Даниел Глатауер
Вечно твой (59)

3

Крис притежаваше присъщата на повечето мъже способност да потъне в дълбок сън само три секунди след оргазъм. Бързият преход между двете състояния бе съпроводен от леко хъркане, което за щастие скоро премина в равномерно дишане. Легнала по гръб, Юдит вдигна отпусната му ръка от гърдите си и я премести върху корема си. Там щеше да й служи като предпазен колан чак до сутринта.

Положи огромни усилия да не мисли за дебнещия пред вратата Ханес, който бе звънял на пожар. Постепенно очите й се затвориха. Щом осъзна този факт, тя изведнъж долови странния шум от огъване на ламарина. Последваха го шепот и съскащи звуци, също както в предишните нощи. Скоро чу и познатия глас, който повтори думите от първата им среща в супермаркета. Сега ги изрече съвсем тихо, сякаш бяха предназначени единствено за нейните уши: „Цялата тази навалица, тази навалица, тази навалица.“ Юдит лежеше неподвижно и се стараеше да диша бавно. Знаеше отлично коя реплика следва. Беше горда, че го е прозряла. Ханес не можеше да я изненада. Тя раздвижи подигравателно устни в унисон с гласа: „Още веднъж се извинявам, още веднъж се извинявам, още веднъж се извинявам.“ Усети гъделичкане в гърдите си и забеляза как ъгълчетата на устните й се вдигат нагоре. Изпитваше остра нужда да се засмее; едва се сдържаше. Нима това не беше някаква комична игра? Къде беше Ханес? Къде се бе спотаил? Къде бе построил скривалището си? Всеки път, когато си мислеше, че го е видяла, образът му изчезваше. А щом посегнеше да го улови, той рязко се отдръпваше.

Юдит искаше да докосне бучащата си глава и да избърше потта от челото си, но ръцете й отказваха да помръднат. Тя тихичко се засмя. Понечи да се изправи, но някакво чуждо тяло я притискаше към леглото. Изведнъж я обзе паника. Ханес лежеше до нея. Къде се намираха? В хотелската стая? Все още във Венеция? Нали се бяха разделили? Той не знаеше ли? Нима не му бе казала? Юдит се помъчи да избута товара с корема си. Но колкото повече се напрягаше, толкова по-тежък ставаше предметът върху нея. Притискаше вътрешностите й, блокираше дихателните й пътища. Тя се опита да си поеме въздух, запъхтя се от напрежението, усети как слепоочията й започват да пулсират. Трябваше да действа, преди гредата окончателно да я смаже. Ханес? Какво казваше той? Коя беше следващата му реплика?

„Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много. Сигурно ви е заболяло много.“ Чуваше собствения си глас. Изплаши се от силата, с която бе изрекла тези думи. Тежкият товар се понадигна. Явно се подготвяше за удар. Юдит сграбчи с две ръце вражеското оръжие и го насочи към устата си. Зъбите й срещнаха съпротива. Тя усети солен вкус върху езика си.

— Ей, откачи ли? — изкрещя той. — Какво правиш?

Юдит се събуди мигновено. За част от секундата нещо в главата й прещрака.

— По дяволите! — прошепна уплашено тя и включи лампата.

Крис кървеше. Юдит изпитваше болка в цялата си челюст. Скочи рязко и изтича до банята, след което донесе мокра кърпа и уви ръката му.

Той се бе сгушил в леглото с отворена уста и ококорени очи. Наблюдаваше я подозрително.

— Коя си ти всъщност? — попита объркано.

Що за ужасен въпрос?

— Аз, аз, аз… сигурно съм сънувала кошмар — оправда се тя. — Ужасно съжалявам.

Крис свали кърпата и погледна раната си. Ръката му трепереше.

— Това не е нормално, Юдит. Просто не е нормално. Съзнаваш ли го изобщо?

Вече се държеше изключително злобно. Юдит започна да плаче.

— Често ли го правиш? — продължи язвително той.

— Сигурно съм сънувала кошмар — повтори тя. — Много, много лош кошмар.

Крис стана от леглото, събра дрехите си и бързо се облече. Отби се за момент в банята, а после веднага се отправи към коридора.

— Един последен съвет от мен — провикна се на излизане. — Никога не сънувай много лош кошмар с тежък или остър предмет в ръка!