Дж. Р. Уорд
Освободена любов (8)

5.

— Какво ще бъдеш? — изстреля Бъч.

Вишъс погледна към съквартиранта си и едва се насили да произнесе проклетата дума.

— Примейл на Избраниците.

— Какво е това, по дяволите?

— Казано накратко, донор на сперма.

— Я почакай… Ще участваш в ин витро оплождане?

Ви прокара ръка през косата си и си помисли колко хубаво би било да забие юмрук в стената.

— Малко по-плътско ще е.

Като спомена плътско, си помисли, че беше минало доста време от последния път, когато беше имал нормален секс с жена. Дали щеше изобщо да свърши по време на ритуалния акт с Избраницата?

— Защо ти?

— Трябва да е член на Братството. — Ви закрачи из сумрачната стая и реши, че ще запази самоличността на майка си в тайна още известно време. — Изборът не е голям. И става все по-малък.

— Там ли ще живееш? — попита Фюри.

— Къде там? — намеси се Бъч. — Да не искаш да кажеш, че няма да се биеш заедно с нас? И няма… да се виждаме?

— Не, всичко си остава, това го включих като условие в уговорката.

Бъч въздъхна облекчено, а Ви се опита да не се размеква от факта, че съквартирантът му също се вълнува дали ще могат да се виждат.

— Кога ще се случи?

— След няколко дни.

— Рот знае ли? — попита Фюри.

— Да.

Когато Ви се замисли на какво се беше съгласил, сърцето му заблъска лудо в гръдния му кош. Като птица, която маха с криле в опит да се освободи от затвора на ребрата му. Това, че двама от братята и Ривендж реагираха така скептично, усили паниката му.

— Ще ме извините ли за малко? Трябва да… Трябва да изляза.

— Ще дойда с теб — каза Бъч.

— Не. — Ви беше отчаян. Ако имаше нощ, в която би се изкушил да стори нещо изключително нередно, това беше именно тази. Макар и неизказани, чувствата към съквартиранта му усложняваха ситуацията. А предприемеше ли нещо, щеше да предизвика катастрофа, с която трудно биха се справили както той, така и Мариса и Бъч. — Трябва да остана сам.

Ви прибра проклетия медальон обратно в задния си джоб и напусна смазващо тихия офис. Излезе забързано през страничната врата и пое по уличката. Искаше да се натъкне на лесър. Трябваше да намери поне един. Понечи да се помоли на Скрайб Вър…

Ви замръзна на място. По дяволите! Със сигурност повече нямаше да се моли на майка си. Или да използва тази дума.

Облегна се на студената тухлена стена на „Зироу Сам“ и въпреки че беше толкова болезнено, не можа да спре нахлуващите спомени за живота си във военния лагер.

 

 

Лагерът се намираше в дълбока пещера в Централна Европа. Тя беше дом на около трийсет войници, но имаше и други обитатели. Дузина претранси бяха пратени там за обучение и още около десетина жени, които да хранят и обслужват мъжете.

Блъдлетър управляваше лагера от години и беше създал някои от най-добрите бойци на расата им. Четирима от членовете на Братството бяха започнали тук под опеката на баща му. Много други не бяха оцелели.

В спомените си Ви беше гладен и премръзнал и наблюдаваше с негодуващ стомах как останалите се хранят. Гладът беше ръководил него, както и останалите претранси, от ранна детска възраст. Едничката му мотивация беше да се нахрани, независимо на каква цена.

Вишъс чакаше в сенките на пещерата, като избягваше да попада в трепкащата светлина на лагерния огън. Седем пресни сърни бяха погълнати с лудешка скорост. Войниците режеха месото от костите и дъвчеха като животни. Всички претранси потреперваха от глад, докато наблюдаваха пира отстрани.

Като всички останали Ви беше докаран до ръба от глад. Но не стоеше редом с другите младежи. Беше се усамотил в един далечен и тъмен ъгъл и не отделяше поглед от жертвата си.

Войникът, набелязан от него, беше дебел като прасе. Нагънатата плът преливаше от кожените му панталони, а чертите на лицето му бяха заличени от тлъстини. През повечето време Лакомникът не носеше туника и увисналите му гърди и стомах подскачаха, докато се перчеше наоколо, подритваше лагерните кучета или преследваше някоя жена. Въпреки цялата си леност той беше жесток убиец. Липсата му на бързина се компенсираше от брутална сила. Юмруците му бяха с размера на мъжка глава и се говореше, че късал крайниците на лесърите и ги ядял.

При всяко хранене той беше от първите, които се докопваха до месото и ядеше с невиждана скорост, въпреки че липсата му на сръчност го затрудняваше. Не обръщаше особено внимание какво попадаше в устата му. Парчета месо, кръв и кости от сърната покриваха гърдите и корема му като одежда, изплетена от мърлявата му ненаситност.

Тази вечер мъжът приключи рано и се отпусна назад с парче месо в ръка. Въпреки че се беше заситил, не се отделяше от останките на животното, върху което се беше трудил, и не допускаше останалите войници наблизо просто за забавление.

Когато дойде време за наказанията, войниците напуснаха местата си около огъня и отидоха до платформата на Блъдлетър. Под светлината на факлите войниците, загубили при тренировките, коленичеха в краката на Блъдлетър и бяха пребити от победилите ги противници, а останалите подвикваха подигравки и ръкопляскаха. През това време претрансите се заеха с останалото от сърната, а жените очакваха реда си с непроницаеми очи.

Набелязаният от Ви за жертва не беше особено заинтересуван от униженията. Дебелакът погледа за малко и бавно се отдалечи. От ръката му висеше бут от сърната. Мърлявата му постеля се намираше на разстояние от мястото за спане на останалите войници, защото вонята му беше непоносима дори за техните носове.

Излегна се и заприлича на хълмисто поле. Тялото му представляваше комбинация от възвишения и низини. Сърнешкият бут, опрян на корема му, беше наградата на върха на планината.

Ви остана встрани, докато месестите клепачи не покриха малките очички на войника и гръдният му кош не започна да се повдига и спада ритмично. Скоро след това рибешката му уста се отвори и се разнесе хъркане. Именно тогава Ви запристъпва с босите си крака в прахта, без да издава и звук.

Гнусната воня на мъжа не го разколеба, нито пък го беше грижа за мръсотията, полепнала по месото. Приближаваше малката си ръка към кокала сантиметър по сантиметър.

Точно когато го докопа, черен кинжал се заби в пода на пещерата до ухото на войника и накара мъжа мигом да отвори очи.

Бащата на Ви се бе изправил като огромен парен чук, на път да се стовари, със здраво вкопани нозе и безизразни очи. Той беше най-едрият в лагера. Говореше се, че бил най-грамадният мъж, раждал се някога в расата им, и присъствието му всяваше страх по две причини: размерите му и неговата непредвидимост. Настроенията му се меняха непрестанно и прищевките му бяха жестоки, но Ви прозираше истината зад променливия му нрав. Нищо не се правеше без намерение да се постигне съответният ефект. Злобата и коварството му бяха толкова големи, колкото и мускулите му.

— Събуди се — проехтя гласът на Блъдлетър. — Докато лентяйстваш, тоя слабак ще те окраде.

Ви се сви надалече от баща си, но започна да яде, като забиваше зъбите си в месото и дъвчеше бързо, колкото можеше. Знаеше, че вероятно ще бъде пребит и от двамата, така че трябваше да погълне възможно най-много, преди наказанието да се стовареше върху него.

Дебелакът започна да се извинява, но Блъдлетър го изрита в стъпалата с подкованите си ботуши. Лицето на мъжа посивя, но той знаеше, че трябва да мълчи.

— Причините за случката са досадни за слушане. — Блъдлетър се взря във войника. — Интересува ме какво смяташ да предприемеш.

Без да се поколебае и за миг, войникът сви юмрук, замахна и го заби над хълбока на Ви. Ви изпусна хапката си, тъй като ударът беше изкарал въздуха от дробовете му и месото от устата му. Той изпъшка, вдигна го от мръсната земя и отново го налапа. От прахоляка в пещерата бе станало солено на вкус.

След като побоят започна, Ви продължаваше да яде между ударите, докато не почувства как прасецът му се огъна почти до счупване. Извика и изпусна бута. Някой се втурна и го отнесе.

Блъдлетър през цялото време се смееше, без да се усмихва. Звуците излизаха от устата му подобни на лай и бяха режещи като ножове. После сложи край на всичко. Без никакво усилие сграбчи дебелака за тила и го запрати към скалата.

Подкованите ботуши на Блъдлетър се спряха пред лицето на Ви.

— Подай ми кинжала.

Ви примигна със сухи очи и се опита да помръдне.

Кожените бричове прошумолиха и лицето на Блъдлетър се озова пред това на Ви.

— Подай ми кинжала или ще те пратя да заместиш жените тази вечер.

Войниците, струпали се около баща му, се изхилиха и някой метна камък, който улучи Ви точно по ранения крак.

— Кинжалът ми, момче.

Вишъс заби малките си пръсти в мръсотията и запълзя към оръжието. Въпреки че беше на по-малко от метър разстояние, му се стори, че е на километри. Когато най-накрая положи длан отгоре му, се наложи да използва и двете си ръце, за да го измъкне от пепелта, тъй като беше много слаб. Стомахът му се обръщаше от болката и когато изтегли острието, повърна месото, което беше откраднал.

Изчака да спре да му се повдига и подаде оръжието на баща си, който се беше изправил в пълния си ръст.

— Стани! — нареди Блъдлетър. — Или мислиш, че аз трябва да се поклоня на нищожество като теб?

Ви едва беше успял да седне и се зачуди как да повдигне цялото си тялото, като не можеше да помести дори раменете си. Прехвърли кинжала в лявата ръка, опря дясната на земята и се оттласна. Болката беше толкова силна, че му причерня… И после се случи чудо. Отвътре го завладя искряща светлина, сякаш слънчеви лъчи изпълниха вените му и прогониха болката, докато не го освободиха от нея напълно. Възвърна нормалното си зрение и видя, че ръката му искри.

Сега не беше моментът за чудеса. Повдигна се от земята, като се стараеше да не отпуска тежестта върху ранения си крак. С трепереща ръка подаде кинжала на баща си.

Блъдлетър остана загледан в него за миг, сякаш изненадан, че Ви се беше изправил на крака. После грабна оръжието и се обърна.

— Някой да го повали обратно долу. Наглостта му ме обижда.

Ви отново се превърна в купчина, когато заповедта бе изпълнена. Светлината го напусна и отстъпи място на агонията. Подготви се за още удари, но когато чу рева на тълпата, разбра, че наказанията на загубилите щяха да бъдат забавлението за деня, а не той.

Докато лежеше потънал в нещастието си и се опитваше да диша, въпреки смазаното си тяло, си представи жена, облечена в бяла роба. Тя го пое в ръцете си, зашепна му нежни думи, погали косата му и го утеши.

Зарадва се на видението. Тя беше въображаемата му майка. Тази, която го обичаше и искаше той да е на сигурно и топло място и нахранен. Нейният образ го беше запазвал жив безброй пъти и му даваше единствената утеха, която някога беше познал.

Дебелакът се наведе над него. Зловонният му, влажен дъх обгърна носа на Вишъс.

— Ако отново откраднеш от мен, ще ти причиня неща, от които няма да се излекуваш.

Войникът се изплю в лицето на Ви, после го сграбчи и го захвърли като безполезен боклук надалече от постелята си.

Последното нещо, което зърна, преди да загуби съзнание, бяха останалите претранси, довършващи бута с наслада.