Дж. Р. Уорд
Освободена любов (5)

2.

Половин час и един сандвич с пуешко по-късно Ви се намираше на терасата на личния си пентхаус в центъра на града. Нощта беше неприятна. Съчетаваше студа на март и влагата, характерна за април. Режещият вятър беснееше като налитащ на бой пиян. Докато стоеше пред панорамата на мостовете близнаци на Колдуел, подобната на пощенска картичка гледка на блещукащия град го отегчи.

Също и перспективата за тазвечерните му забавления. Донякъде намираше сходство между себе си и някой дългосрочно пристрастен към кокаина. Насладата, която някога беше изпитвал, беше огромна, но сега задоволяваше единствено потребностите си, и то без особен ентусиазъм. Бе обладан от нужда, а не намираше облекчение.

Положи длани на ръба на парапета и се наведе напред. Леденият въздух обгърна лицето му и духна косата му назад като на някой фотомодел. Или може би… по-скоро като на супергерой от комикс. Да, това сравнение беше по-добро. Само дето той би бил злодеят.

Осъзна, че лежащите му на каменния парапет ръце го потъркват, сякаш го милват. Парапетът беше висок сто и двайсет сантиметра и опасваше цялата сграда като ръб на поднос за сервиране. Горната му част беше плоска, с широчина около един метър и сякаш умоляваше някой да се хвърли надолу от нея. Десетте метра въздушно пространство отвъд парапета бяха идеалната прелюдия към смъртта.

Това вече беше гледка, която го заинтригува.

Знаеше от личен опит колко сладко е усещането при свободното падане. Как вятърът притиска гръдния ти кош и прави дишането почти невъзможно. Как очите ти се изпълват със сълзи, които обаче се стичат по слепоочията ти, а не надолу по бузите. Как земята няма търпение да те поздрави като домакин, очакващ да те посрещне на партито си.

Още не беше сигурен, че е взел правилното решение да се спаси онзи път, когато беше скочил. В последния миг се беше дематериализирал обратно на терасата. Право в ръцете на Бъч.

Проклетият Бъч. Все се връщаше при този кучи син.

Ви се отдръпна, за да се отърве от потребността да предприеме нов полет, и отключи една от плъзгащите се врати със силата на мисълта си. Три от направените от стъкло стени на пентхауса бяха бронирани срещу куршуми, но нямаха филтър за слънчевата светлина. Не че би останал тук през деня, дори и да имаха такъв.

Това не беше дом.

Когато пристъпи вътре, мястото и предназначението му го притиснаха, сякаш силата на гравитацията тук беше различна. Стените, таванът и мраморният под на голямото еднопространствено жилище бяха черни. Такива бяха и стотиците свещи, които беше способен да запали със силата на волята си. Единственото, което можеше да се определи като мебел, беше огромното легло, което той никога не беше използвал. Всичко останало беше оборудване. Масата с каишите за връзване. Веригите, прикрепени към стените. Маските, топките за запушване на устата, бичовете, пръчките и веригите. Цял шкаф, пълен с щипки и тежести за зърна и други пособия от неръждаема стомана. Всичко за неговите жени.

Свали коженото яке и го захвърли на леглото, после се освободи и от ризата си. Винаги оставаше с кожените панталони по време на сеансите. Покорните му никога не го бяха виждали напълно гол. Никой не го беше виждал гол, с изключение на братята по време на церемониите в гробницата, и то само защото ритуалите го изискваха.

Как изглеждаше там долу, си беше само негова работа.

Свещите пламнаха по негова команда. Светлината се отрази в лъскавия под, преди да бъде погълната от черния таван. В атмосферата не витаеше никаква романтика. Мястото беше пещера, в която се предлагаха низки удоволствия на желаещите. Светлината беше нужна, за да е сигурно, че кожените и метални инструменти попадат на правилните места, както и ръцете и зъбите.

А и свещите можеха да бъдат използвани за други цели, освен за осветление.

Отиде до бара, сипа си малко „Грей Гус“ и се облегна на късата страна на плота. Имаше такива сред посетителките, които смятаха сношението с него за вид ритуал, други можеха да бъдат задоволени единствено от него. Но повечето искаха да разберат как се съчетават болката и сексът.

Типът изследователки го интересуваше най-малко. Обикновено не издържаха и се налагаше да използват спасителната дума или жест, които им подаваше в средата на сеансите. Винаги ги пускаше да си тръгнат с охота. Сълзите им не бяха негова грижа. В девет от десет случая пожелаваха да се върнат, за да опитат отново. Щом се пречупваха така лесно първия път, вероятно щяха да го направят отново, а той нямаше намерение да ги учи как да живеят.

Тези, които можеха да го понесат, се обръщаха към него с леаж и го ценяха. Не че даваше и пет пари за уважението им. Той трябваше да задоволи нуждите си и техните тела бяха оръдието за това. Точка по въпроса.

Отиде до стената, взе една от дългите стоманени вериги и я прекара през пръстите си брънка по брънка. Въпреки че беше садист по природа, никога не нараняваше покорните си. Задоволяваше садистичните си потребности, като убиваше лесъри.

Целта му бе да контролира съзнанието и тялото им. Това, което им причиняваше, сексуално или по друг начин, казаното от него, дрехите, които ги караше да обличат… Всичко беше внимателно обмислено, за да се получи желаният ефект. Разбира се, че имаше и болка, и да, случваше се да плачат от страх и безпомощност. Но го молеха за още.

И той им го даваше, ако имаше желание.

Загледа се в маските. Винаги им слагаше маски и не им позволяваше да го докосват, освен ако той не им кажеше къде и как точно. Ако се случеше да изживее оргазъм по време на сеансите, което беше изключение, покорните му бяха истински горди. Ако се хранеше, то беше само защото се налагаше.

Никога не ги унижаваше, нито ги караше да правят гадостите, по които знаеше, че си падат някои доминанти. Но никога не ги и утешаваше и сеансите протичаха единствено по неговите правила. Казваше им кога и къде и ако някоя от тях предявеше глупави претенции, си тръгваше. Завинаги.

Погледна часовника си. Вдигна скрилия апартамента мис. Жената, която очакваше тази вечер, можеше да го намери, защото беше пил от нея преди два месеца. Когато приключеха, щеше да се погрижи да й отнеме спомените за това, къде е била.

Но тя щеше да си спомня случилото се. Следите от секса им щяха да са по цялото й тяло.

Когато жената се материализира на терасата, той се обърна. През плъзгащите се врати се виждаше анонимна сянка, облечена в кожено бюстие и широка черна пола. Косата й беше прибрана в кок на върха на главата точно според неговото желание.

Тя умееше да чака. Знаеше, че не бива да чука.

Ви отвори вратата с мисълта си, но тя също така знаеше, че не може да влезе, преди да е поканена.

Долови аромата й. Беше много възбудена.

Зъбите му се оголиха, но не защото проявяваше интерес към влагата между краката й. Имаше нужда да се нахрани, а тя притежаваше вени, от които той можеше да пие. Чиста биология, никаква магия.

Ви протегна ръка и я повика с пръст. Тя се приближи. Цялата трепереше, точно както и трябваше. Той беше в свадливо настроение.

— Свали полата — нареди. — Дразни ме.

Тя незабавно разкопча ципа на дрехата и я остави да се свлече на пода в купчина от сатен. Отдолу носеше черни чорапи с дантела в горния край и черни жартиери. Нямаше гащички.

Хмм… Да. Щеше да свали чорапите от бедрата й с кинжала. Но чак после.

Ви се приближи към стената и взе една маска. Избра такава с един отвор. Ако искаше въздух, щеше да се наложи да диша през устата.

Хвърли я към нея и каза:

— Сложи я. Веднага.

Тя покри лицето си, без да продума.

— Качи се на масата.

Не понечи да й помогне. Само я наблюдаваше. Знаеше, че тя щеше да се справи някак. Винаги успяваха. Жени като нея неизбежно намираха пътя до неговата маса за изтезания.

За да убие времето, извади от джоба си ръчно свита цигара, сложи я между устните си и взе една от черните свещи. Докато палеше цигарата, се загледа в горещия восък около фитила.

Провери докъде беше стигнала жената. Отлично. Беше легнала по гръб с разтворени ръце и крака.

Завърза я и знаеше точно откъде щеше да започне тази вечер. Държеше свещта в ръка, когато се приближи към нея.

 

 

Под светлините на спортната зала на Братството Джон Матю зае позиция и се съсредоточи върху противника си за тренировки. Двамата често бяха наричани клечки, тъй като бяха слаби и почти безплътни. Беше лесно да бъдат наранени. Както и всички други, които не бяха минали през преобразяването.

Зейдист, братът, който водеше тренировката тази вечер, изсвири през зъби и Джон и съученикът му се поклониха един на друг. Противникът му изрече на Древния език съответния поздрав, а Джон отвърна на езика на жестовете. После схватката започна. Размахваха малките си юмруци и кокалестите си ръце без особена полза. Ритниците им валяха като хартиени самолетчета. В защитата им липсваше всякакъв финес. Позите и движенията им бяха бегло подобие на това, което трябваше да представляват. Като ехото на гръмотевица, а не самият й басов грохот.

Грохотът дойде от друг край на залата.

По средата на рунда се чу страховит тътен. Нечие тяло се сгромоляса като торба с пясък върху сините постелки. Джон и опонентът му изоставиха безуспешните си опити и насочиха погледи натам.

Зейдист работеше с Блейлок, един от двамата най-близки приятели на Джон. Червенокосият ученик беше единственият сред тях, който вече беше преминал през преобразяването и по тази причина беше с два пъти по-големи размери. Зи току-що го беше тръшнал на земята. Блейлок скочи на крака като войник, но само за да си го получи отново. Зи имаше гигантски размери и беше член на Братството на черния кинжал, така че пред Блей стоеше противник с неизчерпаем опит в боевете.

Куин трябваше да види това. Къде ли беше?

Всички единайсет трениращи извикаха възторжено, когато Зи отне равновесието на Блей без никакво усилие, хвърли го на пода с лице надолу и го притисна в хватка, с която можеше да счупи всичките му кости. В мига, в който Блей подаде знак, че се предава, Зи го пусна.

Докато стоеше надвесен над хлапето, Зейдист заговори с необичайно топъл глас:

— Само пет дни от преобразяването ти и вече се справяш добре.

Блей се усмихна, въпреки че бузата му беше притисната към земята, сякаш беше залепена.

— Благодаря… Благодаря ви, учителю.

Зи се протегна и вдигна Блей от пода точно когато шумът от отварящата се врата отекна в залата.

Очите на Джон изскочиха от орбитите си при вида на влязлото същество. По дяволите… Това обясняваше къде е бил Куин през целия следобед.

Мъжът, който закрачи бавно през залата, с ръста си от сто деветдесет и пет сантиметра и сто и петнайсетте си килограма, беше бледо подобие на момчето, което довчера беше тежало колкото торба с кучешка храна. Куин беше преминал през преобразяването. Нищо чудно, че не отговаряше на съобщенията през целия ден. Бил е зает с новото си тяло.

Джон вдигна ръка за поздрав и Куин кимна в отговор, но така, сякаш вратът му се беше схванал или нещо не беше наред с главата му. Изглеждаше уморен и се движеше, като че изпитваше болка във всяка кост от тялото си. Подръпваше яката на новия си пуловер с размер XXXL, сякаш го дразнеше, и повдигаше джинсите си с гримаса. Изненадващо едното му око бе посинено, но вероятно се беше блъснал в нещо по време на трансформацията. Говореше се, че падало голямо мятане, докато се преобразяваш.

— Хубаво е, че се появи — каза Зейдист.

Когато отговори, гласът на Куин беше дълбок. Много различен от преди.

— Исках да дойда, въпреки че не мога да тренирам.

— Добре си направил. Седни да почиваш ето там.

Куин се запъти към страничната линия на залата, погледът му срещна този на Блей и те си размениха протяжни усмивки. После погледнаха към Джон.

Куин използва ръцете си, за да му каже на езика на глухонемите:

— След тренировката ще отидем у Блей. Имам да ви казвам нещо.

Джон кимна, а в това време гласът на Зи проехтя през залата.

— Почивката свърши, дами. Не ме карайте да ви сритвам задниците, защото ще го направя.

Джон се обърна с лице към дребния си партньор и зае начална позиция.

Въпреки че един от учениците беше умрял по време на преобразяването, Джон нямаше търпение да дойде неговият ред. Разбира се, беше ужасен, но предпочиташе смъртта пред това да живее като купчина плът без пол, надяващ се на милостта на останалите.

Беше повече от готов да се превърне в мъж.

Имаше лични дела за уреждане с лесърите.

 

 

Два часа по-късно Ви беше задоволен, както винаги ставаше. Не беше изненадващо, че жената не е в състояние да се дематериализира до дома си, така че я уви в халат, хипнотизира я до състояние на ступор и я свали долу с товарния асансьор на сградата. Фриц чакаше в колата пред входа. Даде адреса на възрастния доген, който не попита нищо повече. Този прислужник беше истинско съкровище. Останал сам в апартамента, Ви си сипа „Грей Гус“ и седна на леглото. Масата беше покрита с втвърден восък, кръв, нейните сокове, както и с последствията от неговата кулминация. Сеансът беше доста мърляв. Но приемливо добрите винаги бяха такива.

Отпи голяма глътка от чашата си. В наситената тишина, последвала перверзните му занимания, в съзнанието му се заредиха безброй чувствени образи. Това, на което беше станал свидетел преди седмици и сега си припомняше, беше видял случайно, но си беше присвоил сцената като някой джебчия и запази спомена, въпреки че не му принадлежеше.

Преди седмици беше видял Бъч и Мариса… да лежат заедно. Беше се случило по време на карантината на ченгето в клиниката на Хавърс. В ъгъла на болничната стая имаше монтирана камера и Ви ги беше наблюдавал на монитора. Тя носеше рокля в ярък прасковен цвят, а той — болнична нощница. Целуваха се дълго и страстно, а телата им бяха готови за секс.

Ви бе гледал със сърце в гърлото как Бъч се претърколи, за да се озове върху Мариса. Нощницата му се бе отворила и разкрила раменете, гърба и бедрата му. Докато ритмично си проправяше път, гръбнакът му се бе извил, тя бе сграбчила задника му и бе впила нокти.

Двамата заедно бяха красива гледка. Нищо подобно на крайностите, типични за целия сексуален живот на Ви. Между тях имаше любов, интимност и… нежност.

Вишъс се отпусна и легна на матрака. Питието в чашата му се разплиска и едва не се разсипа. Чудеше се какво ли би било да прави секс по този начин. Дали изобщо би му харесало? Може би усещането щеше да е клаустрофобично. Не беше сигурен дали му се нравеше някой да го докосва по цялото тяло и да е напълно съблечен.

После се сети за Бъч и реши, че вероятно зависи с кого си. Ви покри лице със здравата си ръка и си пожела да се отърве от ада, в който се беше озовал заради чувствата си. Мразеше се заради тези мисли, заради привличането, което изпитваше, заради напразните надежди, заради познатото усещане за срам, което водеше след себе си смазваща умора. Цялото му тяло се изпълни с непоносимо изтощение. Опита се да се бори, защото знаеше, че това е опасно.

Този път не победи. Очите му се затвориха, въпреки че по гръбнака му полази страх и накара кожата му да настръхне.

По дяволите. Беше заспал.

Изпадна в паника и се опита да отвори очи, но беше прекалено късно. Клепачите му се бяха превърнали в каменни стени. Водовъртежът го засмука, без значение колко усилено се бореше да се спаси.

Изпусна чашата, която държеше в ръка. Чу как тупна глухо на пода и се разби на парчета. Последната му мисъл беше, че и той е като счупената чаша с водка, неспособен да запази съдържанието си вътре в себе си.