Дж. Р. Уорд
Свещена любов (55)

52.

Не беше задължително спусъкът да е на оръжие, за да причини поразии, мислеше си Фюри, загледан във фасадата от стъкло и стомана на „Зироу Сам“.

По дяволите, детоксикацията обръщаше химията на цялото тяло, но нищо не правеше за копнежа в главата ти. Несъмнено Магьосника беше по-малък от него, но мръсникът още не се беше махнал. Фюри имаше чувството, че ще мине много време, преди гласът му да отшуми.

Сам се срита отзад и приближи до мъжагата на входа, който го изгледа странно, но го пусна. Вътре не обърна внимание на тълпата, която както обикновено се раздели, за да му направи път. Не кимна на служителя от охраната, застанал до кадифения шнур, ограждащ ВИП зоната. Не каза нищо на надутия тип, който го пусна в офиса на Рив.

— На какво дължа това удоволствие? — попита Ривендж иззад бюрото си.

Фюри се втренчи безмълвно в дилъра си.

Ривендж бе облечен в стандартния черен костюм, в който обаче нямаше нищо стандартно. Личеше си, че кройката му е разкошна, при все че беше седнал, а платът блестеше на приглушената светлина — ясна индикация, че в него бе втъкана копринена нишка.

Реверите бяха идеално легнали върху масивните гърди, а ръкавите показваха точно нужната дължина от маншета на ризата.

Рив се намръщи.

— Оттук усещам, че бушуваш от емоции. Направил си нещо.

Фюри не можа да не се засмее.

— Да, може и така да се каже. Сега съм се запътил към Рот, защото имам много да му обяснявам. Дойдох първо тук обаче, защото имаме нужда от място, където да отседнем с моята шелан.

Веждите на Ривендж се стрелнаха нагоре, над очите му с цвят на аметист.

— Шелан? Виж ти! Не е ли вече Избраница?

— Не. — Фюри прочисти гърло. — Слушай, знам, че имаш много къщи. Интересува ме мога ли да наема някоя за два-три месеца. Трябват ми много стаи. Много.

— Имението на Братството да не е пренаселено?

— Не е.

— Ммм. — Рив наклони глава встрани, гладко обръсната, с изключение на рошавия гребен на върха на темето му. — Рот има и други жилища, нали? Със сигурност знам, че брат ти Ви има. Чувал съм, че държи някъде мансарден апартамент. Признавам, учуден съм, че се обръщаш към мен.

— Просто реших да започна от теб.

— Ммм. — Рив се изправи и подпирайки се на бастуна си, отиде до стената зад бюрото и отвори плъзгащ се панел. — Хубав тоалет, между другото. От „Виктория Сикрет“^[1] ли го взе? Извини ме за секунда.

Мъжът влезе в спалнята, която се откри, а Фюри се погледна. Нищо чудно, че всички околни го зяпаха така странно. Беше в бялата сатенена роба.

Рив се появи миг по-късно. Държеше в ръце чифт мокасини от крокодилска кожа с преплетена лента над езика.

Пусна обувките марка „Гучи“ пред Фюри.

— Обуй ги да не ходиш бос. А за другото, съжалявам, нямам имот под наем за теб.

Фюри пое дълбоко дъх.

— Добре. Благодаря…

— Можеш обаче да живееш безплатно в къщата ми в планините Адирондак. И то колкото време желаеш.

Фюри примигна.

— Мога да й…

— Ако ще кажеш, че можеш да ми плащаш, майната ти. Както казах, нямам имот под наем за теб. Трез ще те посрещне там и ще ти каже кодовете за алармата. Ще ме виждаш тъкмо преди зазоряване всеки първи вторник от месеца, но иначе къщата ще е изцяло на ваше разположение.

— Не знам какво да кажа.

— Може би някой ден ще ми се отплатиш с услуга. И нека не говорим повече за това.

— Давам ти честната си дума.

— А аз ти давам обувките си. Задръж ги и след като си върнеш твоите.

Фюри пъхна краката си в тях. Прилягаха му идеално.

— Ще ти ги донеса…

— Не. Приеми ги като сватбен подарък.

— Ами… благодаря ти.

— Няма защо. Знам, че харесваш „Гучи“…

— Не за обувките, макар че са великолепни. За онова… че ме изключи от списъка на купувачите. Знам, че Зи е говорил с теб.

Рив се усмихна.

— Значи си решил да ставаш чист, а?

— Правя всички усилия да се откажа.

— Ммм. — Аметистовите очи се присвиха. — Мисля, че ще успееш. Чета в очите ти онази решимост, която познавам от други. Били са ми редовни посетители тук, а в един момент по някаква причина решават да не стъпват повече в офиса ми. И край. Хубаво е да се види такова нещо.

— Да. Няма вече да ме зърнеш тук.

Телефонът на Рив иззвъня, той погледна кой го търси и се намръщи.

— Изчакай. Това може би ще те заинтересува. Действащият председател на Съвета на принцепсите е. — Когато заговори, в тона му бяха примесени нетърпение и скука. — Добре съм. А ти? Да. Да. Ужасно, да. Не, още съм в града, наречи го инат, ако щеш.

Рив се облегна на стола си и взе да си играе с ножа за отваряне на писма във форма на кинжал.

— Да. Аха. Ясно. Знам, че вакуумът в ръководството е… Моля? — Рив остави ножа за писма да падне върху попивателната преса. — Какво каза? О, да, така е. Ами Мариса? Ааа… Вярно. Не съм изненадан…

Фюри само можеше да се чуди що за бомба пуснаха отсреща.

След малко Рив се прокашля. После по лицето му бавно плъзна усмивка.

— Е, при положение че така го чувстваш… С удоволствие. Благодаря. — Той затвори и вдигна очи. — Познай кой е новият лийдайър на Съвета.

Челюстта на Фюри увисна.

— Не е възможно да си ти. Но как, по дяволите…

— Оказва се, че съм най-старият оцелял от рода си, а по правило жени не могат да заемат поста лийдайър. И тъй като съм единственият мъж в Съвета, познай кой ще дойде на вечеря. — Той се отпусна на кожения си стол. — Имат нужда от мен.

— Да му се не види!

— Да, ако живееш достатъчно дълго, можеш да видиш едва ли не всичко. Предай на шефа си, че ще е удоволствие да си сътруднича с него.

— Ще му предам. Непременно. И чуй, пак ти благодаря за това. За всичко. — Той отиде до вратата. — Ако някога ти потрябвам, само се обади.

Ривендж кимна веднъж.

— Ще се обадя, вампире. Гълтачите на грехове винаги си прибират отплатата.

Фюри се поусмихна.

— Общоприетият термин е симпат.

Напусна кабинета, съпровождан от тихия, малко зъл смях на Рив, наподобяващ ехо на далечна гръмотевица.

 

 

Фюри се материализира пред имението на Братството и пооправи дрехата си. С желанието си да направи добро впечатление, имаше чувството, че вече не живее под този покрив.

Но в това имаше логика — съзнанието му бе променило адреса си.

Усети неловко чувство когато се приближи до къщата, влезе в преддверието и позвъни на видеоекрана, както би сторил външен човек. Фриц изглеждаше също така изненадан, като отвори вратата.

— Господарю?

— Би ли съобщил на Рот, че съм тук и че искам да говоря с него?

— Разбира се. — Догенът се поклони и изтича бързо нагоре по главното стълбище.

Докато чакаше, Фюри огледа фоайето и се замисли за това, как брат му Дариъс бе построил къщата… преди колко ли години?

Рот се появи на стълбището с враждебно изражение на лицето.

— Здравей.

— Здравей — отвърна му Фюри и вдигна ръка. — Може ли да се кача при теб за малко?

— То се знае.

Фюри се заизкачва бавно. Колкото повече се приближаваше до стаята си, толкова повече кожата му настръхваше, защото нямаше как да не мисли за червения дим, който пушеше там. Част от него копнееше толкова силно поне за едно всмукване, че главата му се замая.

— Слушай — сурово подхвана Рот, — ако си дошъл тук за дрогата си…

Фюри вдигна ръка и изрече с дрезгав глас:

— Не. Може ли да говорим насаме?

— Добре.

Когато вратата на кабинета се затвори, той положи неимоверно усилие да прогони наркотичния глад и да заговори. Не беше съвсем сигурен какво излизаше от устата му. Примейлът. Кормия. Скрайб Върджин. Избраниците. Братята. Промяна.

Промяна.

Промяна.

Когато най-сетне остана без дъх от приказки, осъзна, че Рот въобще не е проговорил.

— Та така стоят нещата сега — заключи Фюри. — Вече говорих с Избраниците и им съобщих, че ще им осигуря място за живеене отсам.

— И къде ще да е то?

— В планинската къща на Рив на север.

— Нима?

— Да. Там е безопасно. Защитено. Не е много оживено, хората са малко. Ще съм в състояние по-лесно да охранявам онези, които ще дойдат. Цялата тази работа трябва да стане постепенно. Няколко от тях вече проявиха интерес да посетят отсамната страна. Да я опознаят. Да научат нови неща. С Кормия ще им помогнем да асимилират тукашната култура до степен, каквато те желаят. Но всичко е на доброволен принцип. Изборът е техен.

— И Скрайб Върджин се съгласи с това?

— Да. Съгласи се. Разбира се, всичко, отнасящо се до Братството, зависи от теб.

Рот поклати глава и се изправи.

Фюри кимна, не го обвиняваше, че е резервиран към плана му. Бе изрекъл много думи. Сега само можеше да се надява да ги подкрепи с действия.

— Както казах, всичко зависи от…

Рот се приближи до него и протегна ръка.

— Изцяло съм „за“. И всичко, което ти е нужно за Избраниците в отсамната страна, ще го имаш. Всичко.

За момента Фюри прие като най-ценно предложение протегнатата ръка. Пое я и с пресекващ глас каза:

— Сделката… е добра.

Рот се усмихна.

— Ще ти дам всичко, което ти е необходимо.

— Засега няма нужда… — Фюри смръщи вежди и погледна към бюрото на краля. — Може ли да използвам компютъра ти за малко?

— Разбира се. И като приключиш, ще споделя с теб една добра новина. Всъщност, донякъде добра новина.

— Каква е?

Рот кимна по посока на вратата.

— Тор се върна.

Гърлото на Фюри се стегна.

— Нима е жив?

— Едва… Важното е, че е у дома. И ще се постараем да запазим нещата така.