Дж. Р. Уорд
Свещена любов (4)

1.

„Магьосника се беше завърнал.“

Фюри затвори очи и отпусна глава на таблата на леглото. Какви ги говореше? Магьосника никога не си беше тръгвал.

Хей, приятел, понякога жестоко ме вбесяваш, лениво проточи мрачният глас в главата му. Ама наистина. След всичко, което преживяхме заедно!

След всичко, което бяха преживели заедно… Това беше съвсем вярно.

Магьосника беше причината Фюри така невъздържано да копнее за червения дим — с постоянното си присъствие в главата му, с вечното натякване какво не е направил, какво е трябвало да направи и какво е можел да направи по-добре.

Трябвало. Могло. Щяло.

Симпатична рима. Истината беше, че един от Черните ездачи от „Властелинът на пръстените“ го тласкаше към червения дим така неумолимо, сякаш мръсникът го бе овързал и хвърлил в багажника на кола.

Всъщност, приятел, ти ще бъдеш предната броня.

Именно.

В съзнанието му Магьосника се явяваше в образа на зъл дух, застанал насред обширна сива пустош, осеяна с черепи и кости. С изрядния си британски акцент негодникът не допускаше Фюри да забрави никой от провалите си. Неспирното мърморене го караше да пуши отново и отново само за да не отвори шкафа с оръжията си и да не захапе дулото на някое от тях.

Ти не го спаси. Не спаси и тях. Заради теб над тях надвисна проклятие. Вината е твоя… Вината е твоя…

Фюри се протегна за нова цигара и я запали със златната си запалка.

Той беше това, което на Древния език наричаха екзиле дубле.

Роденият втори. Злият близнак.

Идването на Фюри на бял свят три минути след Зейдист и това, че бе преживял раждането си, се бе превърнало в проклятие и бе нарушило завинаги баланса в семейството им. Двама сина, и двамата в добро здраве, беше повече от добър късмет и със сигурност разклащаше равновесието. Само няколко месеца по-късно неговият близнак беше отвлечен и продаден в робство. С него беше злоупотребявано под всякаква форма в продължение на цял век.

По лицето, гърба, китките и врата си Зейдист носеше белезите на онази извратена кучка, господарката му. Но белезите в душата му бяха още по-ужасни.

Фюри отвори очи. Това, че бе спасил физически тялото на близнака си, не се бе оказало достатъчно. Нужна бе чудотворната поява на Бела, за да бъде възродена душата на Зи, а сега и самата Бела беше в опасност. Ако я изгубеха…

Тогава всичко ще бъде наред и балансът за следващото поколение ще остане непокътнат, обади се Магьосника. Нали не мислиш сериозно, че близнакът ти ще има благословията да се радва на живородено потомство? Ти ще имаш безчет деца. Той няма да има нито едно. Това е пътят към баланса.

О, разбира се, ще му отнема и неговата шелан. Не го ли споменах?

Фюри взе дистанционното и засили арията „Che Gelida Manina“^[1], която звучеше.

Не помогна. Магьосника харесваше Пучини. Призрачният му образ започна да валсира из полето, покрито със скелети. Ботушите му трошаха всичко, върху което стъпваха. Огромните му ръце се извиваха грациозно. Окъсаната му мантия се вееше като грива на жребец, разтърсил царствена глава.

На фона на необятния хоризонт от бездушна сивота Магьосника валсираше и се смееше.

Абсолютна гадост.

Без да поглежда, Фюри се протегна към нощното шкафче за торбичката си с червен дим и хартийките за свиване на цигари. Не се наложи да преценява разстоянието. Добичето си знае къде мърсува.

Докато Магьосника пригласяше на „Бохеми“, Фюри сви две дебели цигари, за да не прекъсва серията, и запали, зачетен в материалите за преподаване. Димът, който излизаше от устата му, миришеше на кафе и шоколад, но той щеше да го поглъща, дори да вонеше на горяща смет, само за да заглуши Магьосника.

Беше стигнал до етап, когато беше склонен да изпуши цял контейнер с боклук, стига да намереше покой.

Не мога да повярвам, че толкова малко цениш отношенията ни, каза Магьосника.

Фюри се съсредоточи върху рисунката в скута си — тази, върху която работеше от половин час. Огледа я набързо и натопи перото в сребърната мастилница, закрепена върху бедрото му. С плътността и мазния си блясък тушът в нея приличаше на кръвта на враговете му. На хартията обаче цветът му беше наситено червеникавокафяв, а не зловещо черен.

Не би използвал черно, за да изобрази някого, когото обичаше. Щеше да е лоша поличба.

А и в кестенявата коса на Бела проблясваха кичури с абсолютно същия цвят, така че изборът беше подходящ.

Фюри внимателно оформи сянката, хвърляна от съвършения й нос. Нанасяше щрих след щрих с перото, докато не постигна нужната плътност.

Рисуването с туш беше като живота — една грешка и всичко се съсипваше.

По дяволите. Окото на Бела не се беше получило добре.

Изви ръка, за да не размаже неизсъхналото мастило, и се опита да оправи грешката. Оформи долния клепач, като засили скосяването. Нанасяше последователно линиите върху хартията. Но окото все не се получаваше.

Да, не беше както трябва и никой не знаеше това по-добре от него, имайки предвид колко време беше прекарал да я рисува през последните осем месеца.

Магьосника застина в деми плие^[2] и отбеляза, че в цялата тази работа с перото и мастилото има нещо откачено. Да рисува бременната шелан на близнака си, моля ви се.

Само един перверзен мръсник би насочил вниманието си към жена, която вече е обвързана с брат му. Но ти все пак го правиш. Сигурно си много горд със себе си, приятел.

Магьосника, кой знае защо, винаги говореше с британски акцент.

Фюри всмукна още веднъж и наклони глава, за да провери дали промяна в гледната точка би помогнала. Не. Още не беше добре. Всъщност същото важеше и за косата. По някаква причина беше нарисувал дългата тъмна коса на Бела прибрана в кок, а няколко кичура падаха по страните й. Тя винаги я носеше разпусната.

Нямаше значение. Всякак изглеждаше повече от прекрасно. Останалата част от лицето й беше точно такова, каквото винаги го рисуваше — ясно подчертаните мигли и любящият й поглед, изразяващ топлота и преданост, насочен надясно.

Зейдист винаги сядаше вдясно от нея по време на хранене, така че ръката, с която се биеше, да остава свободна.

Фюри никога не я рисуваше с поглед, устремен към самия него. В което имаше логика. В реалния живот също не привличаше погледа й. Тя беше влюбена в близнака му и това нямаше да се промени въпреки целия му копнеж.

Портретът обхващаше косата, лицето и раменете. Никога не беше рисувал бременната й утроба. Бременните жени вампири никога не бяха изобразявани от шията надолу. Това също носеше лош късмет. И напомняше за най-големия му страх.

Смърт по време на раждане беше често явление.

Фюри прокара пръсти по лицето й, избягвайки носа, където тушът още съхнеше. Беше прелестна дори със сбъркано око, различна прическа и не толкова плътни устни, колкото бяха в действителност.

Тази беше готова. Време беше да започне друга.

Плъзна ръка надолу по листа и започна да рисува бръшлян при линията на рамото й. Първо листо, после стъбло… последваха още листа, извити и преплетени. Те покриха шията й, сгъстиха се около брадичката, плъзнаха се към устните й, разпростряха се по страните й.

Перото сновеше между хартията и мастилницата. Бръшлянът я обгърна изцяло. Уви се по линиите, нанесени от писеца, скривайки сърцето му и греха, който се спотайваше там.

Най-трудно му беше да покрие носа й. С него винаги се заемаше накрая, когато повече не можеше да го избягва и усещаше такова парене в дробовете си, сякаш самият той не можеше да диша.

Когато бръшлянът обгърна целия образ, Фюри смачка хартията и я запрати към месинговия кош за боклук в другия край на спалнята.

Кой месец беше… Август ли? Да, август. Което значеше, че… Оставаше й още цяла година от бременността, в случай че успееше да задържи плода. Както повечето жени от расата им, тя вече беше на легло заради опасността от преждевременно раждане.

Угаси цигарата си, посегна за нова и установи, че е изпушил и двете.

Протегна единствения си цял крак, махна от скута си малкия триножник и взе комплекта си за оцеляване — найлонов плик с червен дим, тънък пакет с хартийки и златна запалка. Нужни му бяха секунди да си приготви нова цигара и докато всмукваше от нея, провери запасите си.

По дяволите, бяха намалели. Сериозно намалели.

Вдигането на стоманените капаци от прозорците го успокои. Нощта беше паднала в цялото си мрачно великолепие. Идването й го освобождаваше от капана на къщата, обитавана от Братството… и му даваше възможност да се добере до дилъра си Ривендж.

Размърда десния си крак с липсващата долна част, взе протезата си, закрепи я под коляното и се изправи.

Беше пушил прекалено много и му се струваше, че трябва да си проправя път през въздуха към прозореца, който сякаш бе отдалечен на километри. Но беше приятно. Познатата мъгла го успокояваше. Чувството, че се рее, докато вървеше гол през стаята, му носеше утеха.

Градината сияеше, осветена от френските прозорци на библиотеката.

Точно такава трябва да бъде гледката от един заден прозорец, помисли си той. Всички цветя цъфтяха, дърветата бяха отрупани с круши и ябълки, алеите бяха чисти, чемширът — подрязан.

Не беше като онази, с която беше израснал. Нищо общо нямаше.

Точно под прозореца му чайните рози бяха отрупани с цвят. Пищните им чашки, обагрени във всички цветове на дъгата, се държаха гордо на бодливите стъбла.

Розите отклониха мисълта му към друга жена.

Докато всмукваше отново от цигарата, Фюри извика в съзнанието си образа на онази, която имаше право да рисува… Онази, с която по закон и обичай трябваше да прави много повече от това да я скицира.

Кормия. Неговата Първа избраница.

Сред общо четирийсет.

Как, по дяволите, беше успял да стане Примейл?

Казах ти, отговори Магьосника. Ще имаш безброй деца и всяко от тях ще има удоволствието да се радва на баща, чиято единствена дарба е да предава всички около себе си.

Добре, колкото и гадно да беше копелето, трудно можеше да спори с него по този въпрос. Не се беше свързал с Кормия, както изискваше ритуалът. Не беше ходил от Другата страна, за да се срещне с Директрис. Не беше виждал останалите трийсет и девет, с които трябваше да легне, за да ги оплоди.

Фюри дръпна още по-силно от цигарата си. Всички тези провали се сипеха върху главата му като горещи камъни, запращани от Магьосника.

Мерникът на Магьосника беше отличен. Но пък той беше добре трениран.

Приятелю, ти си чудесна мишена. Това е всичко.

Поне Кормия не протестираше, задето беше пренебрегнал задълженията си. Не беше искала да става Първа избраница и беше насилена да приеме тази роля. В деня на ритуала я бяха завързали напълно ужасена на церемониалното легло, за да бъде използвана от него като животно.

В мига, щом я видя, у него се пробуди вроденият му инстинкт на спасител. Доведе я в имението на Братството на черния кинжал и я настани в спалнята до своята. Традиция или не, но той за нищо на света нямаше да насили жена и реши, че ако имат време и място, за да се опознаят, би било по-лесно.

Да, но Кормия се затваряше в себе си, докато той беше зает с ежедневното си занимание да се пази да не експлодира. През последните пет месеца изобщо не се бяха доближили един към друг, камо ли пък до легло. Кормия говореше рядко и виждаха очите й само по време на хранене. Ако излезеше от стаята си, то беше, за да отиде в библиотеката за книга.

В дългата си бяла роба тя по-скоро представляваше ухаеща на жасмин сянка, отколкото създание от плът и кръв.

Позорната истина беше, че на него тази ситуация му допадаше. Смяташе, че е наясно със сексуалното обвързване, което прие, като замести Вишъс в ролята на Примейл, но действителността беше много по-стряскаща, отколкото си бе представял. Четирийсет жени. Четирийсет.

Четири нула.

Трябва да си беше загубил ума, когато предложи да замести Ви. Бог му бе свидетел, че единственият му опит да се прости с девствеността си не беше голям купон, въпреки че го беше направил с професионалистка. От друга страна, вероятно именно опитът му да пробва с проститутка беше част от проблема. Но към кого друг можеше да се обърне? Той беше двестагодишен въздържател без никаква представа за нещата. Как да се просне върху прекрасната и крехка Кормия, да прониква в нея, докато свърши, а после да изтича в Светилището на Избраниците и да се прави на Бил Пакстън в „Голяма любов“^[3]?

Какво, по дяволите, си беше въобразявал?

Фюри тикна цигарата между устните си и отвори прозореца. Ароматният летен въздух нахлу в стаята му и той отново насочи вниманието си към розите. Преди няколко дни беше видял Кормия да държи една от тях. Очевидно я беше взела от букета, поставен от Фриц в дневната на втория етаж. Стоеше до вазата, а между дългите й пръсти имаше бледолилава роза. Беше навела главата си над нея, за да помирише разтворената пъпка. От русата й коса, винаги прибрана в кок, се бяха изплъзнали няколко тънки кичура и се спускаха надолу в нежни къдрици. Също като венчелистчетата на розата.

Подскочи, когато видя, че я наблюдава, върна цветето на мястото му и бързо се прибра в стаята си, като затвори вратата, без да издаде и звук.

Знаеше, че не може да я държи тук вечно. Далече от всичко познато и от това, което тя всъщност беше. А и трябваше да извършат сексуалната церемония. Такава беше сделката, която бе сключил, и такава беше нейната роля, която тя бе готова да изпълни, както сама му обясни, без значение колко е била уплашена в началото.

Погледна към бюрото, където лежеше тежкият златен медальон с размер на голяма писалка. Надписан с най-архаичната версия на Древния език, той беше символът на Примейла — не просто ключ за всички сгради от Другата страна, а визитка на мъжа, за когото бяха отредени Избраниците.

Примейлът олицетворяваше силата на расата.

Днес медальонът отново подаде сигнал, както и предишния ден. Ако Директрис искаше да се срещнат, това чудо започваше да вибрира и от него се очакваше мигом да се затътри там, където се предполагаше, че е домът му — в Светилището. Пренебрегна повикването. Точно както беше направил с предишните две.

Не искаше да чува онова, което вече му беше известно. Скоро се навършваха пет месеца от церемонията за встъпването му в ролята на Примейл.

Замисли се за Кормия, свряна в стаята за гости до неговата спалня, затворена в себе си. Никой не разговаряше с нея. Беше отделена от посестримите си. Той направи опит един-два пъти да общува с нея, но това я плашеше. Което беше съвсем разбираемо.

Боже, чудеше се как беше издържала през цялото това време, без да полудее. Нужен й беше приятел. Всеки имаше нужда от приятел.

Обаче не всеки заслужава такъв, изтъкна Магьосника.

Фюри се завъртя и тръгна към душа. Спря до кошчето за боклук. Смачканата на топка рисунка се беше разтворила и сред гънките той зърна плетеницата от бръшлян, която беше добавил. За миг си припомни за изображението под нея. В съзнанието му изникнаха кичурите коса, спускащи се по гладките страни. Кичури, накъдрени като розови венчелистчета.

Поклати глава и продължи да върви. Кормия беше прекрасна, но…

Да я желаеш, би било уместно, завърши Магьосника. Но защо да се захващаш с това? Може да съсипе идеалния ти списък с постижения.

А това би било истинска трагедия, нали, приятелю?

Фюри усили музиката на Пучини и влезе под душа.