Джанет Дейли
Дива красота (6)

Шеста глава

Глена погледна часовника си за пети път в последните пет минути. Раздразнена, че е минало толкова малко време, тя се обърна и отново отиде до прозореца. Гледката на дървета, трева и шосе беше същата. Тя се насочи назад към вратата на апартамента.

— Ще пробиеш дупка в килима, ако продължаваш да се движиш напред-назад на едно и също място — рече баща й с бащинска подигравка, докато потропваше с пръсти по облегалката на стола.

— И ти не си пример за спокойствие — сухо му отвърна Глена.

— Да, сигурно не съм — призна той и продължително въздъхна.

— Може би трябва да му се обадя — предложи тя. — Може да не знае, че го чакаме. Не беше споменат конкретен час.

— Кулсън знае, че го чакаме — увери я той. — Ще дойде… рано или късно.

Но можеха ли нервите й да издържат това „късно“? Глена преплете пръсти и силно ги стисна, докато се опитваше да намали напрежението в стомаха си. Неспокойно оглеждаше стаята, за да намери нещо, което да я разсее от безкрайното чакане.

Остро почукване на вратата прекъсна нишката на самоконтрола й. Тя се втурна нататък, после се спря и срещна погледа на баща си. Той пое дълбоко въздух и тъжно се усмихна. По примера на баща си тя възвърна самоконтрола си, преди да се насили да отиде до вратата.

Завъртя дръжката и се отмести, за да пропусне Джет. Насили се да се държи нормално, когато срещна безизразния му поглед, и дори успя да му се усмихне за добре дошъл.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Забавиха ме, иначе щях да съм тук по-рано — спокойно обясни Джет и спря, докато Глена затваряше вратата. — Точно когато тръгвах, ми се обадиха по телефона и имах важен разговор.

— Нищо не е могло да се направи. — Тя прие извинението му, докато погледът й проучваше непроницаемата маска на лицето му. — Изглеждаш отпочинал. Успя ли да поспиш? — попита Глена, за да поддържа разговора, докато изминаваха разстоянието до мястото, където беше баща й.

— Няколко часа.

Напрегнатият й поглед вече бе забелязал гладко избръснатото му лице, ярката колосана риза на райета и изгладения тъмен панталон. Със себе си Джет носеше документите, които баща й му бе дал предишния следобед. Но по-голямо впечатление от външния му вид й направи студеното му отношение. Любезността му бе само на повърхността. По гърба й пробягаха тръпки, когато хвърли бърз поглед към баща си.

Когато Джет се приближи и остави документите на масата до стола на баща й, той каза доста спокойно:

— Отговорът е „не“, нали?

Погледът й се стрелна към Джет с безмълвна молба баща й да греши, но той дори не я погледна. Очите му прямо срещнаха тези на Орин, без в тях да трепне съжаление.

— Не.

Отказът бе категоричен.

Глена почти се задави от киселия вкус на поражението, но не издаде звук. Личното й разочарование бе мимолетно, но ако това съобщение за нея бе като поразяващ удар, за баща й трябваше да е било много по-жестоко. Той губеше всичко. Сърцето й се изпълни с гордост от стоицизма, с който прие решението на Джет.

— Много добре — поклати глава възрастният мъж. — Струваше си да се опита.

— Може ли да попитам защо не приехте предложението? — Глена усети, че гласът й звучи доста спокойно.

— Доста просто е. — Пронизващата тъмнота на погледа му се обърна към нея. — Ако моята компания се интересува от придобиването на мината ви, много по-изгодно ще бъде да изчакаме фалита. Сливането би означавало да поемем всички дългове и задължения наред с активите. Тези дългове са повече от стойността на мината, което изтрива данъчните облекчения. Затова сливането не е в наш интерес.

— Разбирам. — Въпреки външното спокойствие, у себе си тя усещаше ярост от студените логически сметки, които не взимаха предвид човешкия фактор.

Сякаш четейки мислите й, той добави:

— Баща ти е единственият, който наистина ще спечели от сливането. А „Кулсън Майнинг“ не е благотворителна организация. — Отново се обърна към баща й. — Няма нищо лично. Просто взех решение, подчинено на бизнеса.

— Отлично ви разбирам. Не съм желал да го разглеждате по друг начин.

След моментна пауза Джет протегна ръка към баща й.

— Пожелавам ви късмет, Орин.

— Един картоиграч винаги може да разчита на него. — Едва доловима усмивка се появи в краищата на устните му при този опит да се пошегува.

Когато ръката му отпусна ръката на баща й, той спря бегъл поглед на Глена. После прекоси стаята и излезе без повече думи.

Отсъствието му освободи парализираните й крайници. Тя отиде до стола на баща си с желание да го успокои и с желание тя да бъде успокоена. Протегна ръка и нежно я постави на рамото му, обезпокоена от изражението на лицето му. Той почти разсеяно потупа дланта й.

— Ще измислим нещо, тате. — Пак несъзнателно се обърна към него с „тате“ вместо с „татко“. Не му беше викала така от дете.

— Не, ние загубихме. Мината, къщата, всичко — изрече той с кух глас, а погледът му бе насочен в нищото. — Ако сливането не е изгодно за „Кулсън Майнинг“, няма кой друг да ни помогне. Това е. Аз съм свършен.

— Не го казвай, тате. — Тя коленичи до стола му, като се бореше със сълзите, които правеха огромна буца в гърлото й. — Ти си Рейнолдс, помниш ли? Ние никога не се предаваме.

Той сякаш изобщо не я чу. Тя лудо напрягаше ума си за някаква възможност, някакъв друг начин да спасят всичко, но се чувстваше безпомощна.

— Изморен съм, Глена — каза баща й след няколко минути. Когато погледна към нея, очите му бяха празни. — Мисля да полегна за малко. Ще ми помогнеш ли да стана? — Молбата му я изплаши като нищо друго досега. Той винаги бе бил прекалено горд, за да иска помощ или да признае, че му е нужна. Гордостта му бе пречупена. Глена се чувстваше така, сякаш събираше парченца от нея, когато го хвана под ръка. Заведе го до леглото и го покри с тънката покривка.

— Ще се почувстваш по-добре, като починеш — каза му тя, като се опита да увери себе си в това. — По-късно ще поръчаме румсървис и ще си вземем филе и шампанско. Ще си отидем със стил, помниш ли, татко?

— Мисля, че няма да ми е до ядене довечера. — Той затвори очи.

Глена се загледа в него и после дръпна един стол до леглото му. Изглеждаше заспал. Тя остана до него, защото се тревожеше за сърцето му и искаше да е наблизо, ако му прилошее.

В седем часа си поръча сандвич и супа за баща си. Отново се почувства отчасти уверена, когато той се събуди и доброволно седна в леглото да изяде супата. Продължаваше да е затворен в себе си и не отговаряше на опитите й за разговор, но вкаменяващата депресия в очите му бе изчезнала. Тя включи телевизора за малко, докато той реши да си ляга, и се прибра в стаята си, като остави вътрешната врата открехната.