Джон Гришам
Рекетьорът (29)

29

Докато Ванеса е на работа, свършвам някои неща в Ричмънд. В един магазин давам седемдесет долара за евтин предплатен мобилен телефон със сто минути за разговор, в друг купувам същия телефон и абонаментен план за шейсет и осем долара. Ще дам единия телефон на Ванеса и ще задържа другия. В някаква дрогерия се зареждам с предплатени кредитни карти. Имам среща със собственика на магазин за камери, който се нарича „видеограф“, но иска твърде много пари. Ако ми провърви и получа от Кули съгласие за интервю, ще ми трябват двама човека — оператор и момче за всичко. Този тип ми заявява, че работи с пълен екип или изобщо не се хваща.

С Ванеса хапваме по един сандвич в деликатесен магазин, недалече от службата й. Вечерта отиваме в някакво бистро в „Керитаун“. Заниманията ни след вечеря са забележително и прелестно сходни с тези от предишната нощ и са в същата хотелска стая. Може да ни стане навик. Плановете ни за третата нощ обаче се провалят от обаждане на сина й. Минавал през града и имал нужда да отседне някъде. Тя допуска, че той ще има нужда и от пари.

Тъкмо приключваме с вечерята, когато мобилният в джоба ми започва да вибрира. На дисплея пише „Неизвестен“, но пък за този телефон всички обаждания са такива. Очаквам важни новини, затова се извинявам на Ванеса и ставам от масата. Във фоайето на ресторанта вдигам.

Смътно познат глас казва:

— Господин Рийд Болдуин, обажда се Нейтън Кули. Получих писмото ви.

Нареждам си да говоря бавно и гърлено.

— Да, господин Кули, благодаря за обаждането. — Разбира се, че е получил писмото ми, иначе откъде ще има телефонния ми номер?

— Кога искате да поговорим? — пита.

— По всяко време. В момента съм във Вашингтон, днес приключихме със снимките. Очаквам кратко затишие, така че в момента е идеално. А при вас?

— Никъде няма да ходя. Как ме намерихте?

— Чрез интернет. В наше време трудно можеш да се скриеш.

— Да, сигурно. Обикновено спя до късно, после работя в бара докъм два след полунощ.

— Какво ще кажете да обядваме утре? — питам го май прекалено нетърпеливо. — Само ние двамата, никакви камери, никакви диктофони, нищо такова. Аз черпя.

Мълчание. Притаявам дъх.

— Ами добре. Къде?

— Това е ваша територия, господин Кули. Вие изберете времето и мястото. Аз ще дойда.

— Добре, на изхода за Радфорд от магистрала Осемдесет и едно има ресторантче, казва се „Спънкис“. Ще ви чакам утре в дванайсет.

— Ще дойда.

— Как ще ви позная? — пита той и аз едва не изпускам телефона.

Проблемът с разпознаването е много по-сериозен, отколкото си дава сметка Кули. Подложил съм се на операция, която изцяло е променила лицето ми. Бръсна главата си през ден, а брадата — веднъж седмично. Отслабнал съм с десет килограма. Нося очила с червени рогови рамки, черни фланелки, имитации на спортни сака на „Армани“ и платнени обувки, каквито ще намериш само в Маями или в Лос Анджелис. Имам различно име, различен глас и дикция.

Цялата тази шарада е старателно сглобена не за да подвежда хората, които искат да ме следят или да ме убият, а за да скрия истинската си самоличност от вас, господин Нейтън Кули.

— Висок съм метър и осемдесет, чернокож, слаб, с гола глава и ще нося бяла панамена шапка — отговарям му.

— Чернокож ли сте? — изломотва той.

— Да. Проблем ли е?

— Не. Ще се видим утре.

Връщам се на масата, където Ванеса ме чака притеснено.

— Беше Кули — казвам. — Ще се срещнем утре.

— Давай — усмихва се тя.

Довършваме вечерята си и неохотно се сбогуваме. Целуваме се пред ресторанта и се държим като тийнейджъри. Мисля си за нея през целия път до Роуаноук.

 

 

Пристигам петнайсет минути по-рано и паркирам така, че да наблюдавам колите, които завиват към „Спънкис“. Най-напред ще видя колата или пикапа му и от това ще разбера много. Допреди шест месеца е бил в затвора, където е лежал малко повече от пет години. Няма баща, майка му е алкохоличка и е завършил само десети клас, така че ще ми е интересно каква кола си е избрал. Възнамерявам, докато разговаряме, да наблюдавам всякакви неща — облекло, бижута, часовник, мобилен телефон.

Движението става по-натоварено с наближаването на обед. В дванайсет и три минути пристига лъскав и чисто нов шевролет силвърадо. Сериозен пикап. Подозирам, че това е Нейтън Кули. Наистина е той и спира от другата страна на паркинга. Озърта се неспокойно, докато върви към входа.

Не съм го виждал от четири години и, изглежда, почти не се е променил. Същото тегло, същата чорлава руса коса, макар че веднъж в затвора си обръсна главата. Поглежда два пъти номерата на колата ми от Флорида, после влиза в ресторанта. Поемам си дълбоко въздух, нахлупвам шапката и тръгвам към вратата. Спокойно, идиот такъв, промърморвам си, понеже вътрешностите ми се преобръщат. Нужни са спокойна ръка и стоманени нерви за онова, което предстои.

Срещаме се във фоайето и си разменяме любезности. Свалям шапката, докато салонната управителка ни води към сепаре в дъното. Сядаме един срещу друг и подемаме разговор за времето. За миг направо съм във възторг от хитростта си. Нейтън разговаря с непознат, а аз разговарям с хлапе, което някога познавах доста добре. Изобщо не подозира: не се взира в очите или в носа ми, не примижава, не повдига вежди, не ми мята озадачени погледи, докато слуша гласа ми. И за щастие не казва: „Напомняте ми за един човек, когото познавах преди време“. Засега нищо.

Казвам на келнерката, че адски ми се пие бира, голяма наливна, а Нейтън се поколебава, преди да каже:

— И за мен същото.

Успехът на тази доста несигурна мисия би могъл да зависи от алкохола. Нейтън е отраснал сред пияници и хора, които се друсат с метамфетамини. След това е прекарал пет години в затвора — чист и трезвен. Подозирам, че сега, когато е навън, се е върнал към старите си навици. Фактът, че има собствен бар, е показателен.

Изглежда добре за селяк, когото никой не е учил как да се облича. Избелени джинси, фланелка с якичка и логото на „Корс Лайт“, оставена от някой търговец в бара му, военни ботуши. Не носи бижута и часовник, но има невероятно грозна затворническа татуировка от вътрешната страна на лявата си ръка. С две думи, Нейтън не се перчи с пари чрез външността си.

Носят ни бирата и ние се чукваме.

— Разкажете ми за филма — подканя ме той.

По навик кимвам, правя пауза и си нареждам да говоря бавно, ясно и възможно най-гърлено.

— Правя документални филми вече десет години, а това е най-вълнуващият ми проект.

— Господин Болдуин, какво точно е документален филм? Така де, гледал съм филми, ама май не съм гледал много документални.

— Разбирам. Обикновено са кратки независими продукции, които не се прожектират в големите кина. Не са касови. Това са филми за истински личности, истински проблеми, истински събития, без участието на големи звезди и такива неща. Наистина сериозни филми. Най-добрите печелят награди на разни фестивали и привличат известно внимание, но никога не носят много пари. Моята компания специализира във филми, които се занимават със злоупотребата с власт, най-вече от страна на федералното правителство, но също и от страна на големите корпорации. — Отпивам от бирата и си напомням да карам бавно. — Повечето са дълги около час. Конкретно този може да стане около деветдесет минути, но това ще решим по-късно.

Келнерката се връща. Поръчвам си сандвич с пилешко, а Нейтън иска голяма порция пилешки крилца.

— Как започнахте с бара? — питам го.

Той отпива, усмихва се и отговаря:

— Заради един приятел. Собственикът затъваше. Не заради бара, с някакви други имоти. Сигурно заради рецесията. Затова се опитваше да се отърве от „Бомбай“. Търсеше някой глупак, който да го купи и да поеме дълговете, и аз си казах: какво пък. Само на трийсет съм, нямам работа, нямам перспективи, защо да не рискувам? Засега обаче печеля. Забавно е. Навъртат се много колежанки.

— Женен ли сте?

— Не. Не знам какво ви е известно за мен, господин Банистър, обаче аз лежах в затвора пет години и току-що излязох. Заради федералното правителство не съм имал много срещи напоследък, сега се връщам в играта, ако ме разбирате.

— Естествено. Присъдата ви се дължи на същия инцидент, при който загина брат ви, нали?

— Точно така. Признах се за виновен и ме затвориха за пет години. Братовчед ми още е в затвора. „Биг Санди“ в Кентъки, гадно място. Повечето ми братовчеди или са зад решетките, или са мъртви. Това е една от причините да се преместя в Радфорд, господин Болдуин — за да се измъкна от търговията с наркотици.

— Разбирам. Моля те, наричай ме Рийд. Баща ми е господин Болдуин.

— Добре. Аз съм Нейтън. Или Нейт.

Отново се чукваме с чашите, като че ли най-неочаквано сме си станали много близки. В затвора му викахме Нати.

— Разкажете ми за филмовата си компания — подканя ме той.

Очаквах въпроса, но почвата е несигурна. Отпивам от бирата и бавно преглъщам.

— „Скелтър“ е нова компания със седалище в Маями, в нея съм само аз с двама партньори, плюс служителите. Години наред работих за по-голяма продуцентска фирма в Ел Ей. Казваше се „Коув Крийк Филмс“, може да си я чувал. — Не е. Просто поглежда към задника на една добре сложена млада келнерка. — Както и да е, „Коув Крийк“ спечели една камара награди и правеше добри пари в бизнеса, но миналата година всичко се разпадна. Скараха се жестоко за актьори, пари и над кой проект да работят. Все още водим неприятни дела, които сигурно ще се влачат с години. Федералният съд в Ел Ей дори издаде съдебна заповед, с която ми забранява да говоря за „Коув Крик“ или за делото. Шантава работа, а?

За мое облекчение Нейтън бързо губи интерес към филмовата ми компания и нейните проблеми.

— Защо седалището ти е в Маями?

— Заминах там преди три години, за да работя над филм за фалшиви военни доставки за правителството, и се влюбих в това място. Живея в Саут Бийч. Ходил ли си там?

— Не.

Освен пътуванията, които са му уреждали щатските шерифи, Нейтън не се е отдалечавал на повече от триста километра от Уилоу Гап.

— Мястото е вълнуващо. Красиви плажове, прекрасни момичета, бурен нощен живот. Преди четири години се разведох и сега отново ергенувам. Прекарвам там половината година. Другата половина съм на път и снимам.

— Как се прави документален филм? — пита Нейт и отпива голяма глътка бира.

— Много по-различно е от игрален филм. Обикновено сме само аз и операторът, може би и един-двама техници. Сценарият е важната част, не пейзажът или лицето на изпълнителя на ролята.

— И искаш да снимаш мен?

— Категорично. Теб, може би майка ти или други членове на семейството. Искам да отида на мястото, където е бил убит брат ти. Целта ми е да открия истината, Нейтън. Заел съм се с нещо, което може да се окаже наистина голямо. Ако успея да докажа, че Агенцията за борба с наркотиците системно избива наркодилъри, че най-хладнокръвно ги убиват, тогава може и да успеем да спипаме тези кучи синове. Племенникът ми сериозно затъна, замеси се в търговията с крек, но не беше закоравял дилър. Да, беше глупав, но безобиден. Беше на седемнайсет, не носеше оръжие, а го простреляха три пъти от упор. На местопрестъплението оставиха откраднат пистолет и от Агенцията твърдят, че е негов. Банда лъжци.

Лицето на Нейтън бавно се разкривява от гняв и сякаш му се иска да се изплюе. Продължавам:

— Филмът ще разказва историята на три, може би четири такива убийства. Не съм сигурен дали ще включа племенника си, понеже все пак аз съм авторът. Приемам смъртта му твърде лично. Вече съм заснел историята на Хосе Алварес от Амарило, Тексас, деветнайсетгодишен работник, прострелян четиринайсет пъти от агентите на АБН. Проблемът е, че никой от семейството му не говори английски, а хората не съчувстват особено на незаконните имигранти. Заснех историята на Тайлър Маршак, колежанин от Калифорния, който търгувал с марихуана. От Агенцията нахлули в стаята му като гестаповци и го застреляли в леглото му. Сигурно си чел за случая.

Не е. Нейтън Кули, когото познавах, часове наред играеше видеоигри и не отваряше вестник или списание. Нито пък притежаваше природното любопитство да провери „Скелтър Филмс“ или „Коув Крийк“.

— Както и да е, имам прекрасен материал от стаята му, от аутопсията и изявления на близките му, но в момента те водят дело срещу Агенцията. Може би няма да ми позволят да използвам този материал.

Поднасят ни обяда и ние си поръчваме още бира. Нейтън къса пилешкото от костите и трие устата си със салфетка.

— Защо толкова се интересуваш от случая на брат ми?

— Да кажем, че съм любопитен. Още не знам всички факти. Бих желал да чуя твоята версия за случилото се и да ми опишеш ареста на място. Адвокатите ми са се позовали на Закона за достъп до информацията и са поискали документацията от Агенцията, а също и съдебното досие. Ще прегледаме внимателно документите, но най-вероятно агентите ще са покрили всичко. Обикновено така правят. Постепенно ще навържем нещата, но през това време ще видим как ти и близките ти стоите пред камера. Тя не харесва всички, Нейтън.

— Съмнявам се, че камерата ще хареса майка ми — отбелязва той.

— Ще видим.

— Не съм сигурен. Тя вероятно няма да се съгласи. Само някой да спомене за смъртта на Джийн, и тя рухва.

Нейтън облизва пръстите си и си взема още едно крилце.

— Идеално. Точно това искам да уловя във филма.

— За колко време става въпрос? Какво се очаква?

Отхапвам от сандвича си и дъвча известно време, докато размишлявам.

— Може би една година. Искам да приключа със заснемането на целия материал през следващите шест месеца, после ми трябва още толкова време за монтаж и евентуално за преснемане на част от кадрите. Цяла вечност можеш да се мотаеш с тези неща и трудно слагаш точка. Що се отнася до теб, искам да заснемем първоначален материал, може би три-четири часа, и да го изпратим на продуцентите и редакторите ми в Маями. Да те видят, да те чуят, да добият впечатление от историята ти и от способността ти да я разкажеш. Ако всички го харесаме, ще продължим да снимаме.

— Аз какво ще спечеля?

— Нищо друго, освен истината и това, че ще разобличиш хората, убили брат ти. Помисли си, Нейтън. Няма ли да ти е приятно да видиш тези копелета обвинени в убийство и тикнати зад решетките?

— Адски ще ми е приятно.

Разгорещено го притискам, очите ми горят.

— Тогава го направи, Нейтън. Разкажи ми историята си. Нямаш нищо за губене, а ще спечелиш много. Разкажи ми за търговията с наркотици, как е съсипала семейството ти, как Джийн се е забъркал в нея, как по тези места това е просто начин на живот, защото щората нямат работа. Не е нужно да споменаваш имена — не искам да навличам неприятности на никого. — Допивам втората си бира. — Къде видя Джийн за последен път?

— Лежеше проснат на земята, с ръце зад гърба, докато му слагаха белезниците. Никой не беше стрелял. Сделката беше провалена, бяха ги арестували. На мен също ми сложиха белезници и ме отведоха и едва тогава чух изстрели. Казват, че Джийн спънал някакъв агент и хукнал към гората. Глупости. Убили са го най-хладнокръвно.

— Трябва да ми разкажеш тази история, Нейтън. Трябва да ме заведеш на местопрестъплението и да я възстановим. Светът трябва да узнае как правителството води борбата срещу наркотиците. То не вкарва хората в затвора, а ги изтребва.

Нейтън си поема дълбоко въздух и оставя мига да отмине. Говоря твърде бързо, твърде много, затова отделям няколко минути на сандвича си. Келнерката пита дали искаме по още една бира.

— За мен, да, ако обичате — казвам и Нейтън бързо следва примера ми.

Дояжда едно крилце, облизва пръстите си и казва:

— В момента семейството ми създава проблеми. Затова се преместих в Радфорд.

Свивам рамене, за да покажа, че проблемът е негов, не мой, но не съм изненадан.

— Ако ми сътрудничиш, а другите ти близки откажат, това ще ти създаде ли още проблеми? — питам го.

— Проблемите са нещо обикновено при семейство Кули — смее се Нейтън. — Ние сме прочути с караниците си.

— Да направим така. Да подпишем споразумение от една страница, което адвокатите ми вече са подготвили и е на толкова простичък език, че не се налага ти да си наемаш адвокати, освен ако не ти е приятно да харчиш пари. В споразумението се казва, че ти, Нейтън Кули, ще ни сътрудничиш изцяло за изработването на този документален филм. Срещу това ще получиш хонорар от осем хиляди долара, минималното, което се полага за актьор в такива проекти. От време на време или когато искаш, можеш да преглеждаш готовия материал и ако — обърни внимание — заснетото не ти харесва, можеш да се откажеш, а аз няма да имам правото да използвам кадрите с теб. Сделката е съвсем справедлива, Нейтън.

Той кимва, докато мислено търси капанчета, но Нейтън не е човек, на когото се удава бързо да анализира нещата. Освен това алкохолът го прави нетърпелив. Подозирам, че са му потекли лигите от думата „актьор“.

— Осем хиляди долара? — повтаря той.

— Да, както ти казах, това са нискобюджетни филми. Никой няма да спечели много пари.

Интересното в случая е, че споменах парите преди него. Правя сделката още по-примамлива, като добавям:

— Освен това ще ти пусна още нещичко.

Ще ти пусна още нещичко. Нейтън сигурно си представя нещо различно.

— Искам да кажа, че ще ти дам още малко пари, ако филмът привлече някакви зрители, но не се надявай — казвам. — Не го правиш заради парите, Нейтън. Правиш го заради брат си.

Чинията пред него е пълна с кости. Келнерката ни носи третата бира и раздига остатъците. Важно е да го накарам да продължи да говори, защото не искам да мисли.

— Какъв човек беше Джийн? — питам.

Той клати глава и като че ли ей сега ще ревне.

— По-големият ми брат. Баща ни изчезна, когато бяхме съвсем малки. Бяхме само двамата с Джийн.

Разказва ми няколко случки от детството си, забавни случки за две хлапета, които се мъчат да оцелеят. Допиваме третата си бира и си поръчваме четвърта, но си обещаваме да е последната.

 

 

В десет часа на следващата сутрин с Нейтън се срещаме в кафене в Радфорд. Той преглежда договора, задава няколко въпроса и го подписва. Аз се подписвам като вицепрезидент на „Скелтър Филмс“ и му подавам чек за осем хиляди долара. От банковата сметка на компанията в Маями.

— Кога започваме? — пита той.

— Нейтън, аз съм тук и няма да заминавам. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Какво ще кажеш за утре сутрин?

— Дадено. Къде?

— Мислих по този въпрос. Намираме се в Югозападна Вирджиния, където планината е много важно нещо. Всъщност местният пейзаж е тясно свързан с историята. Откъснатостта на планините и така нататък. Мисля, че поне отначало бих искал да сме на открито. Винаги можем да се преместим. В провинцията ли живееш или в града?

— В момента съм под наем съвсем близо до града. От задния ми двор има хубава гледка към няколко възвишения.

— Да отидем да погледнем. Ще дойда в десет сутринта с малък снимачен екип и ще проверим светлината.

— Добре. Говорих с майка ми и тя категорично отказа.

— Може ли аз да поговоря с нея?

— Можеш да опиташ, обаче тя е много корава. Не й допада, че ти или който и да било ще снима филм за Джийн и за семейството ни. Смята, че ще ни представиш като невежи селяци.

— Обясни ли й, че имате право да следите заснетия материал в процеса на работата?

— Опитах се, но тя пиеше.

— Съжалявам.

— Ще се видим сутринта.