Джон Гришам
Рекетьорът (38)

38

В шест и половина в понеделник сутринта агент Фокс влезе в просторния кабинет на Виктор Уестлейк и съобщи:

— Ямайците се моткат както винаги. Няма почти нищо ново. Болдуин е пристигнал в петък през нощта с частен самолет, нает от чартърна компания в Роли, който в момента е задържан в Ямайка и не може да се върне у дома. От Болдуин няма и следа. Приятелят му Натаниъл Коули се опитал да влезе с фалшив паспорт и в момента е задържан.

— В ареста ли е? — попита Уестлейк, дъвчейки нокътя на палеца си.

— Да, сър. Това е всичко, което успях да измъкна засега. Не знам кога ще го пуснат. Опитвам се да накарам полицията да провери хотелите за Болдуин, но те се колебаят. Той не е беглец, не искат да дразнят туристите, бяха почивни дни и така нататък.

— Намери Болдуин.

— Опитвам се, сър.

— Какво е намислил?

Фокс поклати глава.

— Няма логика. Защо ще прахосва толкова пари за частен самолет? Защо ще пътува с човек с фалшив паспорт? Кой е Натаниъл Коули, по дяволите? Претърсихме цяла Вирджиния и не се натъкнахме на нищо. Може би Коули е негов добър приятел, който не може да си извади паспорт, и двамата са се опитали да надхитрят ямайците и да се позабавляват на слънце няколко дни.

— Само предположения.

— Разбрах ви, сър.

— Продължете да ровите и ми докладвайте по имейла.

— Слушам, сър.

— Предполагам, че е оставил колата си на летището в Роуаноук.

— Да, на паркинга. Със същите номера от Флорида. Намерихме я в събота сутринта и сега я наблюдаваме.

— Добре. Просто го намерете, ясно?

— И като го намерим?

— Проследете го и проверете какво прави.

На кафе и злато планираме деня си, но не се мотаем. В девет часа Ванеса връща ключа на рецепцията и напуска мотела. Целуваме се за довиждане и аз карам след нея на излизане от паркинга, като се старая да не ударя задния калник на хондата й. В нея, скрито навътре в багажника, е половината злато. Другата половина е в багажника на наетия от мен шевролет импала. Разделяме се на разклона: тя потегля на север, аз — на юг. Махва ми в огледалото за обратно виждане и аз се питам дали ще я видя отново.

Докато се приготвям за дългото шофиране с голяма чаша кафе в ръка, си напомням, че трябва да прекарам времето умно. Никакви глупави мечти, никакви отнесени мисли, никакви фантазии какво да правя с всичките тези пари. Толкова много проблеми се съревновават за палмата на първенството. Кога полицията ще открие пикапа на Нейтън? Кога да се обадя на Рашфорд Уотли и да го инструктирам да предаде на Нейтън съобщението, че нещата се развиват по план? Колко от тези кутии за пури ще се съберат в банковите сейфове, които съм наел преди месец? Каква част от златото да се опитам да продам по-евтино, за да разполагам с пари в брой? Как да привлека вниманието на Виктор Уестлейк и на Стенли Мъмфри, прокурора от Роуаноук? И най-важното, как ще изнесем златото от страната и колко време ще ни отнеме?

Вместо това се замислям за баща си, стария Хенри, който повече от четири месеца няма връзка с по-малкия си син. Сигурен съм, че е възмутен, задето съм допуснал да ме изгонят от „Фростбърг“ и да ме изпратят във Форт Уейн. Сигурен съм също, че е озадачен от липсата на кореспонденция. Вероятно звъни на брат ми Маркъс във Вашингтон и на сестра ми Руби в Калифорния, за да провери дали те имат вести. Дали Хенри вече е станал прадядо благодарение на малоумния син на Маркъс и четиринайсетгодишната му приятелка. Може пък тя да е направила аборт.

Като се замисля обаче, май семейството не ми липсва толкова, колкото ми се струва понякога. Приятно ще ми е да се срещна с баща ми все пак, макар да подозирам, че няма да одобри променената ми външност. Истината е, че най-вероятно никога повече няма да видя, когото и да било от близките си. В зависимост от прищевките и машинациите на федералното правителство мога да остана на свобода или да прекарам остатъка от живота си като беглец. Въпреки това ще притежавам златото.

Навъртам километри, старая се да спазвам ограниченията на скоростта и гледам да не ме удари някой огромен камион, а мислите ми неизбежно се насочват към Бо. Вече четири месеца съм извън затвора и всеки ден се боря с желанието да мисля за сина си. Твърде болезнено е да се примиря, че може повече да не го видя, но след седмици започнах да приемам тази вероятност като съвсем реална. Възстановяването на връзката с него под някаква форма би било първата огромна крачка към нормализиране на нещата, но оттук нататък животът ми изобщо няма да бъде нормален. Не бихме могли отново да живеем под един покрив като баща и син, затова не виждам полза Бо най-неочаквано да разбере, че аз съм наблизо и двамата можем да се черпим със сладолед два пъти месечно. Сигурен съм, че той ме помни, но споменът несъмнено избледнява. Дион е умна и прекрасна жена и двамата с новия й съпруг със сигурност ще осигурят щастлив живот на Бо. Защо аз, на практика непознат и с непозната външност, да се появявам изневиделица в техния свят и да ги разстройвам? След като успея да убедя Бо, че съм истинският му баща, как ще възродя взаимоотношение, умряло преди повече от пет години?

За да прекратя това мъчение, се опитвам да се съсредоточа над следващите няколко часа, после над следващите няколко дни. Предстоят изключително важни стъпки, а един гаф ще ми струва цяло състояние и най-вероятно ще ме изпрати обратно в затвора.

Спирам да заредя бензин и да си взема сандвич от един автомат близо до Савана и два часа и половина по-късно съм в Нептюн Бийч — моето предишно временно убежище. В един магазин за канцеларски материали си купувам солидно дебело куфарче, после потеглям към паркинга на плажа. Няма охранителни камери, няма пешеходци, затова бързо отварям багажника, изваждам две кутии от пури и ги пъхвам в куфарчето. Става почти двайсет килограма и докато заобикалям колата, си давам сметка, че е твърде тежко. Вадя едната кутия и я връщам в багажника.

Четири пресечки по-надолу паркирам пред „Фърст Коустал Тръст“ и небрежно поемам към входа. Дигиталният термометър на въртящия се билборд на банката показва трийсет и пет градуса. Куфарчето ми натежава все повече с всяка крачка и аз се старая да се преструвам, че вътре има само важни документи. Десет килограма не е бог знае какво, но е прекалено за едно куфарче. Сега всяка моя стъпка се заснема и хич не ми се иска да ме щракнат как влизам в банката, залитайки под тежестта му. Тревожа се за Ванеса и за това как тя ще отиде до сейфа си в Ричмънд с такъв товар на рамо.

Независимо от това не мога да сдържа усмивката си. Колко само тежи чистото злато!

Вътре чакам търпеливо служителката да приключи с друг клиент. Когато идва моят ред, подавам шофьорската си книжка от Флорида и се подписвам. Жената проверява лицето и почерка ми, одобрява и ме придружава до трезора в задната част на банката. Пъхва ключа на банката в ключалката на сейфа ми, а аз пъхвам своя. Двата щракват в идеално съзвучие, кутията е извадена и аз я отнасям до тясна уединена кабинка и затварям вратата. Служителката чака навън, в средата на трезора.

Кутията на сейфа е широка петнайсет сантиметра, висока петнайсет и дълга четирийсет и шест — най-голямата, която можах да намеря преди месец, когато наех сейфа за една година срещу триста долара. Поставям вътре кутията от пури. С Ванеса сме написали върху всяка точния брой на кюлчетата. В тази има трийсет и три, тоест триста и трийсет унции, приблизително петстотин хиляди долара. Затварям кутията, любувам й се, изчаквам няколко минути, после отварям вратата и повиквам служителката. Част от работата й е да остане равнодушна, без да проявява никакво подозрение, и тя го прави добре. Сигурно е виждала какво ли не.

Двайсет минути по-късно съм в трезора на клон на Джаксънвил Сейвингс Банк. Подземието е по-голямо, сейфовете — по-малки, служителите — по-подозрителни, но иначе всичко си е същото. Зад заключената врата внимателно поставям друга порция златни кюлчета в кутията. Трийсет и две прелестни кюлчета на стойност още половин милион долара.

В третата и последна банка, на няма и осемстотин метра от първата, правя последния депозит за деня, после около един час търся мотел, където мога да паркирам пред стаята си.

В един мол в западния край на Ричмънд Ванеса обикаля скъпарски магазин, търсейки щанда за дамски аксесоари. Опитва се да изглежда спокойна, но се притеснява, защото хондата й е без надзор на паркинга и току-виж някой я откраднал или разбил багажника. Избира си елегантна червена кожена чанта, достатъчно голяма да послужи за сак. Марката е популярна и сигурно ще бъде забелязана от банковите служителки. Плаща в брой и бързо се връща в колата си.

Две седмици преди това Макс — когото тя открай време познава като Малкълм, но харесва повече новото му име — я е инструктирал да наеме три сейфа. Тя старателно е подбрала банките край Ричмънд, подала е заявления, минала е през проверките и е платила таксите. След това съгласно указанията му е посетила всеки от сейфовете два пъти и е оставила вътре непотребни документи и други подобни неща. Служителките в трезора вече я познават, имат й доверие и изобщо не проявяват подозрения, когато госпожа Ванеса Йънг се появява с убийствена нова чанта и иска достъп до трезора.

За по-малко от деветдесет минути Ванеса прибира на сигурно място почти милион и половина долара в златни кюлчета.

Връща се в апартамента си за пръв път след повече от седмица и паркира на място, което вижда от прозореца си на втория етаж. Комплексът е в хубав квартал на града, близо до Ричмъндския университет, и е относително сигурен. Живее тук от две години и не помни да е имало откраднат автомобил или обир на жилище. Въпреки това не иска да рискува. Преглежда вратите и прозорците, за да провери, да не би да е влизал някой, но не установява нищо подобно. Взема си душ, преоблича се и излиза.

Връща се четири часа по-късно и в тъмното бавно и методично пренася съкровището в апартамента си и го скрива под леглото. Спи над него, пистолетът е върху нощното й шкафче, всички врати са заключени, залостени и подпрени със столове.

Ту се унася, ту се събужда и на зазоряване вече пие кафе на канапето в хола и гледа прогнозата за времето по местния канал. Часовникът като че ли е спрял. Иска й се да поспи още малко, но умът не позволява на тялото да се отпусне. Апетитът й също се е изпарил, макар да се опитва да преглътне малко прясно бяло сирене. През десетина минути отива до прозореца и поглежда към паркинга. Хората потеглят за работа на групи — в седем и половина, в осем без петнайсет и в осем. Банката ще отвори чак в девет. Ванеса си взема дълъг душ, облича се, все едно отива в съда, приготвя си една чанта с багаж и я отнася в колата. През следващите двайсет минути изважда три кутии от пури изпод леглото и ги пренася в колата. Ще ги занесе в трите сейфа, които е посетила предишния ден.

Големият въпрос в съзнанието й е дали останалите три кутии ще са на по-сигурно място в багажника на колата й или в апартамента под леглото й. Решава да разиграе и двата варианта и оставя две кутии у дома, а една взема със себе си.

Ванеса ми се обажда с новината, че е направила третата и последна доставка за сутринта и тръгва за Роуаноук да се срещне с адвоката. Аз я водя с една-две стъпки. Посетил съм трите си банки малко по-рано, занесъл съм каквото трябва и сега шофирам към Маями. Прибрали сме на сигурно място триста и осемдесет от петстотин и седемдесетте кюлчета злато. Усещането е приятно, но напрежението остава. Федералните могат и сигурно ще конфискуват всичките ни авоари при подходящи обстоятелства, а дори и при неподходящи, затова не можем да рискуваме. Трябва да извадя златото от страната.

Вероятно федералните не знаят, че с Ванеса действаме заедно. Освен това допускам, че тепърва ще трябва да свържат Нейтън Кули с мен. Толкова много предположения — и няма как да разбера дали са верни.