Джейн Фийдър
Избраницата (11)

10.

— Силвестър, ти трябва незабавно да смениш мебелите в този салон. Толкова са вехти! — Тео вдигна въображаемия лорнет до окото си и неодобрително издаде устни. Сестрите й посрещнаха забележително точната имитация на лейди Гълбрайт с луд смях.

— Не бива така, Тео, не е прилично — скара й се Емили, след като престана да се смее.

— Говориш точно като нея — обяви през смях Клариса. — И как хубаво си мръщиш носа… — Тя също се опита да изобрази възмутеното изражение на лейди Гълбрайт и Тео я възнагради с бурни ръкопляскания.

— Някой ще ми помогне ли да увия тези заешки скелети — попита Рози, която се беше навела над масата в учебната стая и усърдно опаковаше своя музей, но и се вслушваше в неуважителния разговор между сестрите си. Трите често се качваха в учебната стая, когато не искаха някой от членовете на домакинството да им попречи.

— Аз ще ти помогна. — Клариса с готовност отиде при сестричката си. — Макар че не харесвам много заешките скелети.

— Но те са прекрасни! — възрази Рози, докато внимателно оправяше един гръбнак.

— Жал ми е за мама — каза Емили. — Откакто е пристигнала, лейди Гълбрайт не престава да се оплаква. В спалнята става течение, водата за банята й не е достатъчно топла, слугите се движат бавно и какво ли още не.

— Непоносима жена — съгласи се Тео и смехът в очите й стъпи място на гняв. — Държи се, сякаш си е вкъщи. Всеки човек ще си помисли, че натрапниците сме ние. Настина не знам колко още ще успея да си задържа езика зад зъбите.

— Ти си забележително търпелива — подхвърли Клариса, докато внимателно увиваше костите в тънка хартия. — Даже когато тя ти каза, че не умееш да подчертаваш външните си предимства и спешно се нуждаеш от съветите на жена, която разбира от мода.

— Слава богу, че не го каза в присъствието на мама — рече Емили. — Аз също очаквах, че тази забележка ще те вбеси, Тео.

— Нямам право да се вбесявам. Над главата ми виси Дамоклев меч — обясни сърдито сестра им.

— Какво искаш да кажеш?

— По време на един пир над главата на Дамокъл висял меч, вързан с тънък косъм — обясни сериозно Рози. — Той не посмял да хапне нищо, защото се боял, че мечът ще падне на главата му.

— Знам историята, но не разбирам какво има предвид Тео — каза Клариса и погледна въпросително сестра си, която беше станала от дивана и неспокойно се разхождаше напред-назад. — Кой държи меч над главата ти?

Тео въздъхна. Въобще не трябваше да зачеква тази тема.

— Щом непременно държиш да узнаеш, ще ти кажа. Стоунхеридж. Но всичко си има граници и щом срокът ми изтече, старата проклетница ще има да се чуди!

— Тео! — извика предупредително Емили, но не издържа и захихика.

— Какво означава „щом изтече срокът“? — попита упорито Клариса.

Тео въздъхна.

— Със Стоунхеридж се скарахме и аз казах нещо, което не му хареса. Затова си плащам, като се държа безупречно учтиво към майка му и сестра му и понасям мълчаливо непоносимото им поведение.

— О! — Клариса явно искаше да научи още подробности, но Емили се намеси и обърна разговора в друга посока.

— Щом се омъжиш, няма да виждаш често лейди Гълбрайт.

— Единствената ми утеха е, че Стоунхеридж я нарече вещица — засмя се Тео.

— А вчера се скара здравата на сестра си — допълни Клариса. — Чу ли я как се разхленчи, че звъняла няколко пъти за сутрешния си шоколад? Той й каза, че не е почтено спрямо персонала да иска горещ шоколад десет минути преди обяда. Каза й още, че е трябвало да стане по-рано и да свърши някаква полезна работа. Така щяла да бъде и по-здрава, и в по-добро настроение.

Тео се засмя доволно.

— Разбира се, че чух! Достави ми голямо удоволствие. Но за съжаление той не се кара на майка си, а аз много искам да я наругая здраво.

— Бих могла да й сложа в леглото някоя от моите бели мишки — предложи сериозно Рози. — Вчера тя се държа ужасно зле с мен. Заяви, че съм била твърде малка, за да седя в дневната, и че ноктите ми били мръсни. Според мен изобщо не бяха мръсни… или съвсем малко, защото бях ровила червеи — призна с усмивка тя.

— Според мен бедната мишка ще си изпати повече от вещицата Гълбрайт — заяви Тео. — Онази ще я смачка. Мишката ще умре от страх, щом я види.

— Тогава няма да й сложа мишка в леглото — съгласи Рози и се вгледа изпитателно в парче картон с набодени пеперуди.

— Време е да слизаме — напомни на сестрите си Емили. — Не бива да оставяме мама дълго време сама с онези двете.

— Утре по това време ще са заминали — каза Клариса и запъти към вратата.

— А ние ще се нанасяме във вдовишката къща.

— А Тео ще е омъжена млада дама — добави Рози. — Питам се как ли ще се чувства.

— Нервна ли си? — попита Емили, хвана Тео под ръка и я изведе от учебната стая.

Тео поклати глава.

— Малко ме е страх от бъдещето, но за утре съм спокойна.

— А какво ще кажеш за нощта? — Клариса хвърли остър поглед към сестра си и зави първа по главния коридор на западното крило.

Тео се ухили самоуверено.

— Изобщо не съм нервна.

— Мама ти е обяснила какво се случва през първата на нощ, нали?

— О, да, но аз вече го знаех. За съжаление не можех го кажа.

— Откъде знаеше?

— Стоунхеридж беше много… информативен — засмя се Тео.

— О, Тео, нали вече не си…

— Не, не съвсем, но само защото той не искаше — отговори важно тя. — Обаче не очаквам изненади.

— В какви отношения не очакваш изненади, братовчедке — прозвуча зад тях дълбокият глас на графа.

Трите сестри извикаха уплашено. Каква част от разговора им беше чул?

Тео се обърна рязко. Силвестър се смееше, очите му блестяха и тя разбра, че е чул много повече, отколкото трябва.

— Да не сте ни подслушвали, милорд?

— Разбира се, че не. Случайно вървях по коридора след теб — рече той и разпери ръце в жест на невинност. — Но ще ти кажа нещо, скъпа — ако не очакваш никакви изненади, май ти предстои шок.

Той плъзна поглед по зачервените лица на сестрите, оставяйки ги да смелят забележката му. И трите очевидно се притесняваха от внезапната му поява и той се наслаждаваше на чувството, че е успял поне веднъж да победи това затворено общество от млади жени. Все така усмихнат, се наведе към Тео, улови брадичката й и я целуна по устата.

— Животът е пълен с изненади, скъпи братовчедки. — Силвестър се поклони с подигравателна официалност и продължи пътя си по дългата галерия.

— Радвам се, че мама не му позволи да избере мен — промълви замислено Клариса, загледана изпитателно в лицето на по-малката си сестра. — Той наистина е много светски и… и… — Очевидно й беше трудно да намери точната дума. — Зрял. — Задоволи се с това определение, макар че то не изразяваше точно мислите й. — Не, че не го харесвам — добави бързо тя. — Много го харесвам, но малко ме плаши.

— Това е вярно — кимна Емили. — Но той разбира Тео.

Майка им й беше доверила, че според нея двамата много си подхождат, но беше изразила и опасение, че в този брак често ще прехвърчат искри.

— Тогава значи не е нужно да си блъскате главите върху моя брак — отсече сухо Тео. — Така, а сега отивам в стаята си. Имам да уреждам много неща.

Сестрите й я проследиха мълчаливо, докато тя тичаше по коридора, после си размениха многозначителни погледи и забързаха надолу по стълбата, за да помагат на майка си в продължаващото мъчение с двете гостенки.

Тео затвори вратата на спалнята си и въздъхна облекчено. Днес щеше да прекара последната нощ в своята стая. От смъртта на баба й стаята, традиционно обитавана от графиня Стоунхеридж, стоеше празна, мебелите бяха покрити с калъфи. Сега обаче, след двайсет години, помещенията бяха почистени и приготвени за новата графиня.

С изключение на новите завеси и балдахина на леглото мебелите бяха същите като преди триста години. Матракът беше напълнен наново, облицовката на стените и мебелите от черешово дърво намазани с восък, килимът беше грижливо закърпен, а тежките сребърни свещници бяха излъскани толкова грижливо, че старото сребро изглеждаше почти прозрачно. Вчера видя домашния прислужник Дан да смазва пантите на вратата към съседната стая.

Леката целувка на Силвестър все още топлеше устните й. Тя скръсти ръце под гърдите, когато добре познатите тръпки на възбуда пробягаха по кожата й и тънките косъмчета по тила й настръхнаха. Утре вечер и последната тайна щеше да бъде разкрита и тя щеше да разбере какво означава тази странна буря от желание.

Тео се усмихна самодоволно и посегна към порцелановата кукла, която седеше на рамката на прозореца. Вгледа се в кръглото детско лице със светлосини стъклени очи и кимна на любимата си кукла. Ще остави тази стая, каквато е сега. За дъщеря си.

Хубаво би било да има и син. Синът й ще стане шести граф Стоунхеридж. Кръвта на баща й ще тече във вените на внука му и момчето ще е гаранция, че Стоунхеридж отново ще стане собственост на семейство Белмонт.

Тео седна на рамката на прозореца и прегърна куклата както правеше като малко момиче. Затвори очи и се опита да си представи лицето на дядо си. Чертите му все още бяха ясни в съзнанието й. Вече не помнеше как е изглеждал баща й, затова гледаше портрета на стената. Отвори очи, впи поглед в картината и потърси приликата между бащата и сина. Тесен, аристократичен нос, пълна горна устна, енергична брадичка. Когато му дойде времето, тя ще възпита сина си духа на баща си и дядо си.

Но засега няма да има деца. Малката бутилка, която щеше да й осигури свобода, лежеше добре скрита в едно от чекмеджетата на тоалетката й.

 

 

По обед на следващия ден Тео крачеше по средната пътека в църквата, водена от сър Чарлз Феърфакс, който някога беше вярвал, че тя ще се омъжи за сина му Едуард.

Силвестър я очакваше пред олтара. Следеше приближаването й и леко се усмихваше на традиционната, добродетелна картина — необузданата, с остър език циганка, която срещна за първи път под потока, беше скрита под плътно бяло було. Стройната фигура, така бърза и гъвкава в битка, се губеше под метри девствена бяла коприна, а двете й по-големи сестри носеха шлейфа от тюл с дължина няколко метра.

Рози, цялата в розов муселин, ги следваше със сериозно лице. Опитва се да върви в ритъм, каза си Силвестър в първия момент, но после забеляза, че малката е устремила поглед към пода, и разбра, че сигурно търси някое интересно насекомо в цепнатините между каменните плочи.

Тео спря до Силвестър. Сър Чарлз стисна ръката й с много обич и се оттегли. Той беше чудесен, добросърдечен човек и тя го познаваше от най-ранното си детство, но не беше дядо й… нито баща й. Тео знаеше, че Елинор чувства същото. Очите й се напълниха със сълзи и тя се зарадва, че лицето й е скрито под булото. Нямаше да рухне. Щеше да бъде силна, заради майка си, а знаеше, че и тя ще издържи заради дъщеря си.

Сестрите й отстъпиха настрана и отец Хавършам пристъпи към венчалната церемония.

Колко бързо стана всичко, помисли си изненадано Тео, когато съпругът й вдигна булото и органът засвири тържествено. Твърде бързо за една толкова важна промяна в живота й. Сега беше Гълбрайт.

Но само по име.

Тя бе сменила името си срещу правото да нарича имението Стоунхеридж своя собственост. Срещу правото децата й да наследят рожденото право на дядо й.

Силвестър притисна устни към нейните за ритуалната целувка и погледите им се срещнаха. За миг Тео повярва, че в сивите очи блести триумф, но в следващата секунда блясъкът изчезна и отстъпи място на чувствено обещание, което предизвика тръпки по тялото й. Веднага след това тя излезе от черквата под ръка със съпруга си. Събралите се наоколо селяни и хората от имението викаха ура и отправяха благопожелания към младоженците и Тео знаеше, че са искрени. Те се радваха, че в господарската къща ще живее една Белмонт… нищо, че сега се казваше Гълбрайт.

Новобрачните минаха пеша през селото до господарската къща, както изискваше традицията. Селяните вървяха след тях, децата разпръскваха по пътя им диви цветя. Тео се смееше и отговаряше на безбройните благопожелания, обръщаше се към всички на име и ги питаше за неприсъстващите членове на семействата.

Силвестър се задоволяваше да маха и да се усмихва сърдечно. Личният контакт беше запазен за жена му. Гърдите му бяха пълни със задоволство. Беше успял. Само за четири седмици му се удаде да завладее опърничавата Теодора Белмонт и да се ожени за нея — за да се сдобие с цялото наследство, на което имаше право. Въпреки опасенията успя да убеди своята темпераментна циганка да се откаже от предразсъдъците си и да приеме името му. Естествено съдбата беше пъхнала в ръцете му една много важна карта — вродената чувственост на Тео. Досега я беше използвал изключително в своя изгода, но оттук нататък тя щеше да е източник на страст и блаженство и за двамата.

Сякаш прочела мислите му, Тео внезапно пъхна ръка в неговата и пръстите й се плъзнаха по дланта му в предизвикателен жест. Той стисна здраво ръката й и наведе глава към ухото й.

— Търпение, моя малка циганко. Всичко с времето си.

Тео се изкиска дръзко и се врътна настрана. Силвестър се ухили доволно. За първи път от Вимиера усети как мрачното настроение се разсейва. Бъдещето му носеше само радости.

 

 

Чужденецът, облечен в грубо тъкано, бедняшко палто скитник, вървеше в самия край на веселото шествие, придружаващо новобрачните до господарската къща. Оглеждаше се на всички страни и беше наострил уши, за да чуе всички реакции на местните хора и да разбере какво е отношението им към новия граф. Маскираният мъж, който го нае в рибарската кръчма на Док стрийт, го изпрати на път с точни указания: да намери начин да създаде неприятности на новия господар на имението. По възможност тези неприятности да завършат със смърт. Мъжът с маска изглеждаше доста странно увит в дебела наметка, с дебел шал под устата, за да не се разпознае гласът му — но поне златото му беше истинско.

Чужденецът извади от джоба си монета и я захапа, за да увери още веднъж, че е истинска. Наблюдаваше усмихнатите весели хора наоколо с презрението, което един лондончанин изпитва към простите хора от провинцията. Глупаци и подмазвачи, всички до един, зависими от волята на господаря, който им помагаше да си изкарват прехраната… и винаги любезни към чужденците. Достатъчно беше да влезе в кръчмата на „Заека и кучето“, да се представи за човек, тръгнал да търси работа — и никой не се усъмни в самоличността му, макар че не носеше никакъв багаж. Тези селяни са не само лековерни, а и тъпи, заключи доволно той. Дадоха му цялата информация, която беше необходима, без изобщо да се замислят.

Колко лесно се оказа да набоде пирони по седлото на графа — все едно да вземе играчката на бебе: малко си побъбри с момчето от обора, разходи се в помещението за седлата и веднага намери онова, което му трябваше. Седлото на графа беше изработено от мека кожа и носеше герба му. На следващата сутрин се промъкна в обора много рано, когато там нямаше никой, и поработи пет минути с чук и шепа пирони. За съжаление добрият му план не даде желания резултат. Но за щастие имаше много видове злополуки, които могат да се случат на мъж, участващ в спортните занимания на селската аристокрация.

Чужденецът последва множеството нагоре по алеята и спря на площадчето пред господарската къща. На входната врата новобрачните се обърнаха още веднъж и помахаха на ликуващите селяни, след което изчезнаха под украсената с гирлянди врата. Местните хора моментално се отправиха към задната страна на къщата и скитникът тръгна с тях. Наредените в кухненския двор маси се огъваха под тежестта на пудинги и пастети, шунка и сочно печено, а пред стената към овощната градина бяха наредени няколко бъчви с ейл. Земевладелецът винаги знае какво очакват арендаторите му при такъв случай, каза си подигравателно чужденецът и напълни чашата си с бира. В големия град трудно можеше да се добере до подобни пирове.

Той пи жадно и се огледа изпитателно. Никой не оспорваше правото му да вземе участие в празника. Глупаци! Сега ще се смеси с празнуващите и ще ги окраде, а те няма да заподозрат нищо. Но по-добре не. Плащаха му за друга работа, затова не биваше да отклонява вниманието си и да рискува да го заловят. Без да бърза, той се нахрани и излезе от двора. Добра възможност да проучи околността. Никой няма да обърне внимание на пиян гост на сватбата, тръгнал незнайно накъде.

В дългата галерия на господарската къща се събра малката група приятели и членове на семейството. Там веселостта беше много по-сдържана, отколкото в двора и кухнята. Лейди Гълбрайт, следвана по петите от дъщеря си, обикаляше гостите и се правеше на домакиня, гордо показваща гостоприемството си. Гълбрайтови най-сетне бяха встъпили в законното си наследство и всички трябваше да го узнаят. Старите приятели на Елинор наблюдаваха тази смяна на режима с объркване и отвращение, докато самата Елинор се стараеше да остави впечатлението, че това изобщо не я засяга. Дъщерите й обаче забелязаха напрегнатата линия около устата й, докато тя бързаше насам-натам, за да се погрижи дискретно за удобството на гостите си, които страдаха от многословието на лейди Гълбрайт.

Когато най-сетне се събраха всички, Тео остави Силвестър и отиде при майка си. Елинор се обърна усмихнато и хвана дъщеря си подръка. Понечи да каже нещо, но веднага млъкна, когато острият глас на лейди Гълбрайт прозвуча откъм групата гости, събрала се край единия от големите прозорци.

— Стоунхеридж е изключителен джентълмен. Какъв жест на великодушие — да се ожени за едно от тези бедни момичета… та те нямат никакво богатство. Огромна жертва от негова страна, естествено. Знаеше, че не може да очаква зестра, но това е типично за него: винаги да прави, каквото смята за правилно.

— Много ви моля, лейди Гълбрайт. — Хладният глас Елинор прекъсна смаяното мълчание. — За никого не е жертва да се ожени за една от моите дъщери… дори и за лорд Стоунхеридж.

Тео усети как кръвта се отдръпна от лицето й, за да се върне само след миг на бузите й с вълна див гняв. Озърна се бързо за графа и видя, че той се е задълбочил в разговор с бащата на Едуард и земевладелеца Грийнхем. Главата му беше наведена към лицето на дребния мъж до него. Когато си взе чаша шампанско от таблата, която разнасяше един прислужник, силните мускули на гърба изпъкнаха под сивия копринен жакет, но в момента Тео никак не се впечатли от мъжкото му тяло. С почти неучтива бързина тя си проби път между гостите и прекоси помещението.

— Силвестър? — повика го нетърпеливо тя и го дръпна за ръкава.

Той я погледна и на устните му заигра усмивка, но бързо угасна, като забеляза израза на лицето й. Сините й очи святкаха като лагерни огньове на фона на среднощното небе и той усети как гневът й го залива на вълни. Затова се извини бързо на събеседниците си и я отведе в едно тихо ъгълче.

— Какво те разгневи така, циганко?

Тео нетърпеливо поклати глава.

— Още не си ми направил сватбен подарък.

— Да, права си — съгласи се смутено той.

— Тогава го искам сега — прозвуча мрачно гласът й. — Позволи ми да кажа няколко думички на майка ти. Реших първо да говоря с теб, защото сме сключили нещо като договор.

— Така ли го наричаш? — попита подигравателно Силвестър, без да разбира сериозността на положението, и хвърли поглед към майка си в другия край на салона. — Ще ми кажеш ли за какво става дума?

Тео набързо му разказа какво е заявила лейди Гълбрайт.

— Аз не се притеснявам от думите й — продължи възбудено тя, — но тя се държа невъзможно с мама и я принуди да бъде неучтива към своя гостенка, а това е много неприятно за мама. Затова ей сега ще отида и ще кажа на дамата какво мисля за нея.

Силвестър затвори за миг очи. В сърцето му плисна гняв, колкото срещу майка му, толкова и срещу самия него. Само той знаеше, че тя е много далече от истината. Ако някой бе проявил великодушие в този брак, това беше Тео… обаче тя не знаеше нищо за това.

— Моя задача е да уредя този въпрос, не твоя — отсече той и й обърна гръб.

Тео разбра, че той е бесен от гняв — също както преди няколко дни в обора. Почти изпита съчувствие към лейди Гълбрайт. Старата вещица не знаеше какво й предстои.

— Може ли и аз да дойда? — попита тя и се приготви да го последва.

— Не, не може!

Отказът прозвуча толкова категорично, че тя остана на мястото си, за да наблюдава сцената от дискретно разстояние.

— Само една дума, майко — прозвуча леденият глас на Силвестър, който много бързо бе стигнал до майка си. Той се обърна към тъща си и продължи: — Позволете ми да се извиня за поведението на майка си, лейди Белмонт. Съзнавам, че ви е нанесла непростима обида. Мога само да си представя, че е превъзбудена и не знае какво говори.

Лицето на лейди Гълбрайт буквално хлътна. Тя пое възмутено въздух, на бузите й се очертаха две трескави петна, но по изключение остана безмълвна.

— Вярвам, че вече искаш да се сбогуваш, мамо — продължи още по-ледено Силвестър. — Затова незабавно ще те придружа до каретата ти. Трябва да стигнете в Стоукхемптън, преди да падне мрак. Мери… — С властен жест, той заповяда на не по-малко слисаната си сестра да го последва, енергично хвана майка си под ръка и я изведе от галерията.

— Мили боже… — прошепна изумено Елинор. Очевидно Силвестър Гълбрайт беше човек, с когото е по-добре да не се заяждаш. Но в този случай той бе защитил младата си съпруга и с това спечели окончателно сърцето на тъща си. Елинор въздъхна облекчено и се върна към задълженията си на домакиня, вече лишена от конкуренция.

Тео не можа да чуе какво каза мъжът й, но видя лицето на свекърва си и бързото й оттегляне и разбра, че е достатъчно отмъстена.

 

 

След двайсет минути, на връщане към дългата галерия, Силвестър се натъкна на Рози, която, седнала на пода в коридора, се взираше внимателно в дланта си. До нея стоеше празна чаша от шампанско.

— Една мравка ли има в шепата ми, или две? — каза тя, без да го погледне. — Понякога си мисля, че е една, после виждам две.

Силвестър клекна до нея и хвана ръката й.

— Колко чаши шампанско изпи?

— Не знам точно — отговори замислено Рози. — Една ли е мравката, или са две?

— Може да са били и повече, но сега се вижда само петно от мъртви насекоми — отговори Силвестър и сключи пръсти върху ръката й. — Ако те хвана с нова чаша шампанско, малка сестричке, ще те натупам, както заслужаваш. — Изправи се и вдигна Рози на крака.

— Това Дамоклев меч ли е? — попита Рози и избърса мръсната си ръка в розовата пола.

— Какво искаш да кажеш?

— Тео каза, че над главата й висял Дамоклев меч — обясни детето. — Най-добре да отида във вдовишката къща, за да видя дали музеят ми е цял и невредим. Ще кажете ли на мама?

— Разбира се. — Когато Рози се заклатушка по коридора, Силвестър се усмихна и поклати глава. Момичето беше невероятно. Обзе го чувството, че новото семейство, с което се бе сдобил, постепенно се промъква в сърцето му. Тези жени бяха достойни за любов… за разлика от собствената му майка и сестра.

Той прогони енергично всяка мисъл за майка си и се върна в галерията, където гостите вече бяха започнали да се сбогуват.

— Чували ли сте нещо за Едуард, сър Чарлз? — Емили хвана подръка бъдещия си свекър и го поведе надолу по стълбата.

— Всеки ден чета „Газет“, за да науча нещо за полка му, но докато вестникът стигне до нас, новините са безнадеждно остарели.

— Новините, които излизат във вестниците, вече не са новини, мила моя — отвърна с въздишка сър Чарлз. — Но вярваме, че липсата на новини е добра новина.

— Преди няколко седмици писах на Едуард, че Тео се е сгодила. — Лейди Феърфакс вървеше от другата страна на Емили. — Предполагам, че отговорът му вече пътува от Испания към нас.

— Дано — въздъхна Емили. — Тео и аз също му писахме.

— Дано следващия месец му дадат отпуска. — Сър Чарлз помилва бузата й. — Знам, че ти е трудно, мила моя. За жените винаги е трудно, когато има война. Толкова чакане, толкова тревоги.

— Майките и бащите също се тревожат — поправи го лейди Феърфакс. Едуард беше единственото й дете.

— Мисля, че лорд Стоунхеридж също е бил на Иберийския полуостров — продължи Емили, — но доста преди полкът на Едуард да бъде изпратен там.

— Предполагам, че Стоунхеридж е служил в Португалия — кимна сър Чарлз. Домакинът не бе сметнал за нужно да се разпростира върху тази тема. Даде само най-необходимата информация: че бил ранен и прекарал една година в плен, преди да го заменят.

— Тръгвате ли си вече? — присъедини се към тях и Тео. — Много ви благодаря, че ме отведохте до олтара, сър Чарлз.

— За мен беше чест, мила моя. — Той я целуна по бузата. — Надявам се много скоро Стоунхеридж да направи същото за Емили.

Емили се изчерви, но Тео се засмя и нежно прегърна сестра си.

— Разбира се, че ще го направи. Имам чувството, че Едуард ще се върне вкъщи много скоро.

— Какво те кара да мислиш така, Тео? — попита лейди Феърфакс, докато се увиваше в наметката си.

Тео смръщи чело. Защо бе изрекла тези думи? Те просто бяха излезли от устата й, но тя въпреки това знаеше, че е истина. Кожата на главата й се сви, обзе я недобро предчувствие.

Някой сложи ръка на рамото й и тя вдигна поглед към мъжа, за когото се бе венчала преди малко. Страхът й веднага отлетя. В погледа на Силвестър имаше толкова спокойствие и увереност, и интерес към нея.

— Искаш ли да отидеш с майка си и сестрите си във вдовишката къща?

— О, да… естествено — отговори тя, но без истинско въодушевление и в очите му светна смях. Младата му невеста очевидно мислеше за друго.

— Хайде тогава. Майка ти и Клариса вече чакат Емили и теб. Сър Чарлз, лейди Белмонт се надява да й правите компания за чая в новия й дом.

— С радост — отговори енергично лейди Феърфакс. — Сватбените приеми и тем подобни често оказват опустошително въздействие върху нервите.

Тя се запъти енергично към вратата и останалите я последваха. Малката компания тръгна бавно към вдовишката къща, като всеки съзнаваше значението на тази разходка. Елинор бе изгубила стария си дом, но в същото време оставяше дъщеря си собственица на всичко онова, което щеше да бъде нейно, ако съпругът й беше още жив. Това беше добро обезщетение.

На вратата на вдовишката къща Елинор целуна Тео по двете бузи и заговори делово:

— Няма да ти идвам на гости, мила моя. Когато сте готови да приемате гости, просто изпрати Били с кратко писъмце. Ти си имаш Фостър, мисис Грейвс и готвачката. Те ще ти помагат, ако имаш нужда от съвет по домакински въпроси.

Всички засегнати бяха на мнение, че щом ще поеме управлението на домакинството в Стоунхеридж Менър, Тео ще има много по-голяма нужда от помощта на опитния персонал, отколкото майка й във вдовишката къща.

Елинор протегна ръка на зет си.

— Желая ви всичко добро, Стоунхеридж. — Погледът й задържа за миг неговия и тя добави с глас: — Невинаги е лесно човек да разбере Тео, но си струва усилията, уверявам ви.

Погледът на графа се стрелна към съпругата му, която тъкмо се сбогуваше със сестрите си, и той се усмихна.

— Знам това, мадам.

Момичетата бяха събрали глави и си шепнеха възбудено. След малко Тео отстъпи крачка назад и трите избухнаха в смях. Очите им святкаха дяволито и Силвестър любопитно се запита какво пак са измислили. Беше почти сигурен, че са говорили за същото, както предишния ден, когато случайно бе чул думите им в коридора. Най-сетне Тео се отдели от семейството си и застана до него.

Той сложи ръка на рамото й и я обърна към дома им. Двамата тръгнаха по алеята, осъзнавайки, че семейството ги изпраща с погледи, докато се скриха зад завоя.

Едва изкачили алеята, Тео събра шлейфа на булчинската си рокля, метна го на ръката си и хукна към къщата. Воалът й се развя зад нея като облак.

След миг на смайване Силвестър хукна след нея и скоро я настигна.

— За къде си се разбързала, циганко? — попита той, хвана я за талията и я завъртя към себе си.

— Надявах се ти да ми демонстрираш отговора — отговори задъхано Тео, облегна глава на гърдите му и го погледна, мигвайки кокетно.

— Точно това ще направя — заяви той, вдигна я с бързо движение и я метна на рамото си. — Хайде, така ще стигнем много по-бързо.

Шумните й протести срещу този недостоен вид транспорт останаха нечути. Силвестър изкачи на един дъх стълбищата и влезе в къщата. Щом влязоха в залата, Тео се опря на рамото му и се огледа изненадано:

— Къде отидоха всички?

— Навън — отговори той. — Празнуват сватбата ни. В задния двор или в „Заека и кучето“. Празненството ще продължи още няколко часа.

— Искаш да кажеш, че къщата е празна? — попита невярващо тя.

— Точно така — засмя се Силвестър и забърза с товара си по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

Той блъсна с крак вратата към спалнята си и без да се церемони, хвърли жена си на леглото в облак от коприна и тюл.

— А сега, лейди Стоунхеридж, ще се погрижим този брак никога да не бъде анулиран.