Керстин Гир
Неморално предложение (8)

Глава 7

Спах изненадващо добре през тази първа за мен нощ в чуждото жилище. Диванът беше много удобен, а с градския шум, който се чуваше през отворения прозорец, лесно можеше да се свикне. Предполагам, че и червеното вино беше имало приспивно действие. Преди да заспя, ми остана много малко време да си представя първата съвместна вечер на Евелин и Щефан. По всяка вероятност Щефан също беше отворил бутилка вино. Представях си го, сякаш беше пред мен: с бутилката в едната ръка, тирбушона в другата, а на устните му широка усмивка в стил Брад Пит. При вида му на Евелин сигурно й бяха омекнали коленете като желиран сладкиш. Това се случваше на всички жени, щом видеха въпросната усмивка. Не знаех дали да я съжалявам, или да й завиждам. И точно преди да си представя какво е изпитал Щефан при вида на Евелин, аз заспах. Понякога това е най-доброто, което човек може да направи.

Успиването обаче, напротив, не е препоръчително. Точно по средата на чудесен сън, в който пред очите ми се редяха говорещи чемширчета, в главата ми изплува мисълта, че съм се успала. И без да кажа довиждане на чемширчетата, отворих широко очи и посегнах към ръчния си часовник, който бях оставила на пода до дивана.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му! — извиках аз.

Май прекалено много се бях доверила на вътрешния си часовник, който досега винаги ме беше будил с настъпването на деня. Зиме ме събуждаше по-късно, лете по-рано, „като петел“, обичаше да казва Щефан. Просто съм дете на природата, но явно тук, в града, нещата не функционираха така добре. Вече минаваше осем часа, а от улицата се чуваше шумът на делничното улично движение. А днес за пръв път щях да изпробвам автобусната линия до разсадника ни. Имах едно прекачване и предвиждах десет минути енергично ходене пеша — бях сигурна, че страшно ще закъснея. Вече бях пропуснала часовете на заминаване, които с много труд бях извадила от графика на автобусите.

В търсене на студена вода, която да ме ободри, аз се затътрих към банята облечена само с прекалено тясната тениска с надпис: „Вече съм на трийсет, моля помогнете ми да пресека улицата!“. Първото нещо, което направих, беше да се свлека върху тоалетната чиния.

— Глупава патица, трябваше да си навия будилника! — казах на себе си аз.

И точно в този момент вратите на душ-кабината се отвориха и от там излезе чисто гол мъж.

— А-а-а-а-а! — закрещях от ужас, все едно, че ме въртяха на шиш.

Не само че бях сметнала, че съм сама в къщата, но и на всичкото отгоре бях седнала на тоалетната чиния с гащи смъкнати до глезените! В такива моменти не е много приятно да срещнеш гол мъж, пък бил той и така добре сложен като този екземпляр. Все още крещейки като във филма „Психо“, погледът ми се плъзна по дългите мускулести крака и нагоре към окосмения, широк гръден кош. О, Господи…

— Хмх — казах аз, защото въздухът ми беше свършил.

— Това съм аз — каза голият мъж, който изглеждаше само наполовина толкова изплашен, колкото мен. Разбира се, че беше Оливер, кой друг можеше да бъде?

Побързах да се изправя от тоалетната чиния и да си нахлузя бързо ужасните гащички на цветя.

— Ти… ти… — запелтечих. — Аз… аз… — Държах се като монахиня, която за пръв път вижда гол мъж. С удоволствие сама бих се зашлевила. — Нямах представа, че си тук.

— Съжалявам, трябваше да заключа вратата — каза Оливер.

Междувременно беше взел една хавлиена кърпа и се подсушаваше с непоклатимо спокойствие. Ама че здрави нерви имаше този мъж.

Забих поглед в мраморните плочки на пода.

— Успах се. Ти май също?

— Не — каза Оливер. — Трябва да съм в студиото чак в десет.

Сега вече се беше подсушил. Но вместо, както го изискваше благоприличието, да завърже кърпата около кръста си, той я преметна през ръба на ваната и започна да маже лицето си с пяна за бръснене. Съществуваше ли още такова нещо? Мъж под седемдесетте, който се бръсне с пяна и ножче, вместо с електрическа самобръсначка. При това гол!

Отново забих поглед в пода, докато пристъпвах към другата свободна мивка и започнах да мия зъбите си. Искаше ми се да напусна банята, умряла от срам, но това щеше да е върхът на неловкостта.

— Изпуснах вече първия автобус — казах аз. Защо гласът ми трепереше така? — Ще закъснея наистина много.

— За щастие сама си си шефка! — каза Оливер. — Но ако искаш, можеш да вземеш ситроена. Аз ще се кача на метрото.

— Може би идеята не е никак лоша.

От положеното усилие гласът ми да звучи нормално, пастата за зъби се изплъзна от ръцете ми и падна в мивката. Бях бясна на себе си. Господи, стегни се най-сетне. Това е само един гол мъж, по дяволите. Просто Оливер. Добрият стар карфиол. И няма нищо лошо в това, че те изненада, докато пишкаше. В края на краищата това е най-нормалното нещо на света.

Но все пак не беше.

Дори Щефан никога не ме беше виждал да седя върху тоалетната чиния. Да ме излови някой в такъв момент, беше един от десетте смъртни гряха на моето възпитание. Приемната ми майка беше убедена, че за хората, които пишкат без притеснение на публични места, има специален ад. И точно преди сватбата ми тя още веднъж ми напомни, че бракът ми ще функционира нормално само ако се придържам към следните три съвета. Първо: никога не позволявай мъжът ти да гледа, докато раждаш децата ви. (До този момент успешно се справях с това по простата причина, че нямахме деца). Второ: никога не лягай при мъжа си с ролки на главата. (Ха-ха. Аз и ролки — това ми звучи като Наоми Кембъл да употребява матиращи кремове!) И трето: никога не позволявай да те гледат, докато си вършиш работата в тоалетната.

Могат да говорят каквото си искат за мен, но към тези правила винаги съм се придържала.

Е, поне до днес.

Отново почувствах, че се изчервявам. При това Оливер дори не ми беше съпруг, а просто неговият брат. Истински ад!

За щастие, Оливер не забеляза моето смущение или поне се правеше, че не го забелязва. Той съвсем спокойно се бръснеше, говореше си непринудено с мен (нямам никаква представа за какво, честно!) и без да си дава зор, излезе от банята, при това все още дибидюс гол. Никой ли не е учил този мъж на маниери?

Когато десет минути по-късно го заварих в кухнята, той изглеждаше както винаги — тоест облечен.

Само дето лицето му беше скрито зад вестника. Това ме устройваше, защото тази сутрин не се чувствах в състояние отново да го погледна в очите. В края на краищата ме беше сгащил докато пишках — ужас!

Вестникът безмълвно побутна към мен чаша кафе и кроасан.

— Къде го намери?

— Пекарят от другата страна на улицата има много хубави неща — отвърна ми вестникът. — Но винаги имам няколко и във фризера. Искаш ли нещо друго?

— Не, благодаря. Наистина много закъснявам. Може ли да изям кроасана по пътя?

— Разбира се — каза вестникът и ми подхвърли връзка ключове. — Зеленият е за асансьора, големият е за долната врата, малкият е за апартамента. Този със странните зъбчета е за подземния гараж. На излизане го вкарай в ключалката на самата бариера, така ще се отвори ролетната врата на гаража.

— Ами, тогава — отвърнах аз на вестника — до довечера.

— Между другото, гащичките, които носеше днес сутринта, бяха много готини — подхвърли вестникът.

А-а-а-а-а! Изхвърчах слепешката от апартамента. Обърках абсолютно всички ключове, кой беше за асансьора, кой за долната врата, ами за подземния гараж? А когато най-сетне седнах в ситроена, той отказа да запали. Не издаде никакъв звук.

— Моля ти се, моля ти се, стига ми за днес! — казах аз.

Наистина ми стигаше, че първо се успах, второ, девер ми ме видя върху тоалетната чиния. При това със смъкнати гащи на сини и жълти цветчета. Беше ясно, че ще отида в ада.

С много усърдие опитах пак. Този път колата се изкашля астматично.

— Така е по-добре — похвалих я аз. — Моля те, моля те запали. Достатъчно неприятности имах днес. В никакъв случай не бих искала да се върнал горе в апартамента и да моля Оливер за помощ. Първо трябва да преживея това, което видях днес сутринта. Честно, дори не подозирах за някои части от неговото тяло.

Ситроенът се закашля невярващо.

— Да, знам, че звучи странно, но бях много изненадана. Мога да кажа направо шокирана. Държах се страшно тъпо. Дано да не го е забелязал. Сигурно ме мисли за страшно задръстена.

Този път астматичната кашлица премина в болезнено тракане. Явно ситроенът се смили над мен и реши най-накрая да запали.

* * *

— О, господи, изглеждаш отвратително! — каза Петра, когато половин час по-късно влязох през вратата на магазина.

Ах, колко обичах само рано сутрин да дойда на работа и директно да се взра в чипия нос на Петра. Днес беше направила много специална прическа на русата си грива. По много сладък начин я беше вдигнала с десетки мънички розовички шнолки, беше облякла потник в същия цвят с тънки презрамки, който разкриваше пъпа й, и впит розов панталон. Ако бяхме някой пристанищен бар, щях да съм много доволна от външния й вид.

— А на всичкото отгоре и доста закъсня! — каза тя, поглеждайки многозначително часовника си.

— Да, да, знам — отговорих засрамено. — Извинявам се.

Тогава обаче се сетих за думите на Оливер рано сутринта в банята и добавих, вече с по-голямо самочувствие. — За щастие, аз съм шефът тук.

— Няма проблем — каза Петра. Явно това за шефа й беше минало покрай ушите. — Току-що тук беше онази надменна коза. Искаше да знае къде си. Казах й, че не съм бюро справки.

— Коя коза? — попитах, изпълнена с яд на самата себе си.

Май най-сетне трябваше да се науча да поставям тази персона на мястото й, иначе щеше да прогони всичките ни клиенти. Е, ако не всичките, то поне тези от нежния пол.

— Откъде да знам как се казва! — отвърна ми троснато тя.

Събрах цялата си смелост и казах:

— Виж какво, Петра, трябва да свикнеш да се държиш по-учтиво с клиентките ни!

Прииска ми се да добавя: „И към мен също!“, но сърцето ми и без това вече биеше лудо. Просто не бях родена за шефка и това си е. Ситуации като тази караха ръцете ми да се изпотяват неприятно.

— Каквото повикало, такова се обадило! — отвърна Петра, без следа да се е впечатлила дори и малко. — А, ето я, пак идва.

Козата, разбира се, беше Евелин, която с дънки, тениска и вързана на опашка коса успяваше да излъчва неповторима изисканост. Мога да кажа, че почти се зарадвах да я видя.

— Добро утро — поздравих я аз.

— Най-накрая — отговори ми тя. — Колата не запали, нали?

— Ти пък откъде знаеш?

Евелин махна с ръка.

— Всяка сутрин го прави. Или по-точно не го прави. Защо си мислиш, че толкова обичам беемвето?

Петра се покашля демонстративно и безкрайно нахално.

— А, да — казах. — Все още не съм ви запознала. Евелин, това е Петра Шмидке, нашата продавачка. Петра, Евелин Гертнер е моята етърва.

— И какво прави тя тук? — попита Петра, не особено учтиво.

— Тя, ами, тя… — заекнах аз.

Всъщност какво наистина прави тук? Да не би да възнамеряваше да се шляе по цял ден из градината?

— Отсега нататък и аз вече работя тук — каза Евелин. — Но, разбира се, не като продавачка, струва ми се под нивото ми.

— Не като продавачка? — попитах внимателно.

— Не — каза твърдо Евелин. — С Щефан сме на мнение, че мога сама да си намеря поле за действие. Вчера на чаша вино доста подробно си поговорихме за това.

Аха, точно както си мислех, че са прекарали вечерта. Изгледах Евелин остро. Но тя не показваше и най-малък признак на притеснение.

— В края на краищата и аз трябва да бъда полезна с нещо, нали така? — каза тя. — Вече имам някои планове.

— Така ли? — попитах обезпокоена.

Смятах, че Евелин вероятно е една наистина компетентна ръководителка на отдел снабдяване на дамска конфекция, но от растения разбираше почти толкова, колкото и Петра. Може би дори по-малко.

— Нямаш ли си истинска работа? — осведоми се Петра.

— Не мога да си спомня, да съм ви предлагала да ми говорите на ти — отвърна студено Евелин. Тя, за разлика от мен, определено нямаше проблеми с това да разясни набързо кой тук е шефът. При това, в случая с Петра, дори не беше такава. — И не, в момента нямам истинска работа. Намирам се в творчески отпуск.

Петра завъртя очи. Обзалагам се, че нямаше никаква представа какво е творчески отпуск и че се канеше да направи някоя злобна забележка. За щастие, точно в този момент влезе клиент, при това мъж, и Петра с широка усмивка и поклащащо се дупе се отправи към него и започна да кокетничи.

— Вече сама се огледах наоколо — каза Евелин. — Но ще се радвам, ако ти ме разведеш и ми обясниш всичко. Щефан каза, че не е особено наясно с нещата тук.

Така си беше. Щефан не беше запомнил и половината от преждевременно прекъснатото обучение по озеленяване. Той отговаряше изключително и само за финансовите въпроси на бизнеса ни.

— Петра, ние ще сме наблизо. Ще работим! — казах на Петра аз.

— Добре, добре! — отговори тя.

Енергично хванах Евелин под ръка и я изведох от магазина. Беше много мило, че проявяваше интерес към растенията ми. Но в същото време не трябваше и да забравям положението, в което се намирахме.

— Е, как беше първата ти нощ у нас? — попитах много по-приветливо, отколкото се чувствах.

— По-добре не питай — доста неучтиво ми отвърна Евелин. — Защото иначе ще трябва да отговориш на въпроса, на какво се дължи мириса на мухъл в гостната ви.

— Е, вашето канапе за гости е много удобно — отговорих с леко неудобство, защото същото не можеше да се твърди за нашия диван.

— Много добре ми е известно — каза Евелин намусено.

Реших да сменя темата и да се концентрирам върху обиколката ни. Много обичах да развеждам някого из разсадника. Не всичко беше така, както някой ден планирах да стане, но и сега бях изключително горда с моите растения.

За да бъде обиколката пълна, показах на Евелин морето от ярки цветове на бляскавите бегонии, палавите метлички и широко разцъфналите петунии в първата оранжерия.

— Благодарение на тези хубавци и през април не сме на червено. Печалбата ни е четири евро и седемдесет цента.

— От всяко цвете? — попита Евелин респектирана.

— Не, за целия месец — казах аз. — Ако зависеше от Щефан, трябваше да натъпчем всичките оранжерии с тях. Той направи някакво изчисление, четиринайсет цента печалба от растение… ако те интересува, по-добре попитай него.

— Четири евро и седемдесет. Лоша работа — измърмори Евелин и хвърли дълъг, презрителен поглед на бегониите.

В следващата оранжерия се задържахме чувствително повече. Тук се помещаваха чимширените ми издънки, а и някои по-големи екземпляри, които бях оформила като топки, кегли или спирали. Някои от тях притежавах вече от около десет години.

— Девет различни сорта — казах гордо. — Има и още, но тук са най-хубавите. Чимширът ми е любимец. Оформяла съм на топки и птичи дрян, и лаврово дърво, но нищо не може да се сравни с чимшира. Самият му аромат… — Замлъкнах, преди да съм се замечтала прекалено.

Елизабет обичаше да казва, че чимширените ми храстчета са сред десетте неща, които бих взела със себе си на безлюден остров. Или в психиатрията.

— О, има доста хубави екземпляри тука! Някои от тях сигурно струват цяло състояние! — заоглежда се любопитно Евелин.

— Да — въздъхнах аз. — Някои от тях струват по няколкостотин евро… Но знаеш ли само колко години са нужни, за да станат толкова големи? Просто не бих могла да се разделя с тях.

— Откачена работа — каза Евелин. — Ти си по-зле и от онзи художник, който предпочитал да гладува, отколкото да се раздели с някоя от творбите си. Единственото хубаво на цялата работа е, че всяко следващо листенце повишава цената им допълнително.

Имах чувството, че Евелин е впечатлена против волята си. Това ме изпълни с чувство на задоволство. Да, вярно е, че изглеждам като карфиол и ноктите ми перманентно са пълни с пръст, но пък от растения разбирах много. В тази област Евелин не можеше да ми стъпи и на малкото пръстче.

— Искаш ли да ми видиш и декоративните храстчета?

— Естествено! — отговори Евелин.

Въпреки че не бях много сигурна дали интересът й беше искрен, или не, с това тя спечели симпатията ми. Защото нищо не може да ми достави по-голямо удоволствие от това да говоря за растенията си. Както вече казах, във вените ми течеше мисионерска кръв: колкото повече хора откриеха радостта от градинарството, толкова по-добре. Евелин търпеливо се остави да я разведа из оранжерия номер три. Разказвах й подробно за всяко от любимите си растения, а тя ме изслушваше с внимание. А те никак не бяха малко.

— Храстите, които отгледах миналата година, оставих да зимуват на открито. Сега смятам, че са готови за продажба — обясних й аз. — Смятам, че не е редно да пробутвам на клиентите си разглезени оранжерийни растенийца.

— Не мога да разбера защо тогава бизнесът не върви? — възкликна Евелин, застанала пред един ред от красиви макове. — Нашир и надлъж няма никаква конкуренция.

— Като изключим „Цветя Мюлер“ — съгласих се с нея. — Но и те предлагат предимно букети, стайни цветя в саксии и едногодишни слънчогледи.

Разположението ни беше идеално. Следващата истинска градина (тази, в която се бях обучавала) беше на четирийсет километра оттук, а наблизо нямаше и училища по градинарство. Разбира се, много от големите магазини имаха секция за цветя и градински пособия. Но пък на кой му се пътува всеки път до града само за да си купи няколко растения.

— Смятам, че голямата ни конкуренция са фирмите, които доставят цветя по куриер. Заради липсата на алтернативи, хората тук започнаха да свикват с идеята да си избират цветя по каталог.

— И това е възможно? — попита Евелин, сякаш намираше идеята за доста разумна. — И ти ли получаваш твоите растения така? По цени на едро?

— Не, разбира се, че не. Боклуците на Щефан — посочих към оранжерия номер едно — ги получаваме от един голям разсадник в Холандия, при това на супер изгодна цена. Не искам и да си представя колко химия са излели върху горките цветя.

— А твоите растения откъде са?

— О-о-о, аз поръчвам семена директно от селекционери, някои направо от Англия. А розите, чимшира и повета ги засаждам от издънки, които ми дават от други градини. Но някога действам и противозаконно, като скришом си набавям някои растения от обществените паркове и градинки, градински изложения. Само да видя нещо, което да ме впечатли, и не мога да се успокоя, докато не го засадя. По-рано прескачах и оградите на хората. Слава Богу, че сега вече има интернет. Там човек може да намери всякакви видове семена и растения, които може да си представиш. Дори и забранените растения ги има там. Като сънотворния мак например, чудно хубав е, но е забранен за отглеждане от Закона за упойващите вещества.

— Наистина ли? — замислено попита Евелин.

— Да, представи си! Въпреки че никой не знае как се прави опиум от него, не е ли така?

Евелин изглеждаше изключително заинтригувана.

— Всичко това е много по-интересно, отколкото съм си представяла!

— Наистина ли? — попитах недоверчиво.

— Да. Толкова ми се прииска да си имам собствена леха. Можеш ли да ми осигуриш една само за мен?

В този миг тя ми заприлича на дете, което в коледната вечер е получило като подарък мини химическа лаборатория и веднага иска да изпробва бунзеновата горелка. Зарадвах се. Градинарството е страхотно хоби, мога само да го препоръчам на всеки. Някъде бях прочела една китайска поговорка, според която човек имал нужда само от три неща, за да остарее щастлив. Първите две ги бях забравила, третото беше градина.

— Разбира се, че ще получиш своя леха — отвърнах сърдечно. — Отзад в оранжерия номер пет има достатъчно място. А ако ти трябват семена, само ми кажи. Теменужките, невенът и фиите са много прости за отглеждане и ще се поздравиш с бърз успех. Или пък боб, ако искаш да имаш и реколта.

— Не, благодаря! — отговори Евелин. — Предпочитам сама да си избера растенията от интернет. Така ще ми е по-интересно.

— Много се радвам, че си намери интересно занимание — усмихнах й се аз. Наистина се зарадвах, защото по едно време се притесних, че от скука може да се опита да съблазни Щефан. Освен ако вече не го е направила. — Сигурно не си свикнала да стоиш така без работа.

— Да — отговори Евелин. — Нямам никакво намерение да стоя със скръстени ръце. Успявала съм с всичко, с което се захвана. А тук пред мен се разкриват необятни възможности.

Искрено се надявах, че има предвид само градинарството, а не и отношенията си с Щефан. Когато стигнахме до следващата оранжерия (Евелин беше така любезна да поиска да види розите и билките ми), се натъкнахме на господин Кабулке, който с лопата и ръчна количка беше застанал пред голяма купчина с градински тор. Пенсионерът официално работеше при нас за 350 евро на месец, но под тезгяха му плащахме допълнително. Човекът си заслужаваше всеки цент, който му давахме, просто не знам какво бихме правили без него. Дори и Щефан признаваше, че за нас Кабулке беше шестица от тотото.

— Да, за грубата работа е номер едно — казваше той. — Но като продавач ще е пълна катастрофа. Виж го само как изглежда, с омачканата си шапка и тези негови зъби! А и докато каже думата „бе-бе-бегония“ вече ще е станало „об-об-обедна почивка“.

Така е, за съжаление господин Кабулке заекваше малко и имаше невероятно големи, жълти и изкуствени зъби. Но това, разбира се, не пречеше на никого. А и омачканата му шапка също намирах някак си приятна. Носеше я и зиме, и лете и предполагах, че единствено жена му знае как изглежда без нея.

Беше на шейсет и шест години и в завидно добра форма. През целия си живот беше работил като сче-сче-сче-товодител, но разбираше много от градинарство. Неслучайно беше собственик на малко градинско парцелче и касиер на местното дружество на градинарите.

Сега се беше заел с градинския тор, който обръщаше, пресяваше и разпределяше по лехите в оранжериите. Само на билките не слагахме тор, защото те обичаха почвата да е по-бедна и господин Кабулке го знаеше.

— Какво става, господин Кабулке? — извиках, минавайки покрай него.

Той малко недочуваше.

— Плява ли? Няма плява. Пълня количката с тор — извика ми в отговор господин Кабулке. — Ще се оп-оп-оправя.

— Абсолютно съм сигурна в това — отвърнах му силно. — Винаги така казва — казах, обръщайки се вече към Евелин. — Сладък е, нали? О, между другото, това е господин Кабулке. Трябва непременно да те…

— Вече се запознахме — прекъсна ме Евелин невъзмутимо. — Мил, дребен човечец.

— Да, и аз го харесвам! Ако не го наглеждаш, се претоварва от работа. И след това си навличаме гнева на жена му, защото вечерта няма желание да ходи на курса по танго, който посещават.

Евелин не изглеждаше много заинтригувана от това, как господин Кабулке прекарва свободното си време.

— Знаеш ли, оранжериите ти ми харесват. Напомнят ми много на тези от старите английски филми. Личи си, че умееш да се грижиш за растенията си. Виж, не мога да кажа същото обаче и за къщата ти. Имам чувството, че там не прекарваш много време, нали?

— Да, ако е възможно, я използвам само за да пренощувам — отговорих съвсем откровено и отворих вратата към оранжерия номер четири.

— Да. Напълно те разбирам — отговори Евелин. — Това е най-отвратителната къща, която съм виждала през живота си. Та тя не става дори и за спане, а да не говорим за други неща.

— Какви други неща?

— Ами секс, например — каза категорично Евелин. — В такава обстановка и при най-добро желание не може да ти дойде настроението.

Наистина ли? Е, радвам се да го чуя.

— Е, досега не сме имали подобни проблеми — отвърнах.

Евелин изсумтя презрително.

— Това вече не го вярвам. Шарките на тапетите могат да направят всекиго импотентен. Тапетите в гостната, в която спя, са целите изрисувани в орхидеи, големи колкото капак на тоалетна.

— Теменужки — поправих я аз.

— Теменужки, виж ти! Наистина не разбирам как сте успели да живеете толкова време в тази къща, без да откачите. През изминалата нощ така копнях за моята спалня, както никога през живота си досега.

Не отговорих нищо, може би защото тя имаше право. В сравнение с тяхното луксозно и елегантно жилище, къщата ни беше стилна колкото женски затвор в Новосибирск.

— Как, по дяволите, сте могли да издържите толкова дълго време, без да промените нещо?

Свих рамене.

— Все пак променихме нещо. Покрихме покрива наново и парното се нуждаеше от спешен ремонт. Водопроводът също е ремонтиран, иначе от крана и досега щеше да тече кафява вода. И с това привършиха и парите, а козметичните промени ще се наложи да почакат. Сега за нас приоритетна е градината.

Евелин сякаш изобщо не чуваше какво й говоря.

— Поне тези отвратителни тапети можехте да махнете. Това не би ви струвало нищо, а ще можете да спите спокойно.

— В тъмното тапетите изобщо не се виждат — отговорих.

— О-о-о, напротив — настояваше Евелин. — Дори в тъмното се чувствам потисната от тези цветя. Заради тях сънувах кошмари. Не мога и една нощ повече да издържа така, да не говорим за още шест месеца.

— Тогава спи на дивана в хола — предложих й аз. — Там няма тапети по стените.

— Да, но затова пък има тъмнозелени каменинови плочи — потресе се Евелин. — Обясни ми, моля те, кой облицова хола си с каменинови плочи?!

— Е, този въпрос трябва да го зададеш на предишния собственик — казах.

Честно казано и аз си бях блъскала главата над този въпрос. Не можех да си представя, че изобщо някога е било модерно да се облицоват стените с каменинови плочи. Щефан предполагаше, че в определен момент холът е бил една голяма сауна. Това поне би обяснило лакираната в тъмно чамова облицовка на тавана.

— Може да се покрие с дърво, ето така, до средата на стената — каза Евелин замечтано. — И да се боядиса в бяло, с малко корнизче, нали се сещаш, в битов стил. Дори мисля, че този стил много ще ти отива. А и няма да е скъпо. Пък малко бяла боя за тавана нищо не струва.

— Всичко струва пари — възразих аз.

Значи Евелин смяташе, че битовият стил ми отива. Но това не беше по нейния вкус. Е, поне най-накрая, след дълго лутане намерих стил, в който да се вместя. Елизабет обичаше да казва по този повод, че моят стил се състои в това, че нямам стил. И да си призная, това съвсем не ми харесваше. Прииска ми се да попитам Евелин дали дънковият ми гащеризон се вместваше в този битов стил, и ако да, можех ли да продължа да го нося в комбинация със старите си маратонки.

Господин Кабулке влезе в оранжерията, бутайки пълна количка с ароматен градински тор. Тананикаше си някакъв стар шлагер. Усмихнах му се. Той обичаше работата си, също като мен. А в какъв точно стил беше шапката му, навярно никой не знаеше.

— А сега да си плюем на ръцете! — каза той.

— Точно така! — каза Евелин. — Мога веднага да отида до железарията.

— Но тук никой няма време за подобно нещо — отвърнах аз.

— Аз имам — каза Евелин. — А ако сме двама, ще стане още по-бързо.

— Но сега трябва да садя невенчета в оранжерия номер пет — отговорих й. — Ако искаш, можеш да ми помогнеш.

— Хм — каза Евелин. После изведнъж се обърна към господин Кабулке. — Кажете, господин Какабулке…

— Кабулке — поправих я раздразнено аз.

— … питах се дали можете да сваляте стари тапети от стените.

Господин Кабулке я изгледа обидено.

— Че това го може всяко де-де-дете! — каза той.

— А с четката и боите оправяте ли се?

Господин Кабулке остави лопатата на земята.

— Разбира се! През живота си не съм дал и един цент на бо-бо-бояджия.

Евелин ми се усмихна доволно.

— Чу ли това?

Поклатих глава.

— Господин Кабулке ни е много необходим тук!

— Но може би господин Какабулке би приветствал едно леко отклонение от работата си с градинския тор, нали, господин Какабулке?

— Казва се Кабулке — изсъсках през зъби, с надеждата той да не ме чуе. — Само с едно Ка!

— Така ли? Странно! Защо тогава ми се представи, като Какабулке?

— Защото заеква — прошепнах възмутено.

Пенсионерът повдигна леко шапката си и се почеса по главата.

— Нямам нищо против. И с чука и три-три-триона си ме бива. С бормашина и тесла също мога да работя.

— Виждаш ли! — обърна се Евелин към мен. — Господин Какабулке е всестранно развита личност. Ще бъде жалко, ако някой от талантите му остане неизползван. Ако малко позабърза с работата си тук, още днес ще може да започне със свалянето на тапетите в моята стая.

Останах да стоя нерешително. Всъщност в цялата работа нямаше нищо нередно. Само дето после госпожа Кабулке пак щеше да се оплаче, че бедният й съпруг не бил изобщо в състояние да танцува.

— Хайде тръгвай, пигмейчетата ти те чакат — каза Евелин. — А господин Какабулке и аз ще се разберем как да действаме.

— Не пигмейчета, а невенчета и не Какабулке, а Кабулке! — казах й със следа от отчаяние в гласа, но Евелин вече ми беше обърнала гръб.

Разсаждането на цветя е дейност, по време на която чудесно може да се медитира. Човек прави стотици пъти едно и също нещо: показалите се стъбълца се повдигат леко нагоре, внимателно си разделят едно от друго и се засаждат в предварително подготвените кофички. Повдигане, разделяне и засаждане. И пак: повдигане, разделяне и засаждане — и така цял предобед. Щефан не разбираше защо отказвах да слушам радио по време на тази еднообразна дейност. Не можех да си пусна крещяща музика, защото това щеше изцяло да развали интимния характер на работата ми. Освен това при силна музика не можех така добре да си говоря с цветята. Всяка засадена кофичка ме караше да се чувствам триумфално. Стъбълцата бяха покълнали от семената на миналогодишните цветя, кофичките бях събирала в продължение на месеци, дори почвата, която използвах, беше собствена. Е, ако някой ми кажеше, че има по-евтина собствена продукция, нямаше да му повярвам, дори Щефан го признаваше. Разбира се, щеше да се впусне в неговите икономически анализи за почасови надници, разходи за вода, отопление и дъра-бъра… Но в едно нещо бях сигурна, че в крайна сметка невенчетата ми щяха да направят клиентите ми много по-щастливи, но дали бегониите можеха да направят това, силно се съмнявах.

Когато вече бях почти готова, през вратата влезе Щефан. Захвърлих всичко на земята и се метнах в прегръдките му.

— Внимавай, дрехите ми! — засмя се той. — Охо, тук май съм му липсвал на някого!

— Може да се каже — промърморих, притискайки лицето си в поло блузата му. — А аз не ти ли липсвах?

— Толкова ужасно ли беше?

Не, всъщност изобщо не беше ужасно. Ако трябва да бъда напълно откровена, дори беше много приятно. Ужасно беше само това, че не можех да бъда с Щефан. И разбира се, че днес Оливер ме видя на тоалетната чиния. Това дори беше толкова ужасно, че не смеех и да си помисля за случката.

— А при теб как мина? — отклоних темата на разговор. — Сети ли се да си облечеш нещо преди лягане? А Евелин с какво беше облечена? Нещо палаво от коприна с тънки презрамки?

И при най-добро желание не можех да си я представя облечена с нещо по-различно от това.

— Ах, Оли, Дундичката ми — каза Щефан, без да отговори на нито един от въпросите ми. — Толкова си сладка, когато ревнуваш. Но сега наистина имам други проблеми!

— Какви? — попитах.

Ако и той се притесняваше какво е спалното бельо на Оливер, можех съвсем честно да кажа, че не зная. Само под душа беше гол. И докато се бръснеше.

Но проблемите, които тормозеха Щефан, изобщо не бяха свързани с Оливер.

— Зегебрехт отхвърлиха офертата ни — отговори ми той.

— Как? Толкова бързо? Та нали им я изпратихме едва миналата седмица!

— Да, но те изобщо не се интересуват от съвместна дейност — въздъхна Щефан. — Чак сега научих, че дъщерята на Зегебрехт е омъжена за Мюлер от „Цветя Мюлер“. При това положение нищо не може да се направи. Тези бизнесмени са истинска мафия.

— И без това засаждането на гробове не беше точно това, което искахме, нали? — опитах се да го успокоя аз.

Щефан ме избута от себе си.

— Оли, ти май отказваш да разбереш. Тук става въпрос за чисто оцеляване! Ако по най-бързия възможен начин не увеличим оборота си, просто ще трябва да преустановим дейността.

Развеселих се.

— Ха-ха, ти май съвсем забрави, че скоро ще получим цял милион!

Щефан изпъшка.

— Оли, понякога виждаш нещата само през розови очила! Ако сега не разработим бизнеса, то по никакъв начин няма да ни помогне, ако инвестираме милиона си в него. От това бизнесът ни няма да тръгне по-добре, просто ще отложим банкрута си напред във времето.

Напълно се обърках.

— Да, но… — започнах аз, когато Петра провря главата си с прическа в стил „детска градина“ в оранжерията и ме зяпна крайно недружелюбно.

— Трябваше да се досетя, че пак си се заровила до ушите в кал — каза нагло. — Тук има една жена, която иска да купи хортензии или нещо такова. О-о — тук изведнъж тонът й стана много мил и прозвуча почти като музика. — Здравееейте, господин Гертнер, изобщо нямах представа, че и вие сте тук.

Розовият гланц за устни се разтегна в лъчезарна усмивка.

Щефан се усмихна в отговор. Петра заклати особено глава, докато с танцова стъпка влизаше в оранжерията, след което така застана пред Щефан, че през изрязаното деколте на потника й той можеше да види чак голия й корем с пиърсинг на пъпа.

— И какво стана с клиентката? — попитах раздразнено.

Точно сега ли трябваше да ни прекъсне, по средата на този важен разговор.

— Казах й, че нямаме хортензии. А тя ми отвърна, че искала незабавно да говори с шефката — отговори с неохота Петра.

Предполагах, че жената искаше да се оплаче от безобразното обслужване на продавачката. При това с право.

— Отивам — въздъхнах аз. — Ще продължим разговора си по-късно, нали Щефан?

— Задължително — отговори той.

С удоволствие бих го целунала, но за целта трябваше да избутам Петра настрана.

— Знаете ли колко много приличате на Кевин Костнър? — я чух да казва, докато излизах през вратата.

Щефан се засмя самоуверено.

— Може би имате предвид Брад Пит.

— А, да, точно той. На него ми приличате.

Завъртях очи. Дали изобщо подозираше, че е тъпа като галош?