Дж. Р. Уорд
Свещена любов (29)

26.

Когато около шестнайсет часа по-късно падна нощта, Леш стоеше в началото на простиращата се пред него морава около къщата в стил „Тюдор“… и не спираше да върти пръстена, даден му от Омега.

Беше израснал тук, помисли си. Беше отглеждан, хранен и слаган в леглото като малък. Като по-голям беше стоял до късно, за да гледа филми и да чете книги с мръсно съдържание, беше сърфирал из мрежата и беше ял нездравословна храна.

Премина преобразяването си и прави секс за първи път горе в стаята си на третия етаж.

— Имате ли нужда от помощ?

Той се обърна и погледна към лесъра, седящ зад волана на Форд Фокуса. Беше същият малък убиец, от когото се беше хранил по-рано.

Имаше бяла коса като Бо от „Царете на хаоса“, накъдрена около каубойската шапка, която носеше. Очите му бяха с много избледняло син цвят, което говореше, че преди да бъде официално приет, е бил средностатистическо бяло американско момче.

Дребосъкът беше оцелял след храненето благодарение на една истинска извратеност от страна на Омега, но Леш трябваше да признае, че е доволен. Имаше нужда от помощ, за да разбере някои неща и не се чувстваше заплашен от господин Д.

— Хей? — извика лесърът. — Добре ли сте?

— Ти стой в колата. — Беше му приятно да се разпорежда, знаейки, че няма да чуе никакви възражения. — Няма да се бавя.

— Да, сър.

Леш отново погледна към къщата в стил „Тюдор“. Лампите осветяваха в жълто прозорците с ромбовидни стъкла, а към цялата сграда бяха насочени прожектори, поставени на земята, сякаш беше кралица на красотата, излязла на сцената. Силуетите вътре се движеха и той разпознаваше всеки от тях.

Вляво, в дневната, бяха двамата, отгледали го като свой собствен син. Онзи с широките рамене беше баща му. Мъжът крачеше, а ръката му се движеше нагоре-надолу, като че пиеше нещо. Майка му седеше на дивана, а главата й изглеждаше огромна спрямо пропорциите на тялото заради натруфения кок и изящния врат. Не спираше да докосва косата си, все едно искаше да се увери, че всичко си е на мястото, макар без съмнение прическата й да беше твърда като чемширен храст заради лака за коса.

Вдясно беше кухненското крило. Две прислужници сновяха между печката, скриновете, хладилника и плотовете.

Леш можеше да подуши вечерята и очите му се насълзиха.

Родителите му сигурно вече знаеха за случилото се в съблекалнята и клиниката. Трябва да им бяха съобщили.

Предишната вечер бяха ходили на бала на глимерата, но със сигурност бяха прекарали целия ден у дома и изглеждаха доста неспокойни.

Той хвърли поглед към третия етаж и седемте прозореца на неговата спалня.

— Ще влизате ли? — попита убиецът и го накара да се чувства като страхливец.

— Млъквай, преди да съм ти отрязал езика.

Леш извади ловния си нож, висящ на колана му, и тръгна по подстриганата трева. Ливадата беше мека под новите му войнишки обувки.

Беше се наложило да накара дребния лесър да му осигури някакви дрехи, но не харесваше онова, което носеше. Всичко беше евтино.

Когато стигна до главния вход на сградата, той доближи ръка до панела с бутони… но се забави, преди да набере кода.

Кучето му беше умряло преди една година. От старост.

Беше расов ротвайлер и родителите му го бяха взели за него, когато беше на единайсет. Те не одобряваха тази порода, но Леш беше непреклонен. И те го приютиха на едногодишна възраст. През първата му нощ в къщата Леш се опита да пробие ушите му с безопасна игла. Кинг го ухапа така силно, че кучешките зъби перфорираха ръката му и преминаха от другата страна. След това станаха неразделни. И когато злото старо куче умря, Леш плака като момиченце.

Протегна ръка и въведе кода, после опря пръсти в резето. Лампата над вратата осветяваше острието на ножа му.

Щеше му се кучето да беше още живо. Би се радвал да има нещо от стария си живот, което да го придружава в новия.

Той влезе в къщата и тръгна към дневната.

 

 

Когато Джон Матю застана пред вратите на кабинета на Рот, беше спокоен колкото играч на голф по време на гръмотевична буря и видът на краля усили тревогата му. Той седеше зад изящното си бюро с намръщено лице и барабанеше с пръсти. Погледът му беше закован в телефона, като че току-що беше получил лоши новини. Отново.

Джон пъхна под мишница намиращото се в ръката му и почука тихо на касата на вратата. Рот не вдигна очи.

— Какво има, синко?

Джон чакаше кралят да го погледне и когато той го направи, Джон изписа внимателно.

— Куин е бил прогонен от семейството си.

— Да, чух, че побоят е бил извършен от Бранителите на чест, изпратени от тях. — Рот се облегна назад в креслото си и то проскърца. — Този негов баща… Типичен представител на глимерата.

Тонът подсказваше, че това определение за него бе синоним на „никаквец“.

— Не може да остане у Блей завинаги, а няма къде да иде.

Кралят поклати глава.

— Знам какво целиш с това и отговорът е „не“. Дори да бяхме нормално домакинство, а ние не сме, Куин е убил един от учениците и не ме интересува какво според теб е направил Леш, та да си го заслужи. Знам, че си говорил с Рейдж и си му обяснил какво се е случило, но приятелят ти не само е извън програмата, а и ще бъде съден. — Рот се наведе на една страна и насочи поглед зад Джон.

— Вече измъкна ли Фюри от леглото?

Джон се озърна през рамо и видя Вишъс да стои на прага.

Братът кимна.

— Облича се. Също и Зи. Сигурен ли си, че не искаш аз да се заема с това?

— Двамата бяха преподаватели на Леш и Зи е свидетел на случилото се в клиниката. Родителите на Леш искат да говорят с тях и с никой друг и аз обещах, че ще отидат в къщата им възможно най-скоро.

— Добре. Дръж ме в течение.

Братът си тръгна, а Рот опря лакти в бюрото.

— Виж, Джон, знам, че Куин ти е приятел, и се чувствам зле заради ситуацията му. Ще ми се да бях в положение да му помогна, но не съм.

Джон продължи да настоява с надеждата, че няма да се наложи да изстреля последния си патрон.

— Ами Убежището?

— Жените там не се чувстват удобно с мъже наоколо и имат сериозни причини за това. Особено онези, подложени на насилие в миналото.

— Но той ми е приятел. Не мога просто да стоя отстрани със съзнанието, че няма къде да отиде. Без пари и без работа…

— Всичко това е без значение, Джон. — Думите „престой в затвора“ кръжаха из въздуха. — Ти го каза сам. Използвал е смъртоносно оръжие в обикновен спор между двама раздразнени мъже. Правилната постъпка би била да ви разтърве. А не да вади нож и да прерязва гърлото на първия си братовчед. Леш нападна ли те със смъртоносно оръжие? Не. Можеш ли да твърдиш с ръка на сърце, че е бил готов да те убие? Не. Използвана е необоснована сила и родителите на Леш предявяват иск за нападение със смъртоносно оръжие с цел убийство и формално убийство според стария закон.

— Формално убийство?

— Медицинският персонал твърди, че жизнените функции на Леш са били възобновени, когато е започнало нападението. Родителите му смятат, че не е оцелял след отвличането от лесърите и се опират на логически извод за вина. Ако не бяха действията на Куин, Леш нямаше да е в клиниката и нямаше да бъде отвлечен. По тази причина се води като формално убийство.

— Но Леш работеше там. Абсолютно възможно е да се бе оказал на смяна същата вечер.

— Само че нямаше да е на легло като пациент, нали така? — Пръстите на Рот забарабаниха по изящното бюро. — Случаят е сложен, Джон. Леш беше единствен син на родителите си, а те и двамата произлизат от семейства на Основатели. Нещата няма да се развият добре за Куин. Бранителите на честта са най-малкият му проблем в момента.

В последвалата тишина гърдите на Джон се стегнаха. През цялото време беше осъзнавал, че ще стигнат до това безизходно положение, че казаното от него на Рейдж няма да е достатъчно, за да спаси приятеля му. И със сигурност би направил всичко, за да избегне това, но беше дошъл подготвен.

Джон се върна до двойните врати и ги затвори, после се приближило бюрото. Хвана с трепереща ръка папката, която стискаше под мишница, и извади последния си коз пред краля.

— Какво е това?

Със стомах, решил да използва тазовите му кости като надуваем замък за скачане, Джон побутна медицинския си картон към Рот.

— Това, което трябва да видиш, е на първата страница.

Рот се намръщи и взе увеличителното стъкло, което се налагаше да използва, за да може да чете. Отвори папката и се наведе над доклада, описващ в подробности терапевтичните сесии на Джон в клиниката на Хавърс. Беше ясно кога кралят стигна до важната част, защото масивните му рамене се напрегнаха под черната му тениска.

О, боже… помисли си Джон, сигурно му се повдига.

След миг кралят затвори папката и остави лупата обратно на бюрото. Смълчан, той внимателно намести двата предмета един до друг в идеален ред, дръжката на лупата, изработена от слонова кост, беше изравнена с долния ръб на папката. Когато Рот най-накрая вдигна очи към него, Джон не отмести поглед встрани, макар да имаше усещането, че всеки сантиметър от него е омърсен.

— Това е причината за реакцията на Куин. Леш беше чел картона ми, защото работеше в клиниката на Хавърс и щеше да разгласи на всички. На всички. Така че това не беше обикновен спор между двама раздразнени мъже.

Рот повдигна очилата си и разтърка очи.

— Боже… Разбирам защо не бързаше особено да разкриеш това. — Той поклати глава. — Джон… толкова съжалявам за случилото…

Джон тропна с крака, за да накара краля да вдигне глава.

— Не ти го казвам по никаква друга причина освен заради положението на Куин. Няма да го обсъждам.

После с бързи и резки движения на ръцете, защото искаше да приключи с тази гадост, той изписа:

— Когато Куин извади ножа, Леш ме беше притиснал към стената и сваляше панталоните ми. Приятелят ми стори това не само за да го спре да говори. Разбираш ли ме? Аз… замръзнах на място и… Замръзнах на място…

— Добре, синко, всичко е наред… Не е нужно да продължаваш.

Джон обгърна тялото си с ръце и го притисна с треперещи длани. Стисна здраво очи, защото не можеше да понесе да види лицето на Рот.

— Джон? — произнесе кралят след миг. — Синко, погледни ме.

Джон едва успя да отвори очи. Рот беше толкова мъжествен, толкова могъщ — лидерът на цялата раса. Да признаеш пред такъв мъж, че ти се е случило нещо толкова позорно, беше почти толкова лошо, колкото самото изживяване.

Рот потупа папката.

— Това променя всичко. — Кралят се протегна и вдигна слушалката на телефона. — Фриц? Искам да отидеш да вземеш Куин от къщата на Блейлок и да го доведеш при мен. Кажи, че изпълняваш заповед.

Когато слушалката беше върната на мястото й, очите на Джон запариха, като че готови да се просълзят. Изпаднал в паника, Джон грабна папката, обърна се и хукна към вратата.

— Джон? Синко? Не си отивай още.

Джон не се спря. Не можеше да го направи. Поклати глава, изхвърча от кабинета и се забърза към стаята си. След като затвори вратата и я заключи, отиде в банята, коленичи пред тоалетната и повърна.

 

 

Куин се почувства като мръсник, изправен над спящия Блей. Приятелят му спеше в една и съща поза още от детските си години: с глава, увита в одеялото. Огромното му тяло приличаше на планина, издигаща се от плоската повърхност на леглото, и вече не беше малкият хълм, оформен от дребното тяло на претранс. Но позата му си беше същата.

Бяха преминали заедно през толкова много… бяха сложили заедно началото на всичко важно в живота си — от пиенето и шофирането до пушенето, преобразяването и секса. Нямаше нищо, което да не знаят един за друг, нямаше мисъл, която да не са споделили по един или друг начин.

Е, това не беше докрай вярно. Той знаеше някои неща, които Блей не би приел.

Чувстваше се, като че ли го обира, задето не се сбогуваха, но нямаше друг начин. Там, накъдето беше тръгнал, Блей не можеше да го последва.

На запад имаше вампирска общност. Беше чел за нея в един от бюлетините в мрежата. Групата беше фракция, отделила се от основната вампирска култура преди около двеста години и бяха оформили анклав далече от седалището на расата в Колдуел.

Там нямаше глимера. Повечето от тях бяха извън закона, така да се каже.

Беше решил, че ще успее да се добере до там за една нощ, като се дематериализира за по неколкостотин километра наведнъж. Щеше да е мъртъв от умора, когато стигнеше, но поне щеше да е със своя вид. Бездомници. Хулигани. Дезертьори.

Законите на расата щяха да го застигнат на някакъв етап, но нищо не губеше, ако създадеше малко труд на онези, които го издирваха. Вече беше отхвърлен на всяко възможно ниво и присъдата, която щеше да получи, не би променила нищо. Поне можеше да вкуси свободата, преди да бъде прибран и хвърлен в затвора.

Единственото, което го тревожеше, беше Блей. Щеше да се чувства ужасно, задето е бил изоставен, но поне Джон щеше да бъде до него. А Джон беше един от най-свестните типове наоколо.

Куин се отдръпна от приятеля си, метна сака си на рамо и тихо излезе през вратата. Нараняванията му бяха зараснали за нула време. Бързото възстановяване беше единственото наследство, което семейството му не можеше да му отнеме. От операцията беше останал само шев, а синините бяха почти изчезнали, дори и от краката му. Почувства се силен и макар че скоро щеше да му се наложи да се храни, беше готов да тръгне.

Къщата на Блей беше същинска антика, но с модерни допълнения, което означаваше, че коридорът беше покрит с килим от стена до стена. Слава богу. Куин се понесе като призрак, без да издава нито звук, и се отправи към водещия навън тунел, чието начало беше в сутерена.

Влезе в мазето, което както обикновено беше идеално подредено и също както винаги миришеше на „Шардоне“ по някаква причина. Може би заради редовното варосване на каменните стени?

Тайният вход към тунела за бягство се намираше в противоположния ъгъл и беше прикрит с лавици за книги, които се плъзгаха настрани. Само се протягаш, дръпваш копието на „Сър Гавин и Зеленият рицар“ и щракваш ключалка, при което преградата се отваря и откриваш…

— Такъв кретен си!

Куин подскочи като олимпийски състезател. Там, в тунела, седнал на шезлонг, сякаш събираше тен, беше Блей. В скута си държеше книга, на малка масичка до него бе поставен фенер с батерия, а краката му бяха завити с одеяло.

Той спокойно вдигна тост с чаша портокалов сок и отпи.

— Здравей.

— Какво правиш, по дяволите? Да не би да чакаш мен?

— Да.

— Какво беше онова в леглото?

— Възглавници и одеялото ми за глава. Хубавичко се поразхладих тук. А и книгата си я бива. — Той размаха корицата на „Сезон в чистилището“. — Харесвам Доминик Дън. Добър писател. Страхотни очила носи.

Куин погледна зад гърба на приятеля си към слабо осветения тунел, който се губеше в тъмната далечина. Нещо подобно на неговото бъдеще, помисли си той.

— Блей, знаеш, че трябва да си тръгна.

Блей вдигна телефона си.

— Всъщност не можеш да го направиш. Получих съобщение от Джон. Рот иска да те види и Фриц вече е на път за тук.

— По дяволите. Не мога да отида.

— Две думи: нареждане, изпълнение. Изчезнеш ли сега, ще си беглец не само за глимерата, но ще се озовеш и в списъка с неотложни дела на краля. А това значи, че братята ще тръгнат след теб.

Те щяха да го направят и бездруго.

— Виж, тази история с Леш ще стигне до кралския съд. Това означава съобщението от Джон. Ще ме затворят някъде. Задълго, много задълго. Затова ще се махна за известно време.

Разбирай, за колкото мога да остана скрит.

— Няма да уважиш заповедта на краля?

— Точно така. Нямам какво да губя и може би ще минат години, преди да ме открият.

Блей дръпна одеялото от краката си и се изправи. Носеше джинси и пуловер, но някак имаше вид, сякаш бе облечен в смокинг. Блей беше такъв. Официален дори и в ежедневните си дрехи.

— Тръгнеш ли, идвам с теб — заяви той.

— Не те искам.

— Такъв ти е късметът.

Когато Куин си представи беззаконието, към което се беше запътил, почувства напрежение в гърдите си. Приятелят му беше така достоен във всичко, толкова истински, почтен и чист. У него все още живееше някаква оптимистична наивност, въпреки че вече беше завършен мъж. Куин пое дълбоко дъх и после изстреля:

— Не искам да знаеш къде отивам. И не искам да те виждам повече.

— Не говориш сериозно.

— Знам… — Куин прочисти гърло. — Знам как гледаш на мен. Видях как ме наблюдаваше… когато бях с онова момиче в пробната. Не гледаше нея, а гледаше мен, защото копнееш за мен. Не е ли така? — Блей отстъпи назад, залитайки, и Куин удари отново, все едно водеха юмручен бой. — Желаеш ме от известно време и мислиш, че не съм го забелязал. Е, забелязах. Така че не ме следвай. Тази гадост между нас свършва тук и сега.

Куин се обърна и тръгна, оставяйки най-добрия си приятел, мъжа, на когото държеше повече отколкото на всеки друг на света, дори повече отколкото на Джон, в този студен тунел. Сам.

Това беше единственият начин да му спаси живота. Блей беше точно такъв възвишен идиот, който би последвал обичаните от него и при скок от Бруклинския мост. И тъй като не можеше да бъде разубеден, трябваше да бъде отрязан директно.

Куин вървеше бързо и после дори още по-бързо в стремежа си да се отдалечи от светлината. Тунелът зави надясно, а Блей и светлината от мазето изчезнаха и той се озова сам в мрачната стоманена клетка дълбоко под земята.

През целия път виждаше ясно лицето на Блей. С всяка следваща стъпка съсипаното изражение на приятеля му беше онова, което го призоваваше да продължи.

И щеше да остане в съзнанието му. Завинаги.

Когато стигна края на тунела, набра кода и вратата се отвори във вътрешността на градинска барака на около километър и половина от къщата, осъзна, че в крайна сметка бе имал нещо за губене… имало бе къде по-надолу да падне, макар да мислеше, че е стигнал дъното. Беше разбил сърцето на Блей и после го беше стъпкал с ботуша си. Скръбта и болката го бяха довели почти до ръба на издръжливостта му.

Като се озова навън сред люляковите дървета, той промени решението си. Да, беше опозорен по рождение и заради последвалите обстоятелства, но не беше нужно да влошава нещата.

Извади телефона си, който вече беше останал едва с едно деление на индикатора за батерията, и написа на Джон къде се намира. Не беше сигурен дали телефонът му вече не е изключен…

Джон му отговори веднага.