— Добре съм — повторих малко по-високо. — Бях просто… просто се разхождах.

Яне ме зяпаше с отворена уста.

После замахна и ме зашлеви с длан по бузата.