Дж. Р. Уорд
Освободена любов (4)

1.

— Изобщо не се чувствам добре в това.

Вишъс вдигна поглед от отрупаното си с компютри бюро. Бъч О’Нийл стоеше изправен насред дневната, облечен в прилепнали кожени панталони и с изражение: „Това шега ли е“ на лицето.

— Не са ти по мярка ли?

— Не в това е въпросът. Никого не искам да обидя, но приличам на някой от „Вилидж Пийпъл“. — Бъч разпери мускулестите си ръце. Светлината се отразяваше в голите му гърди. — Хайде, моля ти се!

— Предвидени са за бой, не за модно ревю.

— Също и шотландските поли, но да си ме виждал да развявам карета?

— Слава богу, не. Твърде кривокрак си за тях.

Бъч придоби отегчено изражение.

— Що не ме целунеш отзад?

Ще ми се, помисли си Ви.

Намръщи се и извади кесията си с турски тютюн. Приготви хартийката, сипа тютюн върху нея и докато си свиваше цигара, отново си напомни нещо за кой ли път напоследък. Бъч беше щастливо обвързан с любовта на живота си, а и дори да не беше, тази игра не я играеше.

Ви запали цигарата и вдиша, като се стараеше да не поглежда към ченгето, но безуспешно. Проклетото му периферно зрение все го подвеждаше.

Да му се не види, той беше един сбъркан перверзник. Особено що се отнася до тия впити панталони.

През последните девет месеца се беше сближил с Бъч повече, отколкото с всеки друг, когото беше срещал през тристате си години съществуване. Бяха делили общо жилище, бяха се напивали и тренирали заедно. Рамо до рамо бяха преминали през смъртни опасности и фатални пророчества. Беше помогнал на природните закони да се променят, за да го превърне от човек във вампир. После го бе лекувал, когато се беше захванал с враговете на расата им. Също така го беше предложил за член на Братството… и го беше подкрепил, когато се обвърза със своята шелан.

Докато Бъч крачеше наоколо в опит да посвикне с кожените панталони, Ви се взря в седемте букви, изписани със староанглийски шрифт на гърба му: МАРИСА.

Двете А-та бяха негово дело и се бяха получили доста добре, въпреки че ръката му беше треперила през цялото време.

— Не съм сигурен, че се чувствам добре с тях — заяви Бъч.

След церемонията по бракосъчетанието Ви беше освободил Дупката за остатъка от деня, за да осигури на щастливата двойка нужната уединеност. Прекоси двора на имението, затвори се в една стая за гости в голямата къща с три бутилки уиски и здраво се напи. Обаче така и не успя да достигне мечтаната цел да изпадне в безсъзнание. Безмилостната истина го беше държала буден: Ви беше привързан към съквартиранта си по начин, който много усложняваше нещата, но въпреки това не променяше нищо.

Бъч знаеше какво става. Та те бяха толкова близки, че можеше да чете Ви като отворена книга повече от всеки друг. Мариса също беше наясно, тъй като не беше глупава. И братята знаеха, защото с манталитета им на стари моми тези глупаци не оставяха никой да има тайни.

Всички го приемаха.

Не и той. Неспособен бе да понесе чувствата. Както и себе си.

— Ще изпробваш ли останалата част от облеклото — изпусна дим той, — или ще роптаеш срещу панталоните още малко?

— Не ме карай да дойда и да те фрасна.

— Защо да те лишавам от любимото ти занимание?

— Защото вече ме заболяха пръстите. — Бъч отиде до едно от канапетата и взе бронята за гърдите си. Плъзна я по широките си рамене и кожата обви идеално мускулестия му торс. — Дявол да го вземе, как успя да докараш толкова точен размер?

— Взех ти мерки, не помниш ли?

Бъч закопча бронята, наведе се и прокара пръсти по черната лакирана кутия. Загледа се в герба на Братството на черния кинжал, после проследи с поглед изписаното на Древния език, което гласеше:

„Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.“

Новото име на Бъч. Старата му благородническа династия.

— За бога, отвори я. — Ви угаси цигарата, сви си нова и я запали. Добре, че вампирите не боледуваха от рак. Напоследък палеше цигара от цигара като бесен. — Хайде!

— Още не мога да повярвам.

— Просто отвори проклетата кутия.

— Наистина не мога…

— Отвори я! — Ви вече бе толкова изнервен, че беше готов да се изстреля от проклетия стол.

Ченгето отключи закопчалката от масивно злато и вдигна капака. Върху червения сатен лежеше комплект от четири кинжала с черни остриета, всеки от тях смъртоносно остър и идеално балансиран за ръката на Бъч.

— Света Богородице, Божия майко… Прекрасни са.

— Благодаря — изпусна дима Ви. — Мога да пека и вкусен хляб.

Полицаят го стрелна с лешниковите си очи.

— Направил си ги за мен?

— Да, но не е кой знае какво. Правя ги за всички нас. — Ви вдигна облечената си в ръкавица дясна ръка. — Бива ме с горещи неща, както знаеш.

— Ви… благодаря ти.

— Няма нищо. Както вече казах, аз съм ковачът на хладните оръжия. Това ми е редовно занимание.

Да, но може би невинаги влагаше такова старание. Беше прекарал последните четири дни в работа по тях, за да ги направи достатъчно добри за Бъч. Шестнайсетчасовите маратони, през които с прокълнатата си нажежена ръка бе обработвал стоманата, му докараха болки в гърба и бяха уморили очите му, но той беше твърдо решен да създаде нещо достойно за мъжа, на когото щяха да служат оръжията.

Въпреки това не бяха достатъчно добри.

Ченгето взе един от кинжалите, положи го на дланта си и очите му заблестяха.

— Боже, какво усещане само… — Той заразмахва острието пред гърдите си. — Никога не съм държал нещо толкова добре балансирано. Пасва идеално в ръката ми. Истинско съвършенство.

Похвалата поласка Ви повече от всичко. Също така го и вбеси.

— Такива и трябва да бъдат, нали? — Той смачка ръчно свитата цигара в пепелника и загаси огънчето й. — Няма смисъл да излезеш на бой, въоръжен с кухненски ножове.

— Благодаря.

— Добре де.

— Ви, сериозно…

— Майната ти.

Не последва очакваната реакция и той вдигна поглед.

По дяволите! Бъч стоеше пред него с очи, потъмнели от осъзнаването на нещо, което на Ви му се искаше да не бе осъзнавал. Ви сведе поглед към запалката си.

— Няма значение, ченге, това са просто оръжия.

Черният връх на кинжала се плъзна под брадичката на Ви и повдигна главата му. След като му се наложи да срещне погледа на Бъч, тялото на Ви се изпълни с напрежение и той се разтресе.

Докато стояха така, съединени от оръжието, Бъч промълви:

— Прекрасни са.

Ви затвори очи, изпълнен с презрение към самия себе си. После целенасочено се притисна към острието и то се вряза в гърлото му. Преглътна болката, която го изпълни, и си напомни, че беше откачалка, а откачалките заслужаваха да бъдат наранявани.

— Вишъс, погледни ме.

— Остави ме на мира.

— Накарай ме.

За момент на Ви му се прииска да се хвърли върху него и да го пребие до смърт, но тогава Бъч каза:

— Само ти благодарих за добрата работа. Нищо не е станало.

Нищо не е станало ли? Ви бързо отвори очи и усети паренето в погледа си.

— Това са глупости. И ти си напълно наясно защо е така.

Бъч дръпна острието и в този момент Ви усети гъделичкането на струйка кръв, стичаща се надолу по шията му. Беше топла и мека като целувка.

— Само не се извинявай — промърмори Ви в настъпилата тишина. — На път съм да проявя насилие.

— Но аз наистина съжалявам.

— Няма за какво.

Вече не можеше да търпи съжителството с Бъч. И по-точно с Бъч и Мариса. Постоянното напомняне какво не може да има и не бива да желае го убиваше. И се отразяваше на формата му. Кога за последно беше спал през деня? Оттогава бяха минали много седмици.

Бъч пъхна оръжието в канията му, прикрепена към сандъчето, с дръжката надолу.

— Не искам да страдаш…

— Повече няма да говорим по въпроса. — Ви притисна с пръст гърлото си, за да спре кръвта, течаща от раната, отворена от изработеното от него оръжие. Облиза я от ръката си, а в това време се отвори тайната врата откъм подземния тунел и Дупката се изпълни с мирис на океан.

Мариса се появи в обичайния си изряден вид, напомнящ Грейс Кели. С дългата си руса коса и перфектното като на модел лице тя беше всеизвестна красавица на расата и дори Ви, който не си падаше по нейния тип, неволно изпита топли чувства.

— Здравейте, момчета… — Мариса се спря и се загледа в Бъч. — Мили боже, какви панталони!

Бъч се намръщи.

— Да, знам, малко са…

— Ще дойдеш ли за момент? — Тя запристъпва заднешком по коридора, водещ към спалнята им. — Имам нужда от теб за около минута или по-точно десет минути.

Мирисът на възбудата на Бъч се усили невероятно и Ви знаеше отлично, че тялото му е готово за секс.

— Мила, можеш да ме имаш толкова дълго, колкото желаеш.

Докато излизаше от дневната, ченгето хвърли поглед през рамо.

— Много ми допадат тези кожени панталони. Кажи на Фриц, че искам петдесет чифта от тях. Спешно.

Останал сам, Вишъс се наведе над музикалната уредба и пусна „Музиката е моят Спасител“ на МИМ. Докато рапът бумтеше около него, си помисли как беше използвал този боклук да заглушава мислите на хората. Сега, когато виденията му бяха изчезнали и с всичкото онова четене на мисли беше приключено, използваше звуците, за да не чува как съквартирантите му се любят.

Ви потърка лице. Наистина трябваше да се махне. За кратко се беше опитал да ги убеди те да се изнесат, но Мариса настояваше, че Дупката е много „уютна“ и че й харесва да живее тук. Което вероятно беше лъжа. Половината от дневната беше запълнена с маса за футбол, спортният канал беше включен денонощно и от уредбата непрекъснато гърмеше рап. Хладилникът беше пълен с гниещи остатъци от заведения за бързо хранене. „Грей Гус“ и „Лагавулин“ бяха единствените налични напитки в къщата. Четивата се ограничаваха до спортни списания.

Така че със сигурност не беше уютно и приятно. Отчасти беше като стая в студентско общежитие и отчасти мъжка съблекалня, декорирана от Дерек Джетър^[1].

Колкото до Бъч, когато Ви му предложи да направят малко разместване, ченгето го изгледа от другия край на дивана, поклати глава и отиде в кухнята за още „Лагавулин“.

Ви отказваше да приеме, че настояват да останат, защото се тревожат за него или някаква подобна глупост. Само мисълта за това го влудяваше.

Той се изправи на крака. Ако щяха да се разделят, инициативата трябваше да е негова. За беда идеята Бъч да не е тук непрекъснато беше… немислима. Настоящата мъчителна ситуация бе по-добра от подобно изгнание.

Погледна часовника си и реши, че би могъл да се отправи през тунела към голямата къща. Въпреки че всички останали членове на Братството живееха в каменното чудовище в съседство, там пак имаше куп свободни стаи. Може би трябваше да опита една от тях за няколко дни.

Тази мисъл накара стомаха му да се свие.

На път за вратата долови миризмата, разнасяща се от спалнята на Бъч и Мариса. Мисълта за случващото се там накара кръвта му да кипне и кожата му да настръхне.

Изруга наум, отиде до коженото си яке и извади клетъчния телефон. Докато набираше, топлината в гърдите му бе като във фризер, но поне почувства, че прави нещо по въпроса със своята обсебеност.

Отговори женски глас и той прекъсна поздрава, изречен с леко дрезгав глас.

— Тази вечер, по залез-слънце. Знаеш какво да облечеш и искам косата да открива врата ти. Какво ще кажеш?

В отговор тя измърка покорно:

— Да, мой леаж.

Ви затвори и метна телефона на бюрото, като наблюдаваше как той се спря в една от четирите клавиатури. Жената, която беше избрал за тази вечер, обичаше грубите игрички. И щеше да ги получи от него.

По дяволите, наистина беше извратен. До мозъка на костите си. Завършен и неразкайващ се перверзник, който по някаква причина беше станал прочут сред себеподобните си с особеностите си.

Беше абсурдно, но пък от друга страна вкусовете на жените винаги му се бяха стрували странни. За него репутацията му беше също толкова маловажна като използваните жени. Единственото, което имаше значение, беше, че винаги се намираше доброволка да го задоволи сексуално. Това, което се говореше за него, това, което жените искаха да вярват за него, беше като мастурбация за усти, които не можеха да си намерят по-добра тема.

Почувства се изключително вбесен, докато вървеше към имението през тунела. Заради глупавата ротационна система, която беше въвело Братството, тази вечер не можеше да излезе на лов и това не му харесваше. Предпочиташе да унищожава убийците на расата, отколкото да си седи на задника.

Но имаше и други начини да се уталожи непоносимата нервност.

 

 

Фюри влезе в кухнята с индустриални размери и замръзна на мястото си, сякаш озовал се пред ужасна катастрофа с кървави последствия. Краката му се заковаха за пода, дъхът му спря, сърцето му пропусна удар и после заблъска лудо.

Беше забелязан, преди да успее да се измъкне през страничната врата.

Бела, шеланът на неговия близнак, го погледна и го поздрави с усмивка:

— Привет.

— Здравей.

Тръгни си. Веднага.

Боже, колко хубаво миришеше тя.

Бела размаха ножа, с който режеше от пуйката.

— Искаш ли да направя сандвич и за теб?

— Какво? — попита той като пълен идиот.

— Сандвич — посочи тя с ножа към хляба, почти празния буркан с майонеза, доматите и марулята. — Сигурно си гладен. Не яде много при последното хранене.

— Ами, не, не съм… — Стомахът му сложи край на лъжите, като изкъркори зверски. Мръсник.

Бела поклати глава и се зае отново с пуйката.

— Вземи си чиния и седни.

Това беше последното, от което имаше нужда. По-добре да го погребат жив, отколкото да остане сам с нея в кухнята, докато тя му приготвя храна с красивите си ръце.

— Фюри — рече тя, без да го погледне, — чиния и сядай. Веднага.

Той се подчини, защото макар да произлизаше от семейство на бойци и да беше член на Братството, и тежейки с поне петдесет килограма повече от Бела, спрямо нея беше слаб и безсилен. Шеланът на близнака му. Бременната шелан на близнака му не беше жена, на която Фюри можеше да откаже нещо.

Сложи чинията си до нейната и седна от другата страна на гранитния кухненски плот, като си каза, че не трябва да поглежда към ръцете й. Всичко щеше да бъде наред, ако не отправяше поглед към дългите й елегантни пръсти с къси полирани нокти и начина, по който…

По дяволите!

— Честна дума — заговори тя, докато режеше още от пуйката, — Зейдист ме иска голяма колкото къща. Ако продължава с настояванията си да се храня така още тринайсет месеца, скоро няма да се побирам в басейна. Вече едва си закопчавам панталоните.

— Изглеждаш добре. — Дявол да го вземе, тя изглеждаше изумително с дългата си черна коса, очи с цвят на сапфири и високото си стегнато тяло. Бебето в утробата й не личеше под широката риза, но бременността беше очевидна, заради блестящата й кожа и това, че ръката й непрекъснато се плъзваше надолу по корема.

Състоянието й не оставаше скрито също и заради загрижеността в погледа на Зи всеки път, когато беше около нея. Тъй като бременността при вампирите носеше голям риск както за майката, така и за плода, тя се смяташе за благословия, но в същото време и за проклятие за хелрена и неговата спътница.

— Добре ли се чувстваш? — попита Фюри. В крайна сметка Зи не беше единственият, който се тревожеше за нея.

— Доста добре. Уморявам се, но не е нещо страшно. — Тя облиза върховете на пръстите си и взе буркана с майонеза. Заобира останалото в него и ножът започна да издава звук, сякаш тя подрусваше вътре монета. — Зи ме вбесява. Отказва да се храни.

Фюри си спомни вкуса на кръвта й и отклони поглед, защото почувства как кучешките му зъби се удължават. Нямаше нищо възвишено в това, което изпитваше към нея, абсолютно нищо, и като мъж, който винаги се беше гордял с честната си природа, не намираше, че чувствата му съответстват на принципите му. А и изпитваното от него не срещаше взаимност. Беше го нахранила един-единствен път, защото той се нуждаеше отчаяно от това, а тя беше жена с чиста кръв. Причината не беше, че тя изпитваше потребност да се погрижи за него, нито пък копнеж.

Всичко това беше запазено за близнака му. Той беше грабнал сърцето й още първата вечер, в която се бяха срещнали, и съдбата бе отредила именно тя да го избави от ада, в който се намираше. Фюри може да беше спасил тялото на Зи от цял век кръвно робство, но Бела беше тази, която възкреси духа му.

Което, разбира се, му даваше още една причина да я обича. Искаше му се да имаше у себе си червен дим. Беше оставил запасите си горе.

— Ти как си? — попита тя, докато подреждаше тънки резени пуешко и листа от маруля. — Новата протеза още ли ти създава ядове?

— Малко по-добре е, благодаря. — Съвременните технологии бяха на светлинни години от възможностите преди век, но като се имаше предвид, че постоянно участваше в битки, липсващата част от крака му от коляното надолу беше източник на постоянни проблеми.

Беше изгубил крака си… Точно така. Беше се простил с него, за да отърве Зи от онази откачена кучка Господарката му. Жертвата си струваше. Точно както си струваше да жертва щастието си, за да може Зи да бъде с жената, която и двамата обичаха.

Бела завърши сандвича с втора филия хляб и плъзна чинията му по плота.

— Ето.

— Точно от това имах нужда. — Наслади се на момента, докато забиваше предните си зъби в мекия, подобен на плът хляб. Докато преглъщаше, изпита радост, примесена с нотки на тъга, че тя беше приготвила тази храна за неговия стомах. И го беше направила с известна доза обич.

— Радвам се. — Тя се зае със собствения си сандвич. — От ден или два се каня да те питам нещо.

— Така ли? Какво?

— Както знаеш, работя заедно с Мариса в Убежището. Наистина е чудесна организация, пълна с прекрасни личности. — Последва дълга пауза, която го накара да се напрегне. — Както и да е. Имаме нова социална служителка за консултации на жените и децата им. — Тя прочисти гърлото си и обърса уста със салфетка. — Наистина е прекрасна. Сърдечна и забавна. Чудех се дали…

О, боже.

— Благодаря, но не.

— Наистина е симпатична.

— Не, благодаря. — Усети как кожата му настръхва и започна да се храни, сякаш го гонеха.

— Фюри, знам, че не е моя работа, но защо избягваш контакти с жени?

По дяволите.

Забърза се със сандвича още повече.

— Моля те, да сменим темата.

— Заради Зи е, нали? Никога не си бил с жена заради неговото минало.

— Бела, моля те.

— На повече от двеста години си и е време да започнеш да мислиш за себе си. Зи никога няма да бъде напълно нормален и никой не го осъзнава по-добре от мен и теб. Но вече е по-стабилен и ще се подобри с течение на времето.

Това беше истина, стига Бела да оцелееше след бременността си. Докато тя не приключеше с раждането в добро здраве, брат му не беше в безопасност. Същото се отнасяше и за Фюри.

— Моля те, позволи ми да ви запозная.

— Не. — Фюри скочи на крака и задъвка като крава. Маниерите при хранене бяха от значение, но този разговор трябваше да приключи, преди главата му да експлодира.

— Фюри…

— Не искам жена в живота си.

— Ще станеш прекрасен хелрен, Фюри.

Той обърса устата си с кърпата за чинии и изрече на Древния език:

— Благодаря за храната, приготвена от твоите ръце. Благословена вечер, Бела, любима на моя брат-близнак Зейдист.

Почувства се засрамен, задето не й помогна да почисти, но реши, че е за предпочитане пред това да получи аневризъм, и се измъкна през вратата към трапезарията. Беше стигнал до средата на дългата десет метра маса, когато почувства, че не му достига въздух. Дръпна един стол и се строполи на него.

Сърцето му препускаше лудо.

Когато вдигна поглед, забеляза, че Вишъс стои от другата страна на масата и се взира в него.

Боже!

— Малко си напрегнат, братко. — Двуметров на ръст и потомък на Блъдлетър, най-великия боец, Ви беше огромен мъж. С леденосините си очи, черната коса и ъгловатото си лице той можеше да мине за красавец, но козята брадичка и страховитите татуировки на слепоочието му придаваха зъл вид.

— Ни най-малко. — Фюри просна ръцете си на масата, като мислеше за червения дим, който щеше да вдиша, веднъж да се добереше до стаята си. — Всъщност се канех да те потърся.

— Така ли?

— Рот не хареса настроението, което цареше на събранието тази сутрин. — Което беше меко казано, тъй като Ви и кралят бяха свършили на нож при няколко разисквания и това не беше единственият спор в дневния ред. — Извадил ни е от схемата за тази вечер. Казва, че имаме нужда от почивка.

Ви изви вежди с вид на по-умен от двама Айнщайновци. Излъчването му на гений не беше без покритие. Той говореше шестнайсет езика, беше създал редица компютърни игри, за да имат с какво да се развличат, и можеше да рецитира двайсетте тома на Хрониките наизуст. Правеше Стивън Хокинг да изглежда като кандидат за ученик в техникум.

— Всички ли? — попита Ви.

— Да, канех се да отскоча до „Зироу Сам“. Искаш ли да дойдеш?

— Вече имам нещо организирано.

О, да. Неконвенционалният сексуален живот на Ви. Двамата с него се намираха на двата противоположни края на сексуалния спектър. Той не знаеше нищо, Вишъс от друга страна беше опознал всичко възможно, и то в екстремните му изяви, бе стъпвал и на неотъпкани пътеки, и на аутобана. Това не беше единствената разлика между тях. Като се замислеше, едва ли имаха нещо общо.

— Фюри?

Насочи вниманието си обратно към разговора.

— Извинявай, какво?

— Казах, че веднъж те сънувах. Преди много години.

О, боже!

Защо не тръгна направо за стаята си? Вече щеше да е запалил.

— Как така?

Ви почеса брадата си.

— Стоеше на един кръстопът сред поле от нещо бяло. Имаше буря. Силна буря. Но когато ти взе облак от небето и покри кладенеца с него, дъждът спря.

— Звучи поетично. — Беше облекчение за него, тъй като повечето сънища на Ви бяха ужасно плашещи. — Но няма смисъл.

— Нищо от това, което виждам, не е без смисъл и ти го знаеш.

— Тогава алегорично. Как можеш да покриеш кладенец с облак? — намръщи се Фюри. — И защо ми го казваш сега?

Ви свъси черни вежди над подобните си на огледало очи.

— Аз… Боже, нямам представа. Просто трябваше да го кажа.

Той изруга грозно и се запъти към кухнята.

— Бела още ли е там?

— Откъде знаеш, че е била там?

— Винаги изглеждаш съсипан, след като я срещнеш.