Изабел Абеди
Луциан (3)

Три

— Пак ли се събрахте?

Беше неделя сутрин и майка ми седеше до мен на един сгъваем стол в халето, на някогашно рибно тържище, където всяка втора неделя от месеца се организираше битпазар.

Яне изчисти една прашинка от стария тренчкот на Врабеца, който висеше на стойката до другите якета, блузи и дрехи. Върху дългата сгъваема маса пред нас бяха наредени вещите от тавана. Впрочем беше се получила забележителна колекция. До радиото за баня във вид на радиоточка, до старите ми карнавални костюми, сребърното огледалце и книгите на Яне бяхме изложили кутията с подаръците от майката на Врабеца: похлупак за сирене — кафява керамика, комплект за пунш, три чинии за стена с музициращи ангели, зелена кристална кутийка за клечки за зъби и пастелно оцветени пръстени за салфетки с патешки мотиви.

Яне и аз излязохме от къщи малко след седем, но изобщо не бяхме сред първите. Повече от петдесет маси бяха вече разгънати в огромното хале.

Все още беше ранна утрин, но се бях наспала и отново се чувствах добре.

Иззад прозорците, в розово-виолетовото небе се издигна ято чайки и малко след това първите слънчеви лъчи пробиха стъкления купол. Те рисуваха върху каменния под златни чертички и закачливо играеха по тежките стоманени трегери. Старото хале на рибното тържище, със своите исторически тухлени зидове и сводестия таван от стъкло и желязо, беше една от причините, която накара майка да се реши купи жилище в близост до пристанището.

Миналата година ние със Себастиан празнувахме тук Нова Година. Свиреше една група за хип-хоп и когато Себастиан ме целуна в полунощ, на езика му беше поставена сребърна обеца във формата на сърце, която премина от неговата уста в моята и оттам на лявото ми ухо.

— Ребека, слез на земята. Чуваш ли ме? Ребека, приземи се…

Яне ме сръга с лакът и ми подаде един донът. Беше прибрала русата си коса на конска опашка и както винаги, когато не беше на работа, беше без грим.

— Ако не искаш да говориш за Себастиан… тогава ще оставя тази тема.

Захапах донъта, въздъхнах и срещнах Янения поглед. Светлосиньото поло правеше очите й още по-лъчезарни от обикновено и както ставаше често, се замислих колко малко приличах на майка си. Яне имаше сериозно ведро лице, което сякаш предразполагаше към размисъл дори когато се смееше. Даже на снимките като дете тя имаше същото изражение. Беше от тези хора, които с годините почти не се променят и които от деца изглеждат някак си зрели…

Изтупах пудрата захар от пуловера си.

— Отговорът е „не“ — казах. — Със Себастиан не сме пак заедно, във всеки случай не както си мислиш ти. Просто сме… приятели.

Между веждите на Яне се появи малка бръчка.

— Окей, окей! — завъртях очи аз и облизах мармалада от пръстите си. — Или нещо такова. Но не правим секс, ако това е, което искаш да знаеш.

Сега тази, която въздъхна, беше майка ми.

— Вълче, скоро ще навършиш седемнайсет, сексуално си просветена и аз ти имам доверие. Единственото, което желая, е да бъдеш щастлива. Но някак си не изглеждаш такава.

Тя направи кратка пауза.

— Говорихте ли за вас? Имам предвид за вашата връзка?

— Ами да, поговорихме си малко.

Оставих донъта, вдигнах един кашон със стари CD-та и го поставих върху масата. Вчера следобед ние със Себастиан ги бяхме подредили по азбучен ред, така че рапърът Бушидо беше след приказката за слончето Бениамин Блюмхен, а групата „Хеле Енджълс“ преди историята за малката магьосница Хексе Лили.

В петък вечерта Себастиан стана моят ангел спасител. Той не ми задаваше въпроси, а аз се въздържах от обяснения, защото просто не знаех какво да кажа. Мислите ми се въртяха само около едно. Виждах пред себе си непознатия да стои там, в магазина за осветителни тела под лампиона-дърво.

„Това не е случайност — мислех си. — Не беше възможно да е случайност.“

Не вярвам, че щях изобщо да заспя, ако при мен не беше Себастиан. Той ме държеше в прегръдките си, докато най-сетне очите ми се затвориха. Ухаеше така хубаво, така успокояващо на… Себастиан. И действително тази нощ спах, без да сънувам. Страхът ми не беше изчезнал. Той дебнеше скрит в някой ъгъл, но присъствието на Себастиан го държеше там, в ъгъла, а също и мислите ми за непознатия.

На следващата сутрин положих невероятни усилия да забравя всичко това и да прогоня чувството за празнота от гърдите си. Накрая гузната ми съвест спрямо Себастиан надделя.

През цялото време мислех за мистериозния непознат, който се появяваше от нищото и после така и изчезваше, а в промеждутъка не правех нищо по-добро от това да давам нови надежди на бившия си приятел.

Дълбоко разкаяна, се извиних, като се опитах да му обясня, че се нуждая от още мъничко време. Не беше за вярване, че Себастиан реагира така. Той ме щипна по носа и започна да ме уверява, че всичко било окей и че бихме могли да бъдем само приятели. Само очите му издаваха, че лъже.

— Майко, как беше, когато се разделяхте с татко? — попитах.

Мама тъкмо лепеше етикети е цените върху книгите си.

— Имам предвид, как го прие, той? Това, че те е обичал и че за теб… и че вече е нямало да бъдете нещо повече от приятели.

Мама и татко се познават още от тригодишни. Били съседи и фактически отраснали заедно.

Майка ми още като момиче знаела, че е лесбийка. За мен това беше нещо съвсем естествено. Бях отраснала с такова съзнание и въпросът, дали в това отношение приличам на нея, никога не беше поставян. Въпреки това и въпреки че Яне никога не го беше признавала гласно, предполагах, че плакатите на поп звезди — мъже, които лепях по стените в пети и шести клас, също както и увлечението ми по учителя по музика в седми са били за нея доказателство за моята сексуалност, което е приемала с облекчение.

Яне се засмя.

— Баща ти ми беше нещо много повече от приятел и ти го знаеш. — Тя измъкна един цент от малката купичка с дребни пари и започна внимателно да я върти между пръстите си.

— С татко ти бяхме като двете страни на една монета още от съвсем малки. Увличахме се по една и съща музика, по едни и същи книги. Усещахме как се чувства другият дори когато бяхме далеч един от друг.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

Яне се вгледа в мен.

Не мога да го обясня съвсем точно — каза тя и вдигна рамене. — Но когато по време на следването получих криза от възпаление на апендикса, баща ти беше на почивка в Америка. Точно в момента, когато влизах в интензивното, джиесемът ми иззвъня. В същия момент баща ти си беше помислил за мен и за това, дали съм добре. — Усмивката й изглеждаше малко тъжна. — Такива неща не се случват често в живота — каза тя. — Любовта има толкова много лица, а нашата любов с баща ти беше платонична, поне що се отнасяше до мен. Единствената нощ, в която преспахме заедно, беше нощта, в която те създадохме. Беше прекрасно, но преди всичко заради това, че от нея произлезе ти. Няма никакво значение какво е сега, аз ще му бъда вечно благодарна за това.

Когато вдигна очи, в погледа й смътно просветна нещо подозрително. Тъкмо щях да я попитам кога последно е разговаряла с баща ми, когато ни прекъснаха.

— Колко струва това? — една жена с червени очила държеше пред носа ми една книга. На корицата беше изобразено лицето на възрастен мъж. Той имаше високо чело, твърде пронизителен поглед, а устата му излъчваше някакъв цинизъм. Заглавието на книгата беше „Забравеният литературен критик. Автопортрет“.

Погледнах въпросително към Яне.

— За три евро е ваша — отговори тя на клиентката.

Жената попрелисти книгата и я остави встрани. Докато погледът й обикаляше вещите, изложени на масата, аз взех томчето и зачетох текста на задната корица:

„Всяващ страх, респектиращ и обичан от малцина, Уилям Алек Рийд, английският титан на словото и литературен критик, разказва своя живот и разкрива в изненадващ аспект душата на един човек, който приживе си беше спечелил името «Човекът със смъртоносното перо». Рийд, роден в Америка и приятел на влиятелен писател, започнал кариерата си в «Дейли таймс» в Лос Анджелис. Но несъмнено става световноизвестен като критик в Лондонския «Таймс», чиято литературна редакция оглавява и ръководи почти двайсет години. Рийд умира в родината си Америка през 1969 на около деветдесетгодишна възраст.“

Уилям Алек Рийд? Отново обърнах книгата и се вгледах в слабото лице. Алек Рийд беше името на баща ми. Дядо ми, който почина миналата година от инфаркт, се казваше Уилям Рийд.

— Този човек… Родственици ли сме? — прошепнах на мама, посочвайки с поглед книгата.

Тя кимна.

— Това е прадядо ти — поясни.

Втренчих се в Яне.

— Съжалявам — оповестих, когато жената протегна отново ръка към книгата. — Майка ми се е заблудила. За съжаление този екземпляр не се продава.

Жената се нацупи.

— Така никога няма да спечелите пари. Е, хубав ден.

Тя си тръгна, а аз възмутена изгледах Яне.

— Мамо, та това е историята на семейството. Никога не си ми разказвала, че татковият дядо е написал книга! И ти сега искаш да я продадеш?

— Съжалявам — Яне вдигна отбранително ръце. — Не знаех, че се интересуваш от такива неща. Този тип трябва да е бил голям тиранин. Веднъж дядо Уил ми разказа за него. Той не можел да го понася, а баща ти никога не го е споменавал. Той няма никак да се разсърди, ако я продадем. Но, ако ти държиш…

— Да, взимам я.

Разтворих книгата и прелистих приложението, където бяха отпечатани няколко критики, направили прадядо ми толкова известен. Спрях се изненадана, когато погледът ми попадна на името Ловел.

— Ха! Та това е любимият автор на Тайгър! — засмях се аз. — Утре ще му занеса книгата. Много ми е любопитно какво ще каже.

— Може би ще е по-добре първо да прочетеш какво е написал прадядо ти за този човек — предупреди Яне. — Мисля, че е хвалил само тези, които са се били възнесли вече на небето. Останалите ги изяждал с парцалите. Не че твоят армаган ще се отрази на оценката ти по английски.

— Съвсем вярно.

Разсмях се, когато хвърлих поглед на пренебрежителните редове, които моят прадядо беше написал за произведенията на Ловел. Текстът на задната корица не беше пресилен. „Смъртоносно перо“ беше наистина твърде точно определение.

— Може би ще подаря книгата на Тайгър след матурата, когато дипломата ми ще е вече в джоба — казах и затворих томчето. — Но дотогава ще остане при мен.

Сложих книгата на сигурно място, в чантата си, доядох донъта и си духнах в дланите. Халето не беше особено отоплено. Ако останехме тук целия ден, нямаше да е никак приятно.

— Как мислиш, какво да поискам за това тук? — Яне тикна под носа ми тъничка книжка джобен формат. „Сънищата като израз на вътрешни усещания“ — беше написано върху тъмносин фон до голяма пълна луна. Автор на книгата беше Яне. Беше я написала наскоро след завършването на университета и изданието по онова време се беше продавало добре. Но от няколко години книгата се беше изчерпала и доколкото знаех, Яне беше подарила последните бройки на свои пациенти.

— Нямам представа — измърморих.

Да мисля за сънища беше последното, което имах желание да правя.

— Голям студ е тук — казах. — Мисля да отида да си взема едно кафе. Ти искаш ли?

— По-добре чай. И не се бави много, че стига да мога, ще взема да продам и други вещи, които би предпочела да запазиш. Сигурна ли си, че няма да ти трябва похлупакът за сирене?

— Ама че си зла! Е, до скоро.

Станах и тръгнах да търся къде продават напитки, но не стигнах далеч. Битаците ми харесваха. Яне и Врабеца още от малка ме водеха с тях. С часове можех да се ровичкам из вехториите, докато си намеря нещо интересно. И днес сърце не ми даде да мина просто ей така край другите щандове и с всяка крачка ми ставаше все по-леко на душата.

„Хей, Бекс — мислех си доволна аз. — Добре дошла отново.“

Освен обичайните порцеланови статуйки, ракиени чашки, стари часовници и антики на пазара имаше наистина супер неща. На един щанд с доста очукани US-army вещи открих чифт черни ботуши за езда с извезани рози и с розови връзки. Стояха ми като излети, но за съжаление надвишаваха значително бюджета ми и аз с въздишка ги върнах. Затова пък се сдобих с филмов плакат на Pulp Fiction, две CD-та на Мандо Диао и с мъркащия космат будилник на Лорелай от „Gilmore Girls“. Естествено, не беше оригиналният от филмовото студио, но момчето, което ми го продаде, го беше изработило за бившата си приятелка. Доста помислих дали да не го подаря на Врабеца, но после намерих нещо по-подходящо за нея: една плоча на любимата й певица Джоан Арматрейдинг, която притежателката ми продаде за три евро. На друг щанд пък открих наръчник за художници на маски и гримьори. Беше идеалният подарък за Сузи, която скоро имаше рожден ден. Тя страшно ми завиждаше за това, че баща ми и неговата съпруга Мишел работят във филмовата индустрия, и не проумяваше защо не ги посещавам в Лос Анджелис. Баща ми имаше фирма за рекламни филмови продукции, докато Мишел ръководеше посредническа агенция за лични асистенти на филмови звезди.

Виждах се с баща ми в Германия. Посещаваше ме три, четири пъти в годината, но аз отказвах да прекарвам ваканциите си при него в Америка. Причината беше Мишел, с която баща ми се премести да живее в Лос Анджелис преди седем години. Ако някога променях мнението си по въпроса, щях да взема със себе си и Сузи, за което тя ме заклеваше непрекъснато. В замяна трябваше да ми обещае, че няма много-много да шуми около професията на Мишел. Да ме разпитват за това, за мен беше истински ужас.

— Петнайсет евро — отговори младата жена на въпроса ми, колко иска за книгата. Цената ми се стори твърде висока, но жената не намаляваше, пък книгата изглеждаше хубава. Като указание бяха показани фотоси за изработка на рани, уродливи израстъци и всевъзможни хорър маски. Сложих петнайсетте евро на масата и тъкмо се канех да сложа книгата в чантата си, когато чух дрезгав глас.

— Загубила си си нещо.

Гласът се чуваше някъде близо до лявото ми ухо и аз веднага го познах.

„Не е случайност — крещеше нещо в мен. — Не е случайност.“

Обърнах се много бавно.

Зад мен стоеше непознатият. Върху разтворената му длан лежеше червеният ми iPod shuffle, който допреди малко стоеше закачен на якето ми. Не можех да отроня дума.

Когато посегнах да си взема iPod-а, ръката ми трепереше. Дланта на младежа ми се стори някак странна, но той бързо я отдръпна.

Държах своя iPod и усещах как пулсът ми тупти, но в гърдите ми отново се появи това, другото чувство, което трудно можех да опиша. Нещо в мен се успокои, макар думите да профучаваха като вихър през главата ми.

Непознатият не казваше нищо, само ме гледаше. На ръст беше горе-долу колкото мен, така че очите ни бяха на едно ниво. Отново усетих този трескав, като че ли електрически заряд, който се излъчваше от него. Гъвкавото му като на котка тяло създаваше усещане за пъргавина и бързина, сякаш движението на открито беше нещо съвсем естествено за него. Излъчваше мирис на свеж въздух, на вятър и пресъхнал дъжд.

Този път беше облечен в черно кожено яке, в стил „пънк“, украсено със сребърни катарами и различни стикери. Беше се снабдил и с подходящи джинси. Носеше тъмни кецове „Докс“. Гъстата му черна коса, паднала на челото, го правеше (да го кажем с думите на червенокосото момиче от магазина за осветителни тела), не някак си, а безсрамно секси. Стояхме точно един срещу друг. Очите му имаха дълбок, почти до черно, син цвят. Не можех да различа къде свършват зениците и къде започват ирисите. По едно време осъзнах, че не бива да се взирам с часове, за да разбера това.

Изкашлях се.

— Беше ли… преди няколко дена… в сряда през нощта, пред къщата ми? — промълвих.

Устните на момчето потрепнаха леко. Долната устна беше малко по-плътна от горната, което придаваше на лицето му някаква дързост.

— Мисля, че да — отговори той с дрезгавия си глас.

Преглътнах.

— Мислиш? Какво значи това „мисля“?

— Не знаех, че е твоята къща. — Той разтегна устни в усмивка и на лявата му буза се появи трапчинка.

— Но какво… какво правеше там?

Нещо беше заседнало в гърлото ми и не можех да преглътна.

— Не знам точно. А ти какво правеше?

Тъмносините му очи не се откъсваха от мен. Изглежда и той ме възприемаше така, както аз него. — Защо стоеше на прозореца?

„Това не те засяга. Какво искаш от мен? Как ти дойде на ум да ми задаваш такива въпроси?“ Би следвало да отговоря някак така.

— Беше ме страх — отговорих.

Непознатото момче кимна много бавно и почти незабележимо. Той все още не откъсваше поглед от мен, само усмивката беше изчезнала.

— Значи си имала нужда от въздух — отвърна тихо той. — А аз от светлина. Въздух и светлина. Двете действат добре срещу страха.

Светлина?

— Затова ли беше дошъл в магазина за осветителни тела?

Момчето вдигна рамене.

— И за това.

— И за какво още?

— Чух, че ще има хубава храна. — Усмивката отново се появи. — Как е плешивецът с костюма? Намери ли си фурмата?

Момент! Какво означаваше това? Тръгна да ми се подиграва ли?

— Не е смешно! — сопнах му се аз, радостна, че най-накрая отново проговорих нормално. — А и не ми отговори на въпроса. Какво търсеше на това парти? Какво правиш тук? И ако си решил да ме преследваш, внимавай!

Някакъв младеж ме блъсна грубо и аз отскочих встрани. Той балансираше с огромен порцеланов тигър на раменете, докато спътницата му (блондинка с тигрово палто) ситнеше възбудена след него.

— Чуваш ли, Роберт, само внимавай да не падне, иначе…

Момчето ги изпрати с весел поглед.

— Ако не се лъжа, това тук е обществено място — обърна се той отново към мен. И допълни с иронична нотка в гласа: — Бих могъл да те попитам същото. Преследваш ли ме? — Очите му ме гледаха изпитателно.

— Луд ли си? — изгледах го разярена. — Не, разбира се, че не! Кой си ти изобщо?

Той прокара ръка през тъмните си коси. Изведнъж стана някак несигурен. На лицето му се появи някакво изражение на ранимост, сякаш зад фасадата се бе отворила малка пукнатина. Не се беше отворила. Аз я отворих.

— Е, хайде, казвай сега — притиснах го. — Как ти е името?

Момчето наклони глава.

— Ти ми кажи.

— Какво? — Отстъпих крачка назад. — Как се казвам аз ли?

— Не, аз.

Сърцето ми спря.

— Ти с всичкия ли си?

Продавачката, пред чиято маса стояхме, се наведе загрижено към мен и попита дали всичко е наред.

Кимнах, после двамата направихме крачка назад в перфектен синхрон, като че ли изпълнявахме някаква хореография.

Момчето отново ме заоглежда някак объркващо. Имах усещане, че сякаш търси нещо. Нещо върху или до мен. Не можех да схвана.

— Забрави. Не го казах сериозно — рече той.

Това момче психично болно ли беше? Или дрогирано? Или пък аз нещо не бях в ред? Погледът му мина по лицето ми, после се плъзна надолу. Тъмните му вежди се събраха, изглеждаше учуден, нещо повече, уплашен. В какво се беше вторачил пък сега? Някакъв обрив ли имах?

Следващият му въпрос съвсем ме извади от релси.

— Carpe diem? — Прозвуча като въпрос.

Той протегна ръка, сякаш искаше да хване нещо на врата ми. Усетих пръстите му по плата на ризата си, съвсем леко, надали беше и истинско докосване, но все пак го почувствах.

Отдръпнах се.

— Какво?

Инстинктивно хванах медальона, който висеше на шията ми на сребърна верижка. Беше слънце, почти толкова голямо, колкото монета от две евро. Подари ми го татко, когато бях на шест години. За първия учебен ден. Думите бяха гравирани във вътрешната част на слънцето.

— „Seize the day“ — продума момчето. — Използвай деня. Това значи, нали?

Устата ми изведнъж пресъхна. Да, това означаваше. Между другото, този израз беше употребяван хиляди пъти в рекламите. Но за мен и татко тези думи още много преди това имаха особено значение, а по начина, по който момчето ги изговори, не личеше да ги е прочело в някое суперлуксозно списание.

Той фиксираше слънцето на шията ми, сякаш искаше да направи дупка в него.

Взех украшението в ръка.

— Какво искаш от мен? — прошепнах.

Момчето замига с очи и за първи път сведе поглед. Захапа долната си устна, сякаш не знаеше дали трябва да произнесе думите, които му бяха на езика.

— Ей, Беки!

Трепнах и хвърлих бърз поглед през рамо. Сузи! О, боже, точно сега ли? Тя стоеше на около двайсет метра от нас и махаше с две ръце, докато се провираше през навалицата.

Не й обърнах повече внимание, а отново се извърнах към момчето. Но нямаше вече никой, то беше безследно изчезнало.

След миг Сузи беше при мен и ме зяпаше втренчено.

— Какво става пак? Да не получаваш инфаркт?

Тя ме дръпна за ръкава и едва успях да скрия зад гърба си наръчника за маски. За щастие изобщо не попита за момчето, може би въобще не го беше забелязала. А и на мен в момента ми беше невъзможно да говоря за него.

— Всичко е окей — казах с усилие и се опитах да придам нормален израз на лицето си, макар да знаех, че Сузи няма да се хване. Но ми стана ясно защо моята най-добра приятелка не започна да ме бомбардира веднага с въпросите си.

— Беки, имам срееща — пропя тя. — Димо̀ ме кани другата събота на кино. Прати ми SMS, можеш ли да повярваш? Ето — тя отвори джиесема си и ми го завря под носа.

Вгледах се в дисплея.

— Супер — промърморих.

— Само супер? — Сузи щракна джиесема. — Това е галактическо, Беки! Сега единственият въпрос е как ще издържа през следващите дни. По дяволите, не може ли събота да е утре? Или сега веднага? Трябва по някакъв начин да ме разсееш. Ела с мен на панаира, в залата с восъчните фигури! Или в кафенето на плажа. В църквата. В клиниката за пластична хирургия. Някъде. Най-добре на шопинг! Спешно се нуждая от нови дрехи.

Усмихнах се леко.

Сузи носеше панталони от рипсено кадифе, на тюркоазнокафяви райета и тюркоазно пончо от напа. На ушите й се полюляваха обеци, направени от ключодържатели, от магазина „Слугини и ратай“. През рамото й висеше оранжева кожена чанта със секретна заключалка. В случай, че не осъществеше намерението си да стане художник на маски, нямаше да е проблем да работи като моден дизайнер.

— Поогледа ли вече наоколо? — попита тя, без да изчака отговора ми. — Отзад има страхотен магазин „втора ръка“. О-оп, кой е тук…? — Сузи посочи наляво. За частица от секундата сърцето ми спря, но когато погледът ми проследи протегната й ръка, изпухтях разочаровано. Беше Шейла. Тя клечеше с Жени и Паула от нашия клас на един метален парапет и така се беше смачкала, сякаш животът беше свършил. Особено вулгарно изглеждаше червената й рокля, чието деколте Сузи беше изкоментирала с думите „виждам сърцето ти“. С протегната ръка Шейла зяпаше в посока към нас.

— Кудкудяк, кудкудяк, днеска снесох, утре пак — изкудкудяка Сузи пронизително и се разсмя, а трите Грации гледаха като че нарочно в друга посока.

— Хайде, Беки, да се махаме от тези надути кокошки.

Мълчаливо се оставих приятелката ми да ме влачи между сергиите. Все още бях твърде объркана и за пръв път в живота си благодарна за нещо на Димо̀. Той обсебваше вниманието на Сузи до такава степен, че тя да не забележи какво става с мен.

По едно време минахме край някакъв часовник и чак тогава ми светна, че Яне чака за чая си вече повече от час.

— Не беше необходимо да ми донесеш чая чак от Индия — каза майка ми, когато пълна с угризения сложих чашата чай на масата. Дребните монети в купичката видимо бяха намалели, а изглежда, че похлупакът за сирене си беше намерил нов притежател.

Яне обви с ръце чашата и задуха чая.

— Здрасти, Сузи — поздрави тя приятелката ми. — Как е положението вкъщи? Жребецът на цифрите завърна ли се от Хановер?

Сузи изпъшка:

— Не ми говори за тях. Той се опита да убеди майка ми да ми наложи домашен арест за цял месец, когато всичко се разбра.

— Значи акцията ви беше успешна? — засмя се Яне.

— И още как — Сузи се тръшна на стола ми. — Идиотът обиколил седемнайсет пъти бензиностанцията, докато се сети, че има нещо гнило. Естествено, не вдигнах джиесема, когато се обади. За жалост обаче той позвъни и на стационарния. Както и да е, във всеки случай си направи малка обиколка. — Сузи се изкиска. — За късмет, съвестта на майка ми относно любовния й живот е толкова гузна, че ми прости. Е, как е при вас? Продадохте ли нещичко?

— Ние не, но аз… — Яне извади от джоба си няколко банкноти и посочи стойката за дрехи. — Две кожени якета, тренчкота на Врабеца и твоята стара носия „убиец“, Ребека, само в оригинал, с безопасна игла. — И ми намигна. — Ах, да, и още моята книга за сънищата. Току-що подарих последния екземпляр.

— Подари ли го? — попита Сузи.

Яне повдигна рамене.

— Човекът искаше непременно да я има, а изглежда нямаше и цент в джоба. Дадох му я.

Това беше една от чертите на моята майка — не познавам никой друг, който да е толкова щедър колкото Яне. Макар че не парадира много с това.

— Мога ли да ви помогна? — обърна се тя към възрастната дама, която държеше в ръцете си кутийката за клечки за зъби.

— Възхитително нещо — изгука госпожата. — Колко искате за него?

— Петдесет цента и е ваше — отговори радостно Яне и започна да си съчинява някаква измислена история за създаването на това произведение.

Междувременно не бях обелила нито дума. Пък и какво да разказвам? Хей, мамо, Сузи, чуйте, един чудак постоянно ми се изпречва на пътя… и ми действа някак объркващо? Но и някак си ме вдъхновява? Все едно как щях да го опиша, знаех, че нямаше да мога да изразя с думи това, което действително чувствах.

Взех огледалото, за да огледам татковото украшение. Слънцето беше от чисто сребро, а за очи имаше две малки рубинчета. Но в огледалото видях още нещо, или по-точно не го видях.

Надписът „Сагрс diem“, който ми прочете непознатото момче, не се виждаше. И то, защото беше гравиран върху задната страна на медальона.

Преди изобщо не се замислих за това, но естествено, че беше така. Напразно се опитвах да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми. Може би украшението да се е обърнало по някакъв начин? Обръщах го, но то веднага се завърташе обратно. Връхчетата на лъчите бяха свързани с верижката. Не можеше да се извърти, беше невъзможно!

Как тогава, за бога, момчето би могло да знае какво е изгравирано на задната страна на медальона?

Погледът ми препускаше из огромното хале. Стотици хора се движеха между сергиите.

Но този, когото търсех, беше изчезнал.