Джанет Дейли
Дива красота (2)

Втора глава

Щипещият студен душ изтласка част от напрежението й, а дращещите метални зъбци на четката за коса почти го премахнаха, докато разресваше разпиляната си от вятъра коса. Гримът, парфюмът с аромат на цветя и копринената риза шемизета повдигнаха духа й.

Когато влезе в трапезарията при баща си, тя се чувстваше способна да преодолее всяко препятствие — включително каменната стена от думите на Брус. Това бе добре дошло при острия въпросителен поглед, с който я посрещна баща й.

— Хана ми съобщи, че Брус е решил да не остава за вечеря. Вие двамата да нямахте любовно пререкание? — попита той, седнал в обичайния си стол начело на масата, чиито крака бяха извити като нокти на граблива птица.

— Не сме любовници, така че това не е възможно. — Тя дръпна стола отдясно и седна. С лекота отговори на въпроса му, без да се притеснява от предположението на баща си относно тяхната връзка с Брус.

Сивата му вежда се повдигна.

— Очевидно не сте били на едно мнение за нещо.

— Така е — съгласи се Глена с бърза усмивка, докато разстилаше салфетката от ирландски лен върху скута си. — Беше за затварянето на мината. Той го смята за неизбежно, а аз не. — Видя как на лицето му се изписа удивление и насочи вниманието си към икономката, която влизаше в стаята със супник в ръце. — Ммм, чудесно ухае, Хана — одобрително каза тя. Топъл аромат на пилешки бульон се носеше от порцелановия супник.

— Домашно производство. Цял следобед приготвях филето — отговори закръглената икономка по обичайния си закачливо — нападателен начин. — А ти, Орин Рейнолдс, по-добре тази вечер да не чоплиш само храната, защото ще те сложа на детско столче и сама ще ти я пъхам с лъжица в устата. Ако мислиш, че не мога да го направя, само пробвай — заплаши тя и постави супника на масата близо до Глена.

Баща й едва забеляза икономката, която на практика беше като част от семейството. Глена знаеше, че мълчанието на баща й е причинено от споменаването на проблема в мината, и се зае да разлива пилешката супа в купичките.

— Татко обожава домашното ти яйчено фиде, Хана. — Глена каза това, докато гледаше наведената глава на Орин Рейнолдс. — Нали? — поиска потвърждение тя и постави купичка димяща супа пред него.

— Как разбра за мината? — повдигна поглед към лицето й той. В израза му имаше отчасти слисване, отчасти неверие, но и леко облекчение.

— Наистина ли мислиш, че може да не разбера — смъмри го дъщеря му и си сложи купичка супа. — Просто попитах Брус направо какъв е проблемът. Видях колко угрижен беше, когато влязох в кабинета, а той не е толкова добър картоиграч като теб. С проста дедукция разбрах, че това, което те тревожи, е свързано с мината, а след това няколко добре насочени въпроса свършиха работа. — Тя повдигна рамене, за да покаже колко лесно е било да измъкне отговорите.

Устата му се изви от леко изумление.

— Съмнявам се, че му е било трудно да ти отговори. Въртиш Хокинс на малкия си пръст. Той може да направи или да каже всичко, за да си доволна, нали знаеш?

Това не беше въпрос, а по-скоро наблюдение. Глена му хвърли строг поглед, като разбра истинския смисъл на коментара му.

— Не се опитвай да ни сватосваш, татко. — Тя напълни последната купичка и се наведе над масата да я постави там, където щеше да седне Хана. — Благодаря ти, но сама ще избера бъдещия си съпруг. — Глена премести супника в средата на масата и се върна на първоначалната тема за мината и проблемите й. — Защо не ми каза за неприятностите, които имаш?

— Не исках да те тревожа излишно. — Баща й взе лъжицата и я потопи в супата, но не се и опита да я вдигне към устата си. — Никога не съм мислил, че ще се стигне дотук — призна той, докато Хана отново влизаше в трапезарията с кошничка домашни соленки. — Бях сигурен, че двамата с Брус ще намерим начин да спасим мината. Не съм се опитвал нарочно да го крия от теб, по-скоро исках да не те тревожа с неща, за които не можеш да направиш нищо. Имаш си достатъчно работи, за които да мислиш.

— Какво е това със затварянето на мината? — намеси се Хана и очите й се свиха загрижено. — От къде на къде? И си яж супата, не си играй с нея — нареди тя, без да спира.

— Мината не отговаря на стандартите за сигурност. Правителството я затваря, освен ако не се изпълнят изискванията — бързо и малко разсеяно обясни Глена, защото за нея това вече бе стара информация. Едва забеляза лекия шок, който се появи на лицето на икономката, докато пълното й тяло се отпускаше назад в стола отсреща. В погледа, който хвърли на баща си, проблясваше предизвикателство. — И какво смяташ да правиш? Ще се откажеш ли? Изглежда, това е мнението на Брус.

— Не ни остава никаква надежда — въздъхна той. После оставя лъжицата в купичката, подпря лакти на масата, доближи дланите си и притисна пръсти към устата си. По лицето му се четеше тъжно примирение. — Изобщо не знам по кой път да поема.

Икономката го погледна.

— Орин Рейнолдс, никога не съм те виждала да се предаваш.

Той повдигна глава и раздразнено погледна разчорлената жена.

— Кой казва, че се предавам? Просто не знам накъде да тръгна.

Глена се усмихна на бойкия дух, показан с този отговор. Той й вдъхна увереност и затвърди решителността й. За баща й бъдещето не беше тъмно и изпълнено с лоши предчувствия, както смяташе Брус.

— Брус даде да се разбере, че се чувстваш така — успокоена каза тя. — И аз се чувствам по същия начин.

Те се спогледаха. Скритото напрежение, което го изпълваше, изчезна след нейните думи. Изражението му придоби топлота от спомените, които се появиха.

— Понякога ми напомняш толкова много за майка си, бог да я благослови! — тихо изрече баща й. — Тя винаги стоеше до мен, независимо от всичко. Липсва ми — допълни той след трогателна пауза.

Глена знаеше, че е така. Любовта, която изпитваха родителите й един към друг, беше една от най-вълнуващите тайни от детството й. Тя знаеше колко трудно баща й беше приел загубата на жена си, починала от рак преди три години. Това бе станало милостиво бързо, но Глена подозираше, че смъртта на майка й е изиграла решаваща роля при инфаркта му по-малко от година след това. В един период тя се страхуваше, че той има подсъзнателно желание да умре, за да отиде при любимата си Мари, но волята му за живот беше силна.

— Какво ще правиш, за бога? — попита икономката и после се намръщи. — Супата изстива. Ако си имал такива ужасни новини, защо чака да донеса храната на масата, за да ги съобщиш? По-добре да беше говорил за това преди вечеря… или след това, но не и по средата на яденето. — Тя му хвърли раздразнен поглед. — Не отговори на въпроса ми какво ще правиш. — Хана пренебрегна факта, че не му беше дала възможност за това.

— Не знам — поклати глава той и се пресегна за лъжицата. — Сякаш сме изправени пред стена.

— Ако не можеш да я събориш, трябва да има начин да я заобиколиш или минеш под или над нея — не се предаде Глена.

— Мислех, че има начин да я заобиколим — съгласи се с логиката й той, но устата му се сви печално. — За съжаление пътят се оказа без изход.

— Имаш предвид сливането с „Кулсън Майнинг“? — предположи тя.

Лъжицата, която той държеше, спря във въздуха и бульонът закапа от ръба й в купичката, когато й хвърли бърз поглед.

— И за това ли знаеш? — В гласа му имаше слаба изненада. — Изглежда, Брус не е пропуснал да ти каже нищо.

— Поне не много — призна тя.

Лъжицата продължи пътя си към устата му и той преглътна бульона. Остави я в купичката, взе една от соленките на Хана и започна да я маже с масло, сякаш трябваше да прави нещо с ръцете си.

— Брус каза ли ти също, че предложи да се срещнем с миньорите, за да ги запознаем с положението и с вероятността да затворят мината след месец? — Погледът му се плъзна от соленката към Глена.

Тя се нахвърли на супата, ядосана отново от пораженческото отношение на Брус.

— Много се надявам, че си го поставил на мястото му по този въпрос — отбеляза Глена като израз на непреклонното й несъгласие с този план.

— Съгласих се с него. — Той избегна смаяния й поглед, като прояви огромен интерес в равното намазване на соленката с масло. — Брус ще организира срещата в почивката между смените утре следобед.

Думите му шокираха Глена. Те сякаш показваха безропотно приемане на неизбежното, което беше в пълно противоречие с всички предишни твърдения на баща й. Тя сложи лъжицата си до останалите сребърни прибори на масата, без да обръща внимание на петното, което се образува на покривката.

— Не говориш сериозно — промълви невярващо.

— Длъжен съм, Глена. — Гласът му бе спокойно убеждаващ. — Ако… — Той спря за момент, за да подсили ефекта от думите си. — Ако затворят мината, работниците трябва да са наясно, преди да се случи, така че да се подготвят за съкращенията.

— Но ти ще търсиш начин мината да продължи работа, така че защо да им казваш? — не разбираше тя.

— Чувствам, че трябва да ги подготвим за най-лошото. — Това беше еднозначно потвърждение на вярата му. Представено по този начин, то не звучеше толкова зле. Тежка въздишка показа мъката на баща й. — Нямаше да е толкова трагично, ако аз бях единственият, който ще пострада от затварянето на мината. Но толкова човешки съдби са свързани с нея. Стопанството на тази малка общност се върти около семейната мина.

— Всеки знае, че се опитват да предотвратиш това. — Глена не искаше да допусне той да се обвинява за последиците, които могат да се появят.

— Знам — усмихна се той на окуражаването й. — Аз се боря за себе си, така както и за тях. В крайна сметка аз ще загубя всичко, включително и тази къща, където прекарахме толкова прекрасни години с Мари… — Гърлото му се стегна и думите секнаха, докато погледът му обхождаше стаята. Накрая спря върху икономката. — Дори ти ще почувстваш затварянето на мината, скъпа Хана. — Той се пресегна и сложи ръка върху нейната — жест, който показваше привързаността му към тази жена. — Няма да имаш работа и дом. Винаги съм смятал да ти отпусна прилична пенсия, когато се оттеглиш, но сега се съмнявам дали ще мога да ти дам дори обезщетение.

— Не се опитвай да ми натрапиш милостта си, Орин Рейнолдс. — Хана издърпа ръката си изпод неговата, отказвайки да приеме извинението му, но дрезгавият й глас разкриваше колко развълнувана беше тя от думите му. — Мога да се грижа за себе си и винаги съм го правила, нали?

— Разбира се — меко се усмихна той.

— Все още мината не е затворена и не са ни изгонили от къщата. — Глена почувства нужда да отбележи това. — Така че да се концентрираме върху това да го предотвратим, вместо да мислим какво ще правим, ако се случи.

— Някакви предложения? — Това не бе предизвикателен въпрос от страна на баща й, просто признание, че не може да измисли какво друго да опита.

— Няма ли други минни компании, които може да се интересуват от сливане, освен Кулсън? Това, че той не се интересува, не означава, че и други няма да го направят.

— Като се имат предвид задълженията на мината и инвестиционният капитал, нужен да се въведат стандартите, само голяма корпорация може да ни погълне — компания, която може да се възползва от данъчните задължения. Единствената, която се вписва в това, е компанията на Джет Кулсън. А ти знаеш какъв беше неговият отговор — сухо промърмори той.

— Това не е бил неговият отговор — спомни си Глена. — А на някой от заместниците му. Така каза Брус.

— Но със сигурност той го е решил.

— Не знаеш дали е така.

Баща й я погледна за минута, мълчаливо проследявайки нишката на мислите й.

— Мислиш, че трябва да пием вода от самия извор, така да се каже.

— Защо не? — повдигна рамене тя. — Не си говорил лично с него. Нито пък Брус. Колкото и добър да е като управител, едва ли може да представи предложението ти за сливане, както би го направил ти. — Той се замисли над думите й.

— Може би си права — промълви баща й. — Вероятно трябва да си уредя среща с Джет Кулсън.

— Без съмнение — поклати глава Глена и видя как надеждата отново се ражда в сивите му очи. — Какво ще загубиш?

— Абсолютно нищо. — Той хапна малко супа и за първи път усети вкуса й. Светещият му поглед се насочи към икономката и одобрителна усмивка се появи на лицето му. — Много е вкусно, Хана.

— Разбира се, че е вкусно — тросна се икономката, сякаш можеше да има някакво съмнение, че тя ще сервира нещо друго, освен най-доброто.

 

 

В късния следобед на следващия ден Глена беше в спалнята си. Единият ъгъл на стаята беше преобразуван в миниатюрен кабинет с малко бюро, сгушено между лавиците с книги. Портативна пишеща машина бе разположена в центъра на стройния хаос. Тя бе заредена с лист хартия, а бележките й от предишния ден бяха разхвърляни по бюрото.

Почукване по вратата наруши сериозната й концентрация и тя вдигна глава от надрасканите ръкописи, които се опитваше да разчете. Преди да успее да отговори на призоваващото почукване, вратата се отвори и влезе баща й.

— Имаме късмет — каза той, като влезе в стаята с пъргавина, която тя не бе виждала от дълго време.

Глена изхвърли от ума си всички мисли за статията, която се опитваше да напише, и насочи цялото си внимание към него. Лека усмивка украси лицето й, когато видя веселото му настроение.

— Какъв късмет имаме? — пошегува се тя и оправи тежката си кестенява коса. — Добър или лош?

— Всяко нещо е по-добро от сегашната ситуация, така че е добър. — Въпреки външната си жизненост, той потърси тежкото кресло, покрито със златисто кадифе. Това показа колко крехка е силата му и как му липсва енергия.

Глена не направи никакъв коментар.

— Ще ми кажеш ли какъв е добрият късмет, или ще ме държиш в напрежение?

— Току-що по заобиколен начин открих, че Джет Кулсън ще е домакин на няколко от своите лобисти в „Грийнбрайър“ през уикенда. — Усмивката струеше от лицето му.

Думите му само накараха Глена да се намръщи.

— И това ли е късметът? — Тя не видя нищо чак толкова хубаво в това.

— Наистина е късмет. Срещата там ще позволи непринуден подход — обясни той. — Ако бях уредил среща с него в офиса му, със сигурност щяха да ни прекъсват хиляди пъти и времето му щеше да е ограничено. В хотела ще имам повече възможности да го обсъдя с него.

Всичко това звучеше много логично, но Глена видя един проблем.

— Но ако той ще е домакин, няма ли…

— Това е само повод за развлечения. Кулсън ще има много свободно време — увери я баща й.

— Сигурен ли си, че това е начинът за действие? — не беше убедена тя. — Не е ли по-добре да се срещнете в атмосфера, предразполагаща повече за бизнес?

Баща й се засмя.

— На светски събирания са сключени повече сделки, отколкото изобщо са сключени в корпоративните офиси. Веднъж да стигнем до съгласие, детайлите са работа на адвокатите. Ръкостискане с Кулсън над масата за вечеря е толкова добро, колкото и пари в банката.

— Ти със сигурност знаеш повече за тези неща от мен — отстъпи Глена и се извъртя в стола, за да подвие крак под себе си.

— Колко дълго мислиш, че ще е пътуването оттук до Уайт Салфър Спрингс^[1]? Бих искал да съм там в петък около обяд.

— Не би трябвало да отнеме повече от два-три часа — предположи тя.

— Ти ще ми бъдеш шофьор, нали? — попита баща й, който добре знаеше, че лекарят му ще е против той да измине такова разстояние сам.

— Със сигурност няма да те оставя да отидеш сам, но не е ли по-добре да вземеш Брус със себе си? — поколеба се тя.

— Така ще е прекалено очевидно — поклати глава той. — Искам да изглежда като семейна почивка и срещата ни да е съвсем случайна. А и една двудневна ваканция ще ти се отрази добре. Освен това можеш да събереш много материал за статиите си.

— Сигурна съм, че е така, но… — Глена спря и погледна баща си със загриженост. — Татко, мислиш ли, че можем да си го позволим?

— Точно сега няколкостотин долара няма да ни спасят от фалита. — Изражението му стана сериозно. — Това е последното хвърляне на зара. Освен това можем да похарчим всички пари и да си отидем със стил.

— Винаги си бил първокласен комарджия, татко — отбеляза тя с лека усмивка, в която имаше топлота, но не и шега.

— Погрижи се да вземеш най-хубавите ни дрехи. — Баща й се изправи, след като окончателното решение бе взето. — Не искам да приличаме на двойка просяци, когато се срещнем с Кулсън.

 

 

Белият величествен хотел „Грийнбрайър“ беше разположен в планинската долина Алигени. Известният курорт и неговият предшественик — Олд Уайт, дължаха първоначалната си лоша слава на лековитата минерална вода, която миришеше на полуразвалени яйца. И въпреки това през годините хотелските регистри се изпълваха с имената на впечатляващ брой знаменитости.

Глена не идваше за пръв път в реномирания курорт на Западна Вирджиния, но бе изпълнена с благоговение от величествената му елегантност и наситената с традиции атмосфера. Многоетажната фасада на хотела беше искрящо бяла, а входът с колонадите бе достоен и за най-високопоставените и благородни гости.

След като се регистрираха и бяха заведени в двете им свързани стаи, Глена и баща й се разделиха. Тя искаше отново да разгледа хотелския комплекс, а той трябваше да поразпита наоколо и да реши къде ще е най-подходящото място „да се натъкне“ на Джет Кулсън.

Разхождайки се бавно, Глена влезе в сградата, приютила закритите тенискортове. Тя се спря да погледа един мач на смесени двойки на близкия корт. Добродушното прехвърляне на топката напред-назад между двойките я накара да се усмихне.

Някой високо спомена за часа и тя погледна часовника си. Бе почти три. Ако се върнеше да облече банския си костюм, щеше да има един час на разположение за плуване, преди да се срещне с баща си. Светлата й кожа, характерна повече за червенокосите жени, беше причина тя да избягва слънцето в средата на деня, когато изгарящите му лъчи правеха най-много поражения.

Докато се отдалечаваше от корта, изблик на смях привлече вниманието й. Тя обърна глава и погледна през рамо. В краткия миг, когато не гледаше къде върви, тя почти се блъсна в някакъв човек. Движението й напред бе спряно от две ръце.

Глена рязко се обърна напред, готова да се извини, но думите замръзнаха на устните й, когато видя високата, загоряла от слънцето фигура на мъж, облечен с бял плетен пуловер и бели тенис гащета.

Тя бе поразена от иронията на съдбата. Случайно се бе сблъскала с човека, когото баща й трябваше уж случайно да срещне. По устните й заигра усмивка, която привлече вниманието му.

— Извинете, господин Кулсън — бързо се извини младата жена. — Страхувам се, че не гледах къде вървя.

Едната му вежда леко се повдигна, когато чу името си. В чертите му се долавяше цялата твърдост на характера му, която тя бе видяла на снимката. Но фотообективът не беше уловил постоянния блясък в тъмните му очи — блясък, който според нея гореше в очите на вълка единак.

— Срещали ли сме се преди? — Гласът му, също както и погледът, беше прям. Глена бе подложена на дръзкия му оглед. — Не вярвам, че бих могъл да забравя срещата си с вас.

Комплиментът бе поднесен елегантно и толкова непринудено, че й бе трудно да се усъмни в искреността му.

— Никога не са ни представяли един на друг. Познах ви от една снимка във вестника — обясни тя и почувства топлина от бавната усмивка, която се появи на лицето му.

— Трябва да имате доста добра памет, защото мина доста време, откакто е имало статия за мен, мис… — Нарочно спря, за да я остави да попълни празнината.

— Рейнолдс. Глена Рейнолдс.

Тя се улови, че започва да я интригува човекът, на когото бе залепила етикет „безскрупулен“. Той имаше чар на дързък картоиграч, какъвто тя не очакваше. Този чар плюс непоколебимата решителност, изписана на изрязаните му черти, представляваха изключителна комбинация. Младата жена усети силата й, която започваше да й оказва влияние. Изобщо не беше очаквала да бъде сексуално привлечена от Джет Кулсън.

— Името ми звучи познато. Глена Рейнолдс — повтори той, сякаш да разрови паметта си, а очите му леко се присвиха.

— Може би сте… — понечи тя да обясни кой е баща й, но Джет Кулсън я прекъсна, като щракна с пръсти — даде знак, че си е спомнил.

— Глена Рейнолдс беше името под една статия в развлекателната част на неделния вестник. Вие ли сте това? — Погледът му стана замислен и в изражението му се появи лека разсеяност.

— Да, аз съм — отговори Глена с леко смайване. — Поласкана съм, че сте я прочели… и си я спомняте.

— Помня я заради начина, по който сте успели да направите една скучна тема да изглежда интересна — простичко отговори той.

— Благодаря ви… мисля. — Глена не беше сигурна дали това е опит за комплимент. С раздразнение си помисли, че той може би й се подиграваше зад безизразната си външност на комарджия.

— По работа ли сте тук или за удоволствие? — Наблюдателният му поглед бе забелязал бурята в сиво-зелените й очи и все пак мъжът толкова непринудено смени темата, че тя се зачуди дали не си бе измислила предишната закачка.

— И двете — призна Глена.

— За „Грийнбрайър“ е писано много пъти.

— Тогава за мен ще е предизвикателство да го направя по различен начин.

— Аз самият обичам предизвикателствата — тихо каза той. После леко наклони глава. — Извинете, но трябва да спазя уговорката си за тенис.

Думите му накараха Глена да мръдне встрани, сякаш преграждаше пътя му, въпреки че не беше така. Бронзовите му мускулести крака го понесоха напред. Погледът й го проследи за няколко секунди, забелязвайки тесния му кръст и широките рамене. Глена почти не се съмняваше, че Джет Кулсън е човек, какъвто не е срещала досега и беше малко вероятно да срещне в бъдеще. Той беше единствен по рода си.