Ридли Пиърсън
Изкуството на заблудата (71)

71.
Животът не е пикник

Яхтата беше празна, а подът й от твърда дървесина светеше от чистота, защото Дафни Матюс не беше от хората, които продават дома си и после го напускат, без да го почистят. Джон знаеше, че този момент ще бъде болезнен за нея и й беше предложил да я придружи, но тя бе осъществила това поклонничество сама.

Психоложката не би могла да напусне яхтата, без да пролее някоя и друга сълза, затова бе пожелала да си поплаче на спокойствие. Между тези стени бяха преминали най-хубавите години от зрелия й живот. Тя беше открила и бе изгубила себе си тук — няколко пъти, ако трябваше да бъде откровена — и раздялата й с това място беше тежка. Буцата в гърлото й щеше да я задуши. Тази яхта беше за нея много повече от къща, от дом — тя беше неин приятел, който бе изстрадал заедно с нея оплакванията й, радостите й и двата й провалени годежа. Те се познаваха отлично. И все пак Матюс не искаше да преживее следващата глава от книгата на живота си тук.

Мобилният й телефон иззвъня — сега имаше нов номер — и тя го извади от чантата си, като погледна екранчето му, преди да отговори на обаждането. Номерът, който бе изписан на него, я изпълни с решителност и радост. Беше доволна, че човекът, който я търсеше, не бе Джон. Той беше удържал на думата си, че няма да я безпокои, докато е тук. Напоследък сержантът се държеше толкова различно, че Дафни направо не можеше да го познае. В какво, за бога, се беше забъркала този път?

Тя отговори на обаждането, защото изписаният на дисплея номер беше на адвоката й. Последваха кратки приветствия и бърза размяна на любезности. Накрая, завладяна от любопитство, Матюс попита:

— Разговаря ли със съдията?

— Разговарях.

— Взел ли е решение?

— Има период на изчакване.

— Но роднините се отказаха от попечителството. — Бяха обсъждали това толкова много пъти. На психоложката всичко й изглеждаше безкрайно просто. Защо беше необходимо да се намесва съдът и да се усложняват излишно нещата? Дафни беше нервна. Искаше отговори. Знаеше, че може да изгуби Джон, ако получеше разрешението на съдията и това я тревожеше. Част от нея се питаше доколко бе разумно да изгуби единственото нещо, което се развиваше както трябва в живота й. Матюс се чувстваше щастлива за първи път от много, много време насам.

— Да, но трябва да бъдат потърсени по-далечни роднини. Ще се наложи да подадем в съда нова молба от твое име и би било грешка от моя страна да те окуражавам за резултата.

— А междувременно?

— Щатско попечителство.

— Тоест? Какво ще стане с бебето, след като напусне кувьоза в болницата?

— Ще го изпратят в някоя институция за периода на изчакване. А после, ако има късмет, в някое приемно семейство.

— Мога ли да го посетя?

— Вероятно.

— И ако аз съм първа в списъка с осиновителите? — Психоложката се почувства така, сякаш напомняше на адвоката си, че преди няколко години се беше занимавала с един случай на нелегално осиновяване. Тя знаеше много повече за осигуряването на добър дом на едно дете, отколкото някой някога би узнал.

— Ключовата дума в момента е търпение, Дафни.

— Търпение — повтори Матюс. После дръпна яростно входната врата на яхтата и тя се затръшна, оставяйки я заключена отвън.

— Нито една от тези новини не е лоша — каза адвокатът. — Но ти трябва да спреш да мислиш за това, че си първа в списъка. Съдът разглежда квалификациите на всеки кандидат.

— А аз съм самотна майка. И това не е в наша полза.

— Нищо подобно. Много самотни майки осиновяват деца. Казвам, че трябва да си търпелива. Нищо повече.

— Ще се справя — каза психоложката, знаейки, че е истина. Непрекъснато си повтаряше, че ще се справи. Почувства се като развалина. — Но не мисля, че това ще бъде добре за бебето.

Адвокатът се засмя в ухото й.

— Ще ти се обадя, когато положението се промени. А ти ми се обади, ако междувременно промениш решението си.

— Няма да променя решението си — заяви Матюс.

— Не. И аз не мисля, че ще го направиш.

Дафни каза „дочуване“, прекъсна връзката, върна телефона в чантата си и тръгна да пресича кея. Но когато го видя, спря и се усмихна.

Срещу нея, скрит от горещината под сянката на едно дърво, стоеше и се усмихваше Джон Ламоя с онази негова хитра усмивка. Джон Ламоя — още не можеше да повярва в това. В дясната си ръка сержантът държеше кошница за пикник. Несъвместима комбинация, ако изобщо съществуваше такава.

Но ето — Ламоя бе доказал за пореден път, че бе непредсказуем.