Джон Гришам
Рекетьорът (34)

34

Виктор Уестлейк се опитваше да спи до късно в събота сутринта, но след второто обаждане стана и си направи кафе. Тъкмо обмисляше да дремне на канапето, когато трето позвъняване го стресна и напълно го разбуди. Беше заместникът му Фокс, който в момента следеше случая „Банистър/Болдуин“ и очакваше някакво развитие. Повече от две седмици нямаше нищо.

— Ето и последната информация — съобщи му Фокс. — Болдуин е напуснал Роуаноук вчера следобед с частен джет и е отлетял за Ямайка.

— Частен джет ли? — повтори Уестлейк, като си мислеше за парите от наградата и за колко ли време щяха да му стигнат, ако Болдуин продължаваше да ги пилее така.

— Да, сър, Чалънджър шестстотин и четири, нает от компания в Роли.

Уестлейк се замисли.

— Какво е търсел в Роуаноук? Странно.

— Да, сър.

— Той не беше ли в Ямайка преди няколко седмици? По време на първото си излизане от страната?

— Да, сър. Летя от Маями до Монтего Бей, прекара там няколко дни и после замина за Антигуа.

— Явно обича островите — заключи Уестлейк и се пресегна за кафето си. — Сам ли е?

— Не, сър. Пътува с мъж на име Натаниъл Коули, поне така е по паспорт. Изглежда, Коули пътува с фалшиви документи.

Уестлейк остави недокоснатото кафе на плота и закрачи из кухнята.

— Този тип е минал границата с фалшив паспорт?

— Да, сър. Но не забравяйте, че става дума за частен самолет и че властите всъщност не са проверили паспорта. Разполагали са само с копие, изпратено от компанията за чартъри, и са го сверили със забранения списък. Напълно рутинно.

— Напомни ми да променим тази рутина.

— Добре, сър.

— Въпросът е какво си е наумил Болдуин, нали така, Фокс? Защо наема частен самолет и защо пътува с човек с фалшив паспорт? Можеш ли скоро да намериш отговори на тези въпроси?

— Ако ми заповядате, сър. Сигурен съм, че не се налага да ви напомням колко обидчиви са ямайците.

— Не, не се налага.

Не всички битки от войната с наркотиците се водеха между ченгетата и трафикантите. Ямайците, подобно на много други полицейски служби на Карибите, отдавна роптаеха срещу натиска от страна на американските власти.

— Заемам се — каза Фокс. — Обаче и тук, и там е събота.

— Рано сутринта в понеделник очаквам да се появиш с нещо.

— Слушам, сър.

 

 

Нейтън Кули се събуди в тясна стая без прозорци, в която единствената светлина идваше от червеникавото сияние на дигиталния монитор на масичката близо до него. Оказа се, че лежи на болнично легло — тясно и с преграда. Вдигна поглед и видя торбичка с течност, после проследи маркучето надолу до лявата си ръка, където то се губеше под бяла марля. Добре, в болница съм.

Устата му беше пресъхнала и главата му забуча, когато се помъчи да мисли. Погледна надолу и видя, че белите маратонки са все още на краката му. Те — които и да бяха тези хора — не си бяха направили труда да го покрият или да го облекат като пациент с пижама. Отново затвори очи и мъглата бавно започна да се вдига. Спомни си шотовете текила, безбройните халби бира, шегите на Рийд Болдуин, докато се наливаха. Помнеше, че гаврътна няколко питиета в бара си в петък следобед, докато чакаше да стане време да потегли за летището, а после за Маями. Беше изпил сигурно десет бири и десет шота. Какъв идиот! Пак се беше натряскал, а сега му бяха включили и система. Искаше да стане и да се раздвижи, но главата му бучеше, а очите му сълзяха. Не мърдай, нареди си той.

Откъм вратата се разнесе шум. Светна лампа. Висока тъмнокожа медицинска сестра с безукорно чиста бяла престилка влезе в стаята.

— И така, господин Коули, време е да тръгвате. Някакви господа искат да срещнат с вас. — Говореше на английски, но със странен акцент.

Нейтън тъкмо щеше да попита къде се намира, когато в стаята влязоха трима униформени с вид на хора, които ей сега ще го пребият. И тримата бяха черни, с много тъмна кожа.

— Какво, по дяволите…? — успя да попита Нейтън, докато се надигаше.

Медицинската сестра свали системата и излезе, затръшвайки вратата след себе си. По-възрастният полицай пристъпи напред и размаха значка.

— Капитан Фримонт, ямайска полиция — представи се той като по телевизията.

— Къде съм? — попита Нейтън.

Фримонт и другите двама полицаи плътно зад него се усмихнаха.

— Не знаете ли къде сте?

— Къде съм?

— В Ямайка. Монтего Бей. В момента сте в болницата, но скоро ще ви отведем в градския арест.

— Как съм се озовал в Ямайка? — попита Нейтън.

— С частен самолет, при това доста хубав.

— Но аз трябваше да съм в Маями, в Саут Бийч. Станала е грешка, не разбирате ли? Това някаква шега ли е?

— На шегаджии ли ви приличаме, господин Коули?

Нейтън забеляза колко странно произнасят фамилното му име тези хора.

— Защо сте влезли в Ямайка с фалшив паспорт, господин Коули?

Нейтън се пресегна към задния си джоб и установи, че портфейла му го няма.

— Къде ми е портфейлът? — попита той.

— При нас заедно с другите ви вещи.

Нейтън разтри слепоочията си и се постара да преодолее гаденето.

— В Ямайка ли? Какво търся в Ямайка, по дяволите?

— И ние бихме искали да ви зададем този въпрос, господин Коули.

— Паспорт ли? Какъв паспорт? Никога не съм имал паспорт.

— После ще ви го покажа. Влизането в страната с фалшив паспорт е закононарушение, господин Коули. При тези обстоятелства обаче вие имате много по-сериозни проблеми.

— Къде е Рийд?

— Моля?

— Рийд Болдуин. Човекът, който ме доведе. Намерете Рийд и той ще ви обясни всичко.

— Не съм виждал въпросния Рийд Болдуин.

— Ама трябва да го намерите, ясно? Той е чернокож като вас… Рийд ще ви обясни всичко. Излетяхме от Роуаноук вчера към седем. Май сме прекалили с пиенето. Пътувахме за Маями, Саут Бийч, където трябваше да работим по документалния му филм. За брат ми Джийн, нали разбирате? Както и да е… станала е огромна грешка. Би трябвало да сме в Маями.

Фримонт бавно се извърна и погледна двамата си колеги. Погледите, които си размениха, не оставяха почти никакво съмнение, че според тях си имат работа с объркан, дрънкащ глупости кретен.

— В ареста ли? Арест ли казахте?

— Следващата ви спирка, приятелю.

Нейтън се хвана за корема и устата му се напълни с жлъчка. Фримонт бързо му подаде едно кошче с найлонов плик вътре и се отдръпна, за да не се опръска. Нейтън повърна. Гърдите му се издигаха и спускаха, той задъхано руга няколко минути, докато тримата полицаи гледаха в обувките си или съзерцаваха тавана. Когато, за щастие, гаденето премина, Нейтън се изправи и остави кошчето на пода. Избърса устата си със салфетка и пийна глътка вода.

— Моля ви, обяснете ми какво става — изрече хрипливо той.

— Арестуван сте, господин Коули — отговори Фримонт. — Нарушаване на митническите закони, внос на забранени вещества и притежание на оръжие. Защо си въобразявахте, че можете да влезете в Ямайка с четири килограма чист кокаин и пистолет?

Нейтън зяпна, но от устата му излезе само топъл въздух. Примижа, намръщи се, отправи им умолителен поглед и се помъчи отново да продума. Нищичко. Накрая успя да измърмори немощно:

— Моля?

— Не се правете на глупак, господин Коули. За къде бяхте тръгнали? В някой от известните ни курорти за една седмица секс и наркотици? Всичко за лична консумация ли беше, или смятахте да продадете малко на богати американци?

— Това е някаква шега, нали? Къде е Рийд? Забавлението свърши. Ха-ха. А сега ме изведете от тук.

Фримонт се пресегна към широкия си колан и свали чифт белезници.

— Обърнете се, господине. Ръцете зад гърба.

Внезапно Нейтън кресна:

— Рийд! Знам, че си навън! Престани да се хилиш, задник такъв, и кажи на тези палячовци да престанат!

— Обърнете се, господине — повтори Фримонт, но Нейтън не се подчини.

Вместо това закрещя още по-силно:

— Рийд! Ще ти дам да се разбереш за този номер! Хубава шега! Чувам те как се смееш отвън!

Другите двама полицаи пристъпиха напред и го хванаха за ръцете. Нейтън мъдро проумя, че няма смисъл да се съпротивлява. Щракнаха му белезниците и го изведоха от стаята в коридора. Той се въртеше като обезумял, озъртайки се за Рийд или за някой друг, който да се намеси и да сложи край на цялото безумие. Минаха покрай стаи с отворени врати, малки стаи с две и три легла, почти долепени едно до друго. Минаха покрай пациенти в кома върху носилки покрай стените, покрай медицински сестри, които попълваха картони, и санитари, които гледаха телевизия. Нейтън забеляза, че всички са чернокожи. Наистина се намираше в Ямайка. Затътриха го надолу по стълбите и после през изхода. Когато се озова под яркото слънце и насред плътния въздух, Нейтън осъзна, че е на чужда почва и на неприятелска територия.

 

 

Такси откарва Ванеса до летището, където тя ще се качи на полета до Атланта в 9:40 ч. Трябва да пристигне в Роуаноук в 6:50 ч. вечерта. Ще отиде с кола до Радфорд и ще се настани в мотел. След няколко дни ще се присъединя към нея.

Вземам друго такси до центъра на Монтего Бей. За разлика от столицата Кингстън, която е на триста години, Монтего Бей е нов град, развил се, когато курортите, хотелите, вилите и търговските зони се разпрострели навътре, далече от океана, и накрая се слели с жилищните квартали. Няма главна улица, няма централен площад или внушителна съдебна сграда. Правителствените постройки са пръснати на голяма територия, както и повечето бизнес сгради. Шофьорът ми намира кантората на господин Рашфорд Уотли. Плащам му и бързо се качвам по стълбите до площадката на етажа, където няколко адвокати държат отделни малки офиси. Господин Уотли ми обясни по телефона, че рядко работи в събота, но за мен ще направи изключение. Рекламата му в справочника „Жълти страници“ изтъква трийсетгодишен опит в наказателните дела. Докато се ръкуваме, усещам, че той е приятно изненадан от факта, че и аз съм чернокож. Вероятно ме е мислел за поредния американски турист.

Сядаме в скромния му кабинет и след размяната на обичайните любезности минавам на въпроса. Почти. Той предлага да прескочим формалностите и да си говорим на малко име. Така че си говорим на Рийд и Рашфорд. Бързо му представям биографията си като автор на филми, запознавам го с настоящия си проект, в който участва човек, наречен Нейтън Коули, и така нататък, но не след дълго се отклонявам от темата. Съобщавам на Рашфорд, че двамата с Нейтън сме пристигнали в Ямайка да се позабавляваме. Той се е напил и е припаднал в самолета, поради което пристигането ни е било свързано със спешен случай. Не съм сигурен, но подозирам, че Нейтън се е опитал да пренесе тайно наркотици и е имал пистолет. Успял съм да се измъкна в бъркотията миналата вечер. Затова искам да наема Рашфорд по две причини: първата и по-важната е да представлява мен и да ме измъкне от кашата, в която току-виж съм се оказал замесен; втората — да звънне тук-там, да използва връзките си и да се осведоми за Нейтън и за обвиненията срещу него. Искам Рашфорд да го посети в затвора и да го увери, че правя всичко възможно да уредя освобождаването му.

Рашфорд ме уверява, че няма проблем. Уговаряме хонорара му и аз плащам в брой. Той веднага вдига телефона и се свързва със свои хора в митницата и в полицията. Не знам дали не ми устройва представление, но този човек май познава доста хора. След един час се извинявам и излизам навън да си взема нещо безалкохолно. Когато се връщам в кантората му, Рашфорд още говори по телефона и пише нещо в един бележник.

Чета списание във фоайето под шумен вентилатор на тавана, когато Рашфорд излиза и сяда на бюрото на секретарката си. Положението явно е сериозно и той клати глава.

— Приятелят ви здраво е загазил — осведомява ме той. — Първо, опитал се е да влезе в страната с фалшив паспорт.

Сериозно ли, Раш! Слушам го внимателно.

— Вие знаехте ли? — пита ме той.

— Не, разбира се — отговарям.

Допускам, че Рашфорд никога не е наемал частен самолет и няма представа какви документи са необходими.

— Но има и още по-лошо — продължава той. — Опитал се е да вкара незаконно пистолет и четири килограма кокаин.

— Четири килограма кокаин — повтарям с възможно най-шокирано изражение.

— Намерили праха в два найлонови комплекта за първа помощ в сака му заедно с малък пистолет. Какъв глупак!

Клатя невярващо глава.

— Спомена, че смята да си купува наркотици, когато пристигнем тук, но не каза нищо за контрабанда.

— Колко добре познавате този господин? — пита Рашфорд.

— Запознахме се преди няколко седмици. Не сме близки. Знам, че има проблеми, свързани с наркотиците, в Щатите, обаче не подозирах, че е идиот.

— Е, такъв е. И вероятно ще прекара следващите двайсет години в някой от нашите прекрасни затвори.

— Двайсет!?

— Пет за кокаина и петнайсет за пистолета.

— Това е възмутително! Трябва да направите нещо, Рашфорд!

— Възможностите ни са ограничени, но ще видим какво може да се направи.

— Ами аз? С мен как стоят нещата? Митничарите провериха багажа и всичко си беше наред. Не съм съучастник или виновен за нещо, нали?

— За момента не сте, но ви съветвам да си заминете възможно най-бързо.

— Не мога да тръгна, преди да видя Нейтън. Трябва да помогна на този човек, нали разбирате?

— Не можете да направите много, Рийд. Намерили са кокаин и пистолет в багажа му.

Започвам да крача из стаята, умислен и разтревожен донемайкъде. Рашфорд ме наблюдава известно време и казва:

— Вероятно ще ми позволят да се срещна с господин Коули. Познавам момчетата в затвора, постоянно се виждаме. Наели сте подходящия адвокат, Рийд, но пак ви повтарям, не знам какво може да се направи.

— Колко често се случва… да арестуват американски туристи за наркотици тук?

Той се замисля и отговаря:

— Непрекъснато, но не така. Залавят американците на излизане, а не докато вкарват стоката. Много е необичайно, но обвиненията, свързани с дрогата, не са толкова сериозни. Тук сме либерални към наркотиците, но строги към оръжията. Законите ни са много сурови, особено за пистолетите. Какво си е въобразявало това момче?

— Не знам.

— Позволете да отида да го видя и да осъществим контакт.

— И аз трябва да го видя, Рашфорд. На всяка цена го уредете. Свържете се с приятелите си в затвора и ги помолете.

— Може да потрябват малко пари.

— Колко?

— Немного — свива рамене той. — Двайсетина долара.

— Дадено.

— Да видим какво мога да направя.